Избрани цитати от Блага Димитрова в „Пътуване към себе си

Сега не мога да разбера какво толкова ме е разсмивало. Смехът изглежда се предизвиква не отвън, а отвътре. Той е нещо като звуков барометър на човешкото състояние. Щом гледаш с доверие на утрешния си ден, смехът избликва от самите клетки на кръвта. Но колко лесно е да се запуши изворчето на смеха. Една сянка на съмнение. Един подозрителен поглед. Заплаха от една несправедливост. И твоят клокочещ барометър спада. Ти не откриваш така често повод за смях наоколо. Докато един ден започнеш и ти да се чудиш на младите: какво пък толкова може да ги разсмива?

Както и да е, сред тях ставах весела. Откровени до безочие, момчетата, без сами да знаят, ме освобождаваха от моята подозрителност и наеженост. Бяха твърде различни от мене, дошли от съвсем друга среда и възпитание. Но при тях забравях страха си, настроената си предпазливост. Те можеха да бъдат безмилостни в присмеха си, несправедливи, но никога зад гърба ми. А направо в лицето. Сигур затова сред тях бивах безгрижна, вътрешно освободена, както никъде другаде. Сама се изненадвах от височините на смеха си там, сред железата.

Няма по-мъчителна форма на самота от общежитие. Когато си имаш свой собствен кът, затворен със стени, ти го населяваш със себе си и не си сам. Но когато две тесни пътечки от двете страни на леглото те делят от две други легла, от две други дихания, ти губиш мислите си, навиците, спомените. А щом не общуваш със себе си, ти се отдръпваш и от другите. Който не може да се усамоти, не може и да се приобщи.

В трудовия колектив трябва да бъдеш различен от другите, за да станеш необходим, да имаш оригинално виждане, за да засилиш общия поглед, да си отгледаш своя собствена боя, за да допълниш спектъра. А в общата стая, тъкмо напротив — трябва да се уеднаквиш, да посивиш боята си. Да станеш скачен съд, и то радостен от това, че си скачен съд. Да обобщиш себе си. В бригадата си длъжен да се отличиш. А в стаята — да изтриеш разликата между себе си и другите. Инак си обречен да те горят на тлееща жарава, докато се впепелиш.

Замисленото ми лице дразнеше младежкото им безгрижие. Имаха право да искат всичко наоколо да бъде клокочещ смях като тях самите. Дисонанс в общежитие не се търпи. Настъпи буреносно мълчание. Не биваше ни за миг да допущам да ме усетят различна от тях. Това ще ги сплоти срещу мене. Около моята осминка от стаята ще се образува вакуум. За да го предотвратя, трябваше да си наложа откровеност — нещо така трудно за мене.

Пъте неуморен, никога неотдъхващ пъте! Ти си мой най-близък приятел! Когато ми е било най-тежко, винаги съм притичвала до тебе. И ти си ме прегръщал със своя широк вятър, понасял си ме на своя камилски гръб и си вливал в душата ми своите волни мисли. На тебе само съм поверявала болките, съмненията и надеждите си. И ти изневидело, из някой завой, из някой отворен процеп през облаците си хвърлял към мене пълни шепи слънце.

Хлапакът води играта с находчивост и замах, кръглолицата скука му отвръща със сантиментална пошлост. Той запушва пошлостта с целувка, скуката му отвръща с блудкаво разнежване. Той иска да изтрие блудкавия вкус от устните си с думи, с интересни, зашеметителни думи, иска сам да си повярва, да се подведе, да изживее нещо като на филм. Скуката това и чака. Вкопчва се в някое изтървано признание, изтръгва обещание, плаче, заклина, настоява да го хване за цял живот. Тогава кавалерът на скуката се изскубва с все сила от прегръдките й, нагрубява я, унижава я, бяга през глава от нея и се хвърля в други обятия пак на скуката. Играта продължава. Любов от скука — най-скучната форма на скуката.

Най-младите, бягайки от тая брадата скука, изпреварват младостта и сами стават брадати. Още юноши, бързат да познаят всички тайни на възрастните. А когато остареят, навярно ще поискат да познаят всички трепети на юношите, но ще бъде късно.

Скука

Навлизах в деня, без да отварям очи, като се мъчех да си догледам съня. Бе много напрегнат, но какъв точно, мигновено бях забравила. Затърсих го по вътрешната страна на клепачите си. А там — черна бездна, ако можеш, намери нещо изтървано. От току-що осезаемия, още топъл сън — ни следа. Не можех поне отчасти да го възстановя. Изпуснала го бях при внезапния скок към деня. Пак задрямах. И неусетно попаднах по пресните дири на съня си.

С продължителна жажда по голите стръмнища си бях заплатила вкуса на водата за цял живот. Знаех какво е да се миеш в зимно утро със сняг. Да чакаш по цели часове затънтен горски чучур да напълни сълза по сълза твоята стомна. Да пиеш в жега от ръждиви варели топла като чай вода с метален дъх, донесена отдалече в открити камиони под слънцето. Поне сладостта на водата вече никой не можеше да ми отнеме. Протегнах се под шумните закани на крана. Само който знае цената на водата, може да разбере и всичко друго на тоя свят.

…Сякаш денят нахлу с тая текуща вода. Тече… Времето тече! Ето какво търсех. Ето изворчето на тревогата. То бе потънало нейде в съзнанието. Дирех го със затворени очи в себе си. А там, на вътрешната страна на клепачите — гъмжило от образи, мисли, проблясъци. Сам никога не можеш да откриеш, каквото дириш. Трябва нещо отвън да ти подскаже. Водната струя шибна и удари в паметта ми тъкмо това, което търсех.

Влюбеният е най-защитен от шумотевицата. Той като глухар не чува нищо друго освен трепета в себе си.

Поставях него на своето място. Сама ставах той. Гледах през неговите жадни очи…Направих едно неволно откритие: влюбената жена включва в себе си и съществото на любимия. Тя е повече мъж понякога, отколкото самият той.

…Уж внимавах да заобикалям като коприва тия парливи въпроси, а сама нагазих в тях. Има някакво подмолно течение, което извътре тласка човека натам, откъдето той бяга. Забелязала съм, че неведнъж налитам на онова, от което най-много се пазя. Като велосипедист, който внимава да не се блъсне в дървото и се залепя право в него.

Можеш реки да отбиеш от хилядолетното им корито, дори да ги заставиш да потекат обратно към извора. Само собствените си мисли не можеш да хванеш с баражи и да регулираш буйното им течение. Щом са възникнали в тебе, те са по-силни от тебе.

Ода на шаблона

Пролет
Бързах за пре-важно заседание.

…Жените в своята всеотдайност губят всяка мярка…

… може би целият живот зависи от един светкавичен миг. Да свариш да го уловиш и да извлечеш всички заложби в един бегъл миг. Дори предварителната подготовка ти пречи, спъва рефлекса ти. Понеже никога не можеш да натъкмиш всичко според собствения си модел, ти не се радваш на ненадейното, на онова, което е съвсем различно от твоя беден шаблон и носи безкрайно повече вероятности. Ти си неспособен да му се откликнеш и поддадеш, да му помогнеш, да развиеш и освободиш заряда му. А може би тъкмо такава гъвкавост и отзивчивост към импровизатора миг е талантът да живееш…

…Думите ни разделяха повече от стена, повече от разстояние.

Щом се изправях пред една загадка, пред нещо необяснимо, значи вече се докосвах до любовта, макар и още издалеч.

Какво друго на тоя свят освен любовта може да те накара да копнееш за повторения? Дори най-хубава музика, когато често се повтаря, се изхабява. А такива глупави, нищожни думи и жестове в любовта действат още по-силно и свежо при повторението! Абсурдно чувство. Като че ли иде от друга планета. Обръща наопаки всички земни закони.

Най-светлите и най-просторни мигове в живота ми. Цяла превърната в рана, ставах безкрайна. Обичах него и Димана. Бях готова да разбера и приема тях двамата. Чувствах се издигната над себе си. А то е най-голямата височина за човека. Сърцето е свободно да се влюби въпреки всичко — това е единствената пълна свобода на земята.

На монтажа, за да се избавя от губене на равновесие, не трябваше да гледам надолу към зиналата бездна. Може би и в любовта не бива да обръщам поглед към зейналата, винаги дебнеща раздяла. Самата любов всъщност е постоянен страх от загуба на любовта. Преди още да си я постигнал, ти трепериш да не я загубиш. Е, тогава ти никога не можеш да познаеш любовта като чувство, защото си в непрестанен страх. А страхът обезцветява всяко чувство. Аз се плашех най-вече от собствения си страх.

— Тъкмо затова човек е носител на времето. Натрупан хилядолетен опит, история, мъдрост, памет, имена — това е човекът. От животното не остава ни следа. Но човек има продължение. Времето е акумулатор на духовна енергия. Човешките стъпки проправят пътища, сълзите кристализират в познание, грешките — в опит, любовният миг — в поколения, дела, изкуство…

— Няма по-тежък от лекия живот. Защото не оставя диря. Само голямо напрежение, само задъхано катерене по най-стръмен път успокоява тревогата.

— Отмъщението на пропиляното време е блудкавият вкус на собственото ни денонощие. Нищо не ни радва, ако сме изгубили времето си. Хлябът не ни е сладък, сънят е кошмар, любовта — досада, животът — отрова. А как да зашепим, времето и да не го пропилеем през пръстите си? Колко трудно е да бъдеш човек. Мъката да живееш, може би това е мъката да уловиш времето…

Заедно. Какво значи това? Времето течеше с еднаква скорост, с еднакъв импулс, с еднаква цел през всички нас. То пулсираше в нощната бригада с един ритъм като сърце. Всеки поотделно, съчетан с другите, стана по-силен, по-умен, по-весел, по-бърз. Заедно. Страхът изчезна, сякаш никога не бе съществувал. При все че на електрически лампи по-мъчно се върви по въздушни релси. Сенките се люлеят, ти сам си олюляваща се сянка. Тогава усетих: само заедно сме по-силни от страха. Само заедно можем да догоним времето, да го изпреварим. Всеки поотделно си има различна, своя скорост на времето, която все му се струва недостатъчна. Всеки е една отделна планета със свое време и с вечно, мъчително чувство на изоставане. Само заедно можем да слеем скоростите, да превъзмогнем чувството на изоставане и да постигнем общо време. Така всеки става жива капка от буйната, вечно млада река на времето. Само заедно сме човек. Взаимно се допълваме до човек. Заедно.

Времето при любовта протича със скорост, близка до скоростта на светлината. Влюбен, ти излиташ от нормалната си орбита. Гориш, превърнат сам в светлина. И си оставаш глупав и млад, по-млад от всички земни жители. Летиш в безтегловност. През време на твоя междузвезден полет хората стъпват по земята, уреждат си живота, стават мъдри, стареят и затлъстяват. Когато се приземиш, ще се смаеш от промените наоколо. Ти си останал зелен и млад, а другите, узрели и натежали, ти се смеят. Мигът на любовта. Най-странното време.

Само в любовните мигове тревогата се стопява. Тогава губиш всяко чувство на страх за времето, може би защото самата любов е източник на време. От любовния миг извира реката на времето. Оттам то черпи своето безсмъртие. Привличане на светове, любов, пето измерение.
Аз съм жив, въплътен спомен за любовта на майка ми.
Любовта е била моето създаване. Нека любовта бъде моят край!

Времето има два аспекта в мъжа и жената. В тия две същества протича различно време. Връзката между мъжа и жената поради това различие във вътрешното им време е трагична, почти абсурдна. Сигналите, които мъжът изпраща на жената, са обратни на тия, които жената възприема. „Ела!“ — вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“. „Почакай!“ — шепне той и това значи буквално „за тоя миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ — казва погледът му и това значи „засега“, а аз изтръпвам от ужас да не би да е завинаги.

Само такава целувка, която събужда в мене чувството на трайност, на вечност, може да ме задоволи. А той живее в мига и не познава женския страх от времето. Може би любовта ще го промени и тогава целувката му ще стане постоянна, ще се превърне в дълг, в победа над своята природа. Но аз няма да се променя. За мене трайността, постоянството е единствена възможност за усещане на любовта.
Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.

… Да направим един любовен баланс! Доста на брой са твоите истории. Имаш достатъчен опит, за да не страдащ от комплекс за малоценност. Но всичко досега бе само любовно разузнаване. Ни една истинска среща с любовта. Търсиш единствения мъж. И в това търсене попадаш на мнозина. Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна към мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота си. От скромна и стеснителна по природа ставаш своята противоположност.

Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод.

— Не зная дали до края на живота си човек би могъл да си отговори на тоя въпрос: какво го движи? —

Никой никому нищо не може да отнеме. Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му. … Никой никому нищо не може да отнеме! Всеки сам себе си ограбва.

… Нещо ме притегляше към реката. Спрях сепната. На една скала седеше човешка фигура — неподвижна, вкаменена. Разликата между скалата и човека бе в това, че камъкът отразяваше лунната светлина, а човекът бе събрал цялата тъмнина на нощта.

Мъжът може да живее само с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици. Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.

Забелязали ли сте нощем как се движат пътищата? …Един камион потъне в мрак срещу двата ножа на фаровете на друг, за да не го ослепи. Светлинен морзов език. Пътят, стръмен и мъчителен, налага свои закони на солидарност. Поздрав с угасване на светлините. Ръкостискане с мигащи фарове. Кимване, предупреждение, съчувствена дума, пожелание за лек път, шегобийна закачка — всичко с мълчаливи светлини. Това блещукащо разбирателство сред неизбродната самота на планината, над зейналите пропасти сред мрака и клопките на лъкатушния път, е поразително. Сякаш откриваш една доверчива усмивка. Откога си я търсил! Почти си престанал да вярваш, че ще я срещнеш. Ето я там, в самото дъно на пътя — без лице, без глас, без име, една светлинка, която ти намига и ти вярва. И ти не си сам по пустинния път. Скоростта започва да те радва. По-бързо се приближаваш към една далечна святкаща усмивка…

Вече знаех, че само оня заслужава щастие, който умее да уважава находчивостта и таланта на случая, да му помага и да не го пропуща бездарно.

… Седях до него и познах най-голямата самотност: самотността на двама. …

Да би могло все така да пътувам! Да не стигна никога до никаква гара, до никаква развръзка. Все така да вися между края и началото. Все така да се нося, без да трябва да вземем решение, без да сбърквам наново. Все така да пътувам, да пътувам през изживените и неизживени мигове, през това, което е било и което не е било, и което няма никога да бъде…

…
— Това ли е твоето откритие? — изуми се портретът.

Само` момиче на път. Това е героизъм, невъзпят от никой поет. Вървиш към своята далечна цел и на всяка стъпка се озърташ. Какви сили имаш, за да браниш нежността от грубите закачки? Какво доверие имаш в човека, за да седнеш до непознат шофьор и да споделиш с него безкрайните километри? Какво упование имаш в доброто, за да посрещнеш свечеряването сред пустинния път? Вървиш напред въпреки обезпокоителните усмивки, въпреки спотаените шушукания край тебе, въпреки надигащата се закана на грубиянството. Вървиш упорита, поела най-страшния риск. И не се връщаш от средпът. Най-сигурната ти защита е твоята беззащитност. Ще стигнеш ли до своята далечна цел, без да те оскърбят, унизят, омърсят, без да се погаврят с тебе и да те унищожат? Каквото и да те дебне, трябва да вървиш.

Но какво е женственост?

… Едва сега съобразих, че Свраката бе винаги сам, винаги се прикачваше към някого. Всички го избягваха. Бяха по-проницателни от мене. Около него винаги имаше един обръч празно пространство. Колко тъжен занаят — доносчик! Куче върви след човека, дебне го, слухти, души. По-добре да сляза да копая в най-тъмния рудник, в най-отровния въздух, но да си остана човек…

— Правилно!

Едно ме терзаеше най-много: че баща ми е извършил всичко заради дъщеря си. А тъкмо върху нея тегнеше вината му. Родители, които не се спират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им. Всяка подлост дава удвоен и утроен отзвук напред във времето. В съдопроизводството има давност, но във времето — неминуеми последици. Никакъв компромис в името на някого или на нещо не се оправдава. Рано или късно целта, постигната с недостойни средства, се сгромолясва под тежестта на средствата.

Ние мислим, че нашите чувства са наши. А колко често те възникват в нас или се оформят и видоизменят под пречупеното облъчване на чужди въздействия. Станах някакъв акумулатор на многогодишната натрупана жажда за любов в родопската жена, на нейната неудовлетвореност, на обидите и горчивините й. Така всесилна бе тая ожаднялост и онеправданост, че предизвика в мене развихряне на всички обиди и съмнения. Ревността ми към Димана се кондензира в удар, който подкопа устоите, крепящи ме досега. Не зная каква лудост бих извършила, ако не бе укротителното въздействие на присъствието на приятеля.

Смелост
На смелост искам да се уча

Майката на любимия… Натъкнах се на оная мина, която може да хвърли във въздуха сърцето на всяко момиче. Как да се защитиш от нейния поглед? Той е нежен, мъдър, прощаващ, възхитен, когато е обърнат към сина. Но щом се насочи към тебе, избраницата му, става съвсем друг… О, тоя майчин поглед е добър и благосклонен към всички останали момичета на света. Той по улиците, на пазара, в театрите, навсякъде неуморно пресява новата реколта моми, открито се радва на младостта им и си избира, избира снаха. Я, какво хубаво момиче! А онова там какво скромно девойче! Навред тоя прозорлив поглед открива бъдеща снаха. Щерката на съседите е добре възпитана. Племенницата на приятелката й се облича с вкус. Съученичката на племенницата е много приветлива. Навред, навред — подходяща снаха. Само една-единствена е неподходяща — оная, в която синът й се е влюбил. Как е могъл? Отде я намери? С какво го заслепи?

Любовта на сина към жена е най-голямото изпитание за майчинството. Когато синът й се влюби, в погледа на майката се появява древен страх. Някои го наричат ревност, но то е съвсем друго. По-непоносимо. Майката, незаменимата, която е дала плът и кръв на сина си, вижда, че е заменена от някаква чужда, случайно срещната. Майката усеща, че от необходимост до вчера се превръща в пречка днес. А това е отрицание на нейната същност. Свръхсила се изисква от майката да преодолее себе си и да застане с примирена усмивка пред собствената си смърт.

Няма по-смешна форма на кокетство от кокетството пред майката на любимия. Ти трябва да изиграеш чужда роля. Да присадиш в себе си всички старомодни добродетели, които сама с усилие си изкоренила: сантименталност, благовъзпитаност, свенливост, миловидност, показна скромност и прочие. Трябва с вид и държание да въплътиш идеала й за снаха. И с това да изгубиш любовта на сина й. Не, благодаря!