Актуални въпроси на защитата на правата на човека

Политика за защита на правата на човека в областта на данъчното облагане

Изтегляне 126.78 Kb. страница 15/37 Дата 28.02.2022 Размер 126.78 Kb. #113536

4.2. Политика за защита на правата на човека в областта на данъчното облагане Нарастващата глобализация, а в регионален план преструктурирането на европейската правна рамка на ЕС с Договора от Лисабон28, са важни фактори, които налагат да се преразгледа традиционното разделяне между сферите на данъчното облагане и правата на човека. Проблемите около въздействието на Договора от Лисабон върху гарантирането и прилагането на правата на човека в областта на данъчното право и правото на ЕС са обект на научен интерес, както показват ежегодните конференции на Групата за изследване на европейското и международно данъчно облагане (GREIT)29. Групата представлява мрежа от академици, специализирани в европейско и международно данъчно право, и изследва възможното развитие и потенциалното въздействие на правата на човека в областта на данъчното облагане в настоящата глобална епоха. В резултат на петата годишна конференция на GREIT във Флоренция през 2010 г. бе издадена книгата „Правата на човека и данъчното облагане в Европа и света“ нa Мигел Поареш Мадуро, Паскуале Пистоне и др30. Както отбелязват авторите на тази книга, фундаменталните права на данъкоплатците вече нe са само национален проблем, решаван на равнището на конституционните норми на държавите членки на ЕС, а област, в която държавите следва да осигурят адекватна защита, съобразена със стандартите на нивото на ЕС. Това твърдение произтича от развитието на правото на ЕС, по силата на което, вследствие на влизането в сила Договора от Лисабон, Хартата на основните права на ЕС придобива правнообвързващ (задължителен) характер, а Европейската комисия получава мандат да преговаря присъединяването на Съюза към Европейската конвенцията за защита на ПЧ и основни свободи (ЕКЗПЧОС)31. Важно е да се отбележи, че тези инициативи не са напълно успешни – на пленума на Съда на ЕС от 18.12.2014 г. e установено, че споразумението за присъединяване на ЕК към ЕКЗПЧОС не е съвместимо с член 6, параграф 2 от Договора за ЕС (ДЕС), нито с Протокол (№ 8) относно този член. В съответствие с член 6, параграф 3 ДЕС, основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи32. Както бе посочено по-горе, докато Съюзът не се присъедини към тази конвенция, тя не представлява юридически акт, формално интегриран в правния ред на Съюза33. Следва да се отбележи, че първоначалната инициатива за формиране на политика за защита на ПЧ в областта на данъчното облагане произлиза от ОИСР през 2003 г. – „Практическа бележка за правата и задълженията на данъкоплатците“34. Към този момент, в ЕС политиката за защитата им се ограничава до съдебната практиката на Съда на ЕС, която разглежда ПЧ като основни принципи на правото. Както отбелязва Сесил Брокелинд, съавтор в книгата „Правата на човека и данъчното облагане в Европа и света“35, в областта на прилагането, спазването и защитата на ПЧ в данъчната област, Европейският съюз се отличава с правен плурализъм, тъй като за държавите членки на ЕС и техните правни субекти съществуват две паралелни правни системи, които регулират човешките права – правото на ЕС и правото на Съвета на Европа, по-специално, ЕКЗПЧОС и юриспруденцията по нея. Това предизвиква неудовлетворителни резултати в усилията за формиране на политика за защита на ПЧ през призмата на данъчното облагане, което се допълва от факта, упоменат по-горе, че понастоящем ЕС не е член на общността държави, присъединили се към ЕКЗПЧОС. Все пак, в рамките на Съюза, се прилага Хартата на основните права на ЕС, която е с ранг на договорите за основаването на ЕС и чието съдържание до голяма степен е аналогично на правата, установени в ЕКЗПЧОС. Когато ЕС стане страна по ЕКЗПЧОС, съществената новост ще бъде, че съдът по правата на човека в Страсбург ще стане компетентен да разглеждат дела срещу (институциите на) ЕС за нарушаване на ПЧ, но това няма да предизвика (поне не поради нормативната промяна) изменение в подсъдността на актове на самите държави членки спрямо собствените им данъчно задължени лица. Важно е да се отбележи, че както на европейско, така и на световно ниво, нормативно определение за правата на данъкоплатците все още липсва. Доктрината се обединява около началната точка на концептуализирането им – правата на данъкоплатците са права на човека, които като такива са универсални, неделими и взаимозависими. По принцип в Европа гражданите и предприятията могат да се основават на следните няколко разпоредби от ЕКЗПЧОС в защита на своите права като данъкоплатци: защита на правото на собственост (чл. 1 от Протокол № 1 към конвенцията), правото на личен семеен живот (чл. 8), правото на справедлив процес (чл. 6) и забрана за дискриминация (чл. 14). В допълнителните протоколи към ЕКПЧ също има основания, използвани при защита на данъкоплатци, като например забрана за налагане на двойна присъда (пример: при налагане на автоматични административни санкции, дублирани с наказателно-правни санкции). Негативният ефект на този правен плурализъм се засилва от европейската съдебна практика, която също не установява последователна и напълно адекватна защитата на ПЧ в данъчната област. Съдебните решения на специализирания Съд в Страсбург показват, че той се застъпва за ПЧ на данъкоплатците най-вече в случаите на обвинения от наказателно естество и на процедурни нарушения и проблеми. Интересна илюстрация на тези особености и тенденции за развитие в областта на правата на данъкоплатеца в Европа е решението на Съда на ЕС по дело C‑543/14 Ordre des barreaux francophones et germanophone и др.36, образувано по преюдициално запитване на Конституционния съд на Кралство Белгия във връзка с жалба, подадена от белгийски адвокатски колегии, организации за защита на правата на човека, хуманитарни организации и няколко физически лица с искане за отмяна на новоприето национално законодателство за облагане с данък върху добавената стойност (ДДС) на доставките на адвокатски услуги. Доводите на жалбоподателите са насочени главно към произтичащото от това данъчно облагане увеличение на разходите за съдебни спорове, което според тях нарушава редица разпоредби, гарантиращи правото на достъп до правосъдие. Според фактите по делото, Белгия е освобождавала доставките на адвокатски услуги от ДДС до 31 декември 2013 г. по силата на преходна дерогационна разпоредба, която се съдържа във вторичното право на ЕС (Директива 2006/112/ЕО относно общата система на ДДС37), като е била единствената държава членка, възползвала се от дерогацията. В това дело забележителното е, че освен на разпоредбите на материалното данъчно право на ЕС (Директива 2006/112/ЕС), за да подкрепят своите аргументи, страните се позовават в значителна степен на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (чл. 6 – право на справедлив процес, чл. 14 – забрана за дискриминация), на Хартата на основните права на ЕС (чл. 47 – право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес), на Международния пакт за граждански и политически права (чл. 14, пар. 1 и 3, чл. 26) и на Орхуската конвенция за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на взимане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда38. Отговорът на СЕС по преюдициалните въпроси започва с припомняне на разделението между двете основни европейски системи за защита на правата на човека: „..макар признатите от ЕКЗПЧОС основни права да са част от правото на Съюза като общи принципи, както потвърждава член 6, параграф 3 Договора за ЕС, и макар член 52, параграф 3 от Хартата на основните права на ЕС да предвижда, че съдържащите се в тази харта права, съответстващи на правата, гарантирани от ЕКЗПЧОС, имат същия смисъл и обхват като дадените им в посочената конвенция, докато Съюзът не се присъедини към нея, тя не представлява юридически акт, формално интегриран в правния ред на Съюза …Последната констатация важи и по отношение на МГПП. Затова валидността на Директива 2006/112/ЕО трябва да се преценява единствено от гледна точка на основните права, гарантирани с Хартата.“. По-нататък, Съдът на ЕС установява, че чл. 47 от Хартата не е нарушен, тъй като „няма как да се установи близка или механична корелация между облагането с ДДС на доставките на услуги от адвокати и увеличението на цената на тези услуги“ (т. 35 от решението). В допълнение на аргументацията си по чл. 47 от Хартата, съдът счита че‚ предоставената от принципа на равните процесуални възможности гаранция не обхваща облагането на доставките на услуги от адвокати с ДДС (т. 46 от решението). В допълнение, СЕС изключва Орхуската конвенция като основание за анализ на спорните разпоредби, тъй като не е изпълнено условието „естеството и общата логика“ на споразумението да допускат това, както и съдържанието му да е достатъчно безусловно и достатъчно точно (т. 49 и т. 57). Така, отговорът на Съда на ЕС по преюдициалното питане се фокусира върху материалното право на ЕС, за да заключи, че „ДДС Директива 2006/12/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че извършваните от адвокати доставки на услуги за правни субекти, които се ползват от правна помощ в рамките на национална правна уредба на правната помощ като разглежданата в главното производство, не се освобождават от ДДС“. Неудовлетворителна е и политиката на Съда по правата на човека в Страсбург в защитата на ПЧ на данъкоплатеца, както видно от юриспруденцията последвала решението му по българското дело „Булвес“ АД срещу България39. По това дело европейският съдия постановява, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Тези изводи на съда са затвърдени с решение по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България40. Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела съответстват и на практиката на Съда на ЕС по казуси, свързани с ДДС облагане. Фактическото положение на много други данъчно задължени лица в България и принципните аргументи на ЕСПЧ пораждат потенциал за съществена промяна в практиката на българските съдилища, поради което след решението „Булвес“ десетки данъчни жалби срещу България са регистрирани в ЕСПЧ. Както отбелязва адвокат Михаил Екимджиев, притежаващ богат опит в защита по дела пред Съда в Страсбург, „Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“. Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби № 26553/05, № 25912/09, № 40107/09 и № 12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях“41. Позитивен пример за зараждане на систематична политика в областта на правата на човека при данъчно облагане отново дава международната Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), която състави списък за права и задължения42. Този списък не е задължителен, но може да се разглежда като минимален стандарт на тези права и задължения. Някои англосаксонски държави (Канада от 1985 г., САЩ от 1988 г., Австралия от 1997.) вече имат действащ каталог от такива права и задължения, които най-често са организирани във формата на харта, но статутът му варира спрямо страната. Разбира се, това е стандарт, който би трябвало да бъде адаптиран към всяка държава спрямо нейната социално-икономическа обстановка и култура. В такива условия, потенциалната роля на ЕС при защита на правата на данъчно задължени лица става все по-значима, тъй като както бе описано по-горе, към настоящия момент тези права са взаимосвързани, но от гледна точка на отделния данъкоплатец те представляват разпръснати правила, съществуващи на различни нива в правния мир. Целта е да се дефинира хомогенна структура от права и задължения на данъкоплатците. В този смисъл, ролята на ЕС в защита на ПЧ започва да се очертава най-ясно в областта на прякото облагане, където Съдът на ЕС е развил всеобхватна съдебна практика, свързана с основните свободи по договорите за основаване на Съюза. В допълнение, Европейският парламент публикува доклади (2007) в посока изготвянето на систематична защита на ПЧ в областта на прякото облагане, която да допълни съдебната практика на СЕС43. Целта е защита на правото за изпълнение на оправданите очаквания. Европейската комисия, от своя страна, публикува „Фискални планове“ през 1999 г., представляващи препоръки към кандидатите за членство в ЕС – в този документ се изразява необходимостта от възприемане на минимални стандарти за защита на ПЧ, особено в областта на защита на личните и семейни права и на правото на справедлив процес44. Изтегляне 126.78 Kb. Сподели с приятели: