Ангел Петков изследвания за св. Атанасий
Изтегляне 63.25 Kb.
|
Свързани:
vyvedenie
|
Ангел Петков ИЗСЛЕДВАНИЯ ЗА СВ. АТАНАСИЙ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХХ-ΧΧΙ ВЕК През 1870 г., в условията на Османско владичество, със султански ферман е създадена Българската екзархия. Две години по-късно, тя е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия. Идейните корени на нейното създаване могат да се видят още във времето на императрица Екатерина Велика, от когато руските царе провеждат дългосрочна програма за завлядяване на Босфора, Дарданелите, Константинопол и Балканския полуостров. Въз основа на общата православна традиция в началото на XIX век се появява движението на руския пан-славизъм, чиито идеи, според които всички славянски народи трябва да се обединят срещу западната, азиатската и арабската култура, набират популярност не само в Русия, но и в източните провинции на Австро-Унгарската империя. Като резултат от него, сред руските интелетуални кръгове се формира идеята за „славянски църковен модел” – счита се, че само славяните са православни. Сред българите идеите на пан-славизма проникват вероятно през 30-те години на XIX век, но нямаме сигурни доказателства за това. Ясни податки, обаче са налице през 50-те години на века. Идеята за българска национална църква, довела до българската схизма, е инспирирана от идеите на пан-славизма. Тези събития оказват решаващо влияние върху развитието на богословското образование в България. Първото поколение учители в новосформираните семинарии са дипломанти на различни образователни институти на Вселенската патриаршия.1 Поради липса на родна богословска школа в началото нуждата от учебни пособия била задоволявана предимно с преводни съчинения. Превеждат се съчинения най-вече на руски автори. Руското влияние върху българското богословско образование е обусловено и от факта, че в средата на века много българи са подпомогнати финансово да завършат духовно или светско образование в Русия. Същото важи и за цялата образователна система. Поради изолацията от останалите православни школи след схизмата от 1872 г., много духовници се ориентират към Западни образователни институции. Така се формира следващо поколение теолози и клирици, които завършват освен руски, така и немски, австроунгарски и швейцарски университети.2 През 1917 г. в Русия се извършва болшевишкият преврат, довел на власт тоталитарния атеистичен комунистически режим. Работата на руските богослови секва, поради което много от тях емигрират в други страни, в това число и в България. За разлика от Османската епоха, през ХХ в. все по-малко български интелектуалци и църковници знаят гръцки език и се налага съчиненията на отците да започнат да се превеждат на съвременен говорим български език. От творчеството на св. Атанасий Александрийски са преведени много малко съчинения през изминалия век3. През 1923 г., по образеца на академичната система в Швейцария, където богословските школи, макар и деноминационни по характера на преподавания в тях материал, запазват академична автономност, което не допуска намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, е основан Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“4. Започват работа бележити учени в различни области на богословските науки, между които руските емигранти Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов и завършилите образование на на Запад българи архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанкови другинауки5. За Църковните отци обаче все още се говори много малко – техните съчинения се познават фрагментирано и при това не от самите съчинения, а от прецитирания. Това се вижда, например, в публикациите на отец Ибришимов от 20-те и 30-те години на XX в., които се ограничават единствено до житията на по-важните свети отци, до техни мъдри мисли и по-интересни части от живота им6. Главна причина да се говори толкова малко за светите отци в тази епоха е, че голяма част от тяхната догматическа дейност е свързана с Вселенските събори, а в условията на схизма темата за съборността на Църквата, която е нейна основна характеристика, се явява твърде неудобна за Българската екзархия. Нежеланието да се говори за съборността на Църквата довежда и до промяна на Символа на вярата в България – в перида 1872-1945 г. думата „съборна“ от вероопределението за Църквата е махната и заменена с „вселенска“7. За това не е необичайно, че в този период почти нищо не се пише за св. Атанасий Велики. Неговата дейност е пряко свързана с Първия вселенски събор, което означава, че споменаването му няма как да не се свърже със съборността на Църквата. Единствената книга, посветена на него в този период е на прот. Георги Шавелски, издадена през 1924 г. – Св. Атанасий Велики – светител на Църквата и светилник на Православието.8 Прот. Шавелски е последният свещеник на руската армия и флот, емигрирал в България през 1920 г., а през 1926 г. става професор по Пастирско богословие в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.9 Трудовете му са свързани най-вече със служението на душепастиря и това е насоката му и в споменатата книга. В нея прот. Шавелски акцентира върху пастирството на светителя и върху отношението му към светската власт. Авторът запознава читателя с атанасиевата апологията за напускането му на паството и бягството му в Египетската пустиня, след което разкрива във фрагментиран вид учението на св. Атанасий за Бога и за извършеното от Него изкупление, разказва накратко и за борбата му срещу арианството. Въпреки, че основният наблег на прот. Георги Шавелски е пастирското служение на светителя, по мнението на д-р Иво Янев, неговият труд е един от малкото, имащ значение за систематичното богословие, и по-специално патрологията, за онова време.10 През 1945 г. схизмата е свалена и нещата постепенно започват да се променят. Първият български автор, който пише за св. Атанасий след свалянето на схизмата, е йеромонах Сергий през 1954 г. в публикацията Св. Антоний Велики и св. Атанасий Велики – образци на мицтицизъм и деятелност (по случай тяхната памет 30 и 31 януари11)12. В паралела между двамата йеромонах Сергий изтъква, че св. Атанасий бил образован и начетен в областта на светската философия и наука, носител на патриаршестки достойнства, действащ сред многошумния светски център Александрия, а св. Антоний бил прост и неук монах, който без да е част от клира, сеподвизавал в пустинята. Въпреки тези формални различия, отбелязва авторът, те са обединени в своятасветост. Именно поради нея Църквата ги нарича „Велики“ (μεγάλοι). Сергий представя живота на св. Атанасий като изпълнен с много движения и тревоги в борба за защита на Православието; подчертава неговите заслуги в арианските спорове и в трудовете му като архипастир. Представя го като силен в перо и слово. Въпреки своя динамичен живот, св. Атанасий става твърд монах-подвижник с твърда воля, сърдечна чистота, устояващ непоколебимо истините на вярата. Статията на йеромонах Сергий е посветена повече на описание на духовния характер на св. Атанасий, без да се разгръща като просопографско изследване; йеромонах Сергий не се занимава в дълбочина и с богословските му възгледи. Липсва и контекстът на епохата. Нищо не се споменава за Вселенските събори. Онзи, който връща интереса към тях, е Тотю Коев – един от първите докторанти по догматика след свалянето на схизмата13. Той защитава дисертация на 20.06.1955 г. на тема: „Догматическите формулировки на първите четири вселенски събора“14. Тотьо Коев работи в тясно сътрудничество с титулярите по догматика Димитър Дюлгеров и по патрология Илия Цоневски. През 1968 г. дисертационният му труд е издаден като книга15. По-късно е препечатан в разширен вид като част от книгата „Вероопределенята на седемте вселенски събора“, издадена посмъртно през 2011 г.под редакцията на Любомир Тенекеджиев16. В този текст две части са посветени на св. Атанасий. Първата е озаглавена „Тринитарните и христологични възгледи на св. Атанасий Велики“, която е поставена в увода към Първия вселенски събор. Тя подчертава коренното различие между православното учение на св. Атанасий и еретическото учение на Арий, станало причина за свикване на събора. Според автора при формулиране на учението за Светата Троица св. Атанасий е повлиян от Ориген и Плотин и че богословието му носи апофатичен характер17 – доста пресилено твърдение, което трудно може да се възприеме в науката. Втората част, посветена на св. Атанасий, е озаглавена „Св. Атанасий – защитник на Никейския символ“. Разкривайки фрагменти от неговия живот, Коев представя дейността му преди всичко като защитник на Никейския събор, заради което преживява и много гонения. Незаивисмо от тях, той остава твърд и непоколебим защитник на православната вяра. През 1957 г. в сп. „Духовна култура“ е поместена статия на същия автор, озаглавена Св. Атанасий Велики – защитник на Православието18. Тя е разделена на 4 части и е построена по принципа „теза-антитеза“. В първата е представено арианството, което е определено като „вътрешен враг на Църквата, заменящ външния – езичеството“. Коев промоцира идеята, че произходът на арианството е свързан с ереста на Павел Самосатски и че носи аристотелиански влияния. Учението на Арий представя Спасителя като твар, получила името Бог само благодарение на Божието благоволение. Накрая на тази част св. Атанасий Велики е посочен като човека, заел се с трудната задача да разкрие и защити с убедителни аргументи истината за равенството и единосъщието на Сина с Отца. Във втората част е представен животът на св. Атанасий. Коев се позовава на писаното от св. Григорий Богослов и описва св. Атанасий като образован човек, запознат както със светската философия – учението на Платон, стоиците, епикурейците и неоплатониците, така и с творбите на църковните отци и учители като св. Ириней Лионски и Ориген. Като най-важно негово познание обаче е това върху Писанието. Описва се началото на неговото клирическо служение и богословска дейност – пряко свързана с арианските спорове. Третата и четвъртата част на статията повтаря дословно написаното от Коев в научната му дисертация от 1955 година. През 1973 г. по случай блажената кончина на св. Атанасий през 373 г., цял брой (10-ти) на сп. „Духовна култура“ е посветен на светеца. Публикувани са няколко статии на български богослови, първият от които е Илия Цоневски – възпитаник на университета в Марбург. През 1986 г. той завършва своя справочен труд по Патрология, но далеч преди това е работил върху курса си лекции, от който всъщност публикува тази статия частта за св. Атанасий под заглавие Живот и дейност на свети Атанасий Велики19. Започва се с кратко въведение, в което представя контекста на епохата. Цоневски я определя като „златен век“ на светоотческата литература, явно под влияние на немската историко-догматическа школа. Относно ранните години Цоневски се позвава на някои древни предания за св. Атанасий от житиеписната традиция, но не се отнася към тях безрезервно, а ги подлага на сериозна критика. В тази въведителна част към дейността на Александрийския архиепископ Цоневски в триумфалистки стил, характерен за онази епохата, описва личностните качества на св. Атанасий – бистър ум, висока образованост, дълбоко познаване на философската и религиозна литература, професионално образованост по право; непоколебима вяра и високи морални ценности. Описанието на активната му дейност започва с участието в Първия вселенски събор, без да се съобщават подробности. Илия Цоневски показва отношенията между Атанасий и римските императори, като дава сведения и за религиозните убеждения на светските владетели. Именно тези техни възгледи, според автора, стават повод за гоненията, предприети срещу светеца. Цоневски представя наследниците на Константин Велики – Констанций II и Констанс като ариани20, Йовиан – като привърженик на православието, а приемникът му – Валент – фанатичен арианин, който подновява преследването срещу св. Атанасий21. Като заключение на тази част Цоневски обобщава, че целият живот и архипастирска дейност на св. Атанасий са жертвен подвиг за запазване на мира в Църквата. По-нататък авторът разглежда литературната дейност на светеца. Цоневски групира съчиненията му в 6 групи: апологетически, догматико-полемически, историко-полемически, екзегетически, аскетически и пасхални послания. В цялостното заключение Цоневски цитира оценките, които други християнски мислители и дейци на Църквата дават за него – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоусти. Авторът подчертава, че той е първият и един от малцината, получил титлата „Велик“ (μέγας) в църковната памет. Единствен св. Атанасий се почита и прославя от Църквата като „баща на Православието“. Тази публикация по-късно е интегрирана в споменатия справочник на Илия Цоневски „Патрология – живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели“22. Наред с описания текст, в книгата е направен синтез на учението на св. Атанасий, като е систематизирано в следните теми: Светата Троица, Христология, Сотириология. Илия Цоневски по образеца на немските католически помагала по патрология, силно повлияни от неосхоластиката, започва с Траидологичния догмат, който, според него, е централен за св. Атанасий и го поставя във връзка с учението за Христос и главното учение на Библията – спасението, като се опитва да ги представи като отделни Атанасиеви учения. По този начин е организирано цялото му помагало. Друга статия от същия брой на сп. „Духовна култура“ през 1973 г. е Св. Атанасий Велики като екзегет23 на библеиста Боян Пиперов – английски възпитаник. Според него към ΙV в. са налице две тълкувателни традиции: александрийска и антиохийска. Александрийската богословска школа тълкува Писанието предимно алегорично, а Антиохийската – буквално или историко-граматично. Двата метода на тълкуване имат коренно различие помежду си и крайното прилагане както на единия, така и на другия, води до еретични отклонения. Примери в това отношение са Коимент Александрийски и Ориген от Александрийската школа, и Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски от Антиохийската. Пиперов причислява св. Атанасий към Александрийската школа и нейната тълкувателна традиция. В много от екзегетическите творби, като например тълкуванията на Паслмите, той се придържа към типичния за александрийската традиция алегоричен подход и отнася много текстове към идващия Месия. Както Пиперов отбелязва, Атанасий не е обвързан изцяло с този метод – на много места той чисто фиологически представя думи и изрази, след което пристъпва към тълкуването им. Същият отбелязва 7 характеристики на екзегетическия подход на св. Атанасий: (1) Когато тълкува Стария Завет той използва превода Септуагинта; (2) св. Атанасий е особено благоразположен към тълкуването на Псалтира; (3) Притежава пшознания върху цялата Библия – тълкува отделните пасажи във връзка с цялото Писание; (4) Целта на тълкувателните му трудове е да покаже въплъщението на Христос и извършеното от Него изкупление; (5) В своите екзегетични беседи той предлага интересни тълкувания на някои библейски места, като при това се позовава ту на алегорическото тълкуване, ту на историко-граматическото; (6) Познава добре елинската мъдрост и ученията на нейните представители; (7) Стилът му се отличава с яснота, прицизност, целенасоченост и оригиналност. Текстът на Пиперов не се отличава с особено оригиналност и иновативна рефлективност, но все пак е първа крачка в рефлексията върху екзегетическата работа на Атанасий. Следваща статия от същото издание е Св. Атанасий Велики като проповедник24 на Тодор п. Тодоров. Той анализира способностите на св. Атанасий като проповедник. Авторът отбелязва, че за характера и съдържанието на проповедническото дело на св. Атанасий съдим както от неговото житие, така и от свидетелството на отделни отци на Църквата за него, а също и от запазените негови проповеди (беседи, речи, слова). Въз основа на тези източници той го описва като разпалено твърд, с воля, с широко съзнание, с изпълнено с благодат и истина искрящо ораторско красноречие. Прави кратък анализ на някои от запазените проповеди и беседи, цитира части от тях. Основната цел на проповедническото дело на св. Атанасий е апологетично-полемична и в беседите си той защитава основните догмати на православната вяра, основният от които е догматът за Светата Троица. Представя езика му като забележително точен и изразителен както в апологетиката и полемиката, така и в изясняване на текстове от Писанието. Цитирано е мнението на св. Григорий Богослов, който казва, че св. Атанасий е надминал с ораторството си и най-прославените оратори. Поп Тодоров заключава, че с проповедническата си дейност александриецът е трасирал пътя на апологетико-полемичната проповед за следващите векове. В същияброй следва статията Етически и социални възгледи на св. Атансий Велики25 на Иван Г. Панчовски. При анализиране етическите и социални възгледи на св. Атанасий, той отбелязва, че при изясняване на истината относно Троичния догмат, което било основно дело на живота му, Атанасий бил вдъхновен от възвишените хуманни и социални принципи на християнската етика. Макар че индивидуалната социална християнска етика не била обект на нито едно от неговитре съчинения, той е осветил отделни етически и социални принципи, като наблегнал на тяхната аскетическа и практическа страна. Разбира се, този подход, характерен за Оскар Кулман и Карл Барт, любими автори на Панчовски, едва ли би могъл да се приложи към Атанасий и затова доста от изводите на автора звучат пресилено. Св. Атанасий, според Панчовски, определя основните етически категории „добро“ и „зло“ с голяма задълбоченост. Същият разглежда четири „определителности“, които александриецът дава на тези категории: онтологическа, според която доброто е битийно и има своето начало, което е в истинския Бог, а злото е небитийно и несъществуващо само по себе си, а произтича от човешките желания; аксиологическа, която извежда царството на ценностите и го подрежда по тяхната висота и според която св. Атанасий определя доброто като предпочитане и осъшествяване на по-висшата ценност; антропологическа, която се основава в природата на човешкия разум и съгласно която св. Атанасий определя доброто като съобразното с човешкия разум, а злото – като несъобразното с него; богословска, която се основава върху отношението към Божието битие, воля и закон, съгласно която св. Атанасий дефинира доброто като живот на общение и близост с Бога, а злото като отклоняване, отчуждаване и отдалечаване от Бога. Учението за доброто на св. Атанасий Велики е в основата на неговата аретология, според което добродетелта се изгражда върху човешката разумна природа, но и върху свободното и постоянно извършване на добро. До съвършенство в добродетелта се достига, когато човек обича доброто и го извършва с радост. В течение на своята пастирска дейност, според Панчовски, Александрийският архиепископ анализира следните добродетели: благоразумие, мъдрост, разсъдливост, любов към истината, умереност, въздържание, мъжество, кротост, смирение, търпение, негневливост, душевна чистота, целомъдрие, благонравие, вяра, надежда, любов, благодарност, справедливост, незлобие, гостоприемство, милосърдие, грижа за бедните.Добродетелта е неотделима от религиозния живот – казва Панчовски. Добродетелите са свързани с човешката разумна природа и от нея възникват греховете и пороците, които са противни на тази природа. Санкциите за тях са трансцеденстни и иманентни и те носят в себе си наказанието за тях. Св. Атанасий изисква да имаме чиста и добра съвест и да избягваме лукавата съвест. Според него съвестта изгаря като огъня. Ценейки високо човешкия живот и препоръчвайки да го пазим от преждевременна смърт, св. Атанасий Велики изисква от вярващите да се отдават на труда, за да могат да припечелват материални блага. Остро осъжда егоистичното натрупване на материални блага. Изисква любов към бедните. Насърчава християните към миролюбие и миротворство, противопоставяйки се на военните конфликти. Иван Панчовски отбелязва, че въпреки аскетичната насоченост на етиката на св. Атанасий, както и високото издигане на девството, той не достига до отричане на брака и семейството. Той нарича блажен човека, който доброволно сключва брачен съюз и използва естествените си сили за раждане на деца. Авторът отбелязва и специалното положително отношение на светеца към децата, които са обект на специална обич от Господ Иисус Христос. Панчовски описва възгледите на св. Атанасий Велики за държавата и отношението й към Църквата, изтъквайки, че според него истината и правдата са задължителни за всички граждани, включително и за императора, тъй като чрез тях той управлява безопасно и пази себе си.В заключение авторът казва, че св. Атанасий се издигнал до възвишени етически и социални възгледи, които са го вдъхновявали в живота, служението и борбата му и които е осъществявал последователно, неотстъпно и самоотвержено – разбира се, една пресилена и нереалистична оценка. Последна статия от въпросния брой е Свети Атансий Велики – трибун на православието. По историческия път от Никея до Сердика26 на известния църковен историк Тодор Събев. Той е един от добре представените в академичните среди учен в комунистическа България и разполага с възможности да пътува в чужбина и да участва активно в международни форуми. В този си текст той не се показва като особено амбициозен автор, а и тематиката не му е от първостепенен интерес. Той анализира резултатите и решенията на Първия вселенски събор, на който, според Събев, св. Атанасий взима дейно участие – нещо, което е отречено от съвременната наука27. Нарича Никейското изповедание „свещено съкровище, което св. Атанасий Александрийски пазел ревностно през целия си живот“28 и за чието формиране той имал сериозен принос – нещо, за което съвременните изследвания смятат, че не е съвсем така. По-скоро може да се смята, че неговата роля е в опазването, отколкото във формирането на Никейския символ – една коректна оценка. Също така, Събев описва репересиите, на които е бил подлаган от епископите-ариани, а също и от политическата власт в лицето на арианстващият император Констанций II. Събев се спира на събора в Сердика, проведен през есента на 343 г., като подробно описва хода на самия събор – нещо, което наистина е в интересите и компетенциите му като изследовател. Накрая заключава, че целите на св. Атанасий – пресичане на разномислието и утвърждаване на правата вяра, благочестие и мир в Църквата, са били постигнати частично. Но признава значителният принос на светеца за утвърждаване единството между Изтока и Запада. При това, благодарение на „обаятелната личност, морален престиж и завладяваща мисъл“ на св. Атанасий, Никейският символ бива утвърден29. Животът, делото и учението на св. Атанасий е обект и на съвременни автори. Един от тях е отец Стоян Чиликов. В монографията му Въведение в богословието на отците, 2007 г.30, която представлява лекционен курс по Патрология, предназначен за студенти по теология, както и за всички, които се интересуват от православната богословска традиция. Авторът разглежда богословието на църковните отци хронологически, в зависимост от времето, когато те са живели и творили. В отделна глава е разгледал живота и дейността на св. Атанасий. При това той следва същата схема, както Илия Цоневски – прави кратък обзор на неговия живот, представя неговите творби и описва неговото богословие в неосхоластичен стил, макар че се е опитал да даде една малко по-духовна перспектива. Богословието на св. Атанасий не е представено тематично както у Цоневски, но следва същия ред, като представя учението му в контекста на полемиката с Арий и арианството. Изследване за св. Атанасий Велики прави и преподавателят в Софийския университет Светослав Риболов. То е поместено в неговата монография Иисус Христос: Аскет или Спасител. Сотириологичния смисъл на Христовото човечество в първата фаза на арианските спорове (318-362)31. В трета глава „Спасителят е Самият Бог“ първата част е озаглавена „Св. Атанасий Александрийски: Спасителят е обновител на творението“. Риболов прави кратък обзор на контекста, в който работи св. Атанасий, след което анализира неговото богословие. Богословските теми не са подредени в систематичен вид и са разгледани в пряка връзка една с друга, в контекста на арианските спорове и в климата на епохата. Като основа и предпоставка на мисълта на светеца Риболов поставя ап. Павловата концепция за греха и смъртта. За разлика от повечето изследователи на тази материя той поставя на първо място в мисълта на александриеца христологичната проблематика, от която триадологията просто зависи. За св. Атанасий няма никакво съмнение, че Христос е истински Бог и истински човек – това е залогът за спасението на човеците, който извира от самите новозаветни текстове. Риболов завършва с еклесиологичния аспек на Атанасиевото богословие – човекът е спасен от нещо за нещо. Така авторът представя като централно учение на александрийския архиепископ учението за спасението, което е пряко зависимо от учението за греха (от какво сме спасени). Той поставя св. Атанасий в контекста на съревнованието между две тенденции в християнската мисъл в онази епоха. Едната представя Христос по-скоро като аскета-учител, който е дошъл на земята, за да покаже на хората как да живеят, докато другата – православната, на която Атанасий става изразител – проповядва Христос като въплътен Бог Слово, Който е роден, разнат и възкръснал, за да изтръгне човешкатаприрода от болестта на смъртта. Последното изследване за св. Атанасий в България е на католическата изследователка Анна Цветкова-Глазер, поместено в справочника й Патрология: раннохристиянски автори и извори. На практика авторката не предлага нещо ново, до голяма степен повтаря, а на места директно цитира, писаното от Илия Цоневски. Прави обширен обзор на живота на светеца, изброява неговите трудове в същия вид като Цоневски, след което се спира накратко върху учението му, синтезирано в две отделни теми – триадология и христология32. От казаното до тук става ясно, че изследванията за св. Атанасий Велики в България през XX-ХХΙ в. не са много. И в почти всички се акцентира върху неговия живот, говори се за делото му в защита на Православието, без да се влиза в конкретика. Много малко е казано за неговото учение, а там, където това е направено, то е развито в схематичен и дори схоластиченвид. Това се дължи на два фактора. Първият е схизмата, поради която темата за съборността на Църквата се избягва, а дейността на св. Атанасий е пряко свързана с нея, най-вече Първия вселенски събор. Вторият фактор е установеният в България след 1944 г. атеистичен режим. След 1945 г. схизмата е вдигната, за съборността няма пречки да се говори, но поради комунизма богословските идеи се пречупват през призмата на социланите и етични послания. Най-сериозни изследвания в тази епоха правят Илия Цоневски и Тотьо Коев, но и те не развиват напълно богословската същност на идеите на св. Атанасий. При Тотьо Коев целта е изследване на съборите и писаното за св. Атанасий обслужва тази негова цел. Илия Цоневски, вероятно повлиян от неосхоластичното немско богословие, прави систематизация на отделните теми от учението на св. Атанасий (а и на всички останали автори, които са обект на изследването му), което до голяма степен пречи да се осмислят тези теми в тяхната взаимовръзка и се създава впечатлението, че те са отделни и независими една от друга части. И, подобно на своите предшественици, той се спира много по-подробно на живота и делото на светеца, без да отрази как животът му е повлиял на определени негови разбирания и как е формирал учението, станало фундамент на православната християнска вяра. Както отбелязва Светослав Риболов, в ситуацията на доминиращ атеистичен режим не можем да очакваме задълбочени догматични изследвания поради липсата на дискусия по горещите доктринални проблеми и за реалните измерения на догмата в съвременния свят33. След падането на режима и нормализирането на църковната практика в България в условията на религиозна свобода се наблюдава възвръщане на интереса към християнската догматика и към учението на Църковните отци. Създават се условия за по-пълни изследвания, които да задоволят нуждите на търсещият читател. Възроден е интересът не само към живота на светите отци, но и към тяхното учение, което е плод на техния живот и труд, във връзка със съвременната действителност. Именно това отличава по-новите изследвания, например това на Риболов. Той полемизира с неосхоластическата школа, като преразглежда редица теории за възникването на арианството и съответно за опозицията против него, като предлага съвсем друга перспектива в богословските приоритети на св. Атанасий Велики. Единственото католическо помагало по патрология повтаря по-скоро стария схоластичен модел. Също така интерес към древните църковни автори се наблюдава и при протестантските общности, до момента обаче няма български протестантски автор, писал по тази тема. На български език е издадена книгата на Томи Лейн Християнската мисъл през вековете34, която има христоматиен и справочен характер. Издаден и е капиталния труд на Милърд Ериксън Християнско богословие35 с нанесени редакционни бележки на Тотьо Коев, който запознава читателите с ученията на различните църковни отци, но като част от отделните систематични доктрини на християнството. Днес повече от всякога има нужда от едно ново осмисляне на древните автори, в частност и на св. Атанасий Велики, което се осъзнава от всички християнски общности. Нужно е изследване, което да бъде интердисциплинарно, а не ограничено само до опредлена тематика. Посланията на св. Атанасий, макар писани преди повече от 1700 години, са напълно актуални в нашето време. 1Sv. Ribolov, “A Review of Dogmatic Theology in Bulgaria during the 20th Century,”Teologia, XIV, 3-4 (2010), с. 39-40. 2 Вж. Свет. Риболов, „Богословие на творението в българската богословска мисъл през XX век”(предоставено от автора в машинопис; предстои да се публикува в сайта „Живо предание“). 3Това са: „Живот на преподобни Антоний Велики“ – превод от гръцки оригинал Драгомир Карадимчев, поместено в „Духовна култура“, № 1-2, 1941, с. 47-59; „Из Пасхалните послания на св. Атанасия и св. Кирила Александрийски“ – в „Духовна култура“, №3-4, 1948, с. 38-46. Не е указан кой е преводач; Откъси от„За въплъщението на Бог Слово и пришествието Му при нас в плът“ – превод от руски Мила Игнатова от изданието „Св. Афанасий Великий“, Творения, т. 1, Москва, 1994, с. 191-264. Поместено в Мирна, VII, 2002, №16, с. 8-11. 4 Вж. Свет. Риболов, „Богословие на творението в българската богословска мисъл през XX век”(предоставено ми от автора в машинопис; предстои да се публикува в сайта „Живо предание“). 5Пак там. 6Вж. Свет. Риболов, „Догматика и Патрология в системата на богословските дисциплини – методология и предизвикателства”. Християнство и култура, бр. 9/2015 г., с. 73. 7 Вж. Свет. Риболов, пак там. 8 Шавелски Г. Свети Атанасий – светител на Църквата и светилник на Православието. София: Синодално издателство, 1924. 9 Шавельский Г.И. Воспоминания последнего протопресвитера Русской армии и флота. Нью-Йорк: изд. им. Чехова, 1954. 10 Вж. Иво Янев, „Протопрезвитер Г. И. Шавелски (1871—1951) и място му в развитието на Православното богословие в България”. Православно богословие, 21.02.2011.11Това е по стар стил, който по онова време в БПЦ все още е актуален. 12 Сергий, йеромонах. Св. Антоний Велики и св. Атанасий Велики – образци на мистицизъм и деятелност (по случай тяхната памет на 30 и 31 януари). ДК34, кн. №1 (1954) с. 30-32. 13Вж. Свет. Риболов, „Богословие на творението в българската богословска мисъл през XX век”(предоставено ми от автора в машинопис; предстои да се публикува в сайта „Живо предание“). 14 Вж. Свет. Риболов, Пак там. 15Коев,Т. Догматическите формулировки на първите четири Вселенски събори. София:Синодално издателство, 1968, с. 21. 16 Коев,Т. Догматическите формулировки на Седемте вселенски събора. София:УИ „Св. Климент Охридски”, 2011. 17Коев,Т. Догматическите формулировки на Седемте вселенски събора. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2011., с. 42. 18Коев, Т.„Свети Атанасий – защитник на Православието”. ДК37, № 5-6(1957), с. 32-37. 19Цоневски, Ил. „Живот и дейност на св. Атанасий Велики”.ДК 53, кн. №10(1973), с. 3-9. 20Пак там, с. 6-7. 21 Цоневски, Ил. „Живот и дейност на св. Атанасий Велики”.ДК 53, кн. №10(1973), с. 7. 22Илия Цоневски, Патрология – живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели,София: Синодално издателство 1986 г., през 2008 започва преиздаването й в четири тома, като към всеки автор е добавена подробна библиография, изготвена от Л. Тенекеджиев и Свет. Риболов, като досега са издадени едва първите 2 тома от планирани 5 – Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008 и 2010 г. 23Пиперов, Б. „Свети Атанасий като екзегет”. ДК 53, кн. №10(1973), с. 9-13. 24П. Тодоров, Т. „Свети Атанасий като проповедник”. ДК 53, кн. №10(1973), с. 13-19. 25Панчовски, И. „Етически и социални възгледи на св. Атанасий”.ДК 53, кн. №10(1973), с. 19-25. 26 Събев, Т. „Свети Атанасий – трибун на православието. По историческия път от Никея до Сердика“. ДК 53, кн. №10(1973), с. 26-30. 27Свет. Риболов, Иисус Христос: Аскет или Спасител. Сотириологичния смисъл на Христовото човечество в първата фаза на арианските спорове (318-362), София: УИ, 2014, с. 133. Според автора св. Атанасий е участвал в събора като дякон на своя епископ, което не предполага особено активна роля. 28Събев, Т. Пак там,с. 26. 29 Пак там, с. 30. 30Чиликов. С. Въведение в богословието на отците. ИМН, Пловдив, 2007, с. 83-88. 31Свет. Риболов,Иисус Христос: Аскет или Спасител. Сотириологичния смисъл на Христовото човечество в първата фаза на арианските спорове (318-362), София: УИ, 2014. 32 Цветкова-Глазер, А. Патрология: раннохристиянски автори и произведения. Сафия:Комутатис, 2015, с. 214-224. 33Sv. Ribolov, “A Review of Dogmatic Theology in Bulgaria during the 20th Century, ”Teologia, XIV, 3-4 (2010), с.55. 34Лейн Т. Хрисртиянската мисъл през вековете. Нов човек, С., 1999. 35Ериксън М. Християнско богословие. Нов човек, С., 2000. Изтегляне 63.25 Kb. Сподели с приятели:
|