Нюрнбергският процес 1945-1949 и Международният военен трибунал



Дата27.10.2018
Размер344.52 Kb.

 

Нюрнбергският процес 1945-1949 и Международният военен трибунал



С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

1. Възникване на идеята за процес срещу главните военнопрестъпници
2. Учредяване на съда
3. Място на провеждане на процеса
4. Главни страни в процеса
5. Юридическа валидност на съда
6. Военното престъпление
7. Нюрнбергски принципи
8. Агресивната война
9. Нюрнбергската защита
10. Приносът на Нюрнбергския процес и влиянието му върху развитието на международното криминално право
11. Международният трибунал за престъпленията в бивша Югославия
12. Легитимност на трибунала
13. Международен трибунал или военни съдилища
14. Международен криминален съд


 

Нюрнбергският процес е събирателно название за процесите срещу официални лица и организации, свързани с Втората световна война (1939-1945) и Холокоста по време на нацисткия режим (1933-1945). Те се провеждат в Нюрнберг, Германия от 1945 до 1949 г. в Нюрнбергската съдебна палата. Пръв и най-известен от тях е “Процесът срещу главните военнопрестъпници пред Международния военен трибунал (МВТ), който осъжда 24 от най-важните пленени партийни водачи и военни командири на нацистка Германия. Той започва на 20 ноември 1945 г. и продължава до 1 октомври 1946 г. Втората серия процеси, т.нар. последващи процеси засяга военнопрестъпници с не толкова голямо значение колкото в първата. Те са проведени под закон №10 на Контролния съвет(1), и включват известния “Doctor`s Trial”(2) (букв. “Процесът срещу докторите”).

1. Възникване на идеята за процес срещу главните военнопрестъпници

Материали, освободени от секретност на 1 януари 2006 г. от британското военно министерство, показват, че в началото на декември 1942 г. кабинетът обсъжда политиката си за наказване на водещите нацисти, ако те бъдат пленени. Британският премиер Уинстън Чърчил се застъпва за процес, завършващ със смъртна присъда и бърза екзекуция, за да бъдат заобиколени правните препятствия, но е разубеден доста по-късно през войната от САЩ. В края на 1943 г. по време на Техеранската конференция Сталин предлага екзекуцията на 50 000-100 000 германски щабни офицери. Не разбирайки, че той не се шегува, Рузвелт с насмешка добавя, че 49 000 наистина най-вероятно ще бъдат убити. Но Чърчил отхвърля идеята за “хладнокръвната екзекуция на войниците, които са се били за родината си”. Той заявява, че военнопрестъпниците трябва да платят за престъпленията си и съгласно документ от Московската конференция, който той саморъчно е съставил, те трябва да бъдат съдени на местата, където са извършени престъпленията. Чърчил енергично се противопоставя на екзекуциите с политическа цел.

Американският министър на финансите Хенри Моргентау 'Mладши' предлага план за пълна денацификация на Германия, известен като план “Моргентау”. В него са включени методи като депортацията, принудителния труд и икономически репресии подобни на тези от Версайския договор. Чърчил и Рузвелт подкрепят плана и стигат дотам, че търсят признаването му на конференцията в Квебек през септември 1944 г. Но Съветския съюз заявява предпочитанието си за съдебен процес. По-късно на обществеността е представена детайлна информация за плана “Моргентау”, която предизвиква широко разпространен протест. Рузвелт, виждайки силната публична съпротива го изоставя, но не предприема нищо, за да подкрепи каквато и да е друга позиция по въпроса. Отказването на плана “Моргентау” поражда нуждата от нов метод за справяне с нацистките водачи.

Проектът за “Процес срещу европейските военнопрестъпници” е изработен от военния министър Хенри Л. Стимсън и Военния департамент. Рузвелт умира на 12 април 1945 г. Новият президент Хари С. Труман подкрепя твърдо съдебния процес (вероятно виждайки в това възможност за показен процес, който ще привлече огромен обществен интерес).

През юни 1945 г. когато делегациите на четирите Съюзнически сили се събират в Лондон на международна конференция, представителите на САЩ изказват мнение, че нацистките водачи не могат да бъдат екзекутирани, без да им бъде дадена възможност да се защитят в съдебен процес. Принципите на справедливостта, безпристрастността и подобаващ процес, които обсъждат делегатите на САЩ, са минималната основа, на която трябва да се крепи този процес. Американските представители се опасяват, че Съюзниците могат и вероятно ще бъдат възприети като двулични, тъй като те отричат на победените същите права, които те самите са отказали на жертвите си по време на войната.

Много от вероятните обвиняеми са мъртви или не могат да бъдат открити след войната. Адолф Хитлер, германският диктатор, който стои зад повечето от основните военни престъпления, извършени от обвиняемите, съдени в Нюрнберг, Хайнрих Химлер, райхсфюрер на SS (нацистка организация, натоварена с охраната на конентрационните лагери, Gestapo, тайната държавна германска полиция.) и Паул Йозеф Гьобелс, нацисткия пропаганден министър, се самоубиват в последните дни на войната. Бенито Мусолини, тоталиратрният диктатор на Италия, е разстрелян и обесен през април 1945 г. Други, като подполковникът от SS Адолф Айхман, който е смятан за “архитект” на “окончателното решение” за унищожаване на евреите в Европа и д-р Йозеф Менгеле, който извършва експерименти със затворници в концентрационните лагери, успяват да се измъкнат от Германия (макар и временно) и се укриват в Южна Америка. Не всички нацистки водачи обаче успяват да избегнат правосъдието. Двадесет и четири от тях са привлечени под отговорност по Нюрнбергската харта за военни престъпления. Трибуналът осъжда осемнадесет и освобождава трима обвиняеми (д-р Ялмар Шахт, президент на Централната германска банка, Ханс Фрицше, министър на пропагандата за германското радио и Франц фон Папен, вицеканцлер на Германия). Един от обвиняемите (д-р Роберт Лай, лидер на Германския Работнически Фронт) се самоубива преди да започне процесът; един обвиняем (Густав Круп фон Болен унд Халбах, германски военен индустриалец) е намерен за умствено и физически неспособен да застане пред съда; и един обвиняем (Мартин Борман, секретар на Хитлер и началник на канцеларията на нацистката партия) е осъден задочно, тъй като местонахождението му е неизвестно.

2. Учредяване на съда

На 8 август 1945 г. Съюзниците подписват конвенция, която носи името “Споразумение относно преследването и наказването на главните военнопрестъпници от европейските сили на Оста”, което поставя параметрите, с помощта на които обвинените ще бъдат съдени. С тази конвенция, която е наричана “Лондонско споразумение” или “Нюрнбергска харта”, съюзниците провеждат делата срещу нацистките лидери в Нюрнберг както и наказателното преследване срещу по-маловажните фигури в четирите окупационни зони, на които е разделена Германия. Американските военни трибунали в Южния Пасифик под командването на генерал Дъглас Макартър съдят обвинените във военни престъпления японци.

Процесът срещу главните военнопрестъпници започва на 20 ноември 1945 г. и завършва на 1 октомври 1946 г. 33 свидетели дават показания за обвинението. 80 свидетелстват за защитата, включително 19 от обвиняемите. Още 140 свидетели предоставят показанията си във вид на писмени разпити. Обвинението въвежда писмени доказателства включително оригинални военни, дипломатически и държавни документи от нацисткия режим, които попадат в ръцете на Съюзниците след края на Третия райх. Съдът назначава преводачи, които превеждат заседанията на четири езика: френски, немски, руски и английски. Записаните показания, предоставени от обвинението, са превеждани на родния език на всеки обвиняем. При преценка на приемливостта на отделни документи или показания МВТ не се ограничава от технически правила от англо-американската правна система.

МВТ прави всичките си решения с вот на мнозинството от четирите главни съдии. Когато мненията им са крайно различни, председателят на съда лорд Джефри Лорънс от Великобритания има решаващ глас. Във всички други случаи, гласът на Лорънс не тежи повече от този на съветския съдия Йон Никитченко, френския съдия Анри Дондию де Вабр и американския Френсис Бидъл, или от гласа на който и да е от заместниците. Решенията на МВТ, включващи всички постановления, решения или присъди, са окончателни и не подлежат на апелация.

Нито защитата, нито обвинението имат право да възразят срещу юридическия, политическия или военния авторитет на съда. МВТ заявява, че неговата юрисдикция произтича от Лондонското споразумение, което е промулгирано от Съюзниците съобразно тяхната вродена законодателна власт над победените нации, които са капитулирали безусловно. Според трибунала всеки съюзник притежава абсолютното право да законодателства над територията, която е окупирал. Създавайки МВТ, съдът заявява, че Съюзниците “правят всичко заедно, което всеки един от тях може да направи самостоятелно.”

Правната основа за процеса се основава на “Лондонската харта”(3), публикувана на 8 август 1945 г., която ограничава процеса до “наказване на главните военнопрестъпници от европейските страни от Оста”. В Нюрнбрег около 200 германски обвиняеми по дела за военни престъпления и още 1600 други са съдени със стандартните средства на военното правосъдие. Правната основа за юрисдикцията на съда е дефинирана от инструмента на капитулацията на Германия, политическата власт и право на Германия преминават в Съюзническия контролен съвет(4), който имайки суверената власт над Германия, може да избере да накаже нарушаването на международното право и законите и обичаите на войната. Тъй като съдът е ограничен до разглеждане на военновременните престъпления, той няма юрисдикция над престъпленията, които са извършени преди избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г.

Ограничението в процеса изразяващо се в преследването и наказването само на лица от страните на Оста води до обвинения в “справедливост на победителя”(5) т.е. военните престъпления на Съюзниците няма да бъдат разглеждани. Тази критика за пръв път е ясно изразена от Сенатор Р. Тафт още през 1946 г., но става особенопопулярна, след като Джон Кенеди я повтаря в книгата си "Profiles of Courage", 1956. Тя определя Трибунала в Нюрнберг като съд на победители над победени - условие, без което той не би бил изобщо създаден. Оттук и справедливостта, с която е обвързан като съд, е фиктивна. Тя само маскира разправата на съюзниците с победена Германия (аналогично и с Япония). Този аргумент се отнася първо до начина, по който възниква Трибуналът като самозвана институция на победителя, на която самото съществуване е от съмнително естество. На второ място аргументът се отнася до пренасянето на базовото условие за установяване на Трибунала върху характера на съдебния процес и неговото обезсмисляне. Едностранната юрисдикция, прилагана от Нюрнберг, е открито заявена и в самата Харта на Трибунала. Още чл. 3 на Лондонската Харта заявява, че към Трибунала и неговите членове не могат да бъдат отправяни обвинения от прокурора, обвиняемия или неговия защитник. Законодателството, кодифицирано в Хартата, няма нормативна универсалност, поради което Трибуналът не е подчинен на върховенството на закона, а на военно-политическата конюнктура. Оттук следва, че Нюрнберг не само не е неутрален, но че по същество не е и "международен".(6)

Като паралел с трибунала за престъпленията в бивша Югославия подобна критика се отклонява с аргумента, че той е създаден с резолюция на Съвета за сигурност, както и с активно участие на други органи на ООН. Трибуналът за Югославия е несъмнено освободен от обвинението, че в него е предположено делене на победители и победени. Спрямо настоящия контекст на развитие на международноправните отношения трудно ще се отдели страната на победител, който е в състояние да решава и практикува произвол. От друга страна, макар Трибуналът в Хага да е специализиран за престъпления в бивша Югославия, правната му база е универсална и по неговите принципи могат да бъдат съдени и лица, които са от страната на съдиите или прокурора. За разлика от Нюрнберг, ограничението на Хагския трибунал до Югославия е само техническо, а не по същество. За самото възникване на Трибунала също може да се твърди, че не е свързано по същество с политическа, още по-малко военна конюнктура, по-точно, че контекстът и поводът за създаването му не диктуват и характера на нормативната му постройка.

Обичайно е, че въоръжените сили на цивилизованите страни(7) използват въоръжените сили с целия разум, на който е способно ръководството им и ясно се съобразяват с това, какво е и не е позволено в общоприетите от тях военни принципи и правила (т.нар. военен кодекс). Те са планирани да включват всички международни договорни задължения и обичайните правила за водене на война. Например в процеса срещу Ото Скорцени защитата му отчасти е основана върху “Учебник за полева подготовка”, публикуван от Военното министерство на САЩ на 1 октомври 1940 г. и на “Ръководство на американските войници”: Когато член на въоръжените сили наруши своя военен кодекс, той може да очаква военен съд. Когато членове на съюзническите въоръжени сили нарушат военния си кодекс, те могат да бъдат и са съдени, както в съдебните процеси за “Клането в Бискари”. Безусловната капитулация на страните от Оста обаче е необичайна и довежда директно до формирането на международни трибунали. Обикновено войните завършват с капитулации при определени условия и действията към заподозрените за военни престъпления са част от мирния договор. В по-голяма част от случаите тези, които не са военнопленници са съдени под собствената им съдебна система, ако срещу тях има подозрения в извършването на военни престъпления – както се случва в края на успоредно развилата се Руско-финландска война(8) и води до процеси за поемане на военна отговорност във Финландия.

Ограничавайки Mеждународния трибунал до съдене на военните престъпления, извършени от Оста, Съюзниците действат като не взeмат предвид нормалното международно право. По време на процеса от съветска страна е повдигнат въпросът за избиването на 4500 офицери от полската армия, които са намерени в масови гробове в Катинската гора. СССР натоварват Германия с отговорността за това, но в последствие се оказва, че полските офицери без всякакво съмнение са избити от съветски войници. Без наказание остават военните престъпления, извършени по време на и след завършване на битките за Будапеща и Берлин. Антъни Бийвър, автор на известната книга “Сталинград” пише в статия, публикувана във в. “Гардиън”: "Войниците от Червената армия не вярват в “индивидуалните връзки” с германски жени.”, пише драматургът Закар Агриненко в дневника си, служейки като офицер в морската пехота в Източна Прусия. “Девет, десет, дванадесет мъже, те заедно ги изнасилваха “на колективна основа.”(9)

3. Място на провеждане на процеса

Съветският съюз настоява процесите да се състоят в Берлин, но в крайна сметка за тази цел е избран Нюрнберг поради няколко специфични причини:

* Градът се намира в американския сектор;

* Съдебната палата е достатъчно голяма сграда и в сравнително добро състояние след края на войната (една от малкото представителни сгради останали почти недокоснати след тежките съюзнически бомбардировки над Германия). Към комплекса от сгради има и голям затвор. (Когато по време на процеса става въпрос за обсъждане на въздушните нападения над цивилни обекти, английската страна предпочита да не набляга на темата, тъй като състоянието на Нюрнберг красноречиво говори и за обратното);

* Тъй като Нюрнберг през периода 1933-1945 г. е избран за “Град на партийните събирания” на NSDAP(10), определянето му за град на съдебните процеси има голямо символично значение като мястото, на което е отхвърлена властта на нацистката партия.

Страните постигат съгласие, че Берлин би могъл да стане постоянно седалище на МВТ и, че първият процес (планирани са няколко) ще се състои в Нюрнберг. Заради Студената война не се стига до следващи процеси.

4. Главни страни в процеса

Лондонското споразумение създава Международния военен трибунал, който се състои от група от 8 съдии, по двама от всяка от четирите съюзнически държави. По един съдия от всяка страна активно участва в процеса, другите четирима са в състава като заместници. Четирите съюзнически сили избират и прокурори, които трябва да водят обвинението и като представители на наскоро сформираните Обединени нации.

Съдии са:

* Полковник, Rt Hon сър Джефри Лорънс, главен британски и президент
* Сър Норман Бъркет (британски заместник)
* Френсис Бидъл (САЩ главен)
* Джон Паркър (САЩ заместник)
* Проф. Анри Дондию де Вабр (френски главен)
* Робер Фалко (френски заместник)
* Генерал-майор Йон Никитченко (руски главен)
* Генерал-лейтенант Александър Волчков (руски заместник)

Главни обвинители са: Робърт Х. Джексън за САЩ, Сър Хартли Шоукрос за Великобритания, генерал-лейтенант Р. А. Руденко за СССР и Франсоа дьо Ментон и Огюст Шампетие дьо Риб за Франция. Помощник на Джексън е адвокат Телфърд Тейлър, а помощници на Шоукрос са майор сър Дейвид Максуел-Файф и сър Джон Уийлър-Бенет.

Според Нюрнбергската харта всеки обвинен във военни престъпления има правото да бъде представляван от адвокат по свой избор. Обвинените военнопрестъпници са под презумпцията за невинност докато вината им не бъде доказана без всякакво съмнение. В добавка на обвиняемите е гарантирано правото да отричат уличаващи ги доказателства, да подлагат на кръстосан разпит свидетелите на обвинението и да представят свидетели в своя полза, които отричат вината им.

5. Юридическа валидност на съда

Нюрнберг е истински травматично събитие в историята на международното право на XX век. Споровете около неговата легитимност и характера на идеята за справедливост, която лежи в основата му, се подновяват периодично. Дебатът за Нюрнберг очевидно няма шанс да се реши в полза на някоя от страните, защитници или критици. Оценките за Трибунала ще варират от "a most significant tribute Power has ever paid to Reason" (Justice R. Jackson) до "a step backward in international law, and a precedent that will prove embarrassing, if not disastrous, in the future" (Съдия L. Hand.) От 1945 г. насам аргументите "за" и "против" са практически изчерпани, без една от страните да е отговорила с решаващ контрааргумент на другата. Нюрнберг е естествена референтна точка за оценка на легитимността на Трибунала за Югославия именно по тези причини: подновяващата се дискусия и множеството анализи на Нюрнберг, използването му като международноправен прецедент, кодификацията на принципите му в международни документи, самият факт, че се преживява от западните либерални демокрации като парадигмално събитие в цялостното развитие на международните отношения.(11)

Валидността на съда е поставяна под въпрос от много групи и отделни лица с много различни мотиви и причини:

* Обвиняемите нямат право на апелация или въздействие върху избора на съдиите. Някои критици смятат, че щом съдиите са избрани само от страните победителки, трибуналът не е безпристрастен и не може да бъде смятан за съд в истинския смисъл.

А. Л. Гудхарт, професор в Оксфорд, се противопоставя на този възглед:


"Колкото и привлекателно да звучи това твърдение на теория, то пренебрегва факта, че то противоречи на прилагането на закона във всяка страна. Ако това бе така, нито един шпионин не би могъл да бъде изправен пред съда, защото казусът ще бъде разглеждан от съдии, представляващи неприятелската държава. Досега в такива случаи никой не е възразил, че е необходимо да бъдат призовани неутрални съдии. Обвиняемият има правото да изиска справедливост от съдиите си, но не и неутралност. Както отбеляза лорд Рит, същият принцип е приложим към обикновения криминален закон, защото “крадецът не може да се оплаква от това, че е бил съден от състав от честни и достойни граждани”(12).

* Главният съветски съдия, Никитченко, взима участие в показните процеси на Сталин от 1936-1938 г., нещо, което по-късно вреди на правдоподобността на процесите в някои кръгове.

* Едно от обвиненията включва “конспирация за извършване на агресия срещу Полша през 1939 г.”. Според критиците на Нюрнбергския процес, ако действията на германското правителство несъмнено са към заговор за извършване на агресия срещу Полша, то тогава според секретните протоколи на германо-съветския пакт за ненападение от 23 август 1939 г., в който е предложено разделянето на Полша между Германия и СССР, то тогава според правото съветските дипломати и командири трябва да бъдат съдени за тяхното участие от същата тази конспирация за агресия срещу Полша, вместо самите те да съдят германците.

* През 1915 г. Съюзническите сили – Британия, Франция и Русия, излизат с единно мнение, ясно формулирайки за пръв път в историята обвинение срещу друго правителство (в случая Високата порта) в “извършване на престъпления срещу човечеството”. Но едва Лондонската харта й придава специфично значение. Когато дефиницията в хартата определя кое е престъпление срещу човечеството, тя не е широко известна и много от престъпленията са вече извършени така, че тя е закон с обратно действие.

* Трибуналът не е обвързан с технически правила за привеждане на доказателства, решава сам какви показания и доказателства". Обвиненителните актове са съставени ex post facto и не са основани на нито една национална система.

* Премахната е защитата “tu quoque”(13), което още повече подсилва впечатлението от процес тип “победителите въздават справедливост”.

Чл. 19 на Хартата на Нюрнберг съдържа специална провизия в този смисъл:

"Трибуналът не е обвързан с технически правила за привеждане на доказателства, решава сам какви показания и доказателства са допустими и е задължен да бъде "експедитивен във възможно най-голяма степен. Той ще приеме всяко показание, което сметне, че притежава доказателствена стойност.”

При такава скорост на процес над 21 висши нацистки служители ред процедури, засягащи главно правата на подсъдимите, биват нарушени. Oсобено порочна се смята практиката на Трибунала в Нюрнберг да допуска ex parte показания (аffidavits) срещу обвиняемите. Нюрнберг масирано разчита на непроверени сведения, често с източник, който не е познат и не присъства на процеса. Емоциите и патетичните речи на обвинителите заместват правилата и процедурите, което му спечелва и слава на "събитие на следвоенната история" (G. Fowler). Нюрнберг е едноинстанционен съд, в който присъдите са окончателни; няма апелативна инстанция.

Тези дефекти са избегнати в Трибунала за Югославия, където правата на обвиняемите са внимателно защитени. Сравнението с Нюрнберг показва няколко основни разлики. Трибуналът е изграден като двуинстанционен с апелативна камера. Според чл. 26 на Устава при разкриване на доказателства, които могат сериозно да доведат до значителна промяна в присъдата, обвиняемият може да поиска цялостно преразглеждане на процеса. В чл. 21 са изброени основните права, които изключват характерната за Нюрнберг асиметрия при даване на показания. Обвиняемият има право да призовава свидетели и да разпитва свидетели на обвинението. Никакви съображения за бързина и ефикасност не са определени като условия на процесите, както става с Нюрнберг. Изискванията за справедлив процес са спазени стриктно. Накрая назначаването на съдиите става по процедура, която осигурява максимална безпристрастност.

Класическата критика към Нюрнберг произтича от констатацията, че лондонската Харта дефинира трите категории престъпления, по които Трибуналът развива обвиненията след действията по извършването им. Критиката се конкретизира с аргумента, че в момента на деянията си извършителите не биха дори могли да знаят, че извършват престъпления. В Хартата са посочени и престъпления, които дори и победителите не са подозирали, че могат да се определят така. Те за пръв път изобщо се формулират като престъпления и са новост за обвинители и обвиняеми, автентични продукти на нормативно въображение. Любопитно в това отношение е колебанието на съдията De Vabres от Франция, който по тази причина е бил склонен да оправдае всички обвиняеми по категорията "conspiracy". Такъв е особено случаят с третата категория престъпления, обобщени в нововъведението "престъпления срещу човечеството", както и с първата категория - "престъпления срещу мира". Конкретизацията на "престъпления срещу човечеството" дава известна яснота за какво става дума и преодолява отчасти неяснотата на основния заглавен термин. Обратно - за "престъпления срещу мира" може да се твърди, че разгърнатото им описание само подсилва неяснотата на този клас престъпления. Единствено втората категория в Хартата, "военни престъпления", съдържа по-значителна правна яснота, защото този клас е добре развит в множеството конвенции по международно хуманитарно право.

"Военните престъпления" освен това са категория, добре известна от Първата световна война, когато т. нар. "закони и обичаи на войната" доста внимателно се съблюдават от воюващите страни. По тази категория обвинения вече има и - макар неуспешен на практика - опит за международен трибунал след 1919. Към Трибунала за Югославия такава критика не може да се отправи поради впечатляващата еволюция на международното право, главно хуманитарното право. Трибуналът за Югославия е основан на множество конвенции, приети след Втората световна война. На първо място, разбира се, е самият прецедент на Нюрнберг, чиито принципи повлияват Хартата на ООН, а скоро след войната биват инкорпорирани и в различни национални законодателства; дефинираното за пръв път в Хартата на Нюрнберг "престъпления срещу човечеството" изгражда категорията претъпления в чл. 5 на Устава на Трибунала за Югославия. На второ място, самата Харта на ООН съдържа положения, от които може да се изведе правно обосноваване на установяването на Трибунала за Югославия, особено в Глава VII, която обхваща членове 39-51. Основните релевантни положения се отнасят главно до правото - и задължението - на Съвета за сигурност да взема решения и да прилага мерки за поддържане на международния мир (чл. 39 и 41), да изпълнява мироопазващи функции (чл. 24 и 39) и др. На трето място по време е Конвенцията за геноцида от 1948, един от най-значителните документи приети след войната, силно повлиян от Холокоста и Нюрнберг. Тя дава за пръв път дефиниция на "геноцид" и открива възможност за наказателни акции към суверена държава. Геноцидната конвенция е основа на чл. 4 от Устава на Трибунала. Следват, на четвърто място, четирите Женевски конвенции от 1949, които след серията Хагски конвенции след 1899 са нова фаза в развитието на международното хуманитарно право; Женевските конвенции фигурират в заглавието на чл. 2 от Устава на Трибунала. Към тях през 1977 година се добавят и два протокола, пряко относими към случая с Югославия. На пето място през 1984 Генералната асамблея приема Конвенцията срещу мъченията.

Трибуналът за Югославия има правна база в цялата тази серия международни документи, които Югославия е ратифицирала, а републиките, отделени от нея през 1991-1992, потвърждават официално, че наследяват от федерацията. Този впечатляващ корпус съдържа много повече от необходимото, за да бъде обоснована международноправната валидност на Трибунала, особено в перспективата на най-тежката правна критика към Нюрнберг.

Международният военен трибунал е открит на 18 октомври 1945 г. във Върховната съдебна палата в Берлин. Първото заседание е председателствано от съветския съдия Никитченко. Обвинението предявява обвинения срещу 24 главни военнопрестъпници и 6 престъпни организации – ръководството на NSDAP, Schutzstaffel (SS)(14) и Sicherheitsdienst (SD)(15), Gestapo(16), Sturmabteilung (SA)(17) и Върховното командване на Вермахта (OKW)(18). Обвиненията са в:

1. Участие в общ план или заговор за извършването на престъпление срещу мира;


2. Планиране, иницииране и провеждане на агресивни войни и други престъпления срещу мира;
3. Военни престъпления;
4. Престъпления срещу човечеството Според чл.2 от Control Council Law №10 всяко едно от следващите действия е считано за престъпление:

(a) Престъпления срещу мира. Организирането на инвазии и нападения над други страни и агресивни войни в разрив с международното право и договори, включващо, но не ограничаващи се само с планирането, подготовката провокирането и започването на агресивна война или война, която нарушава международни договори, споразумения и гаранции или участие в общ план или конспирация за извършването на което и да е от гореспоменатите.

(b) Военни престъпления. Жестокости или престъпления срещу лица или престъпления срещу частната собственост, законите и обичаите на войната, включващи, но неограничаващи се само до избиването, малтретирането или депортирането на лица, с цел извършване на тежък физически принудителен труд или за каквато и да било друга цел на цивилното население от окупираните територии, избиването или малтретирането на военнопленници, убиването на заложници, грабежът на публична или частна собственост, произволното унищожаване на градове и села или опустошаването им, което не е оправдано от никаква военна нужда.

(с) Престъпления срещу човечеството. Жестокости и престъпления, включващи, но не ограничаващи се до, убийство, изтребване, поробване, депортиране, затваряне, измъчване, насилване или други безчовечни действия извършени срещу което и да е цивилно население или преследване на политическа, расова или религиозна основа, независимо дали е според вътрешната система на правото или не.

(d) Членуване в престъпни групи или организации, определени за такива от МВТ.

2. Всяко лице без оглед на националността или длъжността, чрез която действа, се смята за извършило престъпление както е дефинирано в параграф 1 от този член ако то е:

(a) основен участник или (b) съучастник в извършването на престъпление или е вредило, или е действало като подбудител на същото, или (c) е дало съгласието си, или (d) е било свързано с плановете и начинанията, свързани с извършването му, или (e) членува в организация или група, свързана с извършването на престъпления, или (f) във връзка с параграф 1 (a), ако то е заемало висока политическа, цивилна или военна длъжност (вкл. в Генералния щаб) в Германия или у някой от съюзниците й, съвоюващи страна срещу общ неприятел или сателити, или е заемал висок пост във финансовата, индустриалната или икономическата сфера на някоя от тези страни.

6. Военното престъпление

Военното престъпление е наказуемо нарушаване на международното наказателно право за престъпления по законите и обичаите на войната от лице или лица, били те военни или цивилни. Всяко нарушаване на законите и обичаите на войната в международен конфликт е военно престъпление, докато престъпленията във вътрешнодържавните конфликти не са задължително, непременно причислявани към военните престъпления.

Военните престъпления включват нарушване на установени защити на законите и обичаите на войната, но също така включват и неизпълнение на придържането към нормите на процедурите и правилата в битката като например атака срещу лица, развяващи флаг символизиращ искане за примирие или използване на същия флаг като военна хитрост.

Военните престъпления включват такива действия като жестоко отношение с военнопленници или цивилни. Понякога те се изразяват в масови кланета и геноцид, въпреки че тези престъпления широко попадат под международното хуманитарно право(19) и са описани като престъпления срещу човечеството. Масовите убийства и геноцидът понякога са включвани към военните престъпления макар по-често да се причисляват към престъпленията срещу човечеството.

Военните престъпления са с изключителна важност за международното хуманитарно право, защото те са областтта, в която действат международните трибунали като този в Нюрнберг. Скорошни примери са Международните наказателни трибунали за бивша Югославия и Руанда, които са установени /създадени/ от Съвета по сигурността на Обединените нации и действат по глава VІІ от Хартата на Обединените нации. На 1 юли 2002 г. Международният наказателен съд, намиращ се в Хага, е готов да преследва военни престъпления, извършени на или след тази дата. Много нации критикуват съда, отказват да участват в него или да му позволят да има юрисдикция над гражданите им. Бившите държавни глави и министър председатели са обвинени във военни престъпления включително Карл Дьониц от Германия, бившият министър председател Хидеки Тожо от Япония и бившият либерийски президент Чарлз Тейлър. Бившият югославски президент Слободан Милошевич е изправен пред съда, но умира преди процесът да завърши. Понякога оценката за законността на войната е обвинявана във фаворизиране на победителите, тъй като определени противоречия не са били сметнати за военни престъпления. Примери за това са унищожаването на цивилни цели от американците през Първата и Втората световна война, използването на атомни бомби в Хирошима и Нагасаки през Втората световна война, изпалзването на Agent Orange срещу граждански цели и грубото отношение към пленените военни и цивилни лица във Виетнам, Индонезийската окупация на Източен Тимор (1976-1999).

7. Нюрнбергски принципи

Нюрнбергските принципи са точно определена серия от ръководни принципи, които определят какво представлява военното престъпление.



Принцип I

Всяко лице, което извърши действие, което представлява престъпление по международното право, носи отговорност и подлежи на наказание.



Принцип II

Фактът, че вътрешното право не налага наказание за действие, което представлява престъпление по международното право не оправдава лицето, което извършва действието от отговорност по международното право.



Принцип III

Фактът, че едно лице, което извършва действие, представляващо престъпление по международното право, е действало като държавен глава или отговорно лице от кабинета не го освобождава от отговорност по международното право.



Принцип IV

Фактът, че едно лице действа съгласно нареждане на правителството или висшестоящ, не го освобождава от отговорност по международното право, тъй като моралният избор на практика е бил възможен за него.



Принцип V

Всяко лице, обвинено в престъпление по международното право, има право на справедлив процес според фактите и закона.



Принцип VI

Престъпленията, посочени тук, са наказуеми по международното право:

(a) Престъпления срещу мира:

(І) Планиране, подготовка, иницииране или водене на агресивна война или на война в нарушение на международните договори, споразумения или уверения;


(ІІ) Участие в съвместен план или конспирация/заговор за извършването на което и да е от действията, споменати в (І).

(b) Военни престъпления:

Нарушаване на законите и обичаите на войната, включващи, но не ограничаващи се до избиване, малтретиране или депортиране за принудителен труд на цивилно население за каквато и да е цел от или в окупираните територии; избиване или малтретиране на военнопленници или морски екипажи, убиване на заложници, ограбване на публична или частна собственост, безпричинно и произволно унищожаване на градове или села или опустошаване без военна необходимост.

(c) Престъпления срещу човечеството:

Избиване, унищожаване, поробване, депортиране или други нехуманни действия, извършени срещу цивилното население, или преследване на политическа, расова, или религиозна основа, когато същите действия са извършени в изпълнение или във връзка с което и да е престъпление срещу мира или военно престъпление.

Принцип VII

Съучастничество в извършването на престъпление срещу мира, военно престъпление или престъпление срещу човечеството според Принцип VI е престъпление по международното право.

8. Агресивната война

В международното право за агресивна война се смята всяка война, чиято цел е не да отблъсне инвазия или да отвърне на атака на територията на суверена държава. Тази дефиниция произтича от доктрината за справедливата война и преди всичко – хартата на Обединените нации, която обезпечава изконното/иманентното право на индивидуална или колективна самозащита при въоръжено нападение. Воденето на агресивна война е едно от обвиненията в Нюрнбергските процеси, тъй като Германия ратифицира пакт Келог-Бриан от 1928 г., а оттогава са водени много непровокирани войни, без отговорните за тях да бъдат изправени пред трибунали след това, независимо, че подписите им стоят под пакта. Някои страни дори охициално прокламират доктрината на превантивната война.

9. Нюрнбергската защита

Нюрнбергската защита е правна защита, която се основава на фразата, че обвиняемият “само е следвал заповеди” ("Befehl ist Befehl"), поради което самият той не носи отговорност за престъпленията. Защитата е приложена много добре в Нюрнбергските процеси, на които е наименована. Преди края на Втората световна война Съюзниците допускат, че такава защита може да бъде използвана и в Лондонската харта специално заявяват, че това не е валидна /имаща законна сила/ защита срещу обвинения във военни престъпления. Американските военни приспособяват кода за военно правосъдие след Втората световна война. Те включват правило/предписание/, което анулира/унищожава тази защита, заявявайки, че американският военен състав има право да откаже да изпълни противозаконни заповеди. Тази защита все пак се използва често, аргументирайки се, че противозаконната заповед представлява дилема, на която правото не дава разрешение. Този, който откаже да изпълни противозаконна заповед, ще бъде съден (а в някои страни дори убит), а този, който приеме и я изпълни най-вероятно ще бъде съден.

Защитата е използватна по време на военния процес на Уилям Кели след клането в Ми Лай през 1968 г. както и от войници след скандала за насилието в затвора Абу Гариб.

10. Приносът на Нюрнбергския процес и влиянието му върху развитието на международното криминално право

Нюрнбергският процес прави три важни приноса към международното право.

Първо, той установява прецедентът, че всички лица, без значение от статуса и професията им, могат да бъдат подвеждани индивидуално под отговорност за тяхното поведение по време на война. Обвиняемите не могат да се самоосвободят от отговорност, обвинявайки държавата, правителството или армията за конкретно военно престъпление.

Второ, Нюрнбергският процес установява, че никое лице не може да отхвърли връзката си с военни престъпления, като заяви, че просто е действало по заповед на по-висшестоящ в йерархията. Подчинените във военната система и правителството са ограничени от задълженията им по международното право, задължения, които стоят над задължението им да се подчинят на заповедта на висшестоящия. Заповеди за започване на агресивна война, които нарушават законите и обичаите на войната, чрез които биват преследвани цивилни лица, се считат за незаконни по Нюрнбергските принципи.

Трето, Нюрнбергският процес ясно установява три самостоятелни вида военни престъпления, които са наказуеми по международното право: престъпления срещу мира, престъпления срещу човечеството и престъпления, които нарушават транснационални задължения, установени в договори и други споразумения. Преди Нюрнбергския процес тези престъпления не са дефинирани добре и лицата, които ги извършват не са наказвани от международен трибунал. Поради тези причини нюрнбергските присъди са критикувани като правосъдие ex post facto. Нюрнбергските процеси оказват огромно влияние върху развитието на международното криминално право. Комисията по Международното право, действаща по поръчка на Генералната асамбления на Обединените нации, създава през 1950 г. Принципите на Международното право признати в Хартата на Нюрнбергския Трибунал и в “Решения на Трибунала” (Годишник на Комисия по международното право, 1950, том. III). Влиянието на трибунала може да бъде отбелязано и в предложенията за постоянен международен криминален съд и в планирането на международен наказателен кодекс, създаден по-късно от Комисията по международно право. Нюрнбергският процес дава началото на обществено движение, което настоява за незабавното създаване на постоянен международен криминален съд, което в крайна сметка довежда 50 години по-късно до приемането на статута на Международния криминален съд.

* Изводите от Нюрнберг помагат за създаването на:


o Конвенцията за геноцида, 1948.
o Световна/Всеобща/Универсална декларация на човешките права, 1948.
o The Convention on the Abolition of the Statute of Limitations on War Crimes and Crimes against Humanity, 1968.
o Женевската конвенция за законите и обичаите на войната 1949 и допълващите я протоколи, 1977.

11. Международният трибунал за престъпленията в бивша Югославия

След създаването си с Резолюция 827 на Съвета за сигурност през май 1993 г., Международният трибунал за престъпленията в бивша Югославия предизвиква множество съмнения в средите на коментаторите. Те се отнасят главно до въпроса за ефективността му. Година след установяването си, Трибуналът още не започва работа, назначаването на съдиите се проточва. Наред с организационните трудности обаче има и две по-сериозни: първо, че няма ефективен механизъм за екстрадиция на набелязаните военнопрестъпници от територията на суверена Югославия, и, второ, че откриването на надеждни доказателства за извършени престъпления ще бъде извънредно трудно. Тези две принципни условия са достатъчни за дискредитиране на Трибунала в годините след 1993-94.

Самото начинание е прецедент в много отношения. Влиянието му върху процеса на решаване на кризите в Югославия е неимоверно. Фактът, че за разлика от Нюрнберг Трибуналът за Югославия действа доста по-бавно, не само не е пречка, но се отразява добре на репутацията му на безпристрастна съдебна институция. Концесии с условията на Трибунала с цел по-ефективна дипломация за подписване на мирни споразумения по правило не са правени (макар, по отношение на Дейтън, такава теза да е съмнителна). Стига се и до кулминационен момент в работата му: пред Трибунала е изправен най-високопоставеният държавен служител на Югославия, Слободан Милошевич, "главен военнопрестъпник", ако бъде използван езика на Нюрнберг, предаден от властите в собствената си страна, случай без аналог в историята. По всичко изглежда, че Трибуналът е фаза в цялостната еволюция на международноправната сфера. Неговият успех разколебава скептиците и мотивира допълнително защитниците на идеята ООН да създаде постоянно действащ Международен криминален съд.

12. Легитимността на Трибунала

Въпросите, които в тази тема са централни, се отнасят до източниците на легитимност, нейния характер, граници, а в перспектива и до възможностите за максимална институционализация на този тип съд в постоянен криминален съд. Тезите, които лансираме, са следните:



Първо, Трибуналът за Югославия преодолява повечето недостатъци на своя знаменит предшественик, в Нюрнберг. В контекста на това сравнение той е правно много по-издържан от Нюрнберг.

Второ, въпреки че Трибуналът за Югославия е продукт на мощна еволюция на международноправните отношения, и той подобно на Нюрнберг не може да реши дихотомията на нормативно и политическо, оставайки по същество политически акт.

Трето, идеята за постоянен Международен криминален съд е концептуално незащитима като база на постоянно действаща международна институция, поради което международни наказателни съдилища трябва да се създават само ad hoc.

13. Международен трибунал или военни (национални) съдилища

През 1993-94 година по повод първото издание на книгата на Телфърд Тейлър в New York Review of Books отново е повдигнат въпросът за легалността на Нюрнберг. Тезата на критиците е, че алтернатива на фиктивната легалност на Нюрнберг би бил процес в Германия според действащото, макар и след 1933-36 година номинално, германско законодателство. Сведенията показват, че националното законодателство на Германия би могло да се приложи и да доведе до същия, ако не и по-суров резултат, при избягване на дефектите на Нюрнберг. През германското национално законодателство, например, биха могли да се транслират директно, а не да се формулират за пръв път в Хартата към Лондонското споразумение, военните престъпления. Тази критика към Военния трибунал поражда дълъг дебат, алтернативата е обсъждана и, в общи линии, не добива популярност като сериозно обоснована. Но проблемът остава открит: не е ли било възможно и какви биха били морално-правните последици, ако прословутият въпрос за вината (Schuldfrage), който Ясперс развива повече в морално-метафизични измерения, е развит, oперационализиран и приложен в съдебни процедури.

Трибуналът за Югославия не е уязвим за подобна атака. Чл. 11 на Устава предвижда възможността обвиняемите да бъдат съдени в национални съдилища. Условието, при което присъдата се признава за валидна от самия Трибунал, е дефинирано негативно, тоест след присъда от национален съд обвиняемият може да бъде призован от Трибунала при условие, че (а) действията, за които е осъден, са определени като ординерни престъпления, а не в съответствие с Устава на Трибунала, и, (б) ако националният съд е действал пристрастно, осигурявайки прикритие на обвиняемия. Така Уставът предвижда възможност съдът за престъпленията, описани от него, да действа на територията на Югославия и отделените от нея републики. Това не се случва, особено във връзка с Милошевич, но причината е, че такъв процес ще бъде крайно непопулярен и би имал нежелани политически последици. Когато страните от бивша Югославия преодолеят, частично дори, травмата от 10 години граждански войни, процеси срещу обвиняеми по Устава на Трибунала ще се провеждат на тяхна територия. Например в бъдеще Биляна Плавшич, която доброволно се предаде на Трибунала, може да бъде съдена от национален съд.

14. Международен криминален съд

В духа на развитата по-горе критика становището за създаване на постоянно действащ Международен криминален съд не може да бъде друго, освен скептично. Дори да бъде създаден и да действа, в концептуален план постоянният съд е утопична конструкция. Рискът от създаването му е подобен на случая с Лигата на нациите и други международни институции, които надценяват възможностите за действие на нормативните идеализации. При неблагоприятна политическа ситуация в Съвета за сигурност той може да бъде блокиран и провален. Такова развитие обаче носи риск за частична делегитимация на други сектори от международноправната сфера.

Вроденият дефект на тези съдилища е в това, че макар формално обосновани като изрази на универсална юрисдикция, действието им зависи от конкретно взаимодействие на политически сили и фактори. По тази причина не може да бъде видяно друго разрешение на проблема, освен открито приемане и признание на техния концептуален дефицит, тоест на неотстранимото условие, че прилагането на универсална юрисдикция остава зависимо във всеки конкретен случай от благоприятния политически контекст. Оттук следва да се приеме, че с оглед съхраняването на цялостната надеждност и стабилност на международните правни регулации, по-разумно е подобни съдилища да се установяват по конкретни случаи, ad hoc. Те трябва да се създават само когато има сигурни гаранции за прилагане на тяхната нормативна база. С това заключение критиката на универсалното законодателство, развита тук, се различава по основната си аргументация от критиката, предложена напоследък от Хенри Кисинджър във Foreign Affairs (юли-август 2001). Кисинджър, който е може би най-интересният съвременен автор в традицията на класически (а не "нео-") реализъм в теорията на международните отношения, е най-вече обезпокоен от възможността един международен криминален съд да се изроди в "тирания на съдиите". По негово мнение не друго, а произволът на съдиите е най-сериозният риск пред Международния криминален съд. Този аргумент не е напълно сериозен и е видимо психологизиран. Кисинджър не е съвсем прав - не защото подобен произвол е изключен, а защото произволът, съответно "тиранията на съдиите", е вторичен аргумент, чиито основания са на по-дълбинно, концептуално равнище. Дори да предположим, че съдиите действат в съответствие с установената нормативна база, това не променя и не намалява риска от надмощие на политическото над нормативното. В конкретния случай с Международния криминален съд произходът и агентът на това скрито обръщане на редовете нормативно/политическо, което Кисинджър също идентифицира като същина на проблема, не са съдиите, а самата легитимираща инстанция, Съветът за сигурност.

Международен криминален съд би бил възможна и дори ефективна институция, ако легитимацията му се набавя от напълно деполитизирана инстанция. Това е колкото безусловно, толкова и утопично условие за институцията на всеобщото правораздаване. Само под това условие е мислима универсалната валидност и приложимост на една нормативна идея, каквато е идеята за справедливостта. Това фундаментално условие не е игнорирано в идеята за справедливост чрез Трибунала в Нюрнберг и Трибунала за Югославия. Но то не е изпълнено за Нюрнберг и е само привидно изпълнено за Хагския трибунал. Условието за тотална деполитизация обаче е по принцип неизпълнимо, дори немислимо и непредставимо. Причината е в това, че една пълна и неограничена деполитизация визира безкрайната общност "човечество", в която нормативният разум е свързан непосредствено с човешката свобода. Подобен идеален референт обаче трансцендира не само системата на международните отношения след Вестфалия, а и всяка друга форма на обособяване. Накратко, Международният криминален съд предполага, че самият Разум, а не Съветът за сигурност, е върховен орган в управлението на световните дела.



Библиография:

1. Wikipedia – “The Nuremberg Trials”


2. Answers.com – “The Nuremberg Trials”
3. Control Council Law 10
4. Ст. Попов. Въпросът за легитимността на Хагския трибунал. в. “Култура”, март 2002 г.
5. "The Legality of the Nuremberg Trials", Juridical Review
6. Антъни Бийвър. “They raped every German female from eight to 80” в. The Guardian, 1 май 2002 г.
7. Philippe Sands - From Nuremberg to The Hague: The Future of International Criminal Justice
8. M. Cherif Bassiouni - Crimes Against Humanity in International Criminal Law: Second Revised Edition
9. Aleksandar Jokic - War Crimes and Collective Wrongdoing

 

Бележки

 

1. Law No. 10 “Наказване на лицата, виновни за военни престъпления, престъпления срещу мира и човечеството”
2. “Doctor`s Trial” (или официално – “Съединените щати срещу Карл Бранд”) е първият от 12-те процеса за военни престъпления, които американските власти провеждат в своята окупационна зона в Нюрнберг. Те са разгледани от американски съдебни състави, не пред МВТ, но в същите зали. 12-те процеса са известни като "Subsequent Nuremberg Trials" или по-формално като “Процеси срещу военнопрестъпници пред НВТ”.
3. Лондонската харта на МВТ (обикновено цитирана като “Лондонска харта” или “Нюрнбергска харта”) е декрет, издаден на 8 август 1945 г., който установява законите и процедурите, на които ще бъдат основани и провеждани Нюрнбергските процеси. Хартата дефинира, че могат да бъдат съдени само престъпления на европейските сили на Оста. Дефинирани са три категории престъпления: военни престъпления, престъпления срещу мира и престъпления срещу човечеството. Подчинението на заповеди може да бъде отчетено в смекчаването на присъдата ако Трибуналът сметне, че справедливостта го изисква. Наказателната процедура, използвана от МВТ е по-близка до гражданското право отколкото до common law със съд и съдии отколкото процес с 12 съдебни заседатели, които предлагат присъда по граждански и наказателни дела и широко използване на свидетелски показания, основани на – hearsay evidence). Обвиняемите, намерени за виновни могат да апелират присъдата към Съюзническия контролен съвет. В добавка, позволено им е да представят свидетелски показания в тяхна защита и да провеждат кръстосани разпити на свидетелите.
4. Съюзническия контролен съвет (нем. - Allierter Kontrollrat) е свързан с Четирите сили – управляващото тяло на военната окупация на съюзническите окупационни зони в Германия след края на ВСВ
5. Определението "справедливост на победителя" (нем. Siegerjustiz) се прилага от адвокатите в ситуация, в която те смятат, че държавата победителка прилага различни правила, за да съди кое е правилно или грешно отнесено към своите собствени военни сили и към тези на загубилата страна.
6. Ст. Попов. Въпросът за легитимността на Хагския трибунал. в. “Култура”, март 2002 г.
7. Авторите от Wikipedia застъпват становището, че страната, която започва агресивна война с този си акт сама се отказва от мястото си в обществото на “цивилизованите страни”
8. Това не е широко известната Руско-финландска война от 1939-1940 г., а продължението й от юни 1941 до септември 1944 г. – пряката намеса на Финландия във Втората световна война, известна в англи- йските източници като “Continuation war”)
9. Антъни Бийвър “They raped every German female from eight to 80” в. “Гардиън” 1 май 2002 г.
10. Националсоциалистическа германска работническа партия
наказателно преследване срещу обвиняемите или от името на скоро сформираната ООН.
11. “Въпросът за легитимността на Хагския трибунал”, Ст. Попов, в. “Култура”, март 2002 г.
12. "The Legality of the Nuremberg Trials", Juridical Review, април 1946
13. “Tu quoque” (лат.) - Ти също. Ad hominem tu quoque (буквално, "срещу човека, ти също") може да бъде наречен “аргумент на лицемерието”. Той бива използван, когато твърдението на едно лице се отхвърля или се смята за невярно, както, защото то се отнася към действия, които твърдящияt или друго лице са извършили също, така и когато твърдението противоречи и е несъвместимо с други твърдения на лицето. tu quoque напълно наподобява легалната употреба на принципа за етическа симетрия.
14. Schutzstaffel ("Отбранителни отряди”), или SS – голяма паравоенна организация, основна част от нацистката партия. SS се отличава от германската армия със сoбствени рангове, инсигнии и униформи. SS играе ключова роля в Холокоста.SS Einsatzgruppen избиват над един милион цивилни, повечето от които евреи и руснаци, в масови разстрели. Въоръжените сили на SS са Waffen-SS.
15. Sicherheitsdienst (SD) – една от тайните разузнавателни служби в Третия райх.
16. Gestapo (съкращение от Geheime Staatspolizei; "тайна държавна полиция") официалната тайна полиция на нацистка Германия.
17. Sturmabteilung (SA) – щурмовите отряди функционират като паравоенна организация на NSDAP. SA играе ключова роля в издигането на Адолф Хитлер и партията му на власт.
18. Oberkommando der Wehrmacht или OKW (Върховно командване на Вермахта) е част от командната структура на германските въоръжени сили през ВСВ. Служи за координиране на сухопътните сили (OKH), ВМС - Kriegsmarine (OKM) и ВВС – Luftwaffe (OKL)
19. Международното хуманитарно право (МХП) известно и като “закони на войната”, “закони и обичаи на войната” и “закони на въоръжения конфликт” е кодекс, съдържащ Женевските конвенции и Хагските регулации както и допълнителни договори, прецедентно право и международно обичайно право." То дефинира поведението и отговорностите на воюващите държави, неутралните държави и лицата, въвлечени във военното дело, връзката между тях и защитените лица, обикновено наричани цивилни.

 



 

Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница