Достоевски и отцеубийството

Катедра “Психология”

РЕФЕРАТ

на тема:

Велико Търново

2002

 

"Достоевски откри вулканичната природа. В творчеството на Достоевски се извършва изригване на подземни подпочвени вулкани на човешкия дух. Сякаш дълго време се е натрупвала революционната духовна енергия, почвата е ставала все повече и певече вулканична, а на повърхността, в плоското си съществуване душата е оставала статично устойчива, вкарана в граници, подчинена на норми. И ето, накрая се е извършил бурният пробив, взривът на динамита. Достоевски е именно глашатай на извършващата се революция на духа. Творчеството му изразява бурния и страстен динамизъм на човешката природа. Човекът се откъсва от всякакъв устойчив бит, престава да води узаконено съществувание и преминава в друго измерение на битието. Заедно с Достоевски в света се заражда нова душа, ново светоусещане. Достоевски усещаше в семия себе си тази вулканична природа, тази изключителна динамичност на духа. Той пише до А. Маиков за себе си следното: “А най-лошото е, че моята натура е подла и прекалено страстна. Навсякъде и във всичко стигам до последния предел, цял живот преминавам зад чертата....” Всички герои на Достоевски са самият той, неговият собствен път, различните страни на неговото същество, неговите мъки, питания, страдалческият му опит. Романте на Достоевски не са истински романи, те са трагедии, но и трагедии от особен род. Те са вътрешната трагедия на единната човешка съдба, на единния човешки дух, който се изявява само от различни страни в различни моменти от своя път." (Н.Бердяев, “Мирогледът на Достоевски”, С., 1992, стр. 41)

Най-уязвим, според Фройд, е Достоевски като моралист. Нравствен е онзи, който реагира веднага срещу всяко породило се у него изкушение без да му се поддава. В това отношение Достоевски не постига много, напротив, след най-тежки борби, мъчейки се да примири напора на нагоните на индивида с изискванията на човешкото общество, той се връща отново назад към подчинението под светския и църковен авторитет. Точка, до която и по-нисши духове са стигали с по-малки усилия.

Достоевски като грешник или престъпник. Две черти са съществени за престъпника – безгранично себелюбие и силна деструктивна склонност. Общото и за двете черти и предпоставка за появата им е липса на обич към ближния, липса на емоционално отношение при преценката на човешките обекти. Онова, което прави впечатление е пълната противоположност в проявите на Достоевски – голямата му потребност от любов и огромната му любвеобвилност, избиваща понякога дори в прекомерна доброта, която го подтиква да обича и помага дори там където би имал право на омраза и отмъщение. На въпроса "Защо Достоевски се причислява към престъпниците?” Фройд отговаря: изборът на неговите сюжети. При тях той показва предпочитания към характери на себелюбиви хора, склонни към насилия и убийства – а това подсказва съществуването на такива наклонности у самия него. Противоречието се решава с помощта на прозрението, че силният разрушителен нагон у Достоевски, който лесно би направил от него престъпник, е бил насочен в живота главно върху собствената му личност и по този начин се е проявил като мазохизъм и чувство на вина.

От сложната личност на Достоевски Фройд избира три фактора, които се проявяват в комбинация с неврозата. Това са извънредно високата му възбудимост, перверзното предразположение на инстинктите и неподдаваща се на анализ творческа дарба.

Доказателство за неврозата на Достоевски е собственото му твърдение, че е епилептик, както и преценката на другите, които го смятат за такъв поради припадъците, придружавани от загуба на съзнание, мускулни гърчове и последващите го пристъпи на мрачно настроение. Твърде вероятно е т.нар. епилепсия да е само симптом на неговата невроза, която поради това следва да се класифицира като хистероепилепсия (т.е. тежка истерия). Тези симптоми Фройд обяснява като форма на компромис между Егото и Ида възникнал в резултат на конфликт между тях. Характерен период за възникването на тези конфликти е ранното детство, най-често по време на Едиповата и Предедиповата фаза.

Становището по болестните състояния, свързани с епилептоидни припадъци, не е още напълно изяснено, но все пак може да се каже, че като предполагаема клинична единица изпъква morbos sacer. Тази болест се характеризира с неуравновесени, на пръв поглед непровокирани гърчове, с промяна на характера, ставащ раздразнителен и агресивен и с прогресивно намаляване на всички духовни действия. Силните внезапни и повтарящи се припадъци с прехапване на езика и изпускане на урина водят до опасния за живота status epileptiws и тежки себеосакатявания. В някой случаи те могат да приемат по-слаби форми с краткотрайно изгубване на съзнание с бързо отзвучаващи състояния на виене на свят, а също и да се редуват с кратки периоди, през които болният сякаш под властта на несъзнаваното извършва чужди на природата си постъпки. Обусловени от често телесни причини, те могат все пак да дължат първата си проява на някой чисто душевен афект (уплаха) и да продължат да реагират на психически вълнения. Характерно е намаляването на интелектуалните способности и впечатления за тъпота. Тези припадъци се срещат в различни варианти и при други лица, които показват пълно психическо развитие и по-скоро прекомерно голяма, най-често недостатъчно овладяна афективност.

Наличието на еднородност в проявяващите се симптоми налага схващането, че механизмът за анормалното отреагирване на нагоните е подготвен органически механизъм, които се се задейства при напълно различни условия. Зад това двупосочно деление прозира идентичността на лежащия в основата механизъм за отреагиране на нагоните, който не може да е съвсем чужд на сексуалните процеси, в чиято основа лежи токсична причина.

"Епилептичната реакция” несъмнено е на разположение на неврозата, чието предназначение е да ликвидира по соматичен път онези маси дразнения, с които психически не е в състояние да се справи. Така епилептичният припадък се превръща в симптом на истерията и се адаптира и модифицира от нея подобно като при нормалното протичане на сексуалния акт. От това може да се прави разлика между органична и “афективна” епилепсия. Практическото значение е следното: страдащият от първата е мозъчно болен, а от втората – невротик. В първият случай душевният живот е разстроен, поради причини отвън, а във втория разстройството е израз на самия душевен живот на индивида.

Вероятно е епилепсията на Достоевски да е от втория вид, а припадъците са започнали още в ранното му детство. Възможно е в началото да са били придружени от по-леки симптоми и едва след разтърсващото преживяване на осемнадесет годишна възраст – именно убийството на бащата – са приели епилептична форма. Връзката между отцеубийството в “Братя Карамазови” и съдбата на бащата на Достоевски е твърде явна.

Известен е смисълът на първите припадъци от младини, преди да се прояви “епилепсията”. Те са означавали смърт, явявали се поради страха от смъртта и се изразявали в състояние на летаргичен сън. Болестта започнала отначало като внезапна, безпричинна меланхолия още когато Достоевски е бил дете.

Смисълът и намерението на такива наподобяващи смърт припадъци са познати. Те означават идентификация с един мъртвец, с личност, която действително е умряла или пък е още жива, но на която се желае смъртта. Последният случай има по-особено значение, тъй като тогава припадъкът е равностоен на наказание. Тук психоанализата твърди, че за момчето този друг е по-правлно бащата, а припадъкът, наричан истерически, е самонаказание за това, че е пожелал смъртта на омразния баща.

Психологическата ситуация е сложна и е необходимо обяснение. Отношението на момчето към бащата е амбивалентно. Освен омразата, която се стреми да отстрани бащата като съперник, обикновенно съществува и известна нежност към него. Двете отношение се сливат в идентификацията с бащата. В определен момент детето разбира, че опитът да отстрани баща си като съперник ще бъде наказан от него с кастриране. Поради страх от кастрация, т.е. с цел да се запази мъжествеността си, то се отказва от желанието да притежава майката и да отстрани бащата. Доколкото остава да съществува в несъзнаваното, това желание образува основата на чувството за вина.

Друго усложнение възниква когато у детето е развит по-силно конституционния фактор, наричан бисексуалност. Тогава под угрозата да изгуби мъжествеността си чрез кастрация се засилва склонността да се оттегли в посока на женствеността, да се постави на мястото на майката като любовен обект на бащата. Страхът от кастрация прави това разрешение невъзможно. Момчето разбира, че трябва да се примири с кастрацията, ако иска бащата да го обича като жена. Така и двете чувства, омраза към бащата и влюбеност в бащата, биват изтласкани. Съществува психологическа разлика в това, че то се отказва от омразата към бащата поради страх от външна опасност (кастрация), докато влюбеността в бащата се възприема като вътрешна опасност за нагоните, която в основата си произтича пак от същата външна опасност.

Омразата към бащата е неприемлива поради страха от него. Кастрацията е страшна, както като наказание, така и като награда за любовта. От двата фактора, изтласкващи омразата към бащата, първият, непосредственият страх от наказание и кастрация, трябва да се смята за нормален; патологичното разрастване изглежда настъпва едва чрез втория фактор, страха от женската насока. Така силно развитата бисексуална наклонност представлява едно от условията или потвърждение за неврозата. Твърде вероятно е Достоевски да е имал такава наклонност. Тя се проявява в жизнено допустима форма (латентна хомосексуалност).

Нов момент, последица от изтласкването на омразата към бащата в Едиповия комплекс, е това, че идентификацията с бащата накрая си извоюва трайно място в Аз-а. Тя се възприема от Аз-а, но там се противопоставя като особена инстанция на другото съдържание на Аз-а. Тази инстанция се нарича Свръх-Аз и е наследница на родителското влияние.

Ако бащата е бил суров, брутален, жесток, Свръх-Аз-ът възприема от него тези качества и при отношението му към Аз-а се възстановява отново пасивността, която е трябвало да бъде изтласкано. Свръх-Аз-ът е станал садист, а Аз-ът става мазохист, т.е. женствено пасивен. В Аз-а възниква голямо желание за наказание и отчасти намира удовлетворението в малтретирането на Свръх-Аз-а (съзнание за вина). Всяко наказание е в основата си кастрация и като такава осъществяване на старото пасивно отношение към бащата.

При Достоевски случаят е такъв и наличието на изключителното му чувство за вина, както и на зохистичния му начин на живот се обяснява с особено силния женски компонент, т.е. формулата за Достоевски гласи: Човек с подчертано силни бисексуални наклонности, който се бори с особена интензивност срещу зависимостта от един крайно суров баща. Този характер на бисексуалност добавяме към установените вече компоненти на същността му. Ранният симптом на “смъртоподобните припадъци" може да се тълкува като идентификация на Аз-а с бащата, допусната от Свръх-Аз-а като наказание. Ти си искал да убиеш бащата, за да бъдеш сам баща. Сега ти си бащата, но мъртвият баща – обикновеният механизъм на истеричните симптоми. И още: сега бащата те убива. За Аз-а симптомът на смъртта е удовлетворяване на фантазията на мъжкото желание и едновременно мазохистично удовлетворение, за Свръх-Аз-а удовлетворение чрез наказание, т.е. садистично удовлетворение. И двата, Аз-ът и Свръх-Аз-ът продължават да играят ролята на бащата. Общо взето, запазвайки съдържанието си, отношението между обекта и лицето се е превърнало в отношение между Аз-а и Свръх-Аз-а. Такива инфантилни реакции на Едиповия комплекс могат да заглъхнат, ако действителността продължава да ги подхранва. Характерът на бащата обаче остава същия, дори с течение на годините става по-лош; така и омразата на Достоевски към бащата се запазва, желанието му този лош баща да умре. Опасно е когато подобни изтласкати желания действително се осъществяват. Фантазията е станала реалност, всички защитни мерки се засилват. Припадъците на Достоевски приемат епилептичен характер, те все още имат значението на наказание чрез идентификацията с бащата, са станали ужасни, както самата смърт на бащата.

Особеното още е, че в аурата на припадъка се изживява момент на върховно блаженство, който твърде вероятно може да е фиксирал триумфа и освобождението при новината за смъртта, но веднага след този момент следва толкова по-жестокото наказание. Такова редуване на триумф и печал се открива при братята, в романа “Братя Карамазови”, които са убили баща си.

Съществува хипотеза, че в Сибир Достоевски не е имал припадъци, което потвърждава, че припадъците са били негово наказание. Не се е нуждаел повече от тях, щом като е бил наказан по друг начин. Осъждането на Достоевски като политически престъпник е несправедливо. Въпреки това той приема наложеното му от бащицата цар като наказание заради греха спряма истинския баща. Вместо да се самонакаже, той приема да бъде наказан от заместника на баща си.

Достоевски никога не се освободил от угризенията на съвестта във връзка с намерението да убие баща си. Те са определяли и поведението му към двете други сфери, в които отношението към бащата е миродавно, сферата на държавния авторитет и вярата в Бога. В първият случай стига до пълно подчинение под властта на царя. В религиозната сфера има по-голяма свобода. Той се надява да намери в идеята за Христа изход и освобождение от вината и да използва дори страданията си претендирайки за ролята на Христа. Това, че не стига до свобода и става реакционер, се дължи на обстоятелството, че човешката синовна вина, върху която се гради религиозното чувство, достига у него свръхиндивидуална сила и дори голямата му интелигентност не може да я преодолее.

Три шедьовъра на световната литература от всички времена разглеждат същата тема, темата на отцеубийството: “Един Цар” на Софокъл, “Хамлет” на Шекспир и “Братя Карамазови” на Достоевски. И в трите е изтъкнат мотивът на деянието, сексуалното съперничество за жената.

Както и в “Хамлет” на Шекспир, така и в руския роман друг е извършил убийството, но човекът, който стои с убития в същата синовна връзка както героят Димитрий, при когото мотивът за сексуалното съперничество се признава открито, друг един брат, комуто както трябва да се отбележи, Достоевски приписва собствената си болест, мнимата епилепсия, сякаш сам иска да признае: ето, епилептикът, невротикът у мене е отцеубиец.

Няма значение, кой е извършил всъщност деянието, за психологията е важно само кой го е пожелал в душата си и, извършено вече, го е приветствал. С изключение на контрастния образ Альоша всички братя са еднакво виновни, търсещият наслада сладострастник, скептикът – ценик и епилептикът – престъпник. В “Братя Карамазови” има една сцена, крайно характерна за Достоевски. В разговора с Димитрий старецът разбира, че той таи в сърцето си готовност да убие баща си и се хвърля ничком на колене пред него. Тази постъпка не може да бъде израз на възхищение, а означава, че светецът отстранява от себе си изкушението да презира убиеца или да се отвръщава от него и поради това се унижава. Симпатията на Достоевски към убиеца е действително безгранична, тя надхвърля далеч състраданието, за което нещастникът има право да претендира и напомня свещената боязън, с която в древността се отнасяли към епилептика и душевно болния. За него престъпникът е почти спасител, поел върху себе си вината, която иначе трябва да тегне върху другите. Те няма защо да убиват, след като той вече е убил, вместо тях, а трябва да са му благодарни, тъй като иначе би трябвало самите те да извършат убийство. Това не е добросърдечно състрадание, а идентификация въз основа на същите престъпни импулси, всъщност малко изместен нарцисизъм.

Публикуването на посмъртните му трудове и дневника на жена му хвърлят ярка светлина върху един епизод от живота му, през време на пребиваването му в Германия, когато Достоевски е обзет от страстта към комара. Явен пристъп на патологична страст. Както често се случва при невротиците, чувството за вина намира явен заместител в тегнещите върху писателя дългове. За Достоевски единствено играта заради самата игра има значение. (“Главното е самата игра. Кълна ви се, че не става дума за алчност..”) Всички подробности за безумното му поведение, подвластно на непреодолими инстинкти, го доказват, а и още нещо друго. Никога не спира да играе докато не изгуби всичо. Играта за него е средство за себенаказание. Когато загубите хвърляли него и жена му в крайна мизерия, намирал в това положение патологично удоволетворение. Жена му свикнала с този цикъл, защото забелязала, че единственото, от което можело да се очаква действително спасение, а именно литературната му работа, не напредвала никога по-добре, отколкото когато изгубели всичко. Когато чувството му на вина намерело удовлетворение в наказанията, които си налагал сам, трудностите в работата му намалявали.

Страстта към комара заменя “порокът на организма". Тази връзка се издава чрез подчертаната трескава дейност на ръцете. Страстта към играта е еквивалент на старата потребност от онанизъм.

Ако страстта към комара с безрезултатните борби за нейното преодоляване и всички възможности за себенаказание представляват повторение на принудата към онанизъм, няма защо да учудва, че тя си е извоювала такова голямо място в живота на Достоевски. Няма случай на тежка невроза, в който автоеротичното удовлетворяване от ранния период и периода на пубертета да не е изиграло своята роля.