Книга по самоусъвършенстване. Проблемът е там, че няма голям пазар за самоучители по владетелство

ВЛАДЕТЕЛЯТ на Николо Макиавели

ВЪВЕДЕНИЕ

Почитателите му през вековете също не са спомогнали особено за изграждането на положителния му образ. Фредерик Велики, Луи ХIV, Наполеон, Бисмарк и Хитлер до един пазели по едно копие от книгата му подръка – самият Наполеон имал особено високо мнение за идеите му. Мнозина са осъждали книгата като наръчник на тиранина и е вярно, че можем да забележим отзвуци от нея в поведението на Сталин, Мао Дзе Дун и не един и двама от „лошите“ в човешката история. За това обаче си има причини. Макиавели откликвал на света такъв, какъвто е – той иска неговите владетели да имат власт, защото властта носи стабилност. По това време в Италия цари бъркотия от градове-държави, които са уязвими на външни нападения, а Макиавели е изгубил поста си точно преди една година – в продължение на петнайсет години той е бил влиятелна фигура в международните отношения, – когато Флорентинската република капитулира пред семейството на Медичите и могъщите им поддръжници. В момент, когато републиканизмът в Италия почти напълно е задушен, Макиавели е загрижен преди всичко не за абстрактните правди и неправди на съревноваващите се форми на управление, а за начина, по който властниците на Италия биха могли да допринесат за стабилността и успеха на родината му.

Другите му произведения (да кажем, че ви спестявам необходимостта да прочетете неговите „Беседи“ по Ливий) навеждат на мисълта, че симпатизира на републиканската форма на управление. Не предпочита компанията на диктаторите, но оправдава съществуването им със съждението, че ако Италия разполага единствено с тях, то тогава е по-добре диктаторите да си разбират от работата. Освен това е изключително практичен човек, прекарал живота си във водене на дипломация лице в лице с най-могъщите фигури в политическия свят на Европа. Виждал е кое е ефикасно и кое не (и не се свени да споменава имена във „Владетелят“). Също така му е известно как работят умовете на враговете на Италия, знае за безскрупулния ламтеж за власт в сърцата на европейските управници (и Католическата църква по онова време). Макиавели разбира, че моралът и меките думи не биха помогнали особено срещу хора като тях.

И най-накрая, той иска да работи. Посвещава книгата, останала неиздадена приживе, на Джулиано ди Медичи, комуто предстои да поеме контрола над Флоренция. След смъртта на Джулиано посвещението е преправено в полза на Лоренцо ди Медичи, негов наследник. Медичите, можем да го кажем без капка съмнение, оценявали значението на властта. Близо петстотин години след смъртта на Макиавели идеите му намират почва и извън този кръг и – макар на много хора да не им е драго да го признаят – биват усвоени. Дълбоко в себе си малцина от нас признават, че властта и влиянието могат да бъдат постигнати единствено с помощта на талант. Концепциите като „офис политика“ и „връзки с обществеността“ имат своите корени в макиавелизма. Идеите на Макиавели няма как да бъдат адаптирани докрай към съвременния свят. В края на краищата, той не пише за Западна Европа от ХХІ век. Но Макиавели вероятно би разпознал света на глобалния бизнес, насилствените сливания и международните финанси. Неговият „владетел“ доста наподобява съвременния изпълнителен директор или министър-председател. Не е необходимо да приемате идеите му със стопроцентов ентусиазъм; той не пише рецепта за това как да се живее, а заявява, че ако искате да водите, се нуждаете от власт; и ако искате власт, трябва да направите едно-две неща, за да я задържите. Век след смъртта му, през 1605 г., на Франсис Бейкън, един от първите модерни британски политически мислители, хрумва следната идея: „Дължим голяма признателност на Макиавели и останалите, писали какво правят мъжете, а не какво трябва да правят.“ А 350 години по-късно друг наистина съвременен политически мислител отразява мислите му по съвършен начин в речите си: „Единственото, което властта уважава, е властта“, казва той. „Много от нещата, които казвам, може би звучат така, сякаш нарочно искам да създавам неприятности. Но това е истината. Не можете да го отречете. Може да не ви се харесва това, че я изричам, но не можете да я отречете. Ако се боите от истината, просто не заслужавате да бъдете свободни.“