Чудото на българското Освобождение като духовен ориентир за България и Русия
На Трети март България чества своя национален празник – постигането с помощта на руското оръжие на Освобождението от османско робство
В края на 1875 г. група революционери се събира в румънския град Гюргево, който само Дунавът отделя от поробена България. Заседавайки в конспиративни условия, те чертаят плана на въстание, което трябва да използва революционния подем на Балканите, предизвикан от въстанието в Босна и Херцеговина и да сбъдне надеждата, че иде часът и на българската революция. В този момент официална Русия не може да се намеси на страната на босненските сърби, но широки обществени кръгове в нея са се застъпили за делото им. Това е родило в умовете на българските съзаклятници дързък план: въпреки липсата на подготовка, да се потърси веднага бунта, който да заяви пред света името „българин”.
„ ...Русия бе готова да се намеси, ала не намираше още силния мотив. Двадесет години се бяха минали от Севастополския погром. Тя си бе отпочинала. А това стигаше. Трябваше прочее, да се използува момента. Наистина жестоко е било да се води един народ на касапница, ала е трябвало. Моментът е диктувал. Последствията доказаха, че сметките на апостолите са били верни.”
Д. Страшимиров, историк на Априлското въстание (1876 г.)
Апостолите – както са наричали водачите на тайната организация, си дават твърде кратък срок – една пролет, за да обиколят своите райони и да вдигнат народа. В проповедта им главно оръжие стават родолюбието и масовата вяра, че на Русия е предопределено да освободи България. Мрачната решителност да загинат за свободата окрилява малцината посветени. Това е добре известно на историците, ала за него малко се пише и не случайно: тези луди глави въвличат в делото цели градчета и села, опияняват българите с разкази за победата, без сами да вярват в нея. Векове наред оковавани, душите се разпукват, сгрени от мечтата за свобода. Случва се същинско чудо: едва за месец - два трудолюбивите занаятчии и земеделци стават въстаници. Мисълта е сама по себе си страшна - водачите съзнават, че въстанието е обречено, но знаят още и че неговата гибел е нужна, за да възкръсне България... Всъщност по тяхно внушение плъзва слух, че Русия чака веднага да се притече на помощ – с офицери, ако не и с казашки отряди. Вярата в „Дядо Иван” е толкова силна, че да се повярва не е никак трудно. Затова за българина днес не е лесно да сдържи емоцията си пред трагичността на описанието на един от знаменитите съвременниците на тези събития:
„Каблешков толкова пъти беше говорил за някаква тайнствена армия, готова да прилети в уречения час, щото и най-маловерните хванали да вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана... На някои се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени - взимали храсталака за войска. Други, с по-остро зрение, различавали московците по големите им рунтави. калпаци.”
Иван Вазов, „Под игото”
Разправата е жестока. Турските власти очакват надигането на осмелилата се „рая” и стоварват гнева си върху нея. Колят така, че за въстание да не помислят следващите поколения. Погиват не само вдигналите се мъже, убивани са старци, жени и деца. Десетките хиляди жертви са подложени на нечувани жестокости...
„Моята цел е изпълнена вече. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее... А на Русия - нека тя да заповяда!”
Георги Бенковски, водач на въстаниците, пред вида на запаленото Панагюрище - главния град на бунта
***
Всяка външна помощ е безкрайно далеч от димните пожарища на България през пролетта на 1876 г. Тази изолираност е от полза за турските управници, но скоро тя се оказва илюзорна. Кореспонденти започват да разкриват пред читателите си ужасната картина на погромите. Дипломатите от града на Нева обаче следят балканските събития с тревога. Че Русия трябва да се намеси, те разбират отлично, ала голяма е изолацията й след поражението в Кримската война (1853-1856 г.), не е завършена мащабната милютинска военна реформа, а и финансите на империята не са цветущи. Руското правителство и особено канцлерът А. М. Горчаков не искат да воюват и започват да търсят дипломатически изход от кризата. И тогава... се случва друго чудо. Руският народ при цялата многоликост на обществото се надига като един - завладян от желанието да се помогне на брата – роб!
„Това, което се случваше в Русия през лятото и есента на 1876 г. е нечувано и невиждано не само в руската, но и в ничия друга история... Нашето народно движение изуми не само Европа, но и руското общество, тоест образованото и мислещото съсловие на Русия, именно с това, че то беше народно в буквалния смисъл на тази дума.”
И. С. Аксаков
Публицистът славянофил И. С. Аксаков е само един от народните водачи, застанали на страната на балканските славяни. Техни застъпници стават най-видните дейци на руския духовен живот от онова време: Ф. М. Достоевски, Л. Н. Толстой, И. Н. Тургенев, Я. П. Полонски, Д. И. Менделеев и множество други. Печатът разнася из необятна Русия огнените слова на Аксаков и призивите за съчувствие и милосърдие на Достоевски. Черковните амвони стават трибуна в българска защита. Славянските комитети и общините събират пожертвования за жертвите на зверствата, провеждат митинги, подготвят петиции.
„Русия не може да измени на великата славянска идея, но тази идея е в същността си не завоевателска, не насилническа, тя е идея в служба на цялото човечество.”
Ф. М. Достоевски
На виковете за избавление се отзовават и други: и Джузепе Гарибалди, и Виктор Юго, даже английският парламентарен водач Уилям Гладстоун. Днес България ги помни и почита. Но истината за тези събития не се състои само в изброяването на известни имена. Главното е друго. Западните държави и главно Великобритания, демонстрирайки пред света достиженията на цивилизацията, по онова време твърдят, че техния материален, икономически и научен напредък е основа за демократично управление, за създаването на един нов модерен човек – възвишен и цивилизован, на свой ред облагородяващ външния, „варварски” свят. От тази позиция за тях е лесно да поучават османците, да дават съвети за реформи и така да им помагат да скрият позора от извършените злодеяния.
Протестирайки срещу това лицемерно милосърдие, въпреки преписваната му „изостаналост”, пръв по благородство, най-голям защитник на българите на дело става народът на Русия. Народ, който без сянка от мисъл за самосъхранение, през 1876 г. показва величието на духа си, заявявайки, че в името на вярата и идеала иска война. Война, на която самият той, за чуждия живот, ще трябва да загива.
„С мисълта за войната против турците, живееха тогава руснаците от всички възрасти: и старци и юноши.”
княз Евг. Трубецкой
***
Пред Императора и Правителството е поставено искането на братята отвъд Дунава да се помогне, а подкрепата на Запада за Турция оставя дипломатите с празни ръце. Русите настъпват през 1877 г. Много е казано за бляскавите им подвизи и славни победи. Тях България помни със стотици паметници и ежегодни чествания. В началото на войната обаче, почти всички опасения на стратезите се сбъдват. Армията е недостатъчна по численост, офицерите на места съвсем не достигат, а във важни области на въоръжението турците се оказват по-добре подготвени с помощта на своите съюзници. Когато за руските войници и българските опълченци на генерал Й. В. Гурко се открива шанс да напреднат в Тракия срещу турската столица, пред тях се изправя многочислена войска, прехвърлена от Албания с британски флот... Сигурно е, че последвалата победа над Турция се дължи, колкото на военното изкуство и подготовка на руската армия, толкова и на онези качества, които не подлежат на обучение в мирното време: смелостта, готовността за саможертва в името на право дело. Те стават ключовото оръжие, което вражеските обози с ничия помощ не могат да си доставят.
Колкото и голямо да е било възхищението дотогава, тази огромна вътрешна сила на руския войник, е нямало как да не поразят с мащаба си и най-убедените. Българите, сами невярващи в своето щастие, срещат с огромно възхищение своите освободители в обкичените с цветя освободени градове. И целият възторг се слива в две нови, подхванати от всички, думи, използвани като спомен в българския и до днес: „ура” и „братушки”.
„Един от моите чичовци, който целия си живот бе бленувал да види освобождението и „московците”, цял ден викаше: „Видях ги, Боже! Царство българско вече имаме! Сега и да умра, не ми е жал!”
д-р Т. Янков
***
В Освободителната война загиват 200 000 руски войни. Днес техния подвиг по висотата си ни се струва до крайност отдалечен от нашата епоха. Не случайно се твърди, че тъкмо тази война е един от най-големите „нравствени капитали” на Русия, а предшествалите я събития – един могъщ изблик на милосърдието и благородството, на всичко непонятно и величаво, събрало се в онова, което наричат руска душа. Нима са много настъпателните войни, за които без колебание ще кажем, че са до край справедливи? Това тъкмо прави тази война предмет на заслужена гордост.
„Русия – това е единствената страна в Европа, в която има достатъчно идеализъм, че да може да се воюва заради едно чувство.”
М. Д. Скобелев
Днес, когато отношенията между България и Русия следват императивите на своето време и слагат ударението върху икономическите показатели на двустранния обмен, е прекрасно, че Трети март е за двете страни една жива връзка на духовността. Тъкмо този дух, с неговия особен културно-исторически заряд ни е нужен днес, когато като всички славянски народи трябва да оцеляваме в една нова среда – на масова култура от конвейрно-потребителски тип, създавана другаде и според мерките на един чужд на нашите народи ментален настрой. Кой, ако не най-достойните страници на историята ни, може да ни даде нравствените ориентири, липсващи ни в тези съвременни условия? Неслучайно тъкмо „възрожденският дух” – този на патриотите и поборниците от подготвилата Освобождението епоха на национално укрепване, е в България еталон на морална чистота. Твърде трудно постижима днес... Затова вярвам, че и освободителите имат своето видно място в Пантеона на днешна Русия, в който тя ще търси пример за своето ново възраждане.
На руснака, който не е запознат отблизо с България, тази патетика може и да се види странна. Ще му е трудно да си представи, колко много пъти само за ден тук ще бъде спомената неговата страна, с колко цветя ще се почетат героите й. За днешния българин пък, е също нелесно да разбере огромният ентусиазъм, с който мнозина в Русия приемат неговата култура и история, както за това дава пример Сдружението за дружба между народите „Башкортостан – България”. А нека се замислим, че въпреки преградите между политически блокове и съюзи, тази симпатия между България и Русия, проблясва не само за празника, а всеки ден ни прави взаимно по-близки. И това е било все така, въпреки менящата се политическа конюнктура. На всеки, комуто всичко това, продължава да се вижда изненадващо, в завършек можем да отговорим: това не е мимолетно увлечение, а една вековна тяга, която през вековете на взаимопомощ и разбирателство, е теглила напред и България, и Русия. За да стигнат те заедно до чудото на Трети март 1878 г. и избавлението от османско иго. И да продължат напред.
Сподели с приятели: |