Черноризец Храбър – „За буквите“ (Анализ) bgmateriali com
Изтегляне 45.46 Kb.
|
Свързани:
Дон Кихот упражнителен лист
- Навигация на страницата:
- „Кой е Черноризец Храбър“
- „вътрешните“
- „за“ и „против“
- Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време
- Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
- Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но
| Черноризец Храбър – „За буквите“ АВТОРЪТ Черноризец Храбър е старобългарски писател от края на IX или началото на X век, чиято самоличност и до днес предизвиква спорове сред учените. Една от най-популярните хипотези, макар и недоказана, го идентифицира с младия княз Симеон. Всъщност наличните данни не ни дават ясен отговор на въпроса „Кой е Черноризец Храбър?“. Името му не се споменава никъде от останалите старобългарски писатели. И все пак неговата широка култура и филологическа компетентност доказват, че това е книжовник от дворцовия кръг, получил блестящо образование, най-вероятно в престижните византийски висши училища. Много е вероятно той да е бил в свитата на княза по времето на неговото обучение в Магнаурската школа в Константинопол. Но дори да имахме точни сведения за личността на Черноризец Храбър, това едва ли би могло да добави или отнеме нещо съществено от представата ни за него. Макар да е оставил за потомците само една- единствена кратка творба, той заема централно място сред книжовниците от Златния век, а творбата му е една от малкото, които и днес се възприемат и тълкуват значително по-лесно от останалите средновековни текстове. ПРОИЗВЕДЕНИЕТО Според вече утвърдените научни схващания творбата най-вероятно е възникнала в новата столица Преслав около времето, когато там се провежда важният с взетите решения Преславски събор (893). Наред с преместването на столицата от (езическата) Плиска в (християнския) Преслав съборът провъзгласява за княз третия син на Борис I – младия княз Симеон, а освен това взема решение за ръкополагането на Климент за епископ на Охрид, а Константин – за епископ на Преслав. Но може би най-важното решение, взето от събора, е утвърждаването на славянската писменост като официална и за държавно-административни, и за богослужебни нужди. Най-вероятно именно това е поводът за написването на творбата – това последно решение е трябвало да бъде аргументирано и защитено както от „вътрешните“, така и от „външните“ врагове на славянските букви. Така се обяснява относително краткият обем на произведението – то е трябвало да се произнесе публично пред голяма, разнородна аудитория и само в няколко минути да я убеди в необходимостта да се вземе съответното решение. Взетите решения имат толкова съществени последици в по-късното развитие на българската история, литература и култура, че присъствието на Черноризец Храбър и неговото слово на събора ще да е било твърде важно. Моментът е определящ за бъдещето на славянските писмена и това изисква избраната теза да бъде защитена възможно най-радикално и категорично. ЖАНРЪТ Естествената форма за такава защита е полемичната апология. Произходът на този жанр се свързва с античното риторично изкуство, чиито практически правила за изграждане на ораторската реч са великолепно усвоени във византийската християнска традиция. Предназначението на апологията – да защитава някакъв възглед, подложен на критика, намира приложение в защитата на християнското учение от нападките на философите езичници, а в по-късната епоха - от ересите. Разбира се, апологията най-често се съчетавала е полемика – сложно изградена система за водене на публични спорове, при която възгледите на противниците били излагани последователно и подлагани на критика, за да бъдат отхвърлени. Начинът, по който най-резултатно и убедително се излагат аргументите „за“ и „против“, се усвоявал в рамките на обучението по риторика, задължително включено в системата на византийското виеше образование. „За буквите“ е полемично слово, което си поставя за цел да обори и отхвърли аргументите на противниците на славянските букви, като защити и оправдае правото им да бъдат използвани в богослужението и държавната администрация. Авторът на тази творба очевидно е овладял риторическото майсторство на равнище, достойно за възпитаник на прочутата Магнаурска школа. Умението му да използва всички възможни доводи в защита на своята теза, без при това да навлиза в излишни подробности, е респектиращо. Истинският майстор на апологията личи не само по способността да се изброят необходимите аргументи, но и по чувството за мярка, което прави изложението стегнато и концентрирано. Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време, отбелязва той в края на словото – сякаш за да ни въведе в напрегнатата атмосфера на събора, където целта не е да се демонстрира филологическата компетентност на оратора, а да се задържи „будно“ вниманието на слушателите. С тази цел Черноризец Храбър създава не монотонна възхвала на славянското писмо, а творба, в която интонацията варира в широк диапазон, за да може присъстващите да се почувстват въвлечени в спора и така – убедени в аргументите на полемиста. КОМПОЗИЦИЯТА Творбата се състои от две основни части. Първата – историческата, започва с кратък обзор на историята на славянското писмо: Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Учените и днес спорят какви са били тези „черти и резки“ – най- вероятно става дума за прабългарските руни, особена графична система, използвана от древните народи и неразчетена и до днес. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но Изтегляне 45.46 Kb. Сподели с приятели:
|