Актуални въпроси на защитата на правата на човека

Правото на добра администрация по Хартата и практиката на Върховния административен съд на Република България

Изтегляне 126.78 Kb. страница 19/37 Дата 28.02.2022 Размер 126.78 Kb. #113536

Навигация на страницата:

• Наличието на добра администрация е предпоставка за членство в ЕС на държава кандидатка за членство съобразно Копенхагенските критерии, за да има капацитет да се справя с прилагането на правото на ЕС.
• „ Комис ията по чл. 33, ал. 1 ЗУСЕСИФ
• В чл. 41, т. 2, б. „в“ на Хартата е ясно разписано задължението на администрацията да мотивира своите решения. 65

4.3. Правото на добра администрация по Хартата и практиката на Върховния административен съд на Република България Правото на добра администрация, по принцип произтича от Хартата на основните права на ЕС и е един от основните административни и процесуални принципи, изведен и от практиката на Съда на ЕС. Правото на добра администрация е прогласено в чл. 41 от Хартата във връзка с чл. 51 от същата. То е установено и в Копенхагенските критерии. Текстът на чл. 41 гласи: „1. Всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок. 2. Това право включва по-специално: а) правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него; б) правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него, като се зачитат легитимните интереси, свързани с поверителността и професионалната и служебна тайна; в) задължението на администрацията да мотивира своите решения. 3. Всяко лице има право на обезщетение от страна на Съюза за вредите, нанесени му от институциите или от техните служители при изпълнение на служебните им задължения, в съответствие с основните принципи, които са общи за законодателствата на държавите членки.“ А в чл. 51, ал. 1 е установено, че: „Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенции на Съюза.“ След някои първоначални колебания56 СЕС многократно е постановявал в съответствие с текста на Хартата, че адресати на чл. 41 от същата са единствено институциите, органите, службите и агенциите на ЕС57. Това тълкуване не се ползва с всеобщо признание. В Решение на съда (шести състав) 8 май 2019 година по дело C‑230/18, PI, ECLI:EU:C:2019:383, в точка 56 се посочва: „Във връзка с член 41 от Хартата, на който е направено позоваване във втория и третия въпрос, следва да се отбележи, че от текста на тази разпоредба ясно следва, че нейни адресати са не държавите членки, а единствено институциите, органите, службите и агенциите на Съюза (решение от 13 септември 2018 г., UBS Europe и др., C‑358/16, EU:C:2018:715, т. 28 и цитираната съдебна практика). От това следва, че член 41 от Хартата не е релевантен в делото по главното производство.“ В продължение в точка 57 се посочва: „Тази разпоредба обаче е проявление на общ принцип на правото на Съюза, съгласно който правото на добра администрация обхваща задължението на администрацията да мотивира своите решения (вж. в този смисъл решение от 17 юли 2014 г., YS и др., C‑141/12 и C‑372/12, EU:C:2014:2081, т. 68). Задължението за администрацията да изложи в решението мотиви, които са достатъчно специфични и конкретни, за да позволят на заинтересованото лице да разбере причините за индивидуалната мярка с неблагоприятни за него последици, произтича от общия за правото на Съюза принцип на зачитане на правото на защита (вж. в този смисъл решения от 22 ноември 2012 г., M., C‑277/11, EU:C:2012:744, т. 88 и от 11 декември 2014 г., Boudjlida, C‑249/13, EU:C:2014:2431, т. 38)“. Изразено е противоположното мнение – че то противоречи на общото правило относно приложното поле на чл. 51, ал. 1 от Хартата. То изключва действията на държавите членки, дори да са предприети за прилагане на правото на Съюза.58 Изцяло подкрепяме изразеното заключение от генералния адвокат M. Bobek, представено на 7.09.2017 г. по дело C–298/16 Teodor Ispas и Anduţa Ispas с/у Direcţia Generală a Finanţelor Publice Cluj и също трябва да признаем, че не виждаме такова противоречие. Нещо повече, това основно право например е приложимо за държавните орани (административните органи59) на Република България, когато прилагат правото на ЕС в: областта на собствените приходи на бюджета на ЕС (ДДС и митата), където органите на държавата членка действат при условия на споделена компетентност например с институциите на съюза; в областта на конкуренцията60 (държавните помощи61 и обществените поръчки); при управлението на разходната част на бюджета на ЕС и кореспондиращото национално съфинансиране, т.е. средствата от фондовете на ЕС по общата селскостопанска и кохезионна политика62; общата валута (еврото)63; банковия и финансовия надзор; и т.н. Това право принципно следва да се прилага и когато органите на държавата членка не прилагат единствено правото на ЕС, тъй като то е вплетено и в основни принципи по АПК, ДОПК, ЗУСЕСИФ и др. Наличието на добра администрация е предпоставка за членство в ЕС на държава кандидатка за членство съобразно Копенхагенските критерии, за да има капацитет да се справя с прилагането на правото на ЕС. Например, ръководителят на УО на оперативна програма, в качеството си на административен орган, следва да прилага този принцип в дейността си, тъй като прилага право на ЕС: първично (чл. 317 и 325 ДФЕС), финансовия регламент и секторни регламенти, както и националното законодателство, свързано с управление на разходната част на бюджета на ЕС, на основание чл. 51 от Хартата. В този смисъл ЗУСЕСИФ е специален процесуален закон по отношение на АПК (процесуална автономия на държавата членка). В ЗУСЕСИФ не са разписани например правила досежно езика, на който се водят производствата по закона от административния орган/ръководителя на УО. Следователно, приложима е разпоредбата на чл. 14 АПК и принципите на административния процес в производствата по ЗУСЕСИФ, наред с принципите, установени в чл. 2, ал. 1 ЗУСЕСИФ. В Определение № 11847/09.10.2017 г. по адм. д. № 10020/2017 г., ВАС, съдът казва: „Комисията по чл. 33, ал. 1 ЗУСЕСИФ, т. нар. оценителна комисия, е помощен орган на ръководителя на управляващия орган. Тя има установени в закона правомощия – да оцени и да класира проектните предложения, но не е овластена да издава завършени юридически актове. Комисията прави само предложение за оценката и за класирането на всяко от проектните предложения, като тя може, след като е допуснала съответното проектно предложение до техническа и финансова оценка, да го включи в една от трите възможни групи – на предложените за финансиране проектни предложения, на резервните проектни предложения и на предложените за отхвърляне проектни предложения. Тези предложения на комисията по чл. 33, ал. 1 ЗУСЕСИФ, обективирани в списъците по чл. 35 ЗУСЕСИФ и мотивирани в оценителен доклад, са подготвителни административни актове, които едва след одобрението на ръководителя на управляващия орган пораждат права, съответно засягат законни интереси на кандидатите за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ“.64 Комисията по чл. 33, ал. 1 ЗУСЕСИФ е законово установен помощен орган на ръководителя на управляващия орган, чиято дейност е нормативно регламентирана, и която е част от процедурата по подбор. По силата на изрична правна норма – чл. 35 ЗУСЕСИФ, комисията изготвя и нарочен акт – оценителен доклад, който заедно с резултатите от оценката, става мотив на акта на ръководителя на управляващия орган по чл. 36, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 35 ЗУСЕСИФ, съответно чл. 37, ал. 3 и чл. 38, т. 1 ЗУСЕСИФ. Този характер на комисията – на помощен орган, на нейната дейност – на част от процедурата по подбор, и на значението на нейните актове – на мотиви на крайния, пораждащ права и засягащ законни интереси индивидуален административен акт, предпоставя и необходимостта от проверка за спазването на нормативните изисквания относно нея в хода на съдебното производство по контрол за законосъобразност на акта по чл. 36, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 35 ЗУСЕСИФ. С оглед на това при контрола за законосъобразност на акта по чл. 38, т. 1 ЗУСЕСИФ съдът следва да извърши контрол спазени ли са нормативните изисквания по отношение на комисията по чл. 33, ал. 1 ЗУСЕСИФ. Оценителната дейност се осъществява в рамките на нормативно и административно установени правила, но сама по себе си тя няма административен, а експертно-оценъчен характер. Експертно-оценъчната дейност изисква притежаването на специални знания, които не са част от компетентността на органа и именно поради това законодателят е предвидил нейното използване при издаването на акта. В чл. 41, т. 2, б. „в“ на Хартата е ясно разписано задължението на администрацията да мотивира своите решения.65 Ако държавата няма добра администрация66, то това е предпоставка да понесе отговорност за вреди, включително и от нарушаване на правото на ЕС, е следващата интерпретация на този принцип. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица (чл. 7 КРБ). Основополагащ е и принципът на правото на ЕС за отговорността на държавата за вреди при прилагане на чл. 4, пар. 3 ДЕС.67 В практиката си ВАС споделя горната теза. По-долу ще представим някои решения. Изтегляне 126.78 Kb. Сподели с приятели: