Дори да допуснем съществуването на Първопричина

„Какво е това, за бога?“
Двамата напрегнато се вторачиха в схемата и акапелното пеене изведнъж започна да се усилва. Робърт разбра, че не пеят на латински, както предполагаше, а на английски.
— Господи, думите на екрана… — ахна Амбра. — Струва ми се, че това е текстът на хорала.
— Имаш право — съгласи се професорът, забелязал, че думите се появяват на екрана в унисон с пеенето.
… от бавно действащи причини… а не от чудотворни дела…
Лангдън слушаше и гледаше, странно объркан от съчетанието на думи и музика —
мелодията очевидно беше религиозна, докато текстът бе всичко друго, но не и това.
… органични същества… оцеляват най-силните… най-слабите загиват…
Изведнъж му просветна.
„Знам какво е това!“
Преди няколко години Едмънд го беше завел на един концерт. Озаглавено „Меса «Чарлз
Дарвин»“, произведението представляваше типичната християнска музикална форма, само че латинският текст бе заменен с откъси от Дарвиновия „Произход на видовете“ — натрапчив контраст между благочестивото песнопение и жестоката истина на естествения отбор.

— Странно — отбеляза Робърт. — Преди време с Едмънд заедно слушахме месата и тя страшно му хареса. Какво съвпадение, че я чувам тъкмо сега.
— Не е съвпадение — изкънтя познат глас от аудиосистемата. — Едмънд ме научи да посрещам гостите в дома си, като им пускам музика, която те ще оценят, за да им дам интересна тема за разговор.
Лангдън и Амбра смаяно зяпнаха тонколоните. В бодрия глас, който ги приветства,
отчетливо се долавяше британски акцент.
— Много се радвам, че успяхте да ме откриете — продължи синтетичният интелект. — Аз нямаше как да се свържа с вас.
— Уинстън! — възкликна Робърт и сам се изуми, че изпитва такова облекчение отново да са в контакт с него.
Двамата с Амбра набързо му разказаха какво се е случило.
— Изключително ми е приятно да чуя гласовете ви — каза компютърът. — Е, намерихте ли онова, което търсехме?

84.
— Уилям Блейк — отвърна Лангдън. — „Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.
Уинстън се забави само за миг.
— Последният стих от епичната му поема „Четирите зои“. Признавам, идеален избор. —
Направи пауза. — Само че са нужни петдесет и една букви…
— Амперсандът — каза професорът и му обясни трика на Кърш с лигатурата.
— Типично за Едмънд — непохватно се позасмя синтетичният глас.
— Е, Уинстън? — подкани го Амбра. — След като знаеш паролата, можеш ли да пуснеш останалата част от презентацията?
— Мога, разбира се — отговори той. — Само че трябва да я въведете ръчно. Едмънд постави защитни стени на проекта, затова нямам пряк достъп до него, но мога да ви заведа в неговата лаборатория и да ви покажа къде да я напишете. Ще пуснем програмата за по-малко от десет минути.
Сварени неподготвени от внезапността на потвърждението му, Лангдън и Амбра се спогледаха. След всичко, което бяха преживели днес, този момент на сюблимен триумф сякаш беше настъпил без никакви фанфари.
— Ти успя, Робърт — прошепна Амбра и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти.
— Беше резултат на екипна работа — усмихна се той.
— Ако позволите да се намеся, предлагам веднага да идем в лабораторията на Едмънд —
каза Уинстън. — Във фоайето лесно се виждате отвън, а в интернет попаднах на съобщения, че се намирате в този район.
Лангдън не се изненада. Кацането на военен хеликоптер в градски парк не можеше да не привлече внимание.
— Само кажи накъде да вървим — съгласи се Амбра.
— Между колоните — отвърна компютърът. — Следвайте гласа ми.
Акапелното пеене изведнъж стихна, плазменият екран угасна и от главния вход се разнесоха няколко последователни изщраквания от автоматично заключване на резета.
„Едмънд сигурно е превърнал този център в истинска крепост“ — помисли професорът.
Погледна крадешком през дебелите прозорци на фоайето и с облекчение установи, че горичката около църквата продължава да е пуста. „Поне засега“.
Когато отново се обърна към Амбра, видя, че в дъното на фоайето примигва лампа,
осветяваща врата, разположена между две колони. Двамата тръгнаха към нея, влязоха и се озоваха в дълъг коридор. В отсрещния край запримигваха други лампи, които им показваха пътя.
— Мисля, че за да постигнем максимално широко разпространение, първо трябва да пратим изявление до световните медии и да ги предупредим, че презентацията на покойния Едмънд
Кърш скоро ще продължи — каза им Уинстън, докато вървяха по коридора. — Ако им дадем малко време да се приготвят за отразяване на събитието, публиката на Едмънд драстично ще се увеличи.
— Интересна идея — отвърна Амбра и закрачи още по-бързо. — Според теб колко трябва да изчакаме? Не ми се иска да рискуваме.
— Седемнайсет минути — заяви компютърът. — Така предаването ще започне в кръгъл час
— тук ще е три през нощта, а в Америка ще е тъкмо в праймтайма.
— Идеално — съгласи се Амбра.
— Тогава изявлението до медиите ще бъде пратено незабавно, а презентацията ще започне

след седемнайсет минути.
Лангдън полагаше усилия да не изостава от скорострелно развиващите се планове на
Уинстън.
Амбра вървеше няколко крачки пред него.
— Колко служители са тук тази нощ?
— Николко — отговори компютърът. — Едмънд беше педант на тема сигурност. Тук всъщност няма персонал. Аз управлявам цялата компютърна мрежа, както и осветлението,
охлаждането и сигурността. Едмънд се шегуваше, че в тази епоха на „интелигентни“ къщи той бил първият с интелигентна църква.
Робърт слушаше само с половин ухо — нещо в действията, които се готвеха да предприемат,
го смущаваше.
— Уинстън, наистина ли смяташ, че точно сега е моментът да пуснем презентацията на
Едмънд?
Амбра спря, обърна се и го зяпна.
— Разбира се, че сега е моментът, Робърт! Нали затова сме тук! Целият свят гледа! Освен това не знаем дали някой няма да дойде и да се опита да ни попречи. Трябва да го направим
веднага, преди да е станало късно!
— Съгласен съм — каза компютърът. — Погледнато чисто статистически, тази история наближава точката на насищане. Измерено в терабайти медийни данни, откритието на Едмънд
Кърш в момента е една от най-големите новини на десетилетието — нищо чудно, като се има предвид, че през последните десет години интернет потребителите се увеличават в геометрична прогресия.
— Робърт? — Амбра се взираше в очите му. — Какво те безпокои?
Лангдън се колебаеше и се опитваше да открие причината за внезапно обзелата го неувереност.
— Сигурно просто се тревожа заради Едмънд, че всички тези днешни конспиративни теории — убийства, похищения, кралски интриги — някак си ще засенчат научното значение на неговото откритие.
— Имате право, професоре — обади се Уинстън. — Въпреки че пропускате една важна подробност: тези конспиративни версии до голяма степен са причината от развитието на случая в момента да се интересуват толкова много зрители по целия свят. По време на онлайн предаването на Едмънд по-рано тази вечер те бяха три милиона и осемстотин хиляди, но сега,
след всички драматични събития през последните няколко часа, според мен около двеста
милиона души следят случващото се в информационните портали, социалните медии и по телевизията и радиото.
Този брой смая Робърт, макар да си спомняше, че финала на световния шампионат по футбол бяха гледали над двеста милиона души, а преди половин век петстотин милиона бяха наблюдавали първото кацане на Луната, когато още никой нямаше интернет и много по-малко хора имаха телевизори.
— В академичните среди може и да не го забелязвате, професоре, обаче останалата част от света се е превърнала в телевизионно риалити — продължи компютърът. — Каква ирония, че хората, които днес се опитаха да запушат устата на Едмънд, постигнаха точно обратния резултат
— сега той има най-голямата аудитория за научно откритие в цялата история. Това ми напомня за заклеймяването на вашата книга „Християнството и свещената женственост“ от Ватикана —
вследствие на това тя веднага стана бестселър.
„Почти бестселър“ — помисли си Лангдън, но разбираше какво иска да каже Уинстън.
— Максималният зрителски интерес беше една от главните цели на Едмънд тази вечер —

отбеляза компютърът.
— Той е прав — заяви Амбра. — Докато подготвяхме събитието в „Гугенхайм“, Едмънд поставяше специален акцент върху привличането на колкото е възможно по-голяма аудитория.
— Както посочих, наближаваме точката на медийно насищане и тъкмо сега е най- подходящият момент да оповестим откритието му — подчерта Уинстън.
— Ясно — отвърна Лангдън. — Само ни кажи какво да направим.
Двамата продължиха и стигнаха до неочаквано препятствие — стълба, която преграждаше коридора, сякаш се готвеха да боядисват стените. Тъй като не можеха да я заобиколят, трябваше или да я преместят, или да минат отдолу.
— Да сваля ли стълбата? — предложи професорът.
— Не — спря го Уинстън. — Едмънд нарочно я постави там много отдавна.
— Защо? — попита Амбра.
— Както може би знаете, Едмънд презираше всякакви прояви на суеверие. Така всеки ден на идване на работа нарочно минаваше под стълбата — един вид подигравка към боговете. Нещо повече, ако някой гост или техник откажеше да мине под стълбата, Едмънд направо го изхвърляше от сградата.
„Рационален както винаги“. — Робърт се усмихна. Някогашният му студент веднъж публично го беше упрекнал, че „чукал на дърво“ за късмет. „Освен ако не си таен друид, Робърт,
който още чука по дърветата, за да ги буди, моля те, прати това суеверно невежество в миналото,
където му е мястото!“
Амбра се наведе и мина под стълбата. Лангдън я последва, макар да потръпна от ирационален страх.
Уинстън ги упъти зад следващия ъгъл към голяма врата с две камери и биометричен четец.
Над вратата висеше ръкописна табелка: СТАЯ 13.
Професорът погледна злополучно известното фатално число. „Едмънд пак се подиграва с боговете“.
— Това е входът на неговата лаборатория — съобщи компютърът. — Освен външните техници, които помогнаха на Едмънд да я построи, почти никой не е влизал тук.
След тези думи ключалката зажужа и Амбра, без да губи време, натисна бравата, прекрачи прага — и се закова на място и притисна устата си с длан. Когато надникна покрай нея в църковния олтар, Лангдън разбра причината за реакцията ѝ.
В огромното помещение се издигаше най-голямата стъклена кутия, която изобщо беше виждал. Прозрачната клетка заемаше цялото пространство и стигаше чак до високия църковен свод.
Пространството вътре беше разделено на два етажа.
На първия имаше стотици метални шкафове с големина на хладилници, строени в редици като църковни пейки пред олтар. Тъй като нямаха врати, вътрешностите им се виждаха ясно.
Изумително сложни матрици от яркочервени жици висяха от платки с безброй входове и бяха свързани с дебели, напомнящи на въжета „сбруи“, опасващи машините като кръвоносна мрежа.
„Подреден хаос“ — помисли си Робърт.
— На първия етаж виждате прочутия суперкомпютър МареНострум — четирийсет и осем хиляди осемстотин деветдесет и шест ядра Интел, свързани с мрежа ИнфиниБанд FDR10, една от най-бързите машини на света — осведоми ги Уинстън. — МареНострум беше тук, когато
Едмънд се нанесе, и вместо да го мести, той реши да го интегрира, така че просто го надстрои.
Сега Лангдън видя, че всички „сбруи“ на МареНострум се свързват в центъра на помещението и образуват общ ствол, който се издигаше вертикално нагоре като грамадно увивно растение към тавана на първия етаж.

Когато насочи вниманието си към втория етаж на огромната стъклена кутия, професорът установи съвсем различна картина. На подиум в центъра имаше синкавосив куб от метал с широчина на страната три метра — без жици, мигащи светлини и изобщо нищо, което да показва, че това е свръхмодерният компютър, който в момента описваше с почти непонятна терминология Уинстън.
— … кюбити заместват бинарните числа… суперпозиция на състояния… квантови алгоритми… заплитане и тунелен ефект…
Робърт вече разбираше защо двамата с Едмънд са разговаряли за изобразително изкуство вместо за компютърни науки.
— … позволява квадрилиони изчисления с плаваща запетая в секунда — завърши Уинстън.
— В резултат на което тези две съвсем различни машини заедно са най-мощният суперкомпютър на света.
— Боже мой! — промълви Амбра.
— По-точно Богът на Едмънд — поправи я Уинстън.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: