Нeщо по дeятелността на Софийския окръжен съд в някои от нашите партийни ежедневници

Нeщо по дeятелността на Софийския окръжен съд

В някои от нашите партийни ежедневници¹ се явиха закачливи бележки по повод деятелността на софийските съдилища, чрез които се целеше да се дискредитира нашето съдийство и представи пред очите на обществото като такова, което малко залъга за бързото и добросъвестно изпълнение на възложената му работа. Не бихме обърнали внимание на подобни бележки, още повече като се вижда от самото им съдържание, че те са написани от хора озлобени или невежи, ако в действителност нашите съдилища, особено сега, след войната, не се заплашваха от страшната перспектива на една бързо настъпваща дезорганизация. Макар и нашите бележки да се отнасят само до деятелността на Софийския окръжен съд, то те биха могли да служат и за останалите наши съдилища, защото отношението на работата към съдийския и помощен персонал е вред почти същото. И през миналите години, както и през тая, се написаха окръжни за усилването на деятелността. По установения канцеларски ред те са се прочели, разнасяли са се от стая в стая, съдиите са ги подписали, класирали са ги след това в някое канцеларско дело и въпросът от формална гледна точка е бил изчерпан, без обаче с това да се е усилила деятелността на съда и въобще да се е постигнал и най-малкият резултат.

Ние мислим, че никой от тия, които познават добре работата в съдилищата, не би дръзнал да обвини съдиите в недостатъчна заинтересованост и работа, а напротив – мислим, че всеки би трябвало да ги вини в прекомерна бързина, вследствие на която качеството на работата от година на година става все по-лошо. За да може да се работи, трябва преди всичко да са налице условията за спокойна работа. Условията, при които работи българският съдия, са може би единствени и при тях никой чужд съдия, освен българският, не би могъл и не би се съгласил да работи. Не искаме да ни обвинят в празнодумство и ще изложим причините, вследствие на които деятелността на нашите съдилища е непълна и куца. Нека се забележи, че ако всички тези лоши условия не бъдат напълно премахнати, злото ще продължава да съществува и спъва деятелността на съда, от което единствено ще страдат интересите не само на отделните личности, които непосредствено чакат защита на интересите си от съда, а вследствие на тая непълна и спъната деятелност ще страдат и ще се накърняват най-висшите интереси на обществото.

Благодарение на обстоятелството, че винаги се е гледало през пръсти щом въпросът се отнася до правосъдието и винаги въпросът се е разрешавал с похвали за добросъвестността, честността и изключителната работоспособност на българския съдия, ние можахме да достигнем до положението на пълна безизходност, в която се намираме днес. Съдията пак работи до пълно изтощение, той пак мълчи, както и по-рано и никога не е мислил, нито мисли, чрез стачки и други средства да налага законните си искания, но товарът е вече тъй голям, че при всичкото си желание, той е безсилен да разреши тая маса въпрси, които му се поставят за разрешение от частните лица и публичната власт. Поставени при тая невъзможност, съдиите бързо напущат службата, не само защото тя не може да задоволи и най-скромните искания – да преживяват, но и защото виждат, че при тия условия на невъзможна работа, моралният гнет за неизпълнения дълг пак ще трябва да легне изключително върху тях. Ако не бяха изключителните условия, желанието им да се доберат до една дребна пенсия, за добиването на която са вложени най-добрите години от живота им и съзнанието, че в тия трудни за родината времена всеки трябва да жертва личното си благо за благото на обществото, то ние първи щяхме да останем без съдилища и да дадем начало на анархията. Може би висшите представители на публичната власт тогава щяха да направят всичко необходимо, даже повече от това, което се иска, само че то щеше да бъде безполезно като направено много късно.

Обществото има право да негодува за бавното движение на делата, вследствие на което интересите на мнозинството се накърняват. Съдебната защита става без значение, щом се дава не навреме. Каква полза, че X или У е спечелил едно дело за нарушено владение, за собственост, или друго някое вещно или лично право, щом като разрешението идва едва след осем или десет години? Интересът би бил защитен само тогава, когато в един кратък срок от година, при сложни дела – две години, а в изключителни случаи в три години всеки спор ще бъде окончателно ликвидиран в трите инстанции и по този начин се даде възможност на правоимащия напълно да се ползва от правото си.

Каква полза или какво реално удовлетворение би получил гражданинът, който обиден, наклеветен или осакатен се добере до една осъдителна присъда след пет, шест, или десет години, когато през всичкото това време той е трябвало да бъде под гнета на своето неудовлетворено правно чувство?

Ако приемем даже, че моралните и материални страдания на отделните личности нямат особено значение, пък бързината на гражданските и углавни спорове е наложителна, защото по този начин ще може да се повдигне разкапаната обществена дисциплина, престижът на публичната власт и едва при това положение ще може да се говори за криминална политика. Нека не бъде чудно никому, ако кажем, че има дела от крупен обществен интерес, които по десет години стоят в окръжния съд, без да са могли да бъдат разгледани. Има случаи, когато подобни дела, след като се пренасрочват и разтакат, най-сетне се завършват със смъртта на виновните лица, за да се повдигне след това нов и безконечен спор за ликвидиране на гражданските последици. Дребните и леки дела постепенно се промъкват и като че дават вид на известна деятелност, когато, по нашето мнение, те не само не би требвало да изпреварват, а напротив – би трябвало да бъдат разрешавани, ако не след, то поне заедно с тия, в които са ангажирани по-крупни граждански или обществени интереси. От Освобождението на България числото на делата се е почти одесеторило, престъпността се е усилила и придобила видове неизвестни на миналото, имуществените и търговските отношения са се не само увеличили, но и усложнили, обаче числото на съдийския и помощен персонал не се е даже и удвоило. Последното увеличение на съставите в апелативните и Касациония съд не ще спомогне с нищо, защото те имат специално назначение и от друга страна окръжните съдилища остават със съставите, в които са били преди войната. Практиката в някои съдилища да ликвидират старите дела не допринася нищо, защото чрез нея не се достига друго, освен да се забавят и изоставят новообразуваните дела, а съвместното гледане на едните и другите носи същия резултаг, така щото остава едно единствено средство – да се увеличи съдийският помощен персонал в един кратък срок, като се ликвидира наследството от миналото и след това вече се изисква подобрение на качеството на работата. Какво увеличение е необходимо, ще ни покаже долното извлечение от деятелността на Софийския окръжен съд през 1910, 1911, 1912, 1913, 1914 и 1916 години.

За да бъдат резултатите точни, ще приемем, че деятелността на съда продължава през цялата година и числото на съдиите е неизменно съгласно средното им число в продължение на годината и след това ще изчислим работното време съгласно деятелността. Като работни дни ще приемем всичките присъствени дни без инцидентно наложните празнувания, ще предположим, че съдията не заболява, а времето за разрешаването отделните въпроси ще изчислим въз основа на времето, необходимо само за написване на решението, присъдата, определението и други съдебни актове, без да оставим време за никаква справка. 

Работата на съдебните кандидати не е изчислена, понеже се компенсира с времето, което се губи по подготовката им. Освен това, при недостатъчните и тесни помещения, често пъти изгубеното време е във вреда на съдиите. При това положение ще имаме:

Неделни дни – 52

Господни, светителски и официални дни 22

Всичко 74

Остават през годината работни дни 291. 8 часа = 2328

1. Съдебно заседание в гражданско отделение трае 5 часа

2. Съдебно заседание в углавно отделение трае 6 часа

3. Разпоредително заседание в гражданското и наказателното отделение – по 10 минути за разучаване и доклад и 10 минути за написване всеки въпрос – общо 20 минути

4. За общо събрание 1 час

5. За написване на едно решение 4 часа

6. За написване на една присъда 3.5 часа

От представените по-горе изчисления се вижда, че ежегодно има недостиг средно за годините: 1910, 1911, 1912 и 1914 по 693 работни часа, които се изразяват в една бърза и недоброкачествена работа, докарват съдията до пълно изтощение и не му дават абсолютно никакво време да направи нужните справки и да следи юридическата литература.

Прочие, за да се покрие горният недостиг от време, само за извършването на текущата работа, без да се дава пак възможност на съдията за една по-свободна деятелност, би трябвало на всеки трима съдии да се придаде още един. Това ще се изрази в следните цифри: 291 работни дни X 8 часа = 2328 часа. Средният недостиг 693 часа X 3 = 2079 часа.

Да се забележи, че това увеличение ще допринесе само за подобряването качеството на текущата работа, без да се даде време за довършване претрупаната работа през двете войни и без да се даде възможност да се разгледа нито едно от изостаналите висящи дела.

От недостига на време явяват се и ред други последствия като нееднаквост в разрешаването на въпросите в разните отделения на съдилищата с няколко отделения, даже нееднакво разрешение на въпросите в едно и също отделение при допълнени или променени състави. Различното разрешение би се избегнало, ако съдиите имаха достатъчно време в общите събрания или срещи да беседват по по-сложните въпроси и предварително да установяват практика по измененията и допълненията на старите или новосъздадените закони. Засега всяко отделение работи абсолютно самостойно и от сутрин до вечер се бърза да се разрешат текущите въпроси, да се свърши съдебното заседание и да се напишат и подпишат съдебните актове.

Предположението, че ръководителите на заседанието – старите членове или подпредседателите, ще могат да влияят за установяването на едно еднакво разрешаване на въпросите, е погрешно, понеже и не само че са заети заедно с всички съдии в съдебните заседания, но там лежи и една допълнителна административна деятелност, която едва понасят. В това отношение е нужна основна корекция, да се попълнят съставите на отделенията, като всеки състав има най-малко трима съдии, един допълнителен съдия и един подпредседател, който да следи деятелността на своето отделение в свръзка с деятелността на другите отделения и по този начин да се достигне желаният резултат за еднакво разрешаване на въпросите от всички състави. Ако се изиска, обаче, всичките висящи дела да бъдат свършени и съдилищата да могат да рааглеждат бързо постъпилите въпроси, то едно удвояване на съдийския персонал е наложително. До преди войните съдилищата имаха добре подготвен помощен персонал, обаче, заедно с поскъпването на живота, тоя персонал масово емигрира в разните министерства, гдето му се даде едно много по-добро, почти двойно възнаграждение. Сега ежедневно има липса от подсекретари, писари, призовкари, архивари и пр. и с това даже свършената работа остава натрупана и трябва да чака месеци, за да може да се експедира. Помощният персонал в съда добива добра подготовка понеже неговата работа постоянно се следи и поправя от съдиите. Един път обаче добил опитност, писарят или призовкарят напуща и с добрата атестация, че той е работил в окръжен съд, навред бива предпочитан и добре платен. По този начин съдът се обръща в училище за добри помощни работници, без да може да ги използва, когато те бъдат напълно подготвени за една по-самостойна и по-бърза деятелност. Не би било мъчно да се запази персоналът; достатъчно е само неговите заплати да отговарят на тия, които се плащат в другите учреждения.

Немалко значение за бързината и експедитивността би имало установяването на едно административно отделение и административна канцелария в окръжните съдилища, чрез които съдиите се избавят от маса излишни проверки на преписи и подписването на хиляди черновки и оригинали. Веднъж разрешен въпросът в съдебно или разпоредително заседание и надлежният съдебен акт, подписан от състава на съда, последният трябва да се пренесе в административния отдел, гдето окончателно да се ликвидира. Няма нужда веднъж написаното определение да се поднася още няколко пъти на същия състав, който да подписва дневника, да подписва оригиналното определение, а след това старшият член или подпредседателят да подписва и безбройните преписи, искани от страните. Това обикаляне на едно и също отделение губи времето и разсейва вниманието на състава. Благодарение на това, пред вратата на всяка съвещателна стая чакат десетки заинтересовани лица и всеки удобен момент безпокоят съдията с въпроси – дали определението е подписано, дали нужните преписи са готови, дали исканата заповед е написана, подписана и изпратена. Административният отдел ще прибира всички тия разрешени въпроси, заведущият го подпредседател или съдия ще проверява и подписва всички нужни преписи и по тоя начин ще се спаси време и ще се даде спокойствие на съставите.

Практиката, да се назначават писари с малки заплати и с това да се увеличава числото им, не само нищо не допринася, а напротив – вреди на работата. По-добре е вместо 3-ма писари, за които е нужно цяло помещение, да има само един добре подготвен машинописец, който по-чисто и разбрано и по-бързо ще може да извършва възложената му работа. Благодарение на постоянните икономии и липса на персонал, често пъти приложените преписи нямат нищо общо с оригинала, а йероглифите, с които са написани, не би могъл да разтълкува и най-добрият графолог.

Една от големите пречки за добра и бърза работа е и липсата на достатъчно помещения. Софийските съдилища остават все в помещенията, в които са от дълги години, макар персоналът и работата да са увеличени. Свръх всичко това, последната година Софийският апелативен съд е лишен от помещението си и трябваше част от архивата му да се пренесе в някои зали на Окръжния съд, а останалата част, заедно със състава на съда, да се настани във Върховния касационен съд. При това положение работата в Окръжния съд се затрудни още повече, понеже за две от отделенията липсваха заседателни зали. Двете отделения трябваше да се помещават и работят в една и съща зала, а едното не работеше, понеже липсваше зала и някои от съдиите не бяха още демобилизирани. Тази липса има за последствие, че вместо по четири заседания отделенията можеха да насрочват само по три. През десетте работни месеца, следователно, само по липса на помещение трябваше да се изгубят от трите отделения 120 заседания, с които безспорно числото на висящите дела се увеличава. Ако вземем най-малко по десет дела за всяко заседание, по тая причина само, останали са неразгледани 1200 дела, което е средната деятелност на две отделения за една цяла година. Понеже Апелативният съд и тая година ще гостува в Окръжния съд, резултатът ще бъде същият и нови 1200 дела ще останат неразгледани. Кога и кой ще гледа тия дела и какво ще стане с ангажираните в тях интереси? На тоя въпрос не може да отговори никой, защото всички се спират пред факта, че помещения нямало и не можели да се намерят. Столицата е тясна, щом трябва да се намери място за едно съдилище, тя е обаче прекомерно широка, за да даде не само удобно место, но и пълен комфорт, щом това се отнася до някое акционерно дружество, елегантна пивница или някое друго увеселително заведение.

Отдавна е назначена кодификационна комисия. Тя работи при Министерството на правосъдието и не може и не требва да се очаква, че нейната работа ще се привърши тъй скоро. Трябва още дълго време съдилищата да си служат с отделните сборници, сборничета, закони, листчета за допълнения, изменения, изменения на допълненията, допълнения на измененията и пр., които в един страшен хаос са разхвърляни тук-таме и за ползуването от които би трябвало да се прекара един специален курс. Bярно е, че Софийският окръжен съд има библиотека, обаче това е само по име. В тая малка и тъмна стаичка има няколко шкафа и неопитната библиотекарка почти никога не може да намери това, което търси. Там също трака пишуща машина и е тъй претрупано, че не можете да намерите ъгъл, гдето да разтворите книгата и проверите, има ли това, което търсите. За шест отделения, всяко от които представлява отделен окръжен съд, само една неопитна библиотекарка, която няма абсолютно никакво понятие нито от работата на съда, нито от библиотечното дело, ако даже би била опитна, работата пак не би вървяла, защото повечето от законите са изгубени, разкъсани и въобще недостатъчни. Често пъти през време на заседанието трябва да се направи справка, но никогаш не се достига до такава и въпросът се разрешава на приумица или някой от съдиите сам трябва да намери, или купи това, което му е необходимо. Даже обикновените сборници от закони липсват и рядко са отделенията, гдето има отделен сборник за всеки съдия. Отпуснатите напоследък неподвързани сборници ще служат месец-два, ще останат с половината от листите си, сборници пак няма да има и съдиите ще чакат ред, за да направят нужната им справка. Ако от всяка искова молба от 1000 лв. нагоре или за всеки 1000 лв. се вземе по 10 ст., или за прокурорските надзори от всяка частна жалба по 10 ст. или даже и по-малко, то в продължение на няколко години би се образувал фонд, чрез който не само че биха се подобрили библиотеките и би се издържал библиотечният персонал, но биха могли да се създадат отделни библиотеки за всяко отделение и да останат суми, с които съдилищата биха могли да покриват случайно изникналите нужди.

Това са някои от условията и то набързо и накратко изложени, при които се работи в Столичния окръжен съд. Нека никой не вини съдиите, защото при лоши и тежки условия добра работа не може да има.

С цифрови данни би могло твърде много да се каже и за прокурорския надзор при съда, обаче това излиза от кръга на нашите бележки. Ще споменем само, че там има неразгледани от месеци и години около 8 – 10 000 преписки, които едва ли ще се разгледат някога. Те ще получат своя край чрез някаква давност – процесуална или материална, и ще се освободи заеманото място за нова партида, ако разбира се не се увеличи персоналът, който да може най-после да насмогне над работата. При положението обаче, в което паркета се намира днес и от години, бихме могли да си представим каква криминална политика сме водили и въобще бихме могли да водим. Мнозина говорят, че публичната власт нямала авторитет и била безсилна; ний се чудим, че тя още не е напълно дискредитирана. Силата на публичната власт е изключително в добре организираните съдилища и напълно самостойните съдии; дезорганизират ли се съдилищата, крахът на публичната власт е естествено последствие.