България се приближава!
Изтегляне 36.29 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Стара Загора
- Античният форум „Августа Траяна”
- Диан Чобанов
- Веселин Стойков
- Веселина Кацарова
Стара Загора, 01.10.2009 Don Giovanni (Helbig – Opеrnglas) България се приближава! От 2007 г. България е член на Европейския съюз, а все още София е най-известното място в страната. Но това може скоро да се промени. Когато пътувате по първокласно изградената магистрала в посока Черно море, равнината се разгръща пред вас, слънчогледите поклащат глави, разлюлени от вятъра, и тогава, след още 200 км, достигате Стара Загора. Разположена на едно възвишение, тя представлява пулсиращ център с единствена по рода си скъпоценност в сърцевината. Отломките на един амфитеатър създават среда, изпълнена с настроение за организиране на културни прояви: Античният форум „Августа Траяна”. Точно сега той е използван за една нова постановка на „Дон Жуан” от Моцарт. Стефано Пода, режисьор, хореограф, лайт-дизайнер, артистичен мултиталант с високи изисквания към самия себе си и към изпълнителите, се осмели да създаде нещо модерно. Или по-добре казано: нещо свръх времето, нещо вечно. Стълбите на античния кръг той положи като фундамент за една класически естествена сценична картина: стена от бели тухли, изградена на задния ръб на сцената, свързана с много нива – разпрострени надлъжно и съчетани със стълби – до оригиналния под; всичко това умело създава пространствена дълбочина. Само около 100 прожектора на различни позиции създаваха все нови и нови впечатления, дълбаеха в камъка релефи, предизвикващи фантазии, генерираха магически ефекти от сенки, носеха съдържанието на операта. Фигурата на Дон Жуан от столетия е предмет на философски дискусии. Моцарт е допринесъл с операта си за това: сътворил е в тонове това, което не може да бъде предадено по друг начин: „неизразимото”. Никой не би могъл да направи това по-добре от него. Дон Жуан – мъжът, идващ от тъмнината на човешкото съзнание, за да се въплъти преди да потъне отново там – може би това е една част от самия Моцарт, една част от самата мъжественост. Фантом, легенда, която за един миг става реална – върху сцената. Живият Дон Жуан, обсебен от жажда за нови връзки, който не може да спре, да пусне корени, който копнее безогледно да увеличи „познанията” си зад всяка врата чрез нови практики; но пропуска да забележи, че може да спечели само когато прояви постоянство, търпение, когато натрупа опит, когато добие зрелост – вместо безогледно и безразсъдно да прави завоевания. Защото без натрупване няма развитие. За нас днес финансовата криза показва сродни образци: безогледна алчност за още, жажда за пари - а Дон Жуан върви по лъжливия път на еротичната жажда, перверзен вентил за комуникация. Стефано Пода постави обосновано всичко това на сцената, много далеч от всички безинтересни романизирани интерпретации, които сме виждали и можем да видим още по света. Той изпипа всичко рутинно перфектно, като направи това с много вещина и усет за средствата на театъра, вложи ги с такава прецизна точност, че се получи едно великолепно представление. Това беше един истински музикален театър, който ощастливи не само зрителите със задълбочени познания и философски интереси, а предложи и на младата публика всичко, каквото може да се очаква от една забавна оперна вечер – „Операта живее!” Диригентът Диан Чобанов превъзходно водеше оркестъра и хора безпрекословно стегнато през партитурата. Това беше един истински Моцарт - въпреки някои малки несигурности при ансамблите, дължащи се на позицията на оркестъра – между сцената и публиката, невидим зад стена с височина на човешки ръст - би изтръгнала широка усмивка на задоволство от композитора. Към увертюрата балерини и балетисти се наредиха в каменното пространство между сценичната постройка и публиката, облечени в бяло, невинно – както всъщност бяха основните тонове на вечерта – бяло и черно – за доброто и злото. После към тях бе добавено черно покривало, използвано хореографски, поетично. И постепенно изпълнителите се превърнаха в марионетки. Дон Жуан още в началото насилваше жените на пода, накрая те ставаха сковани – като него – все по-малко обременени с нормални човешки възприятия, само сляпо клише, празни, кухи. Пода разигра цялата палитра на изразната сила на своите постановъчни средства, с много усет за фините детайли. За целта на негово разположение бяха великолепни певци, които се справиха чудесно без микрофон с акустиката, подкрепени от безветрието и ясното звездно небе. Веселин Стойков трябва да назовем като представляващ всички. В главната роля той показа всички необходими детайли и нюанси. Облечен в черно, с голяма широкопола шапка с фини черни пухкави пера, която подчертава неговата недосегаемост и която сваля едва в последните си минути – тогава той е незащитен от смъртта като последен партньор за комуникация – даде всичко от себе си. Кадифеният, мощен баритон на Стойков, умело воден, способен на още по-дълбоки низини, и свързан с актьорския му талант и финия му музикален усет беше идеалното превъплъщение на многостранната фигура. Не е за вярване, че 35 – годишният българо – германец е и директор на операта в Стара Загора, която изгоряла през 1991 г. и сега е в етап на възстановяване; че той се посвещава успешно и с жар на тази съсипваща силите работа. Сега вече, когато преминаваме през почти готовата зрителна зала, чувстваме чудната енергия, която като че ли придава на това място магическа сила. Световно известното мецосопрано Веселина Кацарова, родена също в този град, може да говори за това. Тя е обещала на младия директор да присъства на гала – вечерта при новото откриване на операта, която е само на няколко крачки от театъра в „Югенд” – стил, в който тя дебютира. И когато накрая се стигне до там, през оперните вечери публиката ще се разхожда в антракта върху камъните на римския кръстопът, а Стара Загора ще бъде известна като Милано, Верона или Цюрих! Г. Х. Каталог: images images -> 3 Настоящ адрес: 4 Височина/тегло images -> 1 среща: 2 среща: 3 images -> Дата Място Изтегляне 36.29 Kb. Сподели с приятели:
|