Ислямът като вероизповедание. Възникване,същност и учение
Изтегляне 23.59 Kb.
|
Свързани:
Финландия, монголските нашествия
- Навигация на страницата:
- Използвана литература: Сярова, Е
|
Шуменски университет ,,Епископ Константин Преславски‘‘ Курсова работа по: Краезнание и религия Тема:
Ислямът като вероизповедание.Възникване,същност и учение Изготвил: Проверил: Джанел Джевдет Салим доц.д-р Т.Стойчев 1-ви курс Краезнание гл.ас. д-р И.Стоянова Фак.№2012990030 Ислямът е религия на поклонниците на Аллах. Названието на религията произхожда от трибуквения корем "слм" и се тълкува като покорство, послушание на човека спрямо Аллах. От същия корен произхожда и названието на носителите на тази религия – мюсюлмани, както и думата салям (мир), вградена в обичайния поздрав на мюсюлманите. Историческото начало на исляма е положено през VІ в. на Арабския полуостров и се свързва с дейността на пророк Мухаммад (Мохамед). Религията е дадена според мюсюлманите чрез Откровение от Аллах, получено чрез пророк Мухаммад и записано в свещена книга – Коран. По спецификата на веровите си принципи ислямът е строго монотеистична религия, утвърдила се в средата на предишни различни племенни вярвания на арабите. По характера на религиозната цел и принципи на формиране на религиозната община той има универсалистки, наднационален характер и, като се отчита и степента на разпространението му, се приема за световна религия, най-младата по време на възникването си. Всъщност според мюсюлманите хората в началото са имали една религия (диин), един правилен път към Бога, но после са започнали спорове помежду си и пътищата им към единия Бог са се омножествили. Тогава Бог дава на народите различни закони, за да изпита всеки народ чрез дадения му закон; след тези изпитания всички следва да се възвърнат отново към поклонението на един Бог. Свещената история на вярващите в Аллах, т. е. на мюсюлманите, започва от пророк Ибрахим (Авраам), чрез този пророк се утвърждава единството на Аллах с вярващите в Него. От тази гледна точка ислямът се идентифицира като авраамитска религия, също както и юдаизмът. По семитско коляно арабите смятат себе си за наследници на Исмаил, сина на Ибрахим и Агар. Ислям изповядват около 1,3 млрд. души. На практика това са почти всички, чийто роден език е свещеният за мюсюлманите арабски език, а също така и повечето говорещи на тюркски и пахлави. По-голямата част от мюсюлманите живеят в Югозападна Азия (Саудитска Арабия, Турция, Сирия, Йордания, Йемен и др.), в северните страни на Африка, в някои европейски райони. В повечето страни ислямът е разпространен под формата на суннизъм. Типични в това отношение са напр. Саудитска Арабия и Турция, в които суннитите са 99% от всички принадлежащи към религиозни общности. Шиитите преобладават в Иран - около 91%, в Ирак - 62 %, в Бахрейн те са 50%, в Йемен - 44% от религиозното население. Друзите са съсредоточени предимно в Ливан (около 7% от всички вярващи). Хариджити, общо около 1% от всички мюсюлмани, живеят в Алжир, в Тунис, в Либия, Занзибар, Оман и Маскат. Пророк Мухаммад (Мохамед) е роден през 570 год. в Мека, син е на Абдуллах ("раб на Аллах") и Амина ("вярна") и произхожда от племето курайши. Курайшите се грижат за свещения храм Кааба, в който по това време арабите се покланят на множество племенни божества. Мухаммад остава рано сирак и става пастир. Хадиджа, негова по-възрастна роднина, го приема при себе си като помощник в търговията с кервани и по-късно той се оженва за нея. Тя е и първият човек, който го подкрепя при осъществяването на приетата от него мисия да проповядва новата религия и една от първите, които приемат тази религия. На четиридесетгодишна възраст в пещера в планината Хира Мухаммад за първи път чува глас на Архангел Джибрил (Гавраил) с откровени слова. Словата му внушават да проповядва един Аллах и настъпване на ден на Последен съд. Началото на неговата проповедническа дейност на пророка е трудно, трудно убеждава привикналите към своите племенни вярвания хора да приемат неговото пророчество. Проповядва срещу идолопоклонничеството, призовава всички да се обърнат към единия единствен Аллах, да следват правилния път към Него, да бъдат готови за настъпването на Съдния ден. Недоверието на меканците го тласкат да предприеме радикална стъпка, решаваща за установяването на исляма. През 622 год. той напуска Мека и се преселва в Ясриба (наречена по-късно Медина, т. е. "Градът", градът на пророка) заедно със свои сподвижници. Те са 75 побратимени двойки, братя по хиджра – мухаджири. Събитието става известно като хиджра. Хиджра означава бягство, втурване, полет. Така се разбира болезненото разкъсване на родовите връзки, типични за традиционната арабска култура тогава, в името на по-висока цел – универсалистка религия. Думата "хиджра" е етимологично сродна с името Агар, и Мухаммад със своите сподвижници се устремява към своята цел така, както Агар се втурва в пустинята, за да намери вода за сина си Исмаил. Годината на хиджра, 622, поставя началото на мюсюлманското летоброене. В Медина Мухаммад основава религиозната община – умма. Установява се богослужение със задължителна петкратна молитва в денонощието. Мухаммад ръководи богослужението в качеството на имам. По пътищата между Мека и Медина често настъпвали размирици поради взаимните нападения на преминаващите кервани със стоки. Управникът на меканците решава да усмири с военни действия привържениците на Мухаммад. Две години след хиджра в битка при оазиса Бадр малобройните и по-зле въоръжени мюсюлмани обаче побеждават меканците. Това бива възприето като знак за подкрепата на Аллах и Неговите ангели и за силата на новата религия. Битката при Бадр се смята от мюсюлманите за исторически първообразец на свещеното усилие, джихад, в името на единобожието срещу идолопоклонничеството. Мухаммад е допуснат да проповядва в Мека и проповедите му привличат жителите на града. През 630 год. управникът на Мека, Абу Софян, приема новата религия. Всички езически идоли в Кааба са унищожени и храмът става център на поклонението на Аллах - "Домът на Аллах". Общността на приемащите исляма се разраства бързо. Мухаммад изисква от неофитите да се отрекат от идолите си, да се молят по пет пъти на ден, да признаят него като пророк на Аллах, да даряват средства на религиозната община. Той обръща кибла (посоката, в която се обръща мюсюлманинът при молитвата) от Йерусалимския храм към Кааба в Мека. С името на пророка са свързани и първите стъпки в религиозното образование на мюсюлманите, той основава религиозно училите (медресе). До края на дните си (632 год.) Мухаммад проповядва, че ислямът установява равенство на верните пред единствения Аллах. Така с усилията на Мухаммад, на близкия му сповижник Абу-Бакр и на други последователи ислямът се утвърждава като универсалистка, наднационална религия, чиито привърженици се саморазличават от племенните вярвания на арабите, както и от народностната вяра на юдеите и от религията на християните. Религиозната община на мюсюлманите, която се приема като установена от пророк Мухаммад по повеление на Аллах, става носител на единството на вярващите, а също и важен фактор в осъществяването на това единство. Според мюсюлманско предание най-отдалечената от Мека точка, до която пророк Мухаммад е достигнал в края на жизнения си път (632 г.), е в Йерусалим, и оттук е неговото среднощно възнасяне (мирадж) на небесата. На това място сега се издига джамията Ал-Акса (най-отдалечената).Ислямската традиция повелява името на пророка да бъде последвано от прославяне: "Аллах да го благослови и приветства". Коранът е свещената книга на мюсюлманите, Книгата, която съдържа даденото от Аллах Откровение. Словото на Корана, калам Аллах, е получено само от пророка пратеник Мухаммад в непродължителен период от време – двадесет и три години (от тях десет в Медина и тринадесет в Мека). Към приетите от Мухаммад слова не е добавяно нищо и от тях не е отнемано нищо, в исляма не е налице канонизиране на свещени текстове от религиозната общност в нейната история. Мухаммад само приема словото на Аллах и го изразява в проповедите си. Повечето сури (глави) на Корана са дадени чрез посредничеството на архангел Джибрил (Гавраил), а някои направо от Аллах. Сподвижниците на Мухаммад учат кораничното слово наизуст и го препредават устно. Първите записи са направени върху палмови листа и каменни плочи. Още по времето на Абу-Бакр, който е имам след Мухаммад и халиф, текстовете са обединени и този първоначален вид на Корана не се различава много от сегашния. Окончателно се установява един унифициран текст на Корана по времето на халиф Осман (управлявал през 644-656 год.), като всички копия, които не съответстват на установената по реда и формата си Книга, са унищожени. Свещеният Коран съдържа 114 сури. Сура означава "редица, ред" (като в градежа на здание) и не се употребява за назоваване на глави в други книги - така се подчертава уникалността на Корана. Най-дългата, втора сура Ал-Бакара (Кравата) съдържа 286 аята. Аят означава знак, знамение – всеки стих се приема като знамение на Аллах. Сурите са подредени в последователността, в която те са получени от Мухаммад: началните, дадени най-първи, са и най-кратките; постепенно те стават все по-пространни и в късните сури се съдържат обстойни предписания и за вярата, и за цялостния начин на живот на мюсюлманите. Изключение от този ред прави само първата сура, Ал-Фатиха – Откриващата, отварящата Книгата, тя е и "детската" молитва на мюсюлманите. Свещения Коран, неръкотворна и боговдъхновена Книга, се съдържат всички вероучителни принципи; всички изисквания към религиозната практика и норми на религиозен живот се черпят от него – прако или непряко. Той е даден "на ясен арабски език" (26: 195). В този смисъл арабският език се приема за свещен. Божествен е произходът и на Книгата, и на езика, на който е дадена тя. Названието Коран произлиза от арабския глагол "кара'а", чета на глас, разпевно рецитирам. Словото на Корана има своя вътрешна ритмика, която се губи при различните преводи. Независимо от разбирането за сакрален характер на езика, на който е даден той, твърде скоро се допуска да бъде превеждан на други езици заради разпространението на религията. Тълкуването на аятите на Корана (тафсир) изисква специализирано образование. Свещеният Коран като Словото на Аллах е опората на спасението. Вечното Божие Слово, което в християнската религия е дадено на човека като въплътено, като Личността на Иисус Христос, в исляма е изразено в Книгата. Тя е опората на спасението, защото, както е казано в самия Коран, действително съществува една Книга – Книга на книгите, Майка на книгите – Книгата-майка (Умм ал-Китаб). Тази Книга е първообразът на записания Коран, тя лежи под престола на Аллах и "Аллах изличава и утвърждава, каквото пожелае, у Него е Книгата-майка" (13: 39). Умм ал-Китаб е недостъпна за човешка ръка и за изменчивостта на човешкото слово. Или, иначе казано, тя е тъждествена Книга и следователно тъждествената страна на всяко изразено във външна форма и записано слово на Аллах. Разбирането за статута на Свещения Коран определя почтителното отношение на мюсюлманите към книгата и към книжовността изобщо. С по-различно отношение към словото на Корана се отличават мутазилитите (края на VIII - началото на IХ в.). Според тях е възможно догматиката, представена в Корана, да бъде обоснована от човешкия разум, а самият Коран може да се смята за сътворен от Аллах, и тогава да се приписват на Книгата достойнствата на вечност означава да се въздига втори Бог наред с Аллах. Мутазилитите допускат да се подхожда към Корана чрез формална критика и да се търсят в него противоречия, обявяват се за по-свободно тълкуване на кораничното слово, като, повлияни от елинската мисъл, привнасят в тълкуванията му и редица философски постановки. Възгледите на мутазилитите се приемат като еретични. Сунна е свещеното предание в исляма. Думата "сунна" означава "път, надлежащ път". Предназначението на Сунна е да прояснява откровеното в Корана и да разкрие приложимостта на едни или други предписания в конкретни жизнени ситуации на вярващите. Така Сунната става вторият след Свещения Коран източник на образци за правилна вяра и религиозен живот. Тя е и вторият основен източник на нормите, заложени в религиозното законодателство (шариат), чрез нея се оформят предписаните в Корана норми на това законодателство. Основното съдържание на Сунна хадисите. Те са кратки предписания, в които освен описание на поведението на пророка се съдържат слова, изразяващи неговото одобрение по повод на едни или други жизнени ситуации на вярващия. Те са и знаци за неговото мълчаливо одобрение или неодобрение на определени възгледи и постъпки. При съставянето на сборниците с хадиси е особено важно да се посочи точно източникът на препредаваното слово. Най-висок статут на достоверност имат свещените хадиси (куддси), или още хадисите илахи (Божествени хадиси) – те се приемат не като идващо от пророк Мухаммад слово, както в останалите хадиси, а като слово на самия Аллах, препредадено от пророка.Първоначално хадисите се препредават устно. По-късно се съставят сборници, в които се описват конкретни ситуации от живота на пророк Мухамммад и на неговите непосредствени ученици, както и слова от проповедите му. Описаните начини на поведение, на отношение и т. н. представят образци, които вярващите да следват. Тъй като първоначалните свидетелства са най-достоверни, се търси верига от предания, които да следват най-близко първоначалните образци, така че да се разкрие връзката с първоизворите на преданието. Първите сборници с хадиси са съставени през IХ (III) век. Известни са шест сборника от това време: "Ал-Джами ас-Сахих" ("Достоверен сборник"), съставен от имам Абу Абдуллах Мухаммад ибн Исмаил ал-Бухари; "Ал-Джами ас-Сахих", съставен от Муслим ан-Нишапури; "Суннан" ("Сунни"), съставен от ибн Мадж; "Суннан" на Абу Дауд ас-Сиджистани; "Ал-Джами ал-Кабир" ("Голям сборник") на Мухаммад ат-Тирмизи и "Суннан" на ан-Нисаи. За най-авторитетен поради високата степен на достоверност се приема сборникът, съставен от имам Ал-Бухари (810-870 г.) и съдържащ 7275 хадиса, подбрани от него сред съществуващите тогава, както се предполага, шестстотин хиляди хадиса. Съставени са и по-кратки сборници. За всеки хадис се отбелязва и името на лицето, което се удостоверява като негов източник.Ето някои от тези хадиси, включени в "Сахих" на имам Ал-Бухари: "Който извърши деяние, което не е в съответствие с нашата религия, то ще бъде отхвърлено." "Никой от вас не вярва (истински), докато не пожелае за брат си това, което пожелае и за себе си." "Дълг на всеки човек е да върши по една милостиня с всеки свой орган всеки ден, когато слънцето изгрее. Да действаш справедливо между двама е милостиня, да помогнеш на човек да сложи вещите върху животното си е милостиня. Добрата дума е милостиня, всяка твоя стъпка към молитвата (по пътя към джамията) е милостиня. Да премахнеш нещо вредно от пътя е милостиня." "Пратеникът на Аллах, Аллах да го благослови и приветства, ме хвана за рамото и каза: "Бъди в този свят сякаш си странник или пътник." "Вечер не чакай да доживееш до сутринта (за да вършиш добри дела) и сутрин не чакай до вечерта (за същото). Вземи от здравето си за болестта си и от живота си за смъртта си." (По: Четиридесет хадиса на имам Яхия ибн Шараф ад-Дин ан-Науауи. С., 1994). Религия, светлина. "Ислямът е религията при Аллах" (3: 19). "Днес изградих за вас вашата религия и изпълних Своята благодат към вас, и одобрих Исляма за ваша религия" (5: 3). Диин (дин) е названието на свещеното в противоположност на профанното (дуня). Религията на Аллах предполага иман, ислям и ихсан. Иман се разбира като непоколебима увереност, пълно приемане на принципите на вярата, разкрити от Аллах чрез Корана. Ислям е покорството спрямо Аллах, осъществявано чрез строгото съблюдаване на принципите на религиозната практика. Ихсан означава поклонението на Аллах да се извършва с пълна искреност, с убеденост в това, че човек вижда Аллах и Аллах го вижда във всяко негово действие и помисъл. Принципите на вярата (Усул ад-диин, корени на религията) са догматичните истини, които са основа на ислямското вероучение и се черпят пряко от Корана: "О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, която Той е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил" (сура 4 Жените: 136). Така се формулират принципите: Вяра в Аллах. Вяра в единствеността на Аллах, определяща същината на мюсюлманската религия. Вяра в ангелите. Принцип, изискващ да се вярва в ангелите като в предвъзвестители на словото на Аллах, пазители на сътвореното и застъпници на човека пред Аллах. Вяра в Книгите (Писанията). Принцип, изискващ да се вярва Писанията, дадени чрез Откровение, а Коранът да се приема като последно възможно Откровение, като "печатът" на Книгите. Вяра в пророците. Принцип, изискващ да се вярва в пророците, които са пратеници на Аллах, за да възвестят Неговото милосърдие и да предупредят за Съдния ден. Вяра в Сетния (Съдния) ден – в денят на последния Съд, в който Аллах изпълнява обещаното на всички според установения завет, договор, сключен с приелите истинната мюсюлманска вяра и Корана. Тези принципи ислямското богословие допълва с вяра в предопределението. Използвана литература: Сярова, Е. Световни религии, С., 2002, http://religiology.org/religions Изтегляне 23.59 Kb. Сподели с приятели:
|