Древните мъченичества ангел Петков
Изтегляне 67.77 Kb.
|
Свързани:
Izsledvaniyal Za sv Atanasiy
|
ДРЕВНИТЕ МЪЧЕНИЧЕСТВА Ангел Петков Гоненията срещу християните са една от основните характеристики на историята на Църквата през първите три века от нейното съществуване. Докато беше сред Своите ученици, Христос никога не е обещавал лесен живот за последователите Си. Напротив, Той предупреди, че ще има гонения – „Мене гонеха, и вас ще гонят“1. Пророческите Му думи се изпълняват буквално и още докато Неговите апостоли са живи падат първите жертви. Книгата Деяния на светите апостоли ни дава сведения за смъртта на дякон Стефан2, който бива убит с камъни докато проповядва, и на апостол Иаков, посечен с меч по заповед на Ирод3. Гонителите тогава са иудеите – тези, които би трябвало да разпознаят Христос в Лицето на Иисус от Назарет, но вместо това Го предадоха на римските власти и Го разпнаха. Те не можаха да се примирят с факта, че Той предрече разрушаването на храма, което за тях беше открито противопоставяне на вековната им вяра. Далеч по-жестоки се оказват гоненията, предприети от римските власти. В книгата Деяния на светите апостоли римляните като че ли проявяват толерантност и разбиране към последователите на Христос. Нещо повече – книгата ни дава сведения за покръстен римски стотник на име Корнилий4. Римският стотник Флавий Лисий пази св. ап. Павел по време на затворническото му пътуване от гнева на фанатизираните иудеи. Но в един момент нещата коренно се променят. Римската власт се превръща в най-големия враг на християнството. И макар книгите на Новия Завет да не ни дават ясни сведения за гонения от властта, писмени документи от тази епоха свидетелстват за чудеса от геройства, извършени от епископи, дякони и обикновени миряни, изправени пред римските съдилища. Тези документи са известни с понятията „Passio Sanctorum Acta” (от латински „мъченически акт”), и „μαρτυριον” (от гръцки „мъченичество”). Понятието „μαρτυριον” се превежда „мъченичество”, но в буквален превод то означава „свидетелство”. Думата „мъченик” е превод от гръцката „μαρτυρας”, която буквално означава „свидетел”. Древните християни са считали, че осъдените на мъченическа смърт техни събратя, всъщност са свидетели – те свидетелства за своята вяра, показват с делата си своите твърди убеждения, че надеждата им не е в живота на този свят, а в един друг, по-висш и по-съвършен живот на Небето заедно с техния Господ Иисус Христос. Тяхната мъченическа смърт е свидетелство не само за християните, които гледайки подвизите им се утвърждават във вярата, но и за невярващите, които се убеждават в силата на Бога, без която издържането на мъченията е немислимо. Най-ранните мъченически актове са протоколите от съдебните дела на мъченици. В книгата „Мъченичества и преследване на Ранната църква” Уйлям Френд5 описва съдебните процеси срещу християните. По време на делото бързописец записва въпросите на съдиите, отговорите на подсъдимите и решението на съда.6 Така изготвен, протоколът се съхранява в архив. При определени условия християните са имали достъп до този архив. В своята „Църковна история” Евсевий Кесарийски пише, че желаещите да получат сведение за осъденият в Ефес Александър, могат да потърсят в асийския държавен архив.7 Християните са се опитвали да съхранят тази информация, като добавят към нея кратък увод, в който запознават читателя с личността на мъченика и условията, при които е заловен, а след делото добавят кратка възхвала. В „Живота на понтифите” Луи Душен8 пише за папа Флавиан (236-250 г.), който назначил секретари със задача да следят всички сведения за християнски мъченици и да съставят изложения, придържайки се към съдебните дела.9 Тези документи нямат литературна стойност и на практика представляват набързо написани бележки в схематичен вид, но те са силни, понеже са писани от очевидец и отразяват реални събития. Примерен такъв документ е Мъченичеството на св. Юстин и другите с него. По-късно мъченичествата постепенно добиват форма на кратък разказ, или новела. Внасят се нови елементи – по правилото на новелата ярко се отличават главните герои, има завръзка, кулминация и развръзка. Тези новели са писани по аналог на античните епически произведения. Епопсът представлява повествование за миналото на дадена общност, предсатвящ в хармонично единство едно славно битие. Първоначално епосите са били предназначени за устно разказване и са били рецитирани на празници и пирове. Героичният епос, в стила на който са писани древните християнски мъченичества, е свързан с култа към даден герой, който служи като еталон за поведение и средство за идеологическо и естетическо възпитание на поколенията. Героят е централен персонаж не само в самия епос, но и в създаването на специаялен култ към него, обвързан с тяхната смърт и вярата, че те имат едно друго, посмъртно съществуване. Именно смъртта им потвърждава тяхната свръхестествена природа. Житейската цел на античните епически герои е борбата за слава, те се отличават с доблест и чувство за войнска чест.10 В християнските мъченичества героизмът не се проявява на бойното поле и не се изразява в силата на боравене с оръжия, а в силата да не се отстъпи пред противника. Героят-победител е този, който не се отказва от вярата, не се огъва пред каквито и да е изпитания, издържа всякакви мъчения, остава верен на Господ Иисус Христос. Епичната борба между християните и техните гонители е представена като класическа битка между доброто и злото, между Бог и сатана. Евсевий Кесарийски предава мъченичество на група християни, осъдени и умъртвени в Лион около 177 г. В него директно е казано, че срещу християните „сатана връхлетя с пълна сила, предчувствайки своя край, който наближаваше със сигурност “11. Друг ярък приемер за такова мъченичество е Акта на Пионий, който е заловен и осъден в деня, в който се чества смъртта на Поликарп, един от първите епископи на Смирна. В следващата група мъченически актове се появява елемента на мистичност. Според някои това е провокирано от влиянието на монтанизмa12. Първият акт в това отношение е Мъченичеството на Перпетуа и Фелицита. Характерното тук е, че действието се развива на две плоскости – на реалността и на една друга, паралелна реалност, която се появява във вид на сънища и видения. Паралелната реалност, всъщност, е действителната, в която се разиграва битката в духовния свят, а събитията в материалния свят са само техен образ. Тук има и алюзии към платоновата философия и светът на идеите, който е действителния свят, където всеки трябва да се стреми да отиде. Мъченичеството на Перпетуа дава една нова форма на мартириите, която присъства в следващите актове. Хенри Фишъл13 изказва идеята, че всеки пророк е мъченик, но и всеки мъченик е пророк. Разглежда вярването, че всеки човек, който е на прага на смъртта, получава пророчески видения, която била разпространена сред юдейските равини и сред античните философи. Последните думи на мъчениците били от изключително важно значение на ранната църква. Мъченичесвтвото на Перпетуа и Фелицита поради тази причина е било толкова популярно, че било използвано като истинско писание. Мотивът за откритите небеса, от където пророкът получава прозрения, се вижда в еврейската творба „Мидраш на десетимата мъченика”, и се среща в по-късни християнски мартирии. Отличителна черта на пророческото преживяване на мъченика е предузнаването на собствената му смърт, като, например, при Поликарп, Перпетуа и групата с нея. В популярното благочестие, пророкът и мъченикът придобиват ранга на почти божествени фигури, герои или ангели. В еврейски и християнски източници, пророкът и мъченикът (в гръцки източници, героите) се считат почти или напълно неуязвими, само божествена намеса може да доведе до смъртта им. Фишъл стига до заключение, че в „танайския период”14 имало многозначна идентификация на пророка с мъченика, т.е. всеки пророк трябвало да страда или да умре, а всеки мъченик притежавал пророчески сили, като и двамата били почти ангелски фигури. Християнската литература, която често следва еврейските литературни модели, също е в съответствие с тази вяра. Както еврейската, така и християнската традиция са били повлияни от народното благочестие, което винаги е готово да укрепи славата на великите. Гръко-римските традиции повлияли както на еврейската, така и на християнската мъченическа литература.15 Лейси Смит16 проследява корена на християнските мъченичества до мъченичеството на Сократ описано от Платон. Сократ е първият исторически индивид, който избира да умре като мъченик на мисия, която чувстваше, че е от съществено значение за живота си на земята и част от божествена или космическа наредба. Той не само правеше своите преследвачи на глупци, но и умело управляваше враговете си. Три от основните характеристики липсваха от неговото мъченичество: той не страдаше от физическа болка, не показваше пасивност и не предлагаше никаква вяра или вероизповедание. В мъченичеството на деветимата макавейски мъченици, измъчвани до смърт, след като отхвърлиха царството на Антиох Епифан за да се спасят от ядене на жертвена свиня, се появява доктрината за изкупителното страдание, но липсва есхатология, а жертвите са представени като идеализирани герои, които нямат индивидуалност. Подобно на Сократ пред атинските власти, Иисус принуждава Пилат да Го разпъне. Разпятието Му въвежда ключов елемент в повечето по-късни мъченици: мъченикът страда и умира за кауза, чийто евентуален триумф е гарантиран от неговата кръвта.17 Иполит Делехай18 прави проучване на историческата стойност на мъченическата литература. В нея той разграничава четири основни класа или жанра: исторически мъченичества, написани от съвременници и очевидци, понякога разкази от самите мъченици; панегирики на мъчениците от големите християнски оратори от 4-ти век, които, макар и исторически отчасти, са високо реторични, в съответствие с правилата, определени от реториците на тяхната епоха; следват двата класа изкуствени или неисторически мъченичества, които са продукт на автори, дошли след времето на мъчениците – първият е епичните мъченичества, и вторият е романтиката с нейното разделение на приключенска, идиличната и дидактическата. Хърбърт Мусурило19 е превел двадесет и осем мъченически акта, покриващи периода 156-324 г. Той класифицира двадесет и пет от тези текстове като надеждни и три като измислени, но въпреки това даващи ценна информация. Във въведението включва очертание на съвременната история на агиографските изследвания. Опитите да се определи автентичността на текстовете въз основа на тяхната литературна форма (Съдебни доклади, доклади на очевидци, легенди, произхождащи от исторически факт и чисто производство), не са успешни. Нито приложението на нашите знания за римското право към мъченичеството е поучително, доколкото един умел фалшификатор би трябвало да използва правилната правна терминология при съставянето на своя разказ. Вместо това Мусурило предлага всеки разказ да се изучава в свои собствени термини, въпреки че е наясно, че всеки текст може да съдържа влияния от други, предизвиквайки подозренията на историците. Светослав Риболов дава обширен поглед върху произхода и съдържанието на мъченическата книжнина, като групира актовете в четири групи: съдебни дела на осъдени на смърт християни; мъченичества или мартирии, които са в по-голяма степен литературно оформени документи; мъченически разкази, които са литературни текстове, носещи специфичните белези на автора си; мартирологии, които са сбирки от допълнително оформени, но различни по характер документи. Следвайки тази класификация, Риболов в хронологически ред представя основните запазени до наши дни мъченичества20. Традиционно Църквата разглежда гоненията като един неизбежен сблъсък между доброто и злото. Каквато и да е формата на мъченическите актове, посланието им е едно и също. Римската империя е разглеждана като образа на злото. В много от мъченичествата присъства разярената тълпа, жадна за кръв, която се подиграва на сватите мъченици и се наслаждава на мъченията и смъртта им. Тази тълпа присъства в Мъченичеството на Поликарп, където с наслада гледа как мъченикът изгаря на клада; присъства на арената в Лион, където се радва като гледа как животните разкъсват мъчениците; присмива се на дългите речи на Пионий, гледа как загиват Перпетуа и другите с нея. От другата страна са мъчениците. Те са героите, които не предават вярата си, издържат на всякакви мъчения, присмиват се над мъчителите, отказвайки да се покорят на техните призиви да принесат жертви на езическите божества или да се поклонят на гения на императора. Безспорно те са положителните герои в мъченичествата. Църквата до ден днешен чества деня на тяхната смърт, като тази смърт се разглежда не като край на мъките, а като „победа над врага“. Ранните църковни историци, отразявайки гоненията, представят римските императори като жестоки, безкрупулни и алчни за власт хора, които за свое удоволствие гонят и подлагат на нечовешки мъчения християните, като по този начин удовлетворяват жаждата за кръв и зрелища на тълпата, която е с упаднал и развратен морал. Петър Малицки посочва като най-жестоки гонители Нерон, Домициан, Марк Аврелий, Деций и Диоклециян. За начало на гоненията се счита 64-та година, когато в Рим избухва пожар, за който биват обвинени християните. Светоний21 посочва, че този пожар е дело на Нерон, който е искал чрез него да осигури повече място за огромния си палат22. Тази теза е опровергана от Тацит23, който е бил очевидец на пожара24. Но без значение кой е истинският виновник, от този момент правителството започва гонение срещу християните. Тацит съобщава, че Нерон се опасявал тълпата да не набеди него и за това ги използва като изкупителна жертва. При описанието той набляга на жестокостта на мъченията. В този разказ не става ясно защо именно върху християните е хвърлена вината за пожара. Ранните историци се интересуват повече от жестокостта на управниците при прилагане на мъченията, а християнските автори наблягат върху твърдостта на мъчениците. Не се стремят да вникнат по-надълбоко и да идентифицират причините за омразата на езичниците. На гоненията се гледа като на нещо нормално и естествено. Нещо повече – на мъченическата смърт се гледа като на привилегия. Това ясно е показано в няколко мъченически акта. Например в акта на Перпетуа и Фелицита е разказно, че бременната Фелицита се моли усърдно да роди преждевременно, за да може мъченическата й смърт да не бъде отложена, а да отмине от този свят заедно със своите приятели25. В Мъченичеството на Монтан и Луций е разказано за дякон Флавиан, когото тълпата се опитва да спаси чрез измама, доброволно се предава на мъченическа смърт и с радост пристъпва към мъченичеството26. А неговата майка се гордее със сина си мъченик. В епохата на Просвещението на Запад започва нов прочит на християнската литература, в това число и на Мъченическите актове. Римската империя вече не се представя като нещо зло, а като символ на държавност и справедливост. Заслуга за това имат произведенията на бащите на Просвещението, най-видни между които са Волтер, Шарл дьо Монтескьо, Жан-Жак Русо. Волтер е известен със своя атеизъм и неприязън към християнството. Той подлага на съмнение много от истините на християнската вяра. Според Александър Шмеман „тази разрушителна антихристиянска критика не само измива от паметта на Църквата цялата излишна позлата, но и открива в нейното минало такава действителна красота и такава истина за мъчениците, които вече няма да се нуждаят от никакви шарки и украшения. От цялата огромна житийна литература най-накрая са отделени автентичните документи, които позволяват въпросът за гоненията да бъде поставен и разрешен по същество“27. Християнските автори започват да търсят зад мъченическите актове нещо повече от вдъхновение и насърчение към твърдост във вярата. Започват да се изследват причините за гоненията, да се правят по-сериозни и обективни анализи на текстовете, при което се излиза от рамката на сблъсъка между доброто и злото. До голяма степен повлиян от Просвещението, на Запад започва т.нар. процес на демитологизация. Заражда се идеята, че евангелските разкази, житията на светиите и мъченическите актове са силно митологизирани и за това трябва да се погледне отвъд тези разкази и да се открият действителните личности и събития. Дейвид Щраус28 се опитва да открие действителния образ на Иисус от Назарет, който според него е различен от образа на Иисус Христос, представен в Евангелията29. Христос се описва като един добър човек и учител, но не и като Бог. Този поглед рефлектира и върху разбирането на гоненията. Адолф фон Харнак30подлага на съмнение действителността на фактите, описани в Мъченическите актове. Според него Акта на мъчениците от Лион не е нищо повече от един мит, който има за цел да извиси християнството и да покаже колко е зла Римската империя31. Редица богослови се противопоставят на демитологизацията и пишат опровержения на тезите на Харнак. Джеймс Томпсон32 например опровергава неговото мнение относно Акта на мъчениците от Лион и доказва неговата историческа достоверност33. Василий Болотов34 обяснява идейната основа на мъченичеството като прави фиологически анализ на думата, преведена като „мъченик“ – , която, както казахме по-горе, буквално преведена е „свидетел“. Езичниците виждат в мъченика свидетел на своята вяра, докато за гръкоезсичните християни мъчениците са нещо повече – борци за вярата. Следователно не е пасивен мъченик, а герой. Христос възлага на Своите ученици да бъдат свидетели за Него35 и те наричат своята мисия . В това отношение, според Болотов, мъченичеството се явява продължение на мисията на апостолите и учениците на Христос36. Михаил Поснов37следва същата линия и разглежда мъченичествата като целящи да събудят заспалата религиозна съвест на езичеството и да застави християните да приемат сериозно своите задължения да бъдат свидетели и със своя личен пример да покажат, че вярата в Христос е толкова важна, че си струва човек да даде живота си за нея38. Павел Малицки39 вижда причината за гоненията в това, че „простият народ“ не разбира християните и се страхува от тях. За разлика от езичниците християните нямат свои храмове, а обредността е изключително семпла, докато езическата религия, поради лишеност от вътрешно съдържание, притежава високо развита обредност и се гордее със своите великолепни и внушително храмове. Поради това в очите на езичниците християните са бежбожници, а поради неразбирането на тайнството евхаристия са обвинявани в канибализъм. Поради морални съображения християните странят от езически удоволствия, което води до обвинение в ненавист към човешкия род. А образованите езичници мразят християните понеже християнството произлиза от юдейството, което не може да се похвали с постижения в областта на науката и изкуството40. Така Павел Малицки представя гоненията и мъченичествата като плод на омразата на езичниците, които са по-примитивни в своите разбирания и в своя морал, към християните, които са по-извисени в морално и интелектуално отношение. Алексей Лебедев41 отбелязва различни причини за гоненията, като ги групира в три групи: държавни, религиозни и обществени. Държавните причини се коренят в стремежа на Римската държава да осъществи пълен контрол над живота на своите поданици, което включва и тяхната вяра. Стремежът на християните да излязат от този контрол предизвиква гоненията. Тук Лебедев се позовава на древни християнски автори – Тертулиан, Ориген и Лактанций. Религиозните причини се заключват в невъзможността на християнската религия да проникне сред римските граждани, които са поклонници на езически религии, а също така и „култа към Цезаря“, който носи опасни последствия за християните. Обществените причини са недоволството на висшите римски класи към християнит42. До голяма степен Лебедев следва установената от Васил Болотов, Михаил Поснов и Павел Малицки традиция римското общество да се разглежда като по-примитивно и по-изостанало от новото, християнско общество, като той внася още един аспект – несъвместимостта на двете общества. Трите групи причини за гоненията, които той формулира, могат да бъдат обединени под крилото на тази несъвместимост – езичниците и християните са толкова различни и толкова противоречащи се, че в рамките на империята няма място за двете. Това довежда до сблъсъка между тях, родил мъчениците за Христос. Доналд Макфайдън (Donald McFayden) анализира причините за гоненията като набляга най-вече върху култа към императора. В неговата публикация за гоненията при Домициан той поставя въпроса, защо този култ създава проблем за християните именно при Домициан, а не по-рано, при положение, че той е бил разпространен още от времето на Август? Вижда отговора в това, че християнството дълго време е считано за юдейска секта и е било под крилото на юдеите, които са си извоювали правото да не се покланят на този култ43. Доналд Макфайдън определя гоненията като резултат от скъсването на християнството с юдаизма, или напускане на християнството на своята юдейска люлка. Подобно е мнението на други американски богослови, между които Мерил Тени44 в книгата „Изследване на Новия Завет”45и ЪрвингДженсън46 в книгата „Обзор на Новия Завет”, които коментират някои от книгите на Новия Завет именно в светлината на това разбиране47. Протопр. Александър Шмеман прави разграничение между възприемането на гоненията от ранните християни и от съвременните. За съвременният християнин, пише той, гоненията са борба за свобода на съвестта, борба на човека да направи вярата и религията свое лично, частно дело. А за ранният християнин християнството се явява не нова религия, а обрат в историята, изразяващ се в явяването на Господ Иисус Христос, Който е дошъл да свали този, който е узурпирал Неговата власт. Църквата, която е свидетел на Неговото пришествие, счита като своя мисия да води борба за ликвидиране на всички други религии и налагане на Един Господ48. Шмеман се опитва да анализира мъченичествата в светлината на епохата, в която са писани, като се абстрахира от представите на съвременния човек. Счита, че е грешно мъченичеството да се свежда само до едно геройство или жертвоготовност в името на една кауза. Християнският мъченик е преди всичко свидетел, който не умира заради Христос, а заедно с Него, като по този начин потвърждава, че царството на смъртта е свършило и се е възцарил животът. Така Шмеман донякъде се връща към първоначалната традиция, според която сблъсъкът не е между римската цивилизация и християнството, а между Христос, Който продължава да бъде деятел на земята чрез Неговото тяло – Църквата, от една страна, и дявола, узурпирал Неговия трон, от друга. Питър Браун49 представя чисто земният аспект на гоненията и мъченичествата. Донякъде той се доближава до идеите на Харнак за демитологизацията, но за разлика от него не подлага на съмнение историческата достовеврност на древните християнски мъченичества. Счита, че в житийната християнска литература образите на светите мъже са митологизирани и обвити в ореол на мистичност и се опитва отвъд това митологизиране и отвъд този ореол да идентифицира реалната личност, която не е нито митична, нито свръх-естествена, а нормален човек със своите силни и слаби страни.50 Представя Църквата не като Тяло Христово, а като една могъща организация, в която всички са равни, без оглед на тяхното социално положение, и икономически силна поради идеята за грижа за всеки неин член51. Добавя още един аспект към причините за гоненията, който не е бил споменаван до момента, а именно, че с отношението си към брака Църквата открито се обявява за разрушаване на римската цивилизация, която римляните ревниво се опитват да запазят. Разглежда брака в Римската империя като главно средство да се съхрани цивилизацията чрез раждане на деца, като изтъква ниската средна продължителност на живота в империята – около 25-30 години. Християнството чрез някои книги на Новия завет, най-вече Посланието към коринтяните и Посланието към ефесяните, придава различен облик и цел на брака, при което възпроизводството на цивилизацията чрез раждането на деца остава на заден план. В това римските власти виждат опитите на Църквата да разруши познатия им свят, от което следва тяхната омраза към християните52. В много отношения Питър Браун е новатор в изследването не само на мъченическите актове, но и на цялата ранна църковна история. Идеите, които дава са нетрадиционни, опитва се да излезе от рамката на църковното разбиране и да бъде обективен, без да заема страната на езичниците или на християните. До голяма степен е постигнал целите си, но въпреки това не е развил докрай моралния аспект на проблема, няма идея нито за езическия, нито за християнския морал като корен на конфликта и сблъсъка между езичеството и Църквата. Георгиос Антуракис53 пише, че мъченичетсвото не е само публична изповед за вярата на мъченика, а и доказателство за това, че той е истински ученик на Христос. Разглежда мъченичествата като разкази за едни достойни подвижници на Господните заповеди, които с радост са принесли в жертва на Христа най-ценното, което са притежавали , живота си. Акцентира най-вече върху богословския аспект на мъченичеството. Представя мъчениците като преимуществено χριστοφόροι, θεοφόροι, πνευματοφόροι54. Христос присъства в техните страдания, а думите им са разглеждани като думи на Светия Дух. Посредством техния блестящ пример значението на мъченичеството се простира не само върху другите верни християни, но и върху езичниците. Мъченичеството е вдъхновяваща, укрепваща и тайнствена сила, чрез която всяка поместна църква, утвърдена върху жертвата на своите мъченици, процъфтява.55Антуракис пише за силния и достоен характер на мъчениците, които в много от актовете са сравнени с благородни атлети, без да навлиза в същината на самият сблъсък между езичеството и Църквата. Българските автори, които пишат съчинения в областта на историята на Църквата и християнското богословие се занимават малко с мъченическите актове. При това те се придържат предимно към традиционното разбиране. Отец Камен Бабалъков56 споменава гоненията при различните римски императори само като факти, без да навлиза в проблематиката. Не коментира причините за конфликта между Рим и Църквата, използва фрагменти от различни мъченически актове само като исторически извори, без да прави опит отвъд представените в тях факти да види нещо повече57.Тотю Коев58 описвайки гоненията срещу християните е силно повлиян от идеите на Павел Малицки. Той представя конфликта като причинен от не доброто разбиране на християнството от страна на римското общество като се позовава на езически писатели. Това поставя римското общество на едно по-долно стъпало в морално отношение от християнското. Християните отказват да се поклонят на гения на императора, както и да принесат жертви на други богове преди всичко поради Първата и Втората Божия заповед, според които „в пантеона на истинския Бог място за други богове няма“. Това според Коев става повод римските управници да разбират като предателство и бунт срещу империята. Също така, буквалното разбиране на Шестата Божия заповед „Не убивай!“ ставало причина християните да отказват да служат в армията, което в очите на римляните ги прави врагове на римския народ59. Любомир Тенекеджиев60се интересува преди всичко от богословския аспект на гоненията. Подобно на Александър Шмеман той показва мъченичеството като подражаване на Христовите страдания и доказателство на дело, че мъченикът е ученик на Христос. Позовавайки се на писаното от св. Игнатий Богоносец, той свързва мъченическата смърт с борбата на християнина срещу дявола. Също така, счита, че християните са повлияни от разбирането, че душите на мъртвите след отделяне от тялото отиват в ада, където чакат възкресението си, а душите на мъчениците първи се наслаждават на директното присъствие на Бога, което е написано от св. Юстин Мъченик. Това разбиране на индивидуалния есхатологичен план дава сили на мъченика да издържи мъченията, а също ги кара с радост да приемат мъченическата смърт61. От казаното до тук може да се обобщят следните разбирания на древните мъченичества. Традиционното и най-разпространено разбиране е, че те представляват сблъсък между доброто и злото, между злата Римска империя, която е деградирала в морално отношение, и добрите християни, които са носители на един възвишен морал. При това разбиране епохата на Константин Велики се счита за крайната и заслужена победа на доброто, финал на една тривековна борба. Второто разбиране, което е повлияно от Просвещението и се поддържа от либералните богослови, е, че мъченичествата са само един мит, един символ на борбата на християните за свобода на тяхната вяра. Мъчениците са реални личности, но митологизирани в мъченическите актове. Третото течение в разбирането на мъченичествата търси причините за гоненията и макар да ги групира в различни групи, те отразяват различни аспекти на една и съща причина, а именно несъвместимостта на християнския морал с езическия. Донякъде това разбиране съвпада с първото, но тук не е задължително Римската империя да е непременно образа на злото. Просто изискванията на езическия морал са несъвместими с това, което повелява християнската етика в Писанията. И трите разбирания не дават задоволително обяснение на гоненията срещу християните през първите три века. На първо място, не става ясно защо римляните подлагат на гонения именно християните. В Римската империя били разпространени много религии и философски учения. Всеки култ, всяко едно вярване само по себе си е странно и неразбираемо за другите. Така че, едва ли неразбираемите практики на християните са причина за омразата към тях – по-скоро те са повод. А непризнаването на култа към императора не е било чуждо за юдаизма, който е бил разрешена религия. Нещо повече – по отношение на римската власт юдаизмът е далеч по-радикален от християнството. Християните не почитат култа към императора, но проповядват покорство към земните власти. В своето Послание към риляните св. ап. Павел пише, че властта е от Бога и който се покорява на земните управници, се покорява на Самия Бог62. Юдеите обаче се отнасят враждебно към римската власт. Показателни са въстанието от 68-70 г., при което Тит разрушава Йерусамиския храм.63, и бунтът на Симон бар Кохба от 130 г., потушаването на който води до разрушаването на Йерусалим64. Християните никога не са се бунтували срещу Рим. Напротив, винаги са показвали уважение и почит към римската власт, дори когато ги подлага на тежки гонения. В такъв случай възниква въпросът, защо римляните се отнасят враждебно именно към християните? Защо императорите толкова ревностно се опитват да унищожат Църквата? Обяснението на проф. Коев за това, че християните отказват да служат в армията също не може да бъде задоволително пред вид факта, че някои видни мъченици, са били войни в римската армия. Такъв е бил св. Теодор Тирон, който е служил в римската армия при Максимиан и Максимин в имперския полк в Амасея, Мала Азия. Той отказва да се покори на указа на Императора и не се отказва от вярата си, следствие от което бива осъден на смърт на клада.65 Войни в армията на Диоклециан са били и св. Георги Победоносец и св. Димитър Солунски. Техните мъченичества, подобно на мъченичествата на св. Теодор Тирон, са поместени в сборника на Иполит Делехай.66 От друга страна, възниква и въпросът за поведението на християните. Защо те отказват да принасят жертви на други богове и да се покланят на императора? Дали само желанието да изпълнят стриктно десетте Божии заповеди, най-вече първата и втората, или зад това тяхно решение се крие нещо друго? Както знаем от Новия Завет, християните са зачитали Мойсеевия закон, но за тях той е бил по-скоро стандарт за живот, към който да се стремят, отколкото постановление, което да ги кара да се страхуват от сурово наказание ако го нарушат. На събора в Йерусалим през 54 г., когато апостолите на Христос обсъждат какво да бъде отношението към повярвалите езичници в Антиохия, се взема решение те да не бъдат задължавани да спазват Мойсеевия закон, който те не познават, а само да се въздържат от три практики, което да послужи като основа за общение67. Това налага да търсим причината за нежеланието на християните да служат на езически богове не в страха от Мойсеевия закон, а в тяхната съвест като нови творения в Христос, които нямат нищо общо с езичеството. 1 Йоан 15:20. 2Деяния 7. 3Деяния 12:2. 4Деяния 10. 5 Уйлям Френд (William H. C. Frend, 1916-2005) – английски църковен историк, археолог и англикански свещеник. 6 Frend, W. C. Martydom and Persecution in the Early Church. Oxford, 1965. 7 Eusebius. Historia ecclesiastica, V, 18,9. Ed. Schwartz, Leipzig 1914. 8 Луи Душен (Louis Duchesne, 1843-1922) – френски католически свещеник, фиолог, учител и историк. 9 Duchesne, L. Liber Pontificalis, Paris 1955, p. 48. 10 Богданов Б. Антична литература. Изток-Запад, С., 2011, с. 26-32. 11Μαύ ω ε Λγδω ελεω θεω. The Acts of the Christian Martyrs: Introduction Text and Translations by Herbert Musurillo. Oxford University press, 1972. 12 Монтанизъм – християнско движение от 2-ри век, което води началото си от Монтан – езичник от Фригия, приел християнството. Отхвърля църковната йерархия и обредност и проповядва живо духовно общение с Бога. Характерно за събранията на монтанистите са свръхестествени изяви като пророчества, видения, говорене на непознати езици, религиозен екстаз, за които се твърди че са дело на Светия Дух. Монтан пророкува скорошно завръщане на Христос и поради това забранява браковете, постановява по-дълги и по строги постове и насърчава към доброволно мъченичество. 13 Хенри Фишъл (Henry A. Fischel, 1913-2008) – професор по близкоизточни езици в универси-тета в Индиана, основател на програмата за еврейски изследвания. 14 Евреите наричат Стария Завет „Танах”, което е съкращение на названията на трите негови дяла: Тора – Закон, Невеим – пророчества, Кетубим – Писания. С понятието „танайски период” Фишъл вероятно има пред вид времето, когато книгите на Новия Завет още не са били събрани и официално канонизирани, макар че са били използвани в църквите и са били считани като авторитетни. Старият Завет тогава е бил авторитетен не само за юдеите, но и за християните. 15 Fischel, H. A. Martyr and Prophet. University of Pennsylvania Press. 16 Лейси Смит (Lacey Baldwin Smith, 1922-2013) – историк, писал книги най-вече в областта на историята на Англия през 16-ти век. 17 Fools, Martyrs, Traitors: The Story of Martyrdom in the Western World by Lacey Baldwin Smith. 18 Иполит Делехай (Hippolyte Delehaye, 1859-1914). Белгийски йезуитски монах и учен агиограф. От 1895 г. е бил редактор на Bibliotheca Hagiographica Graeca, (технически каталог на гръцките агиографски писания) и на списание Analecta Bollandiana (кръстено на агиографския учен от 17-ти век Жан Боланд). 19 Хърбърт Мусурило (Herbert Musurillo, 1917-1974). Професор в Оксфрод и други университети, известен с изследванията си в областта на мъченическата литература, участва в Енциклопедия Британика и Енциклопедия по философия. 20Риболов, С., доц. д-р. Мъченическата книжнина в древната църква (литературно-исторически бележки). Сп. Богословска мисъл, кн. 2-4/2009, БФ на СУ „Св. Климент Охридски”, с. 61-81. 21 Гай Светоний Транквил (Gaius Suetonius Tranquillus) – ок. 75-116 г., римски администратор, работил при император Адриан (управлявал 117-138 г.) като писар. Автор е на „De vita Caesarum” („Животът на 12-те цезаря”), която включва биографията на Гай Юлий Цезар и първите 11 императора на Римската империя. 22Gaius Suetonius Tranquillus. De vita Caesaru: Nero, 39. 23 Публий Корнелий Тацит (Publius Cornelius Tacitus) – поч. ок. 117 г., римски историк и политик. В оцелелите части от произведенията му „Диалог” и „Анали” („Ab excessu divi Augusti” – “След края на божествения Август”) се намират свдения за управлението на императорите Тиберий, Клавдий и Нерон. Описва историята на Римската империя в периода от смъртта на Октавиан Август през 14-та г. до смъртта на император Домициан през 96-та. 24Publius Cornelius Tacitus. Ab exetus divi Augusti (Annales),Liber XV, 39-43. 25Passio Sanctorum Perpetuae et Felicitatis, 15. The Acts of the Christian Martyrs: Introduction Text and Translations by Herbert Musurillo. Oxford University press, 1972. 26Passio Sanctorum Mariani et Iacobi, 26. The Acts of the Christian Martyrs: Introduction Text and Translations by Herbert Musurillo. Oxford University press, 1972. 27Шмеман, А. Историческият път на православието. Омофор, София, 2009, с. 61. 28 David Strauss, 1807-1874, немски богослов и философ. 29Strauss, D.F. The Life ofJesusCriticallyExamined. Nabu Press, 2013. 30 Адолф фон Харнак - Adolf von Harnack, 1851-1930, немски лутерантски богослов и църковен историк. 31 Harnack, A. The Expansion of Christianityinthe First Three Centuries (1904). Kessinger Legal Reprints, Whitefish, USA, 2010. 32 Джеймс Уестфал Томпсон - James Westfall Tompson, 1869-1941, американски историк, специализирал в областта на средновековна Европа и Свещената Римска империя. 33Tompson, James Westfall. TheAllegedPersecutionoftheChristiansatLyonsin 177: A ReplytoCertainCriticisms. The American JournalofTheology, Vol. 17, No. 2 (Apr., 1913), pp. 249-258. 34 Василий Василиевич Болотов – 1853-1900, руски църковен историк. 35Деян. 1:8-9. 36Болотов, В., проф. Лекции по истории Древней церкви, том II: Истории Цекрви в период до Константина Великого. Церковно-историческая библиотека, Москва, 1994, с. 40-45. 37 Михаил Емануилович Поснов – 1873,1931, руски църковен историк. През 1920 г. емигрира в България поради болшевишката революция в Русия и работи като преподавател в Софийската и Пловдивската духовни семинарии, Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” (1924-1928). 38Поснов, М. История на Християнската църква. Анубис, София, 1994, с. 112. 39 Павел Малицки (1851-1919) – духовен писател, историк и педагог, възпитаник на Киевската духовна академия и дългогодишен след което дълги години е преподавател по История на Християнската църква в Тулската духовна семинария. 40Малицки, П. История на християнската църква, том I. ГАЛ-ИКО, София, 1994, с.60-64. 41 Алексей Лебедев – 1845-1908. 42Лебедев, А. П. Эпоха гонений на христиан и утверждениехристианства в греко-римскоммире при Константине Великом. Изд. Олег Обышко, сер. Библиотека християнскоймысли, Москва, 2015, с. 19-42. 43McFayden, D. The Occasion of the Domitianic Persecution. The American Journal of Theology, Vol. 24, No. 1 (Jan., 1920), publishedby: The University of Chicago Press, pp. 46-66. 44 Мерил Тени (Merril C. Tenney, 1904-1985) – американски професор по Нов Завет. 45Teney, M. C. New Testament Servey, by William B. Erdemans Publishing, 1961, pp 309-315. 46 Ървинг Дженсън (Irving L. Jensen 1920-1991) – професор и председател на департамента по Библеистика на Bryan College, Dayton, Tennessee. 47Първото съборно послание на св. ап. Петър и Посланието към евреите и двамата автора тълкуват като написани по повод гоненията, настъпили в резултат от разделянето на пътищата на юдейската и християнската религия. 48Шмеман, А. Историческият път на православието. Омофор, София, 2009, с. 61-70. 49 Питър Браун – Peter Brown (1935) е преподавател в All Souls College в Оксфорд, професор по история в Royal Holloway College в Лондон, професор по история и класическа филология в Калифорнийския университет в Бъркли. От 1986 г. до днес е редовен професор по история в Принстънския университет. 50Браун, П., проф. Авторитетът и свещенството: Аспекти на християнизацията в римския свят. ЛИК, С., 2000, с. 60-81. 51Браун, П. Светът на Късната античност, 150-170 г. Наука и изкуство, С., 1999, с. 68-70. 52Идеята е развита в първите три глави на: Браун П. Тялото и обществото: Мъжете, жените и сексуалното самоотричане през ранното християнство. AGATA, С., 2003. 53 Георгиус Антуракис (Γεώργιος Αντουράκης, 1936-2006) – професор на Богословския факултет на Атинския университет, известен със своите проучвания в областта на археологията и теологията. 54 „христоносни, богоносни и духоносни”. 55Антуракис, Г. Древни мартириони и християнски храмове (Влиянието на почитта към мъчениците върху богослужебния живот на Църквата). Сп. Богословска мисъл, кн. 2-4/2009, БФ на СУ „Св. Климент Охридски”, с. 82-84. Прев. от: Γεώργιος Αντουράκης , Αρχαία Μαρτύρια και χριστιανικοί ναοί (Η επίδραση της τιμής των Μαρτύρων στη λατρευτική ζωή της Εκκλησίας), Αθήνα 1994, ιδιωτική έκδοση. 56 Камен Динков Бабалъков (1903-1980) – хонорован преподавател по Обща история на Църквата от 01.10.1954 г. 57Бабалъков, К. Д. Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през І, ІІ и ІІІ в. // ГДА, т. ХІ (ХХХVІІ), 1961-1962, с. 15-21.58 Тотю Коев (1928-2006) – първи декан на Богословския факултет при ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, преподава Догматика в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Преподава и „Основи на християнството” в НБУ, чете лекции като гост професор в университета в Мюнхен. 59Бакалов, Г., Коев, Т. Християнството в миналото и днес. Български бестселър, С., 2006, с. 23-26. 60 Любомир Тенекеджиев, доц д-р. Род. 1953 г., от 1988 е преподавател по Догматично богословие в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на редица книги и публикации. 61Тенекеджиев, Л., доц. д-р. Богословската мисъл през първите три века (догматико-патрологичен анализ) Т. 1: Утвърждаване на апостолското предание през II в. „Артграф”, С., 2008. 62Послание на св. ап. Павел до римляните, глава 13. 63 ἱστορία Ἰουδαϊκοῦ πολέμου πρὸς Ῥωμαίους , De bello judaico. 64Атали, Ж. Евреите, светът и парите. Рива, 2009, с. 94-95. 65 Μαρτυριον του αγιου Θεοδωρου του Τηρωνος. Les Legendes Grecques des saint militaries, par Hippolyte Delehaie. Paris Librarie Alphonse Picard et Fils, 1909, с. 127. 66 Les Legendes Grecques des saint militaries, par Hippolyte Delehaie. Paris Librarie Alphonse Picard et Fils, 1909. 67Деяния гл. 15. Изтегляне 67.77 Kb. Сподели с приятели:
|