Международен колеж Албена

Международен колеж Албена

“Роженският манастир – история, архитектура, стенописи”

Роженският манастир се намира в Пирин планина, на 4,5 км североизточно от старинния гр. Мелник и е разположен сред знаменитите мелнишки скали. Някога той е бил почти откъснат от света. Ранната история на Роженската обител е забулена в мрак. През втората половина на 17. век стихиен пожар поглъща голяма част от манастира и унищожава манастирският архив. Това бедствие ни лишава от възможността да получим пряка информация за основаването и първите векове от съществуването на манастира. Археологическите данни за историята на манастира също са оскъдни, тъй като не са провеждани системни разкопки. В един случайно открит гроб близо до северната стена на главната манастирска църква са намерени три накита и монети, сечени в Солун по времето на император Михаил VІІІ Палеолог (1259 – 1282). Предполага се, че погребението е свързано със съществуващата тук по това време монашеска обител. Това предположение е подкрепено от различни факти: разликите в градежа на източната част на католикона, които сочат наличието на строителен период, по-ранен от 16. век; при изграждането на вратата, водеща от притвора в наоса, е използван вторично фрагмент от архитрав от мраморен темплон, който може да бъде датиран въз основа на стилови паралели в периода 13. – 14. век; в нягогашната манастирска сбирка от книги е имало ценни ръкописи от 13. – 15. век. Съпоставянето на тези факти навежда на мисълта, че през 13. век Роженският манастир вече е съществувал.

Периодът 13. – 14. век е сред най-значителните от историческа гледна точка епохи в историята на Мелнишката област, на чиято територия се намира Роженският манастир. Това е време на чести политически промени, но и на бърз стопански и културен подем за град Мелник и околностите му, което несъмнено е оказало влияние върху ранната история на манастира, като самото влияние днес трудно може се изрази в конкретни форми. За този период може да се опише само историята на Мелнишкия край, с неговите събития отеквали и в Роженската обител.

Според археологическите разкопки на територията на днешния Мелник е съществувал поселищен живот още в праисторическата епоха. През античността е имало селища от типа “коме”, с което са свързани множество археологически находки. По-малко са материалите от ранновизантийската епоха, но вероятно през 5. – 6. век животът тук не е прекъсвал. Находки от 9. – 10. век показват, че селището продължава да съществува и по времето на Първото българско царство. В началото на 11. век Мелник е вече силна крепост. Удобното местоположение и важното стратегическо значение на селището като част от съобщителната линия Сяр – Валовища (Демирхисар) – Рупелски проход – Хотово – Мелник – Стоб – Велбъжд – Перник – Бояна – София, способстват за постепенното му прерастване в град. През 12. век Мелник е вече епископски център.

В края на същото столетие настъпва важна промяна в историята на града. През 1195г. цар Иван І Асен (1186 – 1196) предприема поход по течението на р. Струма. Той разбива изпратената византийска армия и пленява нейния военачалник. Военната кампания продължава през следващата година. Вероятно тогава Мелнишката област е била включена за втори път в границите на българската държава. Със сигурност през 1208 – 1209г. градът е в български ръце, тъй като управител на Мелник е “човек на Борил”.

Мелник остава под властта на Търново до 1211г. След тази дата независим владетел тук е племенникът на първите Асеневци по майчина линия деспот Алексий Слав. Той превръща Мелник в център на своето феодално владение, държи се като независим владетел и изиграва значителна роля в по-нататъшното развитие на града. Той основава в Мелник манастира “Св. Богородица Спилеотиса”, дарява му имоти и му дава ставропигиален статут. Създаването на този манастир е едно от усилията на деспот Слав да придаде “столичен вид на своя престолен град. Археологическите разкопки допълват картината на направеното по това време. Те говорят за голяма строителна активност през 13. век и за интензивен стопански живот на града. Намерените исторически материали и историчските сведения сочат, че през 13. – 14. век в Мелник се развива търговията, металопроизводството, керамиката, лозарството. Градът постепенно се разраства. Появяват се нови квартали.

Предполага се, че Алексий Слав е самостоятелен владетел до 1230г., след което земите му отново са включени в пределите на Българското царство. Мелник запазва значението си на важен стратегически пункт от охраната на Рупелския проход. През лятото на 1246г., възползвайки се от неочакваната смърт на младия български владетел Коломан І Асен (1241 – 1246), никейският император Йоан ІІІ Ватаци (1222 – 1254) предприема поход, в резултат на който Мелник преминава във византийски ръце. За управител на областта е назначен Михаил Палеолог (бъдещият император Михаил VІІІ Палеолог). Смъртта на Йоан ІІІ Ватаци създава възможност Мелнишката област да бъде върната към Българското царство. Войводата Драгота, който осем години по-рано помага на византийците да влязат в Мелник, вдига бунт, обсажда града и се укрепява в Рупелския проход. Въстанието е трудно потушено от войските на новия никейски император Теодор ІІ Ласкарис (1254 – 1258). Мелник остава в границите на Византия до средата на 14. век. В края на царуването на император Андроник ІІ Палеолог (1282 – 1328) и след това негов градоначалник е Никифор Василик. Този византийски сановник успява да запази града от династичната война, която бушува по това време в империята. Израстването на Мелник като религиозен и културен център продължава. През 1287г. е изградена църквата на манастира “Св. Троица”, а две години по-късно е обновен и изписан католиконът на основания от Алексий Слав манастир “Св. Богородица Пантанаса”.

През 1341г. във Византия избухва гражданска война. Начело на двете враждуващи групировки застават регентският съвет на малолетния император Йоан V Палеолог и Йоан Кантакузин, който се провъзгласява за византийски император. За да привлече на своя страна болярина Хрельо, Кантакузин превзема Мелник, в чиито околности Хрельо е притежавал значителни имоти. През пролетта на 1342г. войската на византийския император е вече пред Мелник и с помощта на мелничани, привърженици на Кантакузин, градът е превзет. За градоначалник е определен Йоан Асен, потомък на фамилията Асеневци и близък роднина на Кантакузин. Въпреки този успех 1342г. е неуспешна за византийския император и това го заставя да потърси помощта на сръбския крал Стефан Душан (1331 – 1355). От друга страна, Хрельо също желае да възобнови отношенията си със сръбския владетел, от когото се отмята известно време преди това. Съобразявайки се със завоевателните стремежи на Стефан Душан, Хрельо внезапно обкръжава Мелник и го завладява. Въпреки нежеланието си Йоан Кантакузин е заставен да приеме преминаването на тази важна крепост в сръбски ръце. През 1350г. Стефан Душан посещава Мелник и издава тук няколко документа. По-късно новият сръбски владетел Стефан Урош (1355 – 1371) потвърждава с грамота правата на мелнишкия митрополит. След смъртта на Стефан Душан се засилват сепаратиските тенденции в Сърбия. Вдовицата на краля – Елена се оттегля в град Сяр и управлява от 1356 до 1365г. една значителна област, в която е включен и Мелнишкият район. Наследник на Елена става деспот Йоан Углеша (1356 – 1371). Той се опитва да формира противотурска коалиция, но през 1371г. неговите войски и тези на крал Вълкашин са разгромени в битката при Черномен. Загива и самият деспот, а земите му са опустошени от турски отряди, като една част от тях е присъединена към Византия, а друга – към княжеството на Драгашите. Около 1379г. Мелник също е присъединен към владенията на деспот Йоан Драгаш и на брат му Константин Драгаш с център Велбъжд (Кюстендил).

В смутната, пълна с политически превратности втора половина на 14. век Мелник постепенно запада. Той вече не е център, както по времето на Алексий Слав, а гравитира към Сяр, Струмица или Велбъжд. Западат и мелнишките манастири, а някои от тях са превърнати в метоси. Деспот Йоан Углеша подарява манастира “Св. Богородица Спилеотиса” на манастира Ватопед. През 1393г. Константин Драгаш предава на същата светогорска обител манастира “Св. Богородица Пантанаса”. С тези две придобивки атонските манастири разширяват значително имотите си в град Мелник и в Мелнишкия край. От 14. век връзките със Света гора стават важен елемент от духовния живот на Мелник.

След смъртта на Константин Драгаш в битката при Ровине през 1395г. неговите земи, в това число и Мелник, са присъединени към османските територии. Васил Кънчов споменава, че според местно предание мелничани доброволно са отворили крепостните врати пред турците, което вероятно отговаря на историческата истина. Изглежда, че Мелник е преминал под османска власт без да окаже съпротива и това го спасява от погром. Градът запазва своите многобройни църкви и манастири. В административно отношение нещата не се променят съществено – Мелник е център на кааза, принадлежаща през 15. – 16. век на Кюстендилския санджак, а през 17. век – на санджака Паша. Мелнишката митрополия остава пряко подчинена на Цариградската патриаршия. Разположен дълбоко навътре в османските територии и загубил стратегическото си значение, Мелник води спокоен провинциален живот. Етническият му облик не се изменя съществено. Турските регистри от 15. – 16. век сочат, че броят на мюсюлманите в града не е бил голям. Тази благоприятна за християнското население ситуация се запазва през целия петвековен период на робството и спомага за стопанския разцвет на Мелник. Развиват се лозаро-винарството, занаятите и търговията. Икономическият просперитет на града допринася за съживяването на духовния живот.

Съживява се и Роженският манастир. Известно е, че в началото на 16. век константинополският патриарх Йеремия І (1522 – 1546) потвърждава с писмо, че Роженската обител притежава църквите “Св. Богородица Кехаригомени” и “Св. Архангели” в Мелник. През 1551г. игуменът на Роженския манастир йеромонах Козма преписва един октоих, който се пази в библиотеката на манастира Великата лавра “Св. Атанасий” в Света гора. По същото време манастирът притежава и други ценни ръкописи.

През 16. век усилията на роженските монаси са насочени главно към възстановяването и украсата на манастирския комплекс. Обновено е най-старото крило – южното, изградена е в сегашния си вид главната манастирска църква (католиконът), украсени са със стенописи католиконът и трапезарията.Тази мащабна дейност продължава почти до края на столетието. Работата приключва в общи линии през 1597г. с изписването на надвратните ниши на северната и западната фасада на главната манастирска църква.

Но с това художествената дейност в Роженската обител не секва. През 1611г., или малко преди това, върху южната фасада са изписани композициите Лествицата на св. Йоан Лествичник и Страшният съд. Цялостното оформяне на манастирския комплекс завършва през 1662г., когато е изградена и изписана манастирската костница.

Успоредно със строителните и стенописните работи активно се попълва иконното богатство на манастира. Днес в музея на обителта се пазят няколко икони от 15. – 17. век. Високата им художествена стойност свидетелства за значителните материални възможности на роженските монаси и за духа, който цари в обителта по това време. През втората половина на 17. век, в периода между 1662 и 1674г. в Роженската обител избухва опустошителен пожар и изпада в тежко положение. Огнената стихия засяга католикона. Унищожен е манастирският архив. Представа за разрухата и дезорганизацията след пожара ни дават приписките на йерусалимския патриарх Доситей в книги, принадлежали някога на библиотеката на манастира. От тях става ясно, че през 1674г. Доситей посещава Мелник и Роженския манастир и взима от там ценни стари книги. Едната от тях “Тълкувания към Йов”, която датира от 13. век и е украсена с множество великолепни миниатюри, патриархът намира “непочтено хвърлена вътре в мелнишката митрополия”. Другата – ръкопис от 15. – 16. век той взима направо от манастира.

Небрежността на роженските монаси към собствените им книжовни богатства говори за хаоса, настъпил в обителта след фаталния пожар. С течение на времето манастирското братство започва да се съвзема от сполетялата го беда. В началото на 18. век монасите от Роженския манастир се обръщат към константинополския патриарх с молба да потвърди предишните права и имоти на обителта. Молбата им е удовлетворена със сигилий на патриарх Паисий ІІ от 1728г. Същевременно активно се провеждат строително-възстановителни работи. Към 1715г. е обновена пострадалата при пожара главна манастирска църква, чиито прозорци са били украсени с уникални за българските паметници от този период витражи. През 1727г. зографите Теохари и Никола изписват сцената Успение Богородично в притвора на католикона, в която е трябвало да покажат майсторството си, преди да им бъде възложено преизписването на повредените при пожара стенописи в наоса и параклиса “Св. св. Козма и Дамян”. Теохари и Никола обаче не получават голямата поръчка. Изпълнението на тази задача е поверено на екип от епирски зографи. Стенописните работи са завършени през 1732г.

Възстановяването на Роженския манастир става с активното участие на хората от Мелнишкия край. Осемнадесети век е период на икономически просперитет за град Мелник. Активно се развиват търговията, занаятите, винарството и тютюнопроизводството. В града съществуват занаятчийски еснафи на бояджиите, обущарите, кожухарите, златарите, бакалите, табакчиите, сусамо-масларите и абаджиите. В Мелник се произвежда прочутото мелнишко вино, известно и търсено не само в границите на Османската империя, но и далеч извън нея. Градът процъфтява в стопанско отношение, а това дава възможност да се отделят значителни суми за поддържането на многобройните църкви и манастири в Мелник и околността. Част от средствата са предназначени за Роженския манастир. През 90-те години на 18. век са направени някои преправки в олтарната част на главната манастирска църква. Дякониконът е отделен в самостоятелен параклис, посветен на св. Георги. В параклиса е поместен дърворезбен иконостас – един от шедьоврите на възрожденската ни резба.

През втората половина на 18. век Роженският манастир загубва самостоятелността си и е превърнат в метох на атонския манастир Ивирон. Последният е имал значителни владения в Мелник още през 14. век и вероятно отдавна е желаел да прибави към тях и Роженската обител, с която е поддържал тесни връзки. Възползвайки се от финансовите затруднения на роженските монаси, Ивирон успява да постигне това през 1761г. Като игумени на обителта започват да се назначават монаси таксидиоти от манастира Ивирон, които налагат някои от популярните ивиронски култове. За манастира се изработва копие на чудотворната ивиронска икона “Св. Богородица Портаитиса”

В началото на 19. век строителните работи в манастира продължават. Според синодално писмо на константиниполския патриарх Кирил VІ от 1818г., около 1810г. със съгласието на тогавашния игумен е взето решение няколко мелнишки граждани да финансират подновяването на някои остарели манастирски сгради. Тъй като средствата за завършването на започнатите работи не достигат, манастирът задлъжнява и към мюсюлманите в Мелник. Задълженията са толкова големи, че поставят в затруднено положение манастира Ивирон. Въпросът е отнесен до цариградския патриарх, който предлага православните мелнишки граждани, заели средствата за строителните работи в манастира, да се откажат от тях доброволно срещу правото да бъдат вписани в поменика на Роженската обител като ктитори. В писмото на константинополския патриарх не се споменава конкретно какви строителни работи са били извършени, но като се има предвид времето, през което са били осъществени, и значителните средства, които са били необходими, почти е сигурно, че става дума за изграждането на новото триетажно северно крило на манастира.

През 19. век Роженската обител все още запазва значението си на важно културно и религиозно средище в Мелнишката област. През 60-те години на века в него живеят около двадесетина монаси и всяка година в деня на храмовия празник Рождество Богородично край манастира става многолюден панаир. Подчиненото положение на Роженския манастир обаче има негативни последствия и той постепенно запада. Според френския учен и пътешественик П. Пердризе през 1899 – 1901г. той е обитаван само от трима монаси.

В навечерието на Балканската война иконом на Роженския манастир е Жорж Патуа, грък с френско поданство, който безогледно експлоатира подчиненото на обителта местно население. Край на това се слага през 1912г., когато ръководителят на революционно-освободителното движение в Пиринския край – Яне Сандански, изгонва Патуа. Манастирът преминава под ведомството на българската екзархия. По инциатива на Сандански през 1912г. в непосредствена близост Роженската обител започва изграждането на голяма църква, посветена на двамата славянски първоучители – братята Кирил и Методий, която е завършена през 1914г.

Интересът към Роженския манастир и неговите художествени ценности се заражда през 19. век. Първите съобщения са съвсем кратки. През 1844 – 1845г. известният руски славист Виктор Григорович предприема продължително пътешествие из тогавашна Европейска Турция. По време на пътешествието, което има за главна цел издирването на стари славянски ръкописи, Григорович посещава Мелник и съобщава за Роженския манастир. Приблизително две десетилетия по-късно Г. Стрезов, Ст. Веркович и Е. Рокстрох, дават кратки, но интересни сведения за тогавашното състояние на обителта.

Истинско научно изследване на Роженския манастир започва през 20. век. Неговата начална фаза е свързана с френския изследовател Пол Пердризе и с руския учен П. Н. Милюков. В резултат от двукратните посещения (през 1899 и през 1910г.) на обителта от Пердризе е публикувана статия, в която е обърнато внимание на ръкописите, притежавани там, и за пръв път е публикуван ктиторският надпис от 1732г. в наоса на главната манастирска църква. Почти по същото време посещава манастира и П. Н. Миликов - член на руска експедиция, проучваща старините в Македония. Той е първият изследовател, който обръща внимание на художествените паметници в Роженската обител и изготвя опис на стенописите в католикона, чрез който тези паметници влизат в научно обръщение. Роженският манастир придобива известност в научните среди и литературата за него бързо започва да нараства. Част от публикациите разглеждат историята на обителта и свързаните с нея исторически извори. Втора група изседвания засягат архитектурата на Роженския манастир. Има и публикации, посветени на художествените паметници – стенописи, икони, дърворезба. Пръв такава публикация прави известният проучвател на българското средновековно изкуство Никола Мавродинов. Той се спира на стенописите в главната манастирска църква и в костницата и изказва предположението, че стенописите в католикона са дело на светогорски майстори или на техни ученици. Неговите изседвания са продължени и допълнени от други двама изследователи на българските старини – Асен Василев и Васил Пандурски.

Проведените през 70-те и 80-те години консервационно-реставрационни работи на художествените паметници работи в Роженския манастир дават нов тласък на проучванията. Разкрити са неизвестни дотогава стенописи, почистени са вече известните, събрано и реставрирано е значителното иконно богатство на манастира.

През 1990г. е издаден от печат албум с автор Елка Бакалова, представящ в обширна студия историята и паметниците на изкуството в обителта.

През първата половина на 19. век са били обновени редица древни манастири в България в резултат от забогатяването на българската буржоазия, търсеща утвърждаване чрез активна ктиторска дейност. Разположен малко встрани от оживените пътища и големите селища, Роженският манастир е по-малко засегнат от процеса на обновяване и така той запазва в значителна степен автентичния си вид, доближаващ го до представата за средновековните манастири. Той е ценен за нас не само като архитектурен паметник от 16. – 18. век, но и като уникален комплекс от архитектура, монументална живопис, икони, дърворезби, утвари, които образуват хармоничен ансамбъл. Роженският манастир “Рождество Богородично” днес е най-големият манастир в Пиринския край. Към него водят два пътя. Единият от тях свързва Мелник с манастира и води до малка порта до западната страна на манастира. Той е бил първоначалния подход към него, за което говори конфигурацията на манастирския двор, който в тази си част е най-просторен, за да събере множеството поклонници. Другият подход към манастира е от изток, от страната на село Рожен. Този път стига до днешната главна манастирска порта, която има интересна конструкция с елементи на отбранително съоръжение. Входът е станал главен вероятно във връзка със стопанското въздигане на село Рожен и прокарването на по-удобен път през него, свързващ манастира с Мелник. За това се съди по стенописа в люнета на патронната ниша над портата (като патронно изображение е представено Успение Богородично, докато манастирът е посветен на Рождество Богородично) през 1732г. при голямото преустройство на манастира и изписването на сцената от екипа, украсил католикона тогава.

Самото разположение на върха на хълма, както и високите стени с малки прозорчета, придават на манастира укрепен и недостъпен външен вид. Външните стени са градени от големи ломени камъни с хоризонтални дървени сантрачи. Най-живописната част на манастира е изящната дантела от дърво, която плетат чардаците, стълбищата и кьошковете на преливащите се едно в друго етажни нива на жилищните крила. Основната идея в тази архитектура е чардачната система, заложена в архаична простота в по-старото южно крило и развита с възрожденски размах в северното. Това крило завършва в източния си край с чупка с изнесен пред нея кьошк, над който се издига малка варосана бяла куличка камбанария, увенчаваща целия манастирски ансамбъл.

Планът на днешния манастир има форма на неправилен шестоъгълник, чиито страни – манастирските крила са строени по различно време.

Манастирските сгради затварят от всички страни вътрешен двор, сред който се издига главната манастирска църква. Тази организация на постройките около вътрешен двор се утвърждава още през класическата византийска епоха и се налага трайно в манастирското строителство във всички православни земи. Формиралите се още в ранновизантийския период основни правила на монашеския живот определят и обособяването на главните манастирски сгради. Наред с главната църква (католикона) е задължително присъствието на манастирската трапезария, както и на манастирската костница извън стените на обителта. В Роженския манастир, като организация на архитектурните елементи се различават чертите на средновековния манастир, преобладаващи пред така наречения възрожденски манастир. Дворът е тесен, предназначен не толкова да приема поклонници, колкото да обслужва нуждите на малобройното братство. Друг характерен белег е липсата на голямо манастирско стопанство, което през Възраждането има производителни функции. В Роженския манастир стопанските сгради имат спомагателна роля, пряко свързана с бита на монасите – складове, мази, винарска изба, конюшни, обор. Те са разположени в приземния етаж на жилищните крила. Предполага се, че село Рожен е било основано и с цел да изхранва манастира. В него са живеели селяните, обработващи манастирските земи. Поради това самият манастир не е развил по-голямо стопанство и е запазил средновековната си структура.

За най-старо от манастирските крила се смята южното. То се издига върху “стари каменни основи”. Построено е на ръба на стръмния склон на хълма, който естествено го укрепява. На втория етаж на това крило се намира старата манастирска трапезария, монашеските килии, а в източия му край е игуменарницата. Дървена стълба води към втория етаж, свързвайки южната врата в притвора на католикона с трапезарията. Северното жилищно крило е построено по-късно от южното, което обаче е послужило за образец. Приземието тук също е предназначено за стопански нужди, а на горните два етажа са жилищните помещения, чиито стаи са по-големи и във всяка една има огнище. Някои учени свързват построяването на това крило с разбойническите нападения в околностите на Мелник в средата на 18. век. Тогава някои мелнишки първенци построяват северното крило, което затваря манастирския двор, и манастирът става убежище в смутното време. Най-вероятно изграждането на тази част от манастирските сгради се отнася към периода на замогване на манастира в началото на осемнадесетото столетие, когато той е бил цялостно обновен – възстановен е католиконът, а след това, през 1732г. и изписан. По същото време или скоро след това е изграден източният ограден зид, който затваря манастира от всички страни.

Главната църква (католиконът) е най-важната култова сграда в един манастир. Тя е идейно и композиционно ядро, около което се обединява целият манастирски комплекс и затова най-често е разположена в средата на манастирския двор. В нея се съсредоточава най-съществената част от живота на монасите – тяхното участие в богослужението (извършват се ежедневните и празнични богослужения). Но тя е и култово средище и на цялата околност – колкото по-голям и по-почитан е манастирът, толкова повече хора от близки и далечни селища се стичат в него.

Католиконът на Роженския манастир е трикорабна безкуполна постройка, покрита с дървен двускатен покрив, обединяващ трите кораба. Средната абсида е петстенна, а страничните – тристенни. Откъм южната фасада е изградена открита нартика. Църквата е с относително големи размери – дължината заедно с абсидата е 27 м, а ширината – 13 м. Малко са манастирските и селищните църкви от тази епоха по българските земи, които имат такива размери. Необяснимо е разположението и в манастирския двор – твърде близо до източния ограден зид на манастира. Тя се състои от просторен наос, обширно олтарно пространство и притвор, северната част на който е обособен като самостоятелен параклис. Четири двойки високи дървени колони разделят трите кораба в наоса, а внушителен дърворезбован иконостас отделя олтарната част от зрителя. Към края на 18. век в диаконикона е оформен малък параклис, посветен на св. Георги, снабден с отделен дърворезбован иконостас. Този така наречен “малък роженски иконостас”, останал в олтара зад големия иконостас, е работен през втората половина на века от неизвестен, най-вероятно атонски резбар. Архитектониката и композицията на иконостаса са нетрадиционни, а резбованите орнаменти и изображения са сред най-изкусните произведения на дърворезбата, запазени у нас. Големият иконостас в наоса е изработен и поставен при обновяването на църквата в началото на 30-те години на 18. век. Иконите върху него, голяма част от които и днес са на местата си, са дело на зографите, изпълнили стенописите в наоса и параклиса на църквата през 1732г. Богато орнаментираният иконостас е един от първите предвестници на новата възрожденска дърворезба. Заедно с него са били изработени амвонът, владишкият трон, кивотът над олтарната трапеза, проскинитарият и полилеят, също украсени с дърворезба. Тези части на църковния интериор са не само най-ранните датирани у нас произведения на църковния мебелиар от поствизантийския период, но те образуват и най-ранния у нас, а и един от малкото на Балканите, оригинален ансамбъл с всички елементи на църковния интериор, изпълнени едновременно и от един екип. В параклиса на светците лечители Козма и Дамян, разположен в северната част на притвора на католикона, също е запазен оригинален иконостас. Съставен е от разнородни елементи, изписани и резбовани, които датират от различно време – 16., 18. и 19. век.

За времето на възникването на главната манастирска църква съществуват различни мнения – от 12. до 16. век. Тъй като не са провеждани системни археологически разкопки на църквата и на пространството около нея, архитектурните и особености не са достатъчно основание за датирането и, то най-достоверни остават данните от запазените в църквата стенописи. Най-ранната дата е годината 1597 върху надвратните изображения на фасадата. Тази година вероятно бележи последния етап от цялостното изписване на католикона след неговото построяване, т.е. през втората половина на 16. век. От стенописите в наоса са останали само тези в дебелината на прозорците на северната и южната стена. По същото време е бил изписан и притворът, докато параклисът в него не е бил украсен със стенописи. Големият пожар през 17. век в значителна степен поврежда най-вече покривната конструкция и наоса на църквата. Той налага и цялостното обновяване на католикона в началото на 18. век. Това обновяване вероятно не е засегнало архитектурния тип на църквата, което се съди по стенописите в прозоречните ниши. Главната църква на Роженския манастир е най-ранният представител на типа трикорабна църква с псевдобазиликално покритие по българските земи, който се налага в българската архитектура едва през епохата на Българското възраждане.

Притворът е важен дял от християнския храм, особено от манастирския. Той се намира в западната му част и служи за преддверие. В притворите са се извършвали някои служби от богослужебния цикъл: всенощното бдение, оглашението, повечерието, полунощницата, водосветът (когато няма специално съображнеие) и други. Притворът е бил достъпен и за нехристияни – езичници, евреи, мюсюлмани или отлъчени от църквата, където те са се приобщавали към словото божие. В манастирските притвори са се опявали починалите монаси, а по време на постите, когато не се е разрешавало хранене в трапезарията, се е раздавала оскъдна храна.

Роженският притвор е помещение със сравнително големи размери, като на всяка от четирите стени има по една врата. Две от тези врати – западната и южната, водят навън, източната води към наоса, а северната – към параклиса “Св. св. Козма и Дамян”. Два прозореца, разположени високо на западната стена, осветяват помещението.

В северозападния ъгъл на католикона има малък параклис, посветен на светците безсребърници Козма и Дамян. Манастирските параклиси представляват неголеми култови съоръжения, в които не се извършва Света литургия, а само някои второстепенни служби. Според функцията си те биват ефимерийни (ежедневни, дневни), поминални и аязмени. Съгласно късносредновековната монашеска традиция в ефимерийните параклиси са протичали ежедневните служби, а неделните и празничните литургии са се отслужвали винаги в католикона. Някои от тях са били освещавани и са служели като зимни църкви. Тези параклиси най-често са били включени в структурата на католикона, в жилищните крила или са били свободно стоящи, а през средновековието са се помещавали и в отбранителните кули. Някои изследователи са смятали, че параклисът е бил оформен в началото на 18. век, по инициатива на ктиторите на голямото преустройство и на украсата на Роженския католикон, но данните от архитектурата и от стенописите в притвора говорят против това предположение. Северната стена на католикона не показва следи от доизграждане или преправки, а върху северната стена на притвора над вратата в параклиса има малка патронна ниша, в която още в края на 16. век са били изписани светците Козма и Дамян. Това свидетелства, че още тогава параклисът е бил посветен на тях. Неизвестно по какви причини той е останал тогава неукрасен. В края на 18. век в параклиса е била поставена голямата икона на Богородица Вратарница или Портаиса, копие на прочутата чудотворна икона на манастира Ивер на Атон. Днес тази икона се намира в наоса на църквата.

Трапезарията е втората по значение след католикона култова сграда в един манастир. Тя няма точно определено място в неговия план. Обикновено е разположена в непосредствена близост до главната църква, най-често от западната и страна, а също и от южната, така че преходът от едната сграда в другата да е възможно най-кратък. Трапезариите са свободно стоящи или са включени в приземния етаж на едно от жилищните манастирски крила. Това произтича от тяхната специфична функция и от необходимата им връзка с кухнята – магерницата и други стопански помещения. В това отношение разположението на Роженската манастирска трапезария на втория етаж на южното жилищно крило е уникално.

Като архитектура средновековните трапезарии не са особено разнообразни. Най-разпространен тип е правоъгълното помещение с плосък таван, с абсида на късата стена и с други по-малки ниши и стенни шкафове в стените. По дължината на помещението са се разполагали една или две дълги маси. Другият тип, който се среща е кръстовидният. Много рядко манастирските трапезарии са куполни или засводени постройки. Роженската трапезария е неголямо по размери (7,2 на 16 м) правоъгълно помещение с плосък дървен таван. На източната къса стена има плитка абсида. Пред нея е било мястото на игумена, който е председателствал братската трапеза. Два прозореца върху северната и шест върху южната стена днес осветяват помещението. Трапезарията многократно е било преустройвана, което много затруднява експонирането и в нейния първоначален вид.

Според установената още в класическата византийска епоха традиция, фиксирана в редица ранни манастирски типици, монасите в един манастир са били погребвани в гробище, което винаги се намира извън манастирските стени. В това гробище е можело да бъдат погребвани само братя от обителта. Често в него били издигани специални гробищни църкви или параклиси, в които са се извършвали съответните служби за помен на починалите монаси. Във византийската архитектура се утвърждава типът двуетажна църква гробница. В приземния етаж са се съхранявали костите на починалите братя, които са се пренасяли тук от манастирското гробище след 7-годишен срок. Още най-ранните византийски костници са били, ако не изцяло, то поне частично стенописвани, като със стенописи е бил украсяван най-вече параклисът на втория етаж. Строежът и изписването на манастирските костници е традиция, която живее дълго в манастирите по българските земи. Третата по важност култова сграда в Роженския манастир е костницата. Тя се намира на около стотина метра извън стените на манастира, сред братското гробище. Костницата е малка двуетажна паянтова постройка. Долният етаж е грубо граден от големи ломени камъни, а горният е от кирпич, укрепен със сантрачи, оформящи фасадата. Дървена стълба води към входа, който се намира на северната стена на втория етаж. Този етаж представлява параклис, посветен на св. Йоан Предтеча и се състои от малък наос и преддверие. От преддверието по тясна дървена стълба се слиза в самата костница (или крипта), където се съхраняват костите на починалите монаси. В ктиторският надпис, изписан в наоса на параклиса на костницата, вляво на вратата, се казва, че храмът се “въздигна” и “построи” през лятото на 1662г., когато е изпълнена и стенописната му украса.