Животът – училище за всички ни

В днешно време отвсякъде ни залива информация за събития и случаи, в които неизменна част е агресията. През последните години се забелязват особено изразени актове на агресия и при малките ученици. Като всеки един педагог темата за насилието винаги е будила тревога у мен. Ето защо включването ми в работата по проекта „Хармония в общуването” преди няколко години, като изпълнител на дейността разкри пред мен една нова врата за разрешаване на проблемите, свързани с детската агресия.

Възможно е, а за съжаление нерядко се случва думите, езикът на тялото ни при общуване да причинят болка и обида у другия. Зад всичко това се крият някакви чувства, за които понякога не подозираме или не ни се иска да разберем. Колко по-трудно е това в общуването ни с децата, както и между самите тях.

Един древен мъдрец е казал: „Към децата трябва да се отнасяме така, както опитният градинар се грижи за цветята си. Едни се нуждаят от много светлина, слънце и вода; други растат по-добре на сянка, трети трябва да се подкастрят, за да се развиват добре, а четвърти не бива да ги докосваме, за да не ги убием .”

Не е случайно сравнението на децата с цветята. И едните и другите се нуждаят от постоянни грижи и любов. Обикновено за цветята грижите са от един градинар, то при малко по-големите деца се появяват вече повече „градинари”. От една една страна семейството, а от друга страна училището. Често родителите хвърлят обвинения за лошото поведение на децата си върху обществото, училището, педагозите. Не е тайна, че нерядко ние учителите упрекваме родителите за това. И двете страни според мен са еднакво отговорни за възпитанието и развитието на подрастващите като личности. Та не са ли децата наша обща грижа, тревога, съдба?

Ето защо при провеждането на дейностите, свързани с проекта „Хармония в общуването” отделих особено внимание на темата: „Моето семейство”. Учениците попълниха тестове свързани с агресията и депресията, изработиха колажи с членовете на семейството, също така попълниха лист със заглавие „Кой съм аз”. На този лист те отбелязаха три позитивни черти от характера си, а само който смята за необходимо една негативна; написаха какво според тях са те за своите родители или хората, които се грижат за тях по една или друга причина; какво обичат да правят през свободното си време; от какво имат нужда; какви са техните мечти. Следваща интересна за децата задача беше писането на съчинение на тема „Какво няма да правя, когато стана родител?”

При провеждането на тези дейности бях си поставила за цел учениците да ме приемат преди всичко като приятел и добър съветник, да разберат, че възрастният и по-точно учителят също като тях страда, радва се и се бори със своето мислене и поведение често.

Последваха продължителни разговори с децата, потопихме се в необичайни ситуации, но за сметка на това те бяха доста освободени и откровени. На пръв поглед детските им проблеми ми се сториха толкова маловажни и елементарни, но замисляйки се по-задълбочено за тях осъзнах, че са от изключителна важност и за голямо съжаление предпоставка за тежки последствия.

Стигнах до извода, че съвременното дете се нуждае от едно по-различно качествено общуване както със своя учител, така и с родителите си. Липсват му диалозите, продължителните разговори и разбирането в това забързано време.

А ние възрастните не винаги успяваме да вникнем в крехката детска душа, дори не забелязваме, когато тя е наранена. Забравяме, че светът през детските очи е разноцветен, но децата могат да ни дадат и мъдри уроци. Както казва големият детски писател Ерих Кестнер: „Нито четиридесет, нито петдесет години учене и трупане на опит не са равностойни на тънкото душевно съдържание, изпълващо първото десетилетие”. Така е, защото животът е училище за всички ни. Понякога нямаме време да ги изслушаме дори. Оправдание за всичко това е забързаното ежедневие.

Замисляйки се върху това реших, че не бива да се оправдавам с напрегнатото и забързано време, в което всички сме потопени, а непременно трябва да проведа непланирана родитело – учителска среща и да споделя нещата, които ме вълнуват относно нашите деца. И така една ноемврийска вечер тази среща беше проведена под формата на тренинг – семинар на тема „Децата и ние”. Целите, които си поставих са следните:

1. 
   Поставяне на участниците в необичайна за тях ситуация, предразполагаща ги към приятна атмосфера на общуване.
   
2. 
   Запознаване със същността на ненасилствената комуникация.
   
3. 
   Запознаване на родителите с дейностите, свързани с темата за семейството по време на занятията:
   

• 
  Тестове за агресия и депресия;
  
• 
  Изработени от децата колажи с членовете на семейството;
  
• 
  Попълнен лист със заглавие „Кой съм аз?”;
  
• 
  Съчинение на тема „Какво няма да правя, когато стана родител?”.
  

4. 
   Опит за уеднаквяване на ценностната система, която искаме да изградим у децата.
   
5. 
   Изграждане на взаимно доверие родител – учител.
   

Следващ по-интересен момент беше ”Познавате ли своето дете”. Родителите внимателно разгледаха предварително попълнените от децата им тестове за депресия и агресия, както и за принадлежност към семейството, като имайки пред тях ключовете към теста те сами определиха какво е тяхното дете и дали според тях има място за притеснение. Реших, че този начин е по-удачен, имайки предвид съвременния чувствителен и лесно нараним родител.

Истинко забавление беше разглеждането на изработените колажи с членовете на семейството. Родителите се разпознаваха в различните изрезки от вестници и списания, като някои от тях бяха известни личности.

Целта при изработката на тази задача беше всеки ученик да пресъздаде под формата на колаж отношенията си с родителите и мястото, което според него заема в семейството спрямо останалите членове. От колажа трябва да личи какъв е броят на членовете и дистанцията между тях. Отбелязването на дистанцията индиректно информира за характера на семейните отношения /доверие – недоверие, равнопоставеност – подчиненост, близост – отдалеченост, сигурност – страх/ и за положението на дадения участник като член на своето семейство, като всичко това обясних на участниците в семинара. В хода на обсъждането също обърнах внимание на факта, че има семейства, при които децата са пренебрегвани, от гледна точка на съобразяването с техните потребности. Такива деца се чувстват чужди в семействата си. Често страхът от родителите е причина да не споделят проблемите си, да се противопоставят по различен начин /бягство, караници, агресивност/ или да се подчиняват безропотно на всички родителски изисквания. Като изводите разбира се всеки от родителите направи сам за себе си.

В следващ момент от тренинга на участниците беше представен лист със заглавие „Познавате ли своето дете”. Родителите имаха възможност да напишат три позитивни черти от характера на детето си и само ако сметнат за необходимо една отрицателна; какви са любимите им занимания през свободното време, от какво имат нужда и какви са техните мечти. След което им предоставих попълнения от учениците лист със зъглавие „Кой съм аз” и така имаха възможност да сравнят техните представи с тези на самите деца.

Изключително изненадващ момент от тренинга беше прочитането на съчинението със зъглавие: „Какво няма да правя, когато стана родител?” Родителите споделиха само, че съчиненията са интересни и откровени, но в същото време доста поучителни. А преценката за това кой какъв родител е според неговото дете всеки направи сам за себе си. Подробни коментари от написаните съчинения нямаше, но имах възможност да погледна доста променящите се изражения на лицата на възрастните.

Опитах се да предразположа родителите към един по-непринуден разговор за ценностната система на съвременното поколение. Стигнахме до извода, че ценностната система на човешкото общество винаги е била и не може да бъде друга освен човечността, измервана с нравствеността, знанията, културата и съзнанието на всеки един човешки индивид.

Ето защо обърнах внимание на някои добродетели на нравствеността: съчувствие, състрадание, милост. Тревожен е факта за жестокостта, проявена от подрастващите, която за съжаление понякога е вследствие от проявена жестокост към самото дете. Няма по-грешен „метод” от възпитанието чрез жестокост. За да опазим децата си от тази осъзната или неосъзната човешка проява е добре отрано да ги научим да я разпознават, да не и се поддават и да не я допускат у себе си под никаква форма. Немаловажен е проблемът и с детската завист. Да предпазим детето от завист, трябва да го научим да се радва на чуждия празник, на чуждия подарък и притежание, на чуждия успех. Да знае, че никой не може да има всичко. И е хубаво точно това, че всеки е различен. Че не притежанието прави човека по-уважаван и успяващ, а неговите добри качества: ум, трудолюбие, благородство, добрата амбиция да покажеш най-доброто от себе си като дъщеря, като син, като внук или внучка, като приятел, като ученик, като гражданин. Трудно е да не допуснем у детето да се развие завист към другите, особено ако съществува у самите нас. Добра предпоставка за реализирането на личността е възпитаване на добра воля и отговорност още от малка ученическа възраст, както и позитивно отношение към различните.

Ежедневието ни изненадва с нови проблемни ситуации у подрастващите. Ние възрастните трябва да сме гъвкави, да търсим все нови и нови начини за тяхното разрешаване. За всичко това ни е нужно голямо търпение и безгранична любов. Ненапразно е казано, че ледовете се разбиват не с удари, а с топлина.

Смятам, че сред немалкото неприятности, които се случват в българските училища е време да обърнем сериозно внимание на нашите деца. Необходимо е да бъдем техни приятели и да ги подкрепяме в нелекия път. Но това може да се случи, когато всички заедно обединим силите си семейство – училище – общество. Възпитанието е наша обща кауза, а не борба или стремеж за надделяване между учител и родител, от това ще страдат само децата. Трябва да работим като екип, от това зависи тяхното развитие и бъдеще.

Лесно е да смачкаме с безразличието и строгостта си едно дете, а е трудно да му дадем криле за полет и небеса за реализацията му като човек и личност. Ние вече сме поели трудния път, защото животът е училище за всички ни.

Библиографска справка:

Кина Къдрева „Децата и ние, или изкуството да си родител” 2006 г. София;

Маршал Розенберг „Наръчник по ненасилствена комуникация” 2007 г. София;

Борис Баев „Познавате ли своето дете” 1982 г. София;

„Образование за демократично гражданство” Център „Отворено образование” 1999г. София.