1. Предмет, метод и система на историята на Българската държава и право
Изтегляне 98.56 Kb.
|
|
04.09.2022 – История на българската държава и право (ИДБП) при проф. дн Н. Проданов Литература: Михаил Андреев и Димитър Рангелов – Учебник на историята на българската феодална държава и право. Предмета обхваща периода до 1989 г. – възраждане, третата българска държава. Евгени Йочев, но като фактология няма разлика с учебника на Андреев и Рангелов и се доближават по структура. Учебника на професор Димитър Токушев – са свързани с най-новото – 1 История на българската средновековна държава и право и 2 История на новобългарската държава и право 1878 – 1944. – за изпита, но и ползването на другите учебници ще доведе до същите образователни последици. ВЪПРОСИ: 1. Предмет, метод и система на историята на Българската държава и право. ИБДП изучава две обществени явления – историята на Българската държава и история на Българското право. Те са много тясно свързани помежду си, но са различни реалности, след като всяка може да бъде изучавана самостоятелно. По силата на някакви обстоятелства са обединени в едно. Образованието по право е консервативно. Трудно си пробиват път нововъведения, а и самите юристи са консервативни хора. Особено тези в по-старша възраст не са свикнали да използват презентации за воденето на лекции. В други дисциплини ползването на презентации е правило. Това се дължи на обстоятелството, че съдебния процес в България е устен. Развива се разговор, една дискусия. Неотменна част от работата на един юрист е да пише грамотно юридически и да говори грамотно. Големите въведения в правото са свързани с въвеждането на някои нови дисциплини. До 1989г. не се е преподавало Търговско и Европейско право. В момента сме в състояние да ползваме учебник, който е писан преди 89г. и това показва консерватизма на цялата система. Метод: В науката като цяло се използват няколко вида методи и общи специфични части. Диалектически метод. Самата дума диалект е преживявала сложна еволюция. В античността е означавала едно нещо, а днес означава метод и по-точно такъв поглед върху нещата от заобикалящата ни реалност, в която има теза и антитеза. Има две противооборстващи явления. Опитваме се да изследваме и двете, в резултат на което може да стигнем до извод, да се съгласим или не с тезата. Това е най - общия философски метод, който изобщо се използва в науката. Към частните методи в правото имат значение три метода: единия от тях е формалнологическия или догматическия, който изследва правните институти в тяхната логическа връзка. Този метод е по-характерен за другите юридически дисциплини и не толкова за ИБДП. Най-важните за Българската държава са два метода: историческия метод и сравнително историческия метод. Историческия метод се състои в това ние да изследваме правната реалност в рамките на нейния естествен исторически контекст. Пример: В Българското средновековно наказателно право санкциите по принцип са изключително жестоки. Смъртното наказание е широко разпространено, включително за наказания, които днес ни извеждат с невисока обществена опасност и се мине през останалите видове наказания, всички от които имат цел не да променят извършителя, не да го превъзпитат, не да го направят един нормален член на обществото, а да му причинят максимално страдание. Най-лесното, но и най-грешното би било да подходим към тази система на наказателни санкции от гледна точка на нашите разбирания. Да кажем, човека е откраднал, хванали са го и са му отрязали ръката за това. Това на съвременния човек изглежда жестоко и несправедливо за разлика от онова време, което е било различно, доста по-сурово, доста по-примитивно в някои отношения. Подобна система на наказателни санкции е била напълно естествена. Когато я оценяваме трябва да подходим от това какъв е бил възгледа на средновековния човек към тази система. Разбира се трябва да разглеждаме нещата от гледна точка на тяхната еволюция. Как санкциите постепенно се променят, защото се променя обществото. През средновековието, смъртното наказание се е налагало по много жестоки начини. След това по време на действието на нашия Наказателен кодекс от 1968г. начина за изпълнение е бил единствено чрез обесване, като първоначално е било възможно изпълнението на тези наказания да бъде публично, но в един момент се осъзнава, че това действа зле на обществото. Последното публично обесване е било през 1925г. когато са осъдени някои от атентаторите извършили на 16.04.25г. нападение над църквата „Свети Крал“ (дн. „Света Неделя“). След това изпълнението на смъртното наказание става непублично, а по времето след 1944г. официалния метод за неговото изпълнение е чрез разстрел, защото причинява по-малко страдание на останалите, за да се стигне до днес, когато няма смъртно наказание. Най-тежкото наказание е доживотен затвор без право на замяна. Това е един институт на наказателното право, как претърпява историческа еволюция. Развива се в посока, в която човешката личност и живот се превръщат в най-високо благо. През средновековието отделната личност, нейния живот и здраве не са били най-голямата ценност. Бил е колектива. Прилагайки такива тежки наказания се запазва патриархалното общество – колектива. Дори с цената на отделната личност. Сравнително право. Сравнително-историческия метод се изразява в това ние да сравним историческия аспект на различните правни институти в страните. Водени от убеждението, че в страните, в които обществените условия са близки, би следвало техните правни системи да бъдат близки. В учебника на Андреев и Рангелов се използва като извор за Българското средновековно право , така наречения Душанов закон, който представлява Сръбски правен извор. Общо взето това е приложение на сравнително-историческия метод. Две страни разположени една до друга с предполагаемо обществено развитие. Когато нямаме информация, ползваме чуждата с идеята, че тя се доближава до нашата ситуация. Това е една рискова операция, когато нямаме домашен извор. (за изворите ще говорим в следващата тема). Обществените може да са близки или едни и същи, но по някакви причини правната реалност да е различна. Ние сравняваме историческото развитие на правото в различните страни. Периодизацията на Българската държава. Следващата част е посветена на легализацията на Българската държава и право. В учебниците този въпрос е представен съвсем накратко и едностранно. Този въпрос не е от най-важните за преподаването, затова само го маркираме. В наличните учебници е възприет простичък метод за периодизацията в развитието на българската държава и право. Периодизацията е един относително дълъг исторически период, който разделяме обосновано и мотивирано на отделни отрязъци, които наричаме подпериоди или по друг начин. Периодизацията има важни функции с оглед по-доброто разбиране на еволюцията на съответните процеси, тъй като можем да кажем кое явление кога започва и кога завършва, и видоизменя формата си, за да придобие друга форма. Периодизацията изучава всеки един исторически процес и позволява нещата да се подредят логически и обосновано. Тоест принципно този въпрос е много важен, но в същото време е много труден за изследване и поради тази причина в учебниците е направено нещо много простичко. Взета е готовата периодизационна схема на българската история такава, каквато всички я познаваме от средното училище и е наложена върху дисциплината ИБДП. Следователно имаме средновековна държава и право, Българско обичайно право по време на Османското владичество и право на третото българско царство или държава. Каква е методолигеческата грешка? Тя е по отношение на една комплексна дисциплина, в която има две основни същности вземаме само едната същност и я налагаме върху цялото. Ако се вгледаме внимателно ще забележим, че периодизацията на БГ държава и периодизацията на правото не си съвпадат на 100%. Всъщност ако продължим в тази насока ще видим, че през една огромна част на еволюцията ИБДП е било силно зависимо от външни фактори и през огромна част от времето ние сме се занимавали с РЕЦЕПЦИЯ на чуждо право – възприемане на чуждо право. В България това се случва на няколко пъти. Първия е когато в България се налага християнството, когато влизаме във византийския културно-цивилизационен свят и естествено както ще видим по-късно, възприемаме в голяма степен византийския вариант на Римското право – византийско право. Този леко преработен побългарен вариант на Византийското право доминира до падането на България под османска власт. След това няма българска държава, на официално ниво действащо право е османското, но както също ще видим в много голяма степен на масово равнище действащото право е обичайното право – не държавното, а обичайното право на българския народ. Идва освобождението на България от османска власт и тогава се появява спор който е неравностоен. Тоест от едната страна са малко хора и позициите им са слаби, а другата са много, чиито позиции са силни. Спора е затова в каква посока да се развива новото право на българската държава? Едната идея, по-слабата е тази да се изгради новобългарско право въз основа на обичайното право. Ние ще говорим по-нататък за така наречената задруга, която представлява по-сложно семейство и е характерна за определени райони на България под Османско владичество. В началото на 20те години има идея да се прокара закон, според който тази институция да се официализира и защити от закона. Това е един практически опит да се вкара обичайното право, но той се проваля. Не само проектозакона за задругата, а самата идея. Тя не успява да се защити. Надделява категорично другата идея – за рецепция на европейското право. Тази рецепция се е провеждала по различни начини от различни източници – руски, белгийски и т.н. Някъде разпоредбите са били успешно или неуспешно побългарявани или преписвани, но в края на краищата в края на 19в. се слага началото на категорично нов етап в историята на българското право, който се характеризира с рецепцията на Европейски правни норми. Идва преврата през 9.9.44г. и България попада в съветския геополитически блок. Респективно започва рецепция на съветско право- СССР. Старото право от преди 44г. е отхвърлено, отменено, а до този процес постепенно се стига в рамките на няколко години, защото не може за един ден да се сменим цялото законодателство, а след това да бъде различно. В закона от 1951г. има един член чрез който се отменя всичко останало от старата правна система. Не случайно това става през 51г. Това е времето на най-енергичното отхвърляне на старото, като до този момент има стари, влезли в сила, но все още има останали от преди 44г. закони. Като отхвърлим старото на негово място трябва да дойде нещо друго. Характерна е нашата Димитровска конституция от декември 47г. Тя е писана по образец на съветската конституция и току що приетата конституция на Югославия. За голямо съжаление някои закони в сферата на публичното право са карикатурно възприети от съветското право. ДЪРЖАВНАТА ТАЙНА – до 9.9.44г. няма единен закон, който да съхранява българската държава. 48г. се приема такъв закон който е лошо преведен от съветския закон до такава степен, че има определени термини в него, които на български звучат безсмислено и след като се прилага във времето се осъзнава, че трябва да се промени. Това не се случва за последен път. Трябва да кажем и следното: този процес е характерен за публичното право засягащото отношението на държавата към гражданите, докато в частното право, което урежда гражданските отношения между населението се запазва нормална традиция, за да не се прекалява със съветското влияние. След като заговорихме за нещата след 1944г., вероятно ще направи впечатление, че конспекта свършва с тази година и така наречения социалистическия период няма да бъде изучаван. Така е в учебните планове на повечето юридически факултети. Само в някои университети се изучава периода след 44г. Това се дължи на факта, че този период в развитието на българското право е много слабо изучавано. Единични са изследванията по изучаването на този период. ПРИМЕР: Доскоро нямаше цялостно проучване върху Димитровската конституция от 47г. Едва преди няколко години излезе книга. В България има две социалистически конституции. Тази от 47г. и от 71г. - която с известни основания се нарича Живковска конституция. В това има известна истина доколкото Тодор Живков е човека, който е основния мотор за създаването на тази конституция и който се опитва чрез определени разпоредби в нея да защити собствения си интерес. Ако искаме да прочетем сериозно тази конституция няма да намерим материали. Можем да намерим предписания след нейното приемане, които я хвалят и убеждават колко е демократична и прочие, но това не са научни твърдения, а идеологични – не са научни изследвания. Научно изследване на конституцията от 1971г. няма. Както и няма за голяма част за действащото тогава законодателство, което прави невъзможно целия този период да се преподава. Ако се замислим повече върху този въпрос бихме могли да отговорим комплексно. Първо в България с история на правото се занимават много малко хора. Например в Института на БАН няма нито един изследовател, който да се занимава с тези въпроси. С тях се занимават няколко души, които работят в българските университети. Повечето предпочитат да се занимават с по-класически и по-отдалечени във времето въпроси. Въпроси, които са лишени от персонален елемент. Колкото и странно да звучи все още има живи участници, които са писали Живковската конституция, като аз съм се занимавал с тези въпроси, които са много интересни. Тяхната официална позиция е че това е забравено. Твърдят: така ли беше… минали са много години…, но те много добре си спомнят какво е било и как е било. Тоест, да се пише по този кръг от проблеми крие риск да не засегнеш някого заслужено или незаслужено. Това е големия въпрос, който се отнася до ИБДП. Въпроса за така наречената дистанция. Да речем че трябва да мине едно поколение и тогава да се занимаваме с тези въпроси. Тази теза е дискусионна, оборима и някои се занимават с тези проблеми, но няма особен ентусиазъм. Така че всички ние трябва да се примирим с обстоятелството, че ще се занимаваме с проблемите до 1944г. Като цяло материята е огромна, защото все пак става въпрос за 1300 годишен период. Понятие и класификация на изворите за средновековната ИБДП. Имаме въпрос за ИБДП но няма въпрос за изворите на ИБДП след 1977г. Налага се този въпрос да бъде разглеждан отделно защото причината е свързана с цялостната картина за изворите на Българската средновековна история. Днес сме много бедни откъм извори за средновековната история от гледна точка на средновековната история, а не ИБДП. По отношение на определени процеси, владетели. Ако не са византийските хронологисти едва ли бихме могли да възстановим домашния извор с нашата средновековна история. Това се отнася и до изворите на ИБДП. Те са малко и някои от тях както ще видим след малко са силно дискусионни. Има някои чисто теоретични неща. Извор е всеки паметник на миналото писмен или неписмен, който ни дава косвен източник за ИБДП. Тези извори са твърде разнообразни и за да се ориентираме в тях е направена класификация. На първо място изворите са домашни и чужди. Домашните са създадени от български автори или по българските земи. Може да не са от български автори, но на територията на България. Тези извори са дефицит, а в същото време много отдавна са официализирани или не са. Това е теза, която налага Паисий Хилендарски. Това е човекът, който с основание смятаме за родоначалник на модерната българска история. Той твърди, че домашните извори са по-верните. Те са по достоверни и тези на които трябва да се доверим, а чуждите са писани от недоброжелатели на България и в някаква степен те изкривяват историческата истина. Разбира се една такава теза е много крайна, но независимо от това тя някак си продължава да съществува в нашето съзнание и вероятно поради тази причина след малко ще отделим сериозно внимание на изворите на нашата средновековна държава. Чуждите извори са византийските, но има и латински, арабски, сръбски, арменски и др. На следващо място изворите се делят на юридически и неюридически. От своя страна юридическите са две подгрупи. Първата са правни актове, закони, законодателни сборници. Тоест това са писмени извори, които съдържат директна информация за Българското право. Следваща подгрупа също юридически извори са актове по приложението на правото. Освен юридическите има и неюридически. Има различни литературни произведения, жития, исторически разкази, които съдържат някои юридически въпроси. Последното деление е делението на писмени и веществени извори. Тук категорично важните са писмените. Веществените извори за ИБДП са много оскъдни. При различните археологически разкопки има артефакти, които не носят информация за Българското право. Българските средновековни монети носят определена информация например за правния статус на владетеля. По начина, по който е изобразен може да се придобие косвена информация за българското публично право през средновековието. Най-масовия материал при разкопките са глинени съдове. Те носят информация за обществените отношения. По-качествената керамика говори за по-високо материално положение. Останките от меч не говорят за никаква информация. За нас са важни писмените. Българските историци обсъждат общо изворите на българското право. Има по екстравагантни тези. Българите през средновековието били толкова заети да правят история, че не е оставало време да я напишат. Факт е че голяма част от паметниците през средновековието са унищожени, но ако сравним със средновековна Сърбия, която също е била под османска власт и е претърпяла съкрушително завоевание, те имат много повече. Те са покорени по-късно и остават в периферията на империята, но все пак най-вероятно освен унищожението има и други причини. Какви са точно тези причини засега е много трудно да се каже. Това върху което можем да се обединим е, че липсата на достатъчно домашни извори ни създава проблеми и понякога ние, като че ли насила се опитваме да превърнем някои текстове в извори. Следващата крачка, която ще направим е да разгледаме поотделно някои от най -важните извори в нашата средновековна история на Българската държава и право. Първия извор дава в най- голяма степен представа за трудностите и проблемите, за които говорихме чисто теоретично. Крумово право, законодателство или закони. От тях няма запазен оригинал в България. Има един единствен екземпляр в енциклопедичния сборник, който е византийски наречен свидас от втората половина на 10в. Тук трябва да обърнем внимание на голямата разлика във времето. Крум управлява в началото на 9в., а този византийски паметник е от втората половина на 10в. Има голяма хронологическа разлика между двете, сиреч текста от свидас не може да е писан от съвременника. Самия сборник има твърде житейски шарен характер. Неслучайно го наричаме енциклопедичен сборник. Това е книга с различни информации, която е ползвана във византийското образование и има отделна рубрика –българи. В лексикона свидас, в който има освен други сведения за българите, има и законите на хан Крум. Самия текст има две отчетливо делими части. Едната, в която се описва причината за издаването на законите и втората част, в която са възпроизведени самите правни норми или може би част от правните норми. Първата част описва войната на хан Крум с аварите, която е много успешна за България. Аварите са разгромени и претърпяват пълен военен разгром. След това се описва как хан Крум води разговори с пленени аварски войници и се опитва да си обясни, разпитвайки ги по този въпрос – какви са причините за тяхното поражение? Аварите във военно отношение са силен народ и те му описват едно състояние на морална разруха в аварската държава. Пиянство, престъпност, които естествено отслабват държавата и армията и в края на краищата са довели до този печален резултат. Хан Крум като един мъдър владетел си прави съответните изводи, формулира определени закони и правни норми, като ги оповестява на събор. По принцип се приема, че като обществен строй в България по онова време е така наречената военна демокрация. Там ханът е острието на пирамидата на властта, но има и събор на целия народ. Под народ се разбира въоръжените мъже, чиято воля стои над волята на хана. Той е оповестил законите на народен събор. За голямо съжаление няма информация за ефективността на приетите закони. Това би било много интересно да го чуем и знаем. Самото законодателство е съвсем кратичко. То се състои от няколко члена според съвременната терминология. 1 Първия член: ако някой наклевети някого, то той да не се слуша (да не се вземат под внимание неговите показания), докато вързан не се разпита и ако се окаже лъжец или клеветник да се убие! Какво можем да кажем за този текст. Явно в тази част от българското наказателно право се визира престъплението клевета. Тук интересна подробност е, че трябва да се разпита вързан и от други извори ние знаем, че в средновековния български наказателен процес е било допустимо използването на физическо насилие и колкото и странно да звучи – не само срещу обвиняемия, но и срещу свидетеля. Приемало се, че само тогава те биха казали истината. Едно доста криво разбиране, но както казахме трябва да се съобразяваме с духа и контекста на времето. Накрая следва една много тежка санкция – клеветника да бъде убит. Тоест предвижда се смъртно наказание. Въпреки, че знаем че смъртното наказание е много широко използвано не може да не се учудим и да си зададем въпроса защо толкова тежко наказание? Ако продължаваме тези размишления бихме могли да си дадем отговор. Средновековния правоприлагащ орган (полицай, следовател) макар че няма такова разделение на функциите, е разполагал с много малко от това, което днес бихме нарекли криминалистически методи за разкриване на определено престъпление. Ситуация: в полето между две села е намерен убит човек с прободна рана. Какво би могло да се направи за да намерим убиеца като липсва оръжието? – правим обход и установяваме, че е имало още един човек. Мястото е отъпкано. Предмета е хладно оръжие, което липсва. Може да има евентуални свидетели, които да са видели нещо, но е възможно да е нямало никой и въпреки това пред правоприлагащите органи да се появи някой, който да твърди, че е видял как е станало убийството. Какви са нашите възможности да проверим истинността на тези твърдения? Като обобщим, се оказва, че средновековния правоприлагащ орган има две алтернативи. Едната алтернатива е евентуално самопризнание. Явява се някой и признава, че го е убил като посочва причина. Самопризнанията винаги в наказателния процес са били деликатно нещо, особено в новата история на съветското право, когато тогавашния главен прокурор Вишински произнася: самопризнанието е царицата на доказателствата. Благодарение на този принцип в съветска Русия, в края на 30-те години на миналия век са произнесени десетки процеси, в които обвиняемите признават небивалици. Без никакви други доказателства се произнасят смъртни присъди и е реализиран един невиждан по размерите си терор. След години се е видяло, че тези самопризнания са плод или на най-брутален тормоз – физически и психически, а някои от тях са и израз на убедеността на съответния подсъдим, че комунистическата партия е винаги права. В средновековието при положение, че масово са се използвали самопризнания, то е било много тънко доказателство. Другата възможност е свидетелски показания. Винаги в световната история е имало хора, които са давали лъжливи свидетелски показания. Дори в някои части на страната има шеги по този повод. В Търновско се казва Мусински свидетел. Това се е случвало преди 1944г. В пернишко са Кушаревски свидетели и т.н. Тоест вън от съмнение е, че тогава българското правораздаване е било сполетяно и от тази беда – лъжесвидетелстването. Повече от ясно е, че държавните органи са осъзнавали как стоят нещата. Затова клеветата се наказва като тежко престъпление. Системното клеветничене е в състояние да вкара правораздаването в задънена улица. Като имаме предвид останалите наши знания за средновековното ни право този текст звучи убедително. Тоест за всяка негова част можем да намерим убедително обяснение. 2 Следващия член е: Който дава храна и подслон на крадеца (явява се негов помагач/ятак) да се конфискува имуществото, а на крадеца да се пречупят пищялките! Тук реално има две норми. Ще говорим по нататък за това, че има група наказания – членовредително наказания. С тези наказания се уврежда органа, с който е извършено съответното деяние. В случая е с ръка и наказанието се концентрира върху тази част от човешкото тяло. Следващата норма е, че се конфискува имуществото на крадеца. Тук също имайки предвид цялостния контекст на нашето средновековно наказателно право можем да кажем, че този текст звучи убедително. Логично е спрямо крадеца да се предприемат сравнително тежки санкции, логично е да бъде наказан и помагача. 3 Третия текст няма наказателно правен характер, а такъв на административна норма, на разпореждане/заповед на владетеля и гласи: Да се изкоренят всички лозя! Дестилацията не е била прилагана по него време. Традиционната напитка за него време е виното. Има сведения, че се правели напитки от кобилешко мляко, но какво е било евентуалното количество на този алкохол не е много ясно. Алкохолната напитка е виното и тази разпоредба трябва да свържем с твърденията на Аварските пленници, че обществото им се е разпаднало поради пиянство. Мъдрият хан Крум в желанието си да заздрави българското общество е решил да реши този въпрос радикално. Това е едната възможна линия на размишления. Тоест приемаме, че тук е казана чистата истина, че изворът е достоверен и че действително е имало такава заповед. Доколко е осъществена не знаем, докато имаме предвид властта и характера на хан Крум. Времената са били сурови. Другия възможен начин на размишление е да изразим съмнение в това твърдение. Ако приемем действително, че хан Крум е бил мъдър владетел, същия не би прибягнал до такъв съд и историческата практика го показва. Пример: Сухия закон на САЩ, който е в сила през 1914г. чрез поправка в конституцията, с която се забранява транспорта, съхраняването на алкохолни напитки. Абсолютно провалила се правна норма. Даже напротив, норма благодарение на която мафията разцъфтява. Бащата на Джон Кенеди става много богат човек от производството на дървени бурета, защото уискито изисква дървени бурета. Производството на уиски е забранено, но производството на бурета не е. Има и други подобни опити. Русия и съветското право по време на първата световна война. Водката се произвежда от зърно с цел да се подобри изхранването на населението. Налага се вид сух режим. По времето на Михаил Андропов и Горбачов също в съветското право има сух режим. Много рязко съкращаване на производството на алкохол включително изкореняване на лозя. Ние следвахме съветска Русия и затова в България имаше изкореняване на лозя през 80г. със същата цел- да се ограничи пиянството. При нас не е било застрашаващо пиянството, както в други скандинавски страни и Русия. Разсъждавайки косвено един мъдър владетел като Крум едва ли би прибягнал към такава мярка. Преките разсъждения обаче – черепа на Никифор е окован в сребро и е превърнат в чаша и хана е вдигал наздравица със старейшините. Друг пряк пример е, че в хода на същата българо-византийска война византийците успяват да влязат в столицата. Това е лъжлив ход на Крум, който му позволява да нанесе поражение. Важното е, че те влизат в столицата и в знак на радост армията се напива. Макар че няма сведения в дажбата на византийския войник да е присъствало вино най-вероятно са си носели за нуждите на императора и неговия двор, но едва ли е било достатъчно за тези нужди. По скоро те са го пленили в българската столица. Така че това твърдение в значителна степен увисва във въздуха и започва да изглежда недостоверно. 4 На последно място закона гласи следното: На просяците да се дава толкова, че те повече да не просят, а който направи така да му се конфискува имуществото! Една много неясна разпоредба, но явно става дума за това да се окаже помощ на най-бедните – на просяците. Помощта и начина на нейното даване са формулирани много неясно. Какво всъщност трябва да им се даде? Като че ли тук става дума за това да им се даде нещо материално. Като се има предвид аграрния характер на нашето общество тогава, първата ни мисъл е че трябва да се даде земя. Обаче тук могат да се направят няколко възражения. Земя ще даде този който има, а който няма? А който има толкова малко, че ако я даде самия той ще стане просяк? Освен това чисто аграрен род са били славяните. Държавата е съставена от различни народности, племена, етноси – прабългари, местно тракийско население, славяни. Ако дадем земя на прабългарина ще се чуди общо взето какво да я прави. На следващо място не е ясен въпросът кой е задължен да го прави това нещо? Като че ли става дума за това, че всички са длъжни. На следващо място се казва като санкция, че му се конфискува имущество. Като че ли се има предвид състоятелните хора. Колко състоятелни? Българския феодализъм е назрял по време на второто българско царство. Не бива да се учудваме, че не можем да си обясним този текст. Не сме първите, нито последните, които се опитват да си го обяснят. Има формулирани множество обяснения включително някои съвсем абсурдни. Например от 50те години на миналия век тук под просяци се разбират някакви държавни чиновници, които не получавали възнаграждение от държавата, а населението било длъжно да ги издържа, което наистина звучи абсурдно. Има системи, в които държавните чиновници не получават заплата, например в древен Рим, за разлика от древна Гърция, в която получават. Разбира се това не означава че тези римски чиновници не са били по-богати при свършване на мандата отколкото са били преди това. Този текст е крайно неясен. Досега не съм намерил обяснение сред множеството мнения, което да заслужава повишено внимание. Разбира се възможно е тук да става дума и за някакви лингвистични грешки. Казахме че между времето, когато са се случили и когато са записани законите има кръг от 150 години и повече. Възможно е автора да го е казал по неразбираем начин. В края на краищата това не ни топли особено и се получава следното. Цялостния текст извършва противоречиви внушения относно въпроса за неговата достоверност. Първо: Не случайно първата част на целия текст съвсем официално се нарича легендарна. Там където Крум говори с аварските пленници. Това е една много стара логическа формула, която е запазена в митологията – фигурата за мъдрия владетел, който търси проблемите, който ги идентифицира и който ги решава. На практика обаче, изобщо няма работа българския хан, и това е под неговото равнище да си води приятелски разговори с аварските военнопленници и те да бъдат толкова откровени. Тази част категорично не заслужава нашето доверие. Като добавим и частта за лозята, обстоятелството че този текст е запазен на едно единствено място, в чужд извор, писан много по-късно от времето на Крум ние не можем да не изпитваме сериозно безпокойство относно неговата достоверност. Благодарение на всичко това, чисто в историческата и правно историческата Българска наука са се формирали две мнения. Едното е че имаме достоверен паметник, който разказва за истински случки, който предава историческата истина и втората, че става дума за някаква легендарна история, съчинена по някакъв повод, благодарение на някакви слухове, и кой знае как точно. Трябва да имаме предвид и следното. Крум успява да разбие византийския император и не само. Той успява да го ликвидира физически. Това не се случва ежедневно. Можем да изброим на пръстите на ръката си византийски императори, които да са загинали в бой. Византийците имат повод да се страхуват от Крум. Освен това император Никифор е иконоборец във Византия. По това време има обществен конфликт за или против иконите. В края на краищата побеждават привържениците на иконите, а иконоборците са подложени на хулене и обвинение. Може би е било добре да се покаже как Крум е успял да победи грешника – иконоборец Никифор. Има едно още по-далечно съображение. Византийските източници не са достатъчно искрени по отношение на България. Цялата победа на Аспарух, която води до преместване на българската държава, която е представена като сключване на договор, по смисъла на която е поверена северната граница на България. Като крайно обобщение към момента има български учени, които твърдят че става дума за достоверен източник. Има и такива които смятат, че това е само легендарно сведение. Това че в науката има различни гледища не е новина в никой случай, но интересното тук е че има разделение между историци и юристи. Практически юристите са на мнение, че има такъв материал и той е достоверен, а практически всички останали, които твърдят обратното са чисти историци. В това има логика, тъй като ако приемем че Крумовите закони са недостоверни излиза, че до покръстването ние нямаме никакви категорични сведения за нашата правна система, което разбира се създава проблем най-вече пред тези, които се занимават с история на българската държава. Въпросът е сложен, дискусионен, а на този етап не можем да дадем окончателен отговор, но така или иначе трябва да сме наясно за този спор и разбира се моите думи не бива да формират някакво становище. Всеки би могъл да си изгради собствен извод по този въпрос. Не случайно говорихме за този ярък пример за проблемите, които съществуват в изворите за средновековната история на България. Следващия домашен извор и по отношение на който нямаме никакви съмнения са тези на Николай 1ви. Това е неюридически, чужд извор, в който се съдържа информация за правната система на българите преди и по време на самото налагане на християнството. Фактите са следните. 8. През 866г. в Рим пристига делегация, която носи въпроси, които Борис Михаил 1ви отправя към папата. Въпросите не са запазени, единствено отговорите, които се съхраняват като препис във ватиканския архив, а оригинала е безвъзвратно унищожен. Знаем, че въпросите са били 115. На тях римския папа изпраща 106 отговора, като е възможно на някои да не е отговорил, а някои да е обединил. Документа е интригуващ и има издадена книга. Ние разбира се не можем и не бива да влизаме в такива детайли затова обръщаме внимание само върху някои неща, които са важни и интересни. На първо място, можем да си направим изводи относно това кои престъпления в езическа България, а и по време на самото приемане на християнството са смятани за най-тежки. Сред тях са бунта срещу владетеля, военните престъпления, дезертьорство, отказ да се изпълни дадена заповед. Всички тези престъпления са били наказвани със смърт, от което си вадим заключението, че те са смятани за изключително тежки. На следващо място, отговор 25ти на папата се отнася за колективна наказателна отговорност. Това е много интересен въпрос поради простата причина, че самото й съществуване рязко се противопоставя на съвременния възглед за отговорността за извършено престъпление. В съвременното наказателно право няма колективна наказателна отговорност. Тук трябва да внесем определение –уточнение. Не се отнася до група лица. Последните години се популяризира ОПГ (организирана престъпна група). Съществуват институция на помагачеството, подстрекателството. Индивидуалната отговорност на всеки от тях обаче в съвременното право трябва да бъде доказана. Всеки от тях да е извършил нещо, което по своята същност съставлява престъпление. При колективната наказателна отговорност, която съществува в средновековието и античността и това не е характерно само за България, се носи отговорност без вина, а само за това, че принадлежат към колектив. Например при децимацията в Рим, в която отстъпилия легион се построява и всеки десети бил екзекутиран. Въпреки, че този десети може би се опитва да убеждава своите колеги във верността. В отговорите става дума за охрана на границата. През българо-византийската граница е имало движение и дори български владетели са се намирали в убежища в Константинопол. Явно е имало пунктове, през които да се преминава, а останалата част от границата е била охранявана от митничари. В отговорите се касае за това, че ако се открие преминал незаконно от границата се наказват всички митничари, които охраняват участъка. Независимо от това кой е допуснал грешката, кой е извършил престъплението или кой е недогледал. От тук могат да се направят някои важни изводи за същността на наказателната политика на българската държава. Можем да кажем, че нейна първостепенна задача е била никое престъпление да не остане ненаказано, а личните права и личния интегритет, личността на човека са останали на заден план. Тоест винаги държавния интерес се поставя над личния. Може да прозвучи странно, но остатъци от колективна наказателна отговорност в България има след освобождението. Като пример за колективна наказателна отговорност са така наречените екзекуции, при които село, което е уличено в поддръжка на ятачество. В него бива настанена някаква военна част и селяните са длъжни да издържат тази военната част, което представлява тревога за тях. Но в ново време това представлява изключение отколкото някакво право. В средновековието обаче явно е било право и на него се е гледало като нещо редовно. На следващо място в областта на семейното право става ясно, че е позната кражбата на булката, а отговор 51ви забранява двуженството. Което казано с други думи означава, че във физическа България двуженството е било познато и е представлявало възприета практика. Как можем да коментираме подобна ситуация? По принцип езичеството и като най ярък пример – древногръцкото е много по-прагматична религия отколкото християнството. Но християнството е преди всичко идеология. Един от стожерите на тази идеология е теорията за християнския брак, който е свещен и до голяма степен неразрушим. Докато при езичеството нещата са по практични и причината за двуженството, едва ли бихме могли да търсим друга е че щом е имало двуженство, е имало и многоженство. Търсим демографските характеристики. Поради по-ниската средна възраст, на която умират мъжете съотношението мъже и жени е 51%. Някъде съотношението е много по-лошо. Например през средновековната война. Тази война не е била глобална на народ срещу народ. Тя е война на отделни военни отряди , дружини съставени предимно от млади мъже. Респективно загубите на хора са концентрирани именно в този сегмент на населението, и от това естествено баланса се нарушава. Дори в ново време има случаи на дисбаланси. Във филмите на съветска Русия например и тези за след втората световна война, когато на някаква забава присъстват само жени и танцуват помежду си без това да е израз на някакви сексуални предпочитания. Просто няма мъже, тъй като са загинали във войната. Това многоженство или двуженство е един подход, а вече християнството въвежда принципи въз основа на морала. Ценни сведения за съдебния процес. Категорично съдебния процес има насилствен характер. Според отговор 86ти заловения крадец се бие с камшик по главата от съдията, а друг го смушква в ребрата докато не си признае. Това е доказателство, че по време на съдебния процес е използвано физическо насилие. От някои отговори става ясно, че това се отнася до общата част на Наказателното право, че са се различавали убийства с умисъл и убийства по непредпазливост. Това са два типа- умишлено убийство, а другата категория е убийство по непредпазливост. Този материал ще учим в детайли по Наказателно право, а сега поясняваме. Тук разделителната линия е намерението на извършителя. В единия случай той удря с тояга друг човек с ясното намерение и субективното си желание да го убие – това е умишлено убийство. Съществува и друг вариант. Отново го удря по главата, но с цел да го нарани или уплаши, но без да иска го убива – това е убийство по непредпазливост. Още от средновековието е добре осъзнато, че двата вида убийство не трябва да се наказват по един и същи начин. Умишленото убийство представлява по тежко престъпление, защото има по висока степен на обществена опасност. Дееца може и иска да убие, а другия просто не преценява точно ситуацията, което също е престъпление, но се наказва по различен начин. Накрая в отговорите на папата се съдържат важни сведения за така нареченото Азилно право. Това е един сложен институт на наказателното право, характерен за ранносредновековната християнска държава. Тогава по принцип се приема, че има два типа правораздаване – човешко, реализирано от държавата и божие. Разбира се когато има такава дуалност (двойственост) винаги може да се стигне до колизия между едното и другото. Средновековния законотворец решава тази колизия в полза на божието правосъдие. Това е теоретично, а практично престъпника, преследван от органите на властта може да се укрие в храм. Със самия акт на влизане в храма, той един вид се поставя под ударите на божието правосъдие и се изключва от държавното. Органите, които го преследват нямат право да влязат в църквата и да го арестуват. Храмът е свещеното място, мястото където има неприкосновеност. Разбира се това е теоретична конструкция. Принципно ако органите на властта влязат и го арестуват те самите носят отговорност. Доколко това Азилно право е било спазвано е съвсем отделен въпрос и големия въпрос е защо християнската държава се самоограничава по този начин. Тя създава ограничения за собствените си органи, което на пръв поглед изглежда странно. Като цяло такава е ситуацията с ранното християнство. В България можем да си дадем отговор. В България християнството не е прието, а е наложено. Може би е имало някакво разпространение измежду населението, но не е било по-съвместно. Имало е съпротива. Така че бихме могли да твърдим, че християнството не се е ползвало с особен авторитет в държавата. Нататък ще видим случаи, в които след приемането му се провеждат езически практики. Това явно е бил един дълъг процес – християнизацията на България. В този процес също е имало насилие, но това насилие не е можело да бъде единственото средство, единствения метод. Това би било прекалено крайно. Трябвало е да се направи така, че на християнството да се предаде определен авторитет и да му се припишат хубави черти, за да стане примамливо и Азилното право напълно влиза в тази рамка. Християнската църква е милостива. Защо е милостива? Ще говорим за санкциите на държавното право, които са изключително сурови, докато другите санкции са милостиви – да бъдеш осъден на хляб и вода (пости) или да бъдеш лишен от правото на литургия. За един религиозен човек колко тежко може да е това наказание? Но осъждането на пост вън от всякакво съмнение е по-благоприятно отколкото рязането на ръката. Виждаме и това е общо правило, че правото следва развитието на обществените отношение. То никога не ги изпреварва. Доскоро нямаше категория компютърни престъпления. Държавата има изгода от налагането на християнството и затова полага усилия, за да го наложи и в този смисъл интерпретираме актуалността на Азилното право по времето, когато папата отговаря на Борис Михаил. Твърде вероятно е било да се е прилагало тогава, но по късно когато езичеството е ликвидирано, Азилното право е останало назад. По времето на Борис Михаил, като се има предвид неговия темперамент, твърде е възможно да се подхожда избирателно. Чисто теоретично Азилното право е съществувало по времето на княз Борис 1-ви Михаил. Изтегляне 98.56 Kb. Сподели с приятели:
|