Промяната като фолософия на живота „Гераците” ( План – конспект на интерпретативно съчинение от Елин Пелин ) Увод: Повестта „Гераците” от Елин Пелин изобразява разпада на патриархалната общност, замяната на един модел на обвързаност между човека и обществото с друг. Тя разказва за прехода от монолитната общност, в която не се открояват издивидуалности, към разединена социална структура, която дава повече свобода на индивида, но и крие повече рискове. Представяйки в началото един приказно подреден свят, творбата възпроизвежда модела на традиционното общество, търси неговите добри страни, загатва за недостатаците му. Композиционната рамка, очертана от метаморфозата на образите, символизиращи реда, онагледява разпада на този модел. Теза:В началото на повестта се представа един приказно подреден свят и едно хармонично организирано физическо и социално пространство. Домът на Гераците е в центъра на този свят – „на лично място сред селото”. „Чорбаджийски” на вид, ограден „като кале”, той въплъщава патриархалната представа за благополучие чрез затваряне в себе си. Впечатление за приказна реалност създава отчетливото разделяне на център и периферия, които митологичното мислене свързва съответно със своето – ценното, и с чуждото – лишено от ценност. Симетричното физическо пространство съответства на социалната „симетрия”. Поставена в центъра на социалния модел, фигурата на Бащата символизира неговите основни ценности. Старият Герак е в „центъра” на рода – той е авторитетният патриарх, който въплъщава идеята за йерархична социална организация като гаранция за просперитет. Аргументативна част:
Усещане за подреденост създава и ритъмът на патриархалния живот, следващ сезонните цикли. По жътва бодрият глас на Герака започва да се чува из двора още преди зазоряване. Отправил поглед на изток, той възхитено мълви: „Пак ще се къпе в човешки пот майката земя”.
Представа за приказна реалност извиква и нюансът на идеализация в началото на повестта. С картините на благополучието – картини на осъществената патриархалност – то напомня приказната формула „Имало едно време”. Читателят знае, че след това начало ще последват лишения и сблъсъци, но приказната формула го кара несъзнателно да очаква щастлива развръзка. Контрастът между очаквания и действителния финал предизвиква катарзис.
Първите страници на Елин-Пелиновата повест възпроизвеждат модела на традиционното общество – с присъщата му цикличност, цялостност и предвидимост. Но оказва се, че тъкмо в тези характеристики е „трагичната вина” на това общество. Цикличността принуждава човека да изпълнява все едни и същи социални роли. Той е цялостен, неотделим от природата и общността, но заедно с това и обречен никога да не надхвърли хорозинтите на познатото, да живее в предвидим, но затворен в себе си свят.
Крахът на патриархалния модел става видим чрез метаморфозата на образите, символизиращи подредеността. Представени в началото и финала, те очертават композиционната рамка. Почитан преди, дядо Йордан Геракът се превръща в плачлив старец, когото никой не жали. От просторния двор, в който може „да се смести една махала”, не остава нищо – той е разделен и преграден, изпълнен е с „недооправени плевници, сайванти със сено”, „локви и боклуци”; сред него се е отворил „мръсен трап, помийник”, в който се валят свине. Смятан в миналото за семейно знаме, почитан като светиня, като въплъщение на родовия кръговрат, и кичестия бор дочаква своя печален финал – отсечен, той се търкаля в калта. Синовете, които в началото въплъщават идиличната задружност на отколешните времена, са разделени от омраза и завист. Домът вече не съществува, вътре в него са се появили граници – белег на осъзнатото различие с Другия, но и на отчуждението.
Мащабът на промяната е внушен чрез метафори на нарушената мяра – смъртта на баба Марга, с която дома изчезва „добрият и строгият дух” на реда „домашната колесница”, чиито юзди изпуска от ръцете си старият Герак, както и онези „сръдни, недоразумения, крамоли”, изпълзели ненадейно „като змии”. Появата на змията – алегория на „подземното царство”, на отвъдното – създава усещане, че се размиват границите между реда и хаоса – между светлия подреден свят на човека и тъмния безформен свят на неведоми враждебни сили. Подобно усещане създава и посоченото отсичане на бора в двора на Гераците.
Усещане за промяна създава и преосмислената метафора за вградената сянка. Като разказва за човешките жертви в основите на разградения дом, повестта на Елин Пелин внушава, че не само градежът, но и разрухата взема жертви. Смъртта много пъти спохожда дома на Гераците – след баба Марга си отива и Елка, покосена от болест; умира старият Герак. Умира всъщност самата патриарахалност. Изменили на патриархалната мяра за отношения между родители и деца, между индивид и общност, Божан, Петър и Павел отричат основния и принцип. В този смисъл сюжетът е традиционен – умирането на един свят, изчезването на утвърдени възгледи.
За патриархалния човек светът започва да изглежда враждебно неразбираем, нестабилен. Но този свят същевременно пробужда неговата индивидуалност, кара го да търси нови социални роли – например тази на предприемчивия или на необвързания, избрани съответно от Божан и Павел. Този процес обаче крие рискове, предупреждава Елин-Пелиновият текст – оставена сама на себе си, отхвърлила нравствената мяра на общността, индивидуалността може да се изроди в безогледен егоизъм и безнравственост, както става с най-големия и с най-младия син на Герака.
Пробуждането на индивидуалността превръща Божан от стопанин, слят с природата, в собственик, за когото земята не е повече от „средство за производство”. Впечатление за такава слятост създават „природните” акценти в портрета на героя – неговото лице е с „прегорелия цвят на пшеничното зърно”, а душата му се взира в небето „с надеждите и тревогите на плодородната земя”. Той е отдаден изцяло на труда, полската работа е „неговата стихия”. Но тази отдаденост, съчетана с скъперничество и корист, се превръща в страст. Обзет от тази болезнена страст, Божан вече измерва резултатите на труда си не с „душа”, а с вещото око на притежател. Той повдига сноповете, „както скъперникът повдига торба със злато”, нахвърля се да ги връзва сякаш са „скъпоценна плячка”. Той сипва житото в хамбара с „трескава алчност и ненаситност”, гони с викове калугерите и просяците, осмелили се да поискат милостиня, а вечер насаме прави нескончаеми сметки, като се озърта подозрително.
Пробуденото Аз повежда и Павел по трънливи пътеки, тласка го към порока и отчуждението. Първоначално дядо Йордан му възлага големи надежди, но сякаш предусетил бъдещата му промяна, го оженва рано – „за да не се изхайти”. Синът обаче не се чувства привързан към дома – остава на свръхсрочна служба в армията и се пропива, напълно охладнява към Елка. Все по-рядко си идва на село, за него се носят само слухове – „че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат”. Най-сетне един ден отново навестява своя дом. Привидно разкаян, той всъщност таи користни намерения – необходими са му пери, с които да „залови” търговия в града. В решителен разговор с него дядо Йордан изтъква неговата „вина” – сърцето му е изстинало, отчуждил се е от земята. Тези метафори назовават най-тежките грехове за патриархалното мислене, които водят към неминуема гибел. Завръщането в лоното на рода е вече невъзможно.
Новите времена пишат своя „приказка”. Преминавайки през изпитания, патриархалността няма да оцелее, синовете няма да успеят да опазят бащиното имане, блудният син не ще се завърне истински разкаян у дома. Това е „приказката” на индивидуалността, която търси себе си извън колектива, безразлична за неговата благословия или проклятие. В този смисъл повестта на Елин Пелин пресъздава традиционния сюжет за напускането на дома като ценностен избор.
Авторът се вглежда с особено внимание в процесите на промяна, превръща самата ситуация на преход в обект на изображението. Заедно със своите герои той се пита какво я предизвиква и какъв е нейният смисъл. Стремежът да се разбере промяната е особено силен у стария Герак. В размислите на този герой, съпътствани от поясненията на повествователя, се очертават два мотива – мотивът за незнанието и мотивът за обезцененото, изгубило силата си слово.
Никой не знае как възниква недоверието между братята в дома на Гераците, подчертава повествователят. Дядо Йордан не знае защо „любовта бяга от човешките сърца” и „хората не са вече братя”. Той прозира, че егоизмът разрушава общността, че „завистта, своещината, лошото сърце, дяволът” озлобяват хората, но не разбира защо хората им се поддават.
Недоумението на възрастния човек изтъква относителността на човешкото познание, вкючително и на нравственото. То внушава, че са неведоми законите, по силата на които рухва щастливия довчера дом. Неизвестно е как тъмни стихии внезапно вземат превес в уравновесения доскоро, познат свят. Чрез мотива за незнанието Елин Пелин изразява трагичното светоусещане на човека, основано на предчувствието, че обществото и самата човечност са постоянно заплашени от непредсказуеми обрати и от вродения у човека разрушителен нагон. Човекът за пореден път се изправя пред загадката на битието, опитва се да я прозре, но осъзнава, че не може, и това извиква у ного усещане за трагизъм на битието.
Вторият от посочените мотиви онагледява факта, че фигурата на Бащата – стожера на патриархалния Космос, е изгубил своя авторитет, че се разпадат връзките между поколенията. Дядо Йордан опитва да вразуми синовете си, но се оказва, че неговата „строга дума” вече няма тежест. Словото на Бащата е прастанало да бъде коректив, да означава нормата. То е изгубило своята санкционираща сила. Затова и „думите плачат в душата” на стареца.
Заключение: Изобразявайки разпада на патриархалната общност, повестта „Гераците” води към разбирането, че промяната е философията на живота, че тя е неумолима закономерност, на която са подвластни и човекът, и общността. Елин-Пелиновата творба представя прехода от фолклорно-митологичния възглед за света като редуване на лишения и компенсации към разбирането за света като непредвидима, хаотично променяща се реалност. Тя изобразява човека като драматично раздвоен между потребността от устойчивост и желанието за промяна.
