От съюзи в Европа/1871-1892г

В средата на 70-те години на XIX век Източният въпрос навлиза в нов етап на развитие. Основното съдържание на този въпрос след Кримската война се определя от борбата на балканските народи за пълно национално освобождение. На дневен ред все по-императивно се поставя въпросът за ликвидиране на османското господство в Босна и Херцеговина, на о. Крит, в българските земи и Албания. Успоредно с анти-османската националноосвободителна тенденция в отделните балкански страни се развиват националистически и хегемонистични аспирации. Създава се един възел от балкански противоречия (между османска Турция и потиснатите народи, от една страна, и между националните държави и националноосвободителните движения на Балканите), който през 1875 г. прераства в остра политическа криза.

Източната криза се развива при прякото участие на великите сили, всяка от които има свои интереси и своя източна политика. След обединението на Германия под ръководството на Прусия австро-унгарската експанзия отново се насочва към Балканите. Австро-унгарската хегемония в тази насока обаче влиза в конфликт със Сърбия и националноосвободителното движение на балканските славяни. Сама потисник на милиони славяни, Австро-Унгария се превръща в пречка за освободителното дело на балканските народи. Тя се стреми да осуети създаването на нови държави, нейната цел е укрепване на господството си над западната половина на Балканския полуостров, отслабване на Сърбия, непосредствено завладяване на Босна и Херцеговина и проникване във Вардарската долина и Егейско море.

Русия от своя страна се стреми да възстанови загубените си в резултат на Кримската война позиции на Балканите. За нея е добре дошло поражението на Австрия (1866 г.) и Франция (1870 г.) от Прусия — две от силите, подписали Парижкия мирен договор от 1856 г. Тя се държи благосклонно към Прусия и спечелва благоволението на Бисмарк (сам заинтересован от поведението на руския фактор в събитията) за промяна на Парижкия мир. През октомври 1870 г. Русия едностранно денонсира онези клаузи на този мир, които й забраняват да държи военен флот в Черно море, което означава, че тя се готви да активизира своята балканска и близкоизточна политика. Това, разбира се, не й пречи да влезе и в т.нар. съюз на тримата императори — германския, австро-унгарския и руския. Комбинацията е формирана през 1873 г. и се основава на принципа за запазване на съществуващото статукво.

Същевременно в Русия набира скорост панславизмът. През 1858 г. се създава Славянско благотворително общество в Москва, възникват клонове по цялата страна, включват се видни общественици, журналисти, индустриалци, търговци, православната църква, царедворци, висши държавни служители, в това число и руският посланик в Цариград граф Игнатиев. Панславистите симпатизират на славяните под чужда власт, като искат тяхното освобождение и някакво обединение под егидата на Русия. Това влияе върху руската външна политика, която открай време има за ръководно начало да покровителства националните движения на балканските народи и да подпомага създаването на национални балкански държави. В резултат на това Русия става решаващ фактор в развитието на събитията на Балканите. Нещо повече, тя става съюзник на славянските народи и в борбата им срещу австро-унгарската хегемония, пречи за осъществяване на експанзионистичните планове на Дунавската монархия на югоизток.

Англия пък се стреми към укрепване на влиянието си в Близкия изток и изгражда политиката си въз основа на принципа за запазване целостта на Османската империя. Най-важните интереси както на Русия, така и на Англия се съсредоточават в Проливите: за Русия те са важен стратегически пункт и единствен излаз за морската търговия на цялата й южна половина, а за Англия — база, осигуряваща господството й върху минаващите през Османската империя пътища от Европа към Индия. Заедно с морските пътища и Проливите в сферата на особените интереси на Англия влиза и Балканският полуостров (като хинтерланд на Проливите и стратегическо предмостие). Получава се положение, при което Русия не иска да допусне на Балканите да господстват нито Австро-Унгария, нито Англия, а те от своя страна решително са против утвърждаването на преобладаващо руско влияние в този район.

В началото на 70-те години на XIX век се създават условия за временно сближение и координиране на интересите между Русия, Германия и Австро-Унгария. Първата има интерес от спокойна западна граница, поради ангажираността си в Средна Азия. Именно поради този факт руският царизъм се стреми да бъде в добри отношения с Германия. Но доста по-сложни са отношенията с Австро-Унгария, тъй като в балканската политика на двете страни съществуват остри противоречия.

През септември 1872г. Франц Йосиф трябвало да направи приятелско посещение в Берлин. Обезспокоен от този факт руският император Александър II се самопоканва на срещата чрез германския посланник в Санкт Петербург. По този начин се стига до срещата на тримата императори, придружени от външните си министри, които на практика развиват активната дипломатическа дейност, т.е. срещата на тримата монарси имала по-скоро представително значение. Съгласувано е устно споразумение между Андраши и Горчаков за запазване статуквото на Балканите. В случай на нарушение на статуквото двете сили трябвало да се придържат към политика на „ненамеса”. Главната цел на Бисмарк, а именно изолиране на Франция чрез съгласие на Русия и Австро-Унгария, обаче не е постигната.

В началото на май 1873г. Вилхелм I, Бисмарк и Молтке посещават Петербург, където се подписва руско-германска военна конвенция.Според нея двете държави трябвало да си помагат с военна сила от 200 000 войници, в случай на агресия от друга европейска страна. Конвенцията е подписана от Молтке и Берг, а на 6 май двамата монарси я ратифицират. Но Австро-Унгария отказва да се присъедини към конвенцията и другите две велики сили се ориентират към споразумение от друг вид. На 6 юни 1973г. в Шьонбрун (летния дворец на австрийските императори край Виена) двамата монарси подписват руско-австрийското споразумение. То няма характер на военно-политически договор, а само на консултативен пакт за съгласуване на интересите (в случай на заплаха от военно нападение двете сили трябвало да се консултират помежду си, а при необходимост от военни действия - щели да се доуточнят чрез допълнителна военна конвенция). На 23 октомври във Виена пристига и Вилхелм I, който се присъединява към договора.

Всъщност именно съществуването на този съюз създава за Русия благоприятни международни условия за започването на война срещу Турция. Така съюзът изиграва положителна роля за освобождението на българския народ (Русия е улеснена при дипломатическата подготовка на войната и не се стига до намеса на някои от западните държави на страната на Турция).

Т.нар. Съюз на тримата императори дефакто престава да действа през 1887г. (15 март 1884 г. съглашението между трите държави е продължено за нов период от 3 години, но още на следващата година между тях възникват непреодолими противоречия и то загубва значението си). Разпадането на съюза се корени също в отношенията между Русия и Австро-Унгария и Германия от другата страна.

Според Будапещенската конвенция между двете сили от 15 януари 1877г. срещу своя неутралитет при евентуална война на Русия против Турция Австро-Унгария следвало да получи правото да окупира Босна и Херцеговина. Русия получава съгласието на Виена за присъединяването на югозападна Безарабия. Конвенцията потвръждава интересите на двете империи да не се допуска образуването на голяма славянска държава на Балканите. Така на Берлинския конгрес руската дипломация се оказва в доста деликатно положение. Широките кръгове на славянофилското обществено мнение не били информирани за предварителните тайни споразумения с Виена. Тревоги предизвиква и противоречието, че бъдещият „владетел на всички славянски народи” обещава на Австро-Унгария две славански провинции – Босна и Херцеговина.

Анти-руската насоченост има и икономическа страна - до 1879г. Германия поема 30% от износа на Русия. Точно същата година обаче Германия започва ограничителни мерки против вноса на руски селскостопански произведения в изгода на пруските земевладелци. Естествено следва ответна реакция от руска страна – протекционистки действия срещу вноса на германски промишлени изделия.

Така, поради дълбоките противоречия межд тримата императори, се стига и до гибелта на Съюза.

Цариградска конференция

От особено значение за разбиране на Цариградската конференция е предшестващата я Райхщадска среща между външните министри на Великите сили. Наблюдава се промяна в позицията на Русия – новото е, че тя вече допуска разпадането на Османската империя и преразпределянето на териториите й. Австро–Унгария от своя страна изразява желанието си за мирно разрешаване на Източната криза, но допуска излизането й от тези рамки. В такъв случай, ако Османската империя победи във войната със Сърбия, то трябва да се възстанови статуквото в последната и да се проведат предвидените по-рано реформи; ако обаче Османската империя загуби, то разпадането и би последвало неминуемо. Тогава австрийската дипломация предвижда създаването на автономни територии от бившите й владения, а самата Австро–Унгария – да получи Босна и Херцеговина като един вид територия-гарант срещу евентуална агресия от страна на новите нестабилни държави (в частност – Сърбия).

Цариградската конференция е конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода 23 декември 1876г. – 20 януари 1877г. Конкретните причини за провеждането се коренят в избухването на въстанието в Босна и Херцеговина от 1875г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. Конкретен повод за свикването й се явява военната подготовка, протичаща в Русия и насочена срещу Османската империя. Активизирането на Русия породило опасения сред западните държави от засилване на нейното влияние на Балканите. Притиснати от общественото мнение, което видимо симпатизира на подвластните християнски народи, Великобритания, Германия, Франция и Австро–Унгария решили също да се намесят открито в търсенето на изход от все по–задълбочаващата се Източна криза. В конференцията участват представителите на Великите сили – Великобритания (специалният пълномощник лорд Солсбъри и посланикът в Цариград сър Хенри Елиът), Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия и Русия (граф Николай Игнатиев), както и османски представители (Сафет паша и Едхем паша).

Първоначално (от 30 ноември до 10 декември 1876г.) лорд Солсбъри и граф Игнатиев разговарят относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. След това започват предварителните заседания на конференцията (11 – 22 декември) без османски представители.

По време на предварителните заседания посланиците на великите сили излизат с общ план за решаването на проблемите в Западните Балкани и установяване на мир между Сърбия и Черна гора и Османската империя. Планът предвижда създаване на автономна област от Босна и по-голямата част на Херцеговина с един главен управител. Сърбия получава малка поправка на границата си, а Черна гора се разширява териториално в Южна Херцеговина и Северна Албания.

По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения. Руският проект, изработен от княз Алексей Церетелев и американският консул Юджийн Скайлър, предвижда единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийски санджак, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония. Срещу него обаче възразяват представителите на останалите Велики сили и особено австро-унгарският външен министър граф Андраши и британският представител лорд Солсбъри. Така в окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877г. лорд Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“

Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без каазите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и каазите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.

В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и каазите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.

Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Всъщност целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя й към Цариград и Проливите - Босфора и Дарданелите.

Пратениците на Великите сили изработват и проект за органически правилник за двете български области, който предвижда:

• 
  Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.
  
• 
  Всяка област ще има законодателен орган - събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.
  
• 
  Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
  
• 
  Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.
  
• 
  Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.
  
• 
  Черкезите се изселват от двете области.
  
• 
  Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.
  
• 
  Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.
  

Руско-турската война (1877-1878) се води между Русия и Османската империя, десета в поредицата от Руско-турски войни. На страната на Русия във войната участват и части от Финландия (в лична уния с Русия) и Румъния, както и български доброволци (Българско опълчение) и местни грузински, арменски и осетински милиции. Към края на военните действия се включват и войски от Сърбия.

През лятото на 1875г. в Босна и Херцеговина започва антиосманско въстание, предизвикано от тежките данъци, наложени от финансово съсипаната администрация. Въпреки някои данъчни облекчения, въстанието продължава и след края на годината, а малко по-късно започва и Априлското въстание в България. Напрежението в Босна и подкрепата на Русия подтиква Сърбия и Черна гора да обявят война на номиналния си сюзерен, Османската империя. Сръбско-турската война засилва империалистичните амбиции на Великите сили Русия и Австро-Унгария и на 8 юли 1876г. Александър Горчаков и Гюла Андраши подписват Райхщадското споразумение, с което си разделят Балканите на сфери на влияние. През август османската армия нанася поражение на сръбските сили, което е най-неблагоприятния сценарий за руснаците и австро-унгарците, тъй като не могат да претендират за никакви османски територии. От друга страна бруталното потушаване на Априлското въстание предизвиква широк отзвук в цяла Европа. В резултат на това през декември е свикана Цариградската конференция. Макар че Османската империя не е представена, на нея Великите сили обсъждат границите на една или повече автономни български провинции в рамките на Империята. Конференцията е прекъсната от османският външен министър, който уведомява делегатите, че Османската империя е приела нова конституция, гарантираща права и свободи на всички етнически малцинства и българите ще се ползват със същите права, като всички османски граждани. Въпреки това Русия остава враждебна към Османската империя, обявявайки, че конституцията е само частично решение. През януари-март Русия подписва две конвенции с Австро-Унгария (Будапещенската конвенция).

Разтревожена от нарастването на руската активност, Великобритания подтиква европейските сили отново да окажат натиск върху Турция за спазване на обещаните реформи. Високата порта има собствени интереси и не се съгласява с европейските предложения. Това разчиства пътя на Русия към прилагане на военна сила при сравнително неутрално безучастие на Великите сили и особено на Великобритания. Пък и британското правителство се надява, че Русия ще се ограничи само с военна демонстрация. Намеренията на Александър ІІ обаче били други. Той действително смятал да воюва.

При непосредствената подготовка на военната кампания на Балканите най-голямо значение има позицията на Румъния, за да могат руските войски безпрепятствено да водят действията на Юг от Дунав. Затова през Април 1877г. е подписана специална военна конвенция, с която фактически Румъния се присъединява към Русия като воюваща страна. Тъй като румънските интереси са засегнати от претенциите на Русия към Южна Бесарабия, румънците получават обещание за компенсиране със земи в Северна Добруджа.

След като османското правителство отхвърля нов руски проект за реформи в Империята, на 24 април (12 април стар стил) 1877г., с издадена в Кишинев прокламация на император Александър II, Русия обявява война на Османската империя. В състава на руските войски има и една финландска част, Трети стрелкови финландски батальон. На страната на Русия се включва още и Румъния, но румънските войски започват активни действия едва през август.

В началото на войната изходът далеч не е очевиден. Руснаците могат да мобилизират по-голяма армия, която до известна степен е по-добре подготвена. От друга страна османската армия е по-добре въоръжена, след като наскоро е снабдена с модерни английски и американски винтовки и немска артилерия.

В началото на юни руските войски (185 000 души) под командването на великия княз Николай Николаевич се съсредоточават на левия бряг на Дунав, като основното им ядро е в района на Зимница. Османците, под командването на Абдул Керим Надир паша, имат около 160 000 души на Балканския полуостров, както и предимството да са укрепени. Те разполагат и с пълен контрол в Черно море и патрулни кораби по река Дунав. В Задкавказието силите също са почти изравнени - около 100 000 руснаци, под командването на великия княз Михаил Николаевич, и около 90 000 османци, командвани от Мухтар паша.

На практика обаче, през повечето време османците използват едва 1/4 от военния си капацитет. В допълнение те нямат представа за плановете на руснаците и не полагат особени усилия да предвидят и блокират действията им, предпочитайки да стоят в укрепленията си и да чакат появата на противника.

Османското военно командване в Цариград прави лоша оценка на намеренията на руснаците, решавайки, че те няма да се придвижат нагоре по Дунав, а ще пресекат реката при делтата, както и че ще предпочетат краткия път по черноморското крайбрежие, въпреки че там са разположени най-добре укрепените османски крепости. Така нагоре по реката има само една добре екипирана крепост. Това е Видин и силният му гарнизон се дължи на това, че там все още са войските на Осман паша, воювали срещу сърбите през предишната година.

Основната част от военните действия се водят на Балканския полуостров, на територията на днешна България. Тук са концентрирани основните руски сили, които се опитват да установят контрол над основната част от Дунавската равнина и Тракия и да се насочат към османската столица Цариград. В същото време в Задкавказието те се опитват да завземат важната крепост Карс.

Военните действия започват на Задкавказкия фронт, където руските войски настъпват още през април. Те успяват да превземат Баязет и обсаждат Карс, но на 25 юни са отблъснати и са принудени да преминат в отбрана. Настъплението на османците е спряно на 15 октомври в битката при Аладжа, след което руснаците поемат инициативата и на 17 ноември превземат Карс. През следващите седмици те настъпват към Ерзурум, но войната е прекратена преди да достигнат града.

В самото начало на войната руснаците унищожават всички кораби по течението на Дунав и минират реката, което им дава възможност да я пресекат във всяка точка, но дори това не предизвиква реакция от османското командване. На 22 юни Долнодунавският отряд под командването на генерал Цимерман форсира реката между Галац и Браила и скоро след това заема Северна Добруджа. На 24 юни руската артилерия започва да обстрелва Русе и Тутракан, с което засилва увереността на османците, че основните руски сили ще дойдат точно оттам.

На 15/27 юни руснаците, командвани от генерал Драгомиров, построяват мост през Дунав при Свищов и започват пресичането на реката. В района няма значителни османски сили и централното командване нарежда на ръководена от Осман паша 15-хилядна част да се отправи натам и да се укрепи в близкия Никопол.

Руското командване разделя частите, прехвърлени при Свищов, на Западен (35 000 души) и Източен отряд (45 000 души), като по-малка част от 12 000 души, командвана от фелдмаршал Йосиф Гурко и включваща българското Опълчение, е изпратена напред към проходите в Стара планина, важни за маневрирането на двете армии.

На 7 юли части от предния отряд влизат в Търново и на 14 юли преминават Балкана през Хаинбоаз. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, особено важен за връзките между Северна и Южна България. Гурко завзема прохода, след като османските войски там се изтеглят, въпреки че са отблъснали няколко атаки. Там е сформиран нов Южен отряд, който първоначално наброява около 20 000 души, а през август достига до 45 000. С това пътят за настъпление към Цариград е открит и Гурко дори превзема Стара Загора, но наличието на значителни османски сили в Северна България не позволява такава офанзива.

На 16 юли Западният отряд успява да превземе Никопол, което принуждава придвижващият се натам Осман паша да се отправи към Плевен. По-малко от 24 часа след пристигането му там първите руски сили нападат града. Осман паша организира успешно защитата и отблъсква две руски атаки с огромни жертви от руска страна (20 и 30 юли). В този момент двете страни са почти изравнени по численост, а руските войски са силно деморализирани.

Междувременно османското командване прехвърля от Албания 20-хиляден копрус под командването на Сюлейман паша, който трябва да се съедини с войските блокирани в Плевен и да проведе контра-настъпление. На 31 юли се водят ожесточени боеве за Стара Загора, вследствие на които градът пада в ръцете на османците. В сраженията се отличава Българското опълчение, особено при защитата на Самарското знаме. По време и след превземането от редовната турска армия са извършени зверства спрямо мирното българско население. Руските войски се оттеглят към Стара планина и се укрепяват в Шипченския проход.

Османците хвърлят значителни сили в опити да овладеят Шипченския проход, но без успех. С особен героизъм в боевете за прохода се отличават българските опълченци. Решителна подкрепа за запазването му оказва пристигналото подкрепление, начело с ген. Радецки. Задържането на прохода е решаващо за изхода на войната, защото не позволява на корпуса на Сюлейман паша да се съедини с обсадените в Плевен сили на Осман паша и така да създаде заплаха за отхвърлянето на руските сили отвъд Дунав.

Неуспешните атаки за превземане на Плевен блокират по-нататъшното настъпление на руската армия. Градът е обсаден с помощта на поискани от Румъния подкрепления. След нов неуспешен опит за превземане на крепостта на 11–12 септември руснаците налагат плътна блокада на Плевен. Принуден от липсата на продоволствие, на 10 декември Осман паша се опитва да пробие обсадата, но корпусът му е разбит, а самия той - пленен. Плевен е превзет.

Руската армия, по това време наброяваща 314 000 души, вече може да започне настъпление срещу значително по-малобройните османски сили. Западният отряд (71 000 души), командван от Гурко, пресича при извънредно тежки зимни условия Стара планина и на 4 януари 1878г. превзема София. На 9 януари при Шейново Южният отряд, под командването на генерал Фьодор Радецки, обкръжава и пленява 40 хилядна османска армия, начело с Вейсел паша. На 15 януари при Пловдив е разбита армията на Сюлейман паша, а на 20 януари руските войски превземат Одрин.

В началото на 1878г. руската армия почти достига Цариград, но Великобритания изпраща в Мраморно море боен флот, който да предотврати превземането на града. Под натиска на другите Велики сили и след претърпените огромни загуби (по различни оценки между 70 000 и 200 000 жертви), на 31 януари 1878г. е сключено примирие, а на 3 март Русия се съгласява да подпише Санстефанския договор. Според него Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост от Османската империя и се дава автономия на България. Недоволни от засилването на руското влияние на Балканите, няколко месеца по-късно Великите сили провеждат преразглеждане на договора на Берлинския конгрес.

Победата на Русия в Руско-турската война от 1877-1878г. твърде много обезспокоява западните европейски държави от евентуалното засилване на руското влияние на Балканите. Отчитайки изключителната стратегическа важност на района на Югоизточна Европа, те не одобряват подписания след войната между Русия и Турция Санстефански мирен договор (1878г.) и открито настояват за ревизирането му. Англия дори започва подготовка за десантни действия на Балканите.

Австроунгарският министър граф Андраши формулира позицията на своята империя така:

- на изток да се запази граничната линия между Лозенград и Цариград като Люле Бургаз и Странджа останат в Турция;

- западната граница на България да започва от Орфанския залив и стига до Враня. От земите на запад от тази линия да се създаде автономна област Македония в рамките на Османската империя;

- руската окупация на България да бъде с 20 хил. войници за не повече от 6 месеца;

- Австро-Унгария запазва възможност за контрол върху пътя Босна - Митровица с последващи окупация и анексия.

Условията на Англия се свеждат до следното:

- не възразява срещу присъединяването към Русия на Бесарабия, Батуми и Карс, териториални придобивки на Черна гора и Сърбия и няма претенции към съдбата на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак;

- България да се раздели на две части: Северна до Балкана с политическа автономия и южна без излаз на Бяло море с административно положение като на английските колонии.

Изтощена във военно и икономическо отношение Русия е принудена да приеме направеното от Англия и Австро-Унгария предложение за свикване на международен форум, който да преразгледа решенията на Санстефанския договор. В навечерието на свикване на конгреса особено активна дейност разгръща английската дипломация. На 18 май 1878г. в Лондон е сключено тайно англо-руско споразумение между лорд Солсбъри и новия руски външен министър Шувалов, по силата на което Русия се съгласява с разделянето на току-що освободената българска държава на две части. На 25 май с.г. във Виена е сключено тайно споразумение между Англия и Австро-Унгария, съгласно което последната ще получи Босна и Херцеговина. Няколко дни по-късно е сключено и тайно споразумение между Англия и Османската империя, според което последната отстъпва на британците Кипър срещу дипломатическата им подкрепа на конгреса.

Берлинският конгрес (1 юни - 1 юли 1878г.) и Берлинският договор

От 1 юни 1878г. в продължение на един месец под председателството на немския канцлер Ото фон Бисмарк, представителите на “европейския концерт” решават съдбата на балканските народи, без последните да бъдат допуснати до заседанията. В конгреса участват представители на Обединеното кралство, Австро-Унгария, Франция, Германия, Италия, Русия и Османската империя, Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора. България няма свой представител на конгреса. На конгреса се приема т. нар. Берлински договор подписан на 13 юли (1 юли стар стил) 1878г. в Берлин. В него се уреждат промените в положението на Османската империя след Руско-турската война от 1877-1878г. Това е заключителният документ на започналия на 13 юни Берлински конгрес и е подписан от Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Италия, Османската империя, Русия и Франция. Берлинският договор преразглежда сключения между Русия и Османската империя Санстефански прелиминарен договор от 3 март същата година.

Берлинският договор става основа за международното положение на Балканите през следващите три десетилетия. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885г. Системата, установена с договора, е напълно разрушена през 1908г., когато България обявява независимостта си, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, а в Османската империя започва Младотурската революция.

Бисмарк декларира безразличието на Германия към териториалните промени в източната част на Балканския полуостров. Но именно с това безразличие настъпва неговият час. Той прави изкусни маневри, при които поддържа ту Русия (по негово застъпничество Софийският санджак и Варна остават в пределите на Княжество България), ту нейния главен противник Англия, която цели възможно най-голямото ограничаване на бъдещата славянска държава. Така Бисмарк огорчава всички и удовлетворява всички. Той започва да плете система военни съюзи и коалиции за взаимната неутрализация на европейските сили.

Берлинският конгрес става граничен момент в историята на Балканите. Изигравайки определена стабилизационна роля, той създава и “възел от фундаментални противоречия”, превърнали Балканите в “барутния погреб на Европа”.

Берлински договор

Ден след подписването на Санстефанския мирен договор руската дипломация се опасява от враждебни действия от страна на Англия и Австрия на предстоящата конференция. Тези опасения се споделят и от цялата българска общественост. Те се основават и на поетите от Русия ангажименти от преди войната, които влизат в противоречие със Санстефанския договор. Заради интересите на Великите сили в района на Проливите отново надвисва сянката на войната.

Англия бърза да вземе инициативата в свои ръце и определя договора от Сан Стефано като “заплаха” за бъдещето на целия полуостров. Военната демонстрация на британския флот в Дарданелите е комбинирана с частична мобилизация на острова. Англо-руският антагонизъм, разпростиращ се от бреговете на Тихия океан до Гибралтар, отново излиза на преден план.

Подобно на Англия, Виена също заема категорична позиция против всеки опит да се създаде мощна славянска държава в Югоизточна Европа. Австро-Унгария декларира, че няма намерение “да отстъпва железопътната линия до Солун като пряк излаз на продукцията на Централна Европа през Суецкия канал”. За да покаже решителната си позиция, австрийското правителство прокарва през парламента извънреден военен кредит.

Френското правителство също се чувства застрашено от събитията на полуострова. В загубването на България и Босна, Франция съзира опасност Турция да се превърне завинаги в неплатежоспособна страна. Този страх е основателен, тъй като френските банки държат повече от 40% от огромните турски дългове.

Изправена пред тотална изолация, руската дипломация се стреми към компромис между позициите на Лондон и Виена. След сложни преговори през май 1878г. в Лондон е постигнато споразумение, което предвижда създаване на две държавни образувания –васално на север и автономно но юг от Балкана. От своя страна Англия и Австро-Унгария изработват единна позиция, като подписват специална конвенция помежду си. Двете споразумения откриват пътя към международната мирна конференция в Берлин и до голяма степен предопределят нейните резултати.

Берлинският конгрес завършва с подписването на 1 юли 1878г. на Берлинския договор. Според неговите клаузи:

1) Румъния, Сърбия и Черна гора са признати за независими държави;

2) На Австро-Унгария се предоставя правото да окупира Босна и Херцеговина за срок от 30 години, да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава в пределите на Османската империя и да контролира бреговата линия на Черна гора по Адриатическо море;

3) Русия получава Бесарабия, Карс и Батуми;

4) Създава се васално на Османската империя Княжество България между Дунав и Стара Планина, включващо Софийския санджак;

5) Територията между Стара планина и Родопите образува автономна област Източна Румелия - поставена под пряката военна и политическа власт на султана;

6) Македония и част от Одринско са върнати на Османската империя;

7) Градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия;

8) Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия;

9) Англия получава о. Кипър;

10) Албания фигурира в документите само като географска област;

11) Дунав остава международна река.

Берлинският договор съществува формално до избухването на Балканската война (1912-1913г.), но някои негови клаузи са променени още при Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885г. и при провъзгласяване независимостта на България през 1908г.

Значение на решенията от Берлинския конгрес за отношенията в съюза на Тримата императори

Освен проблемите, възникнали пред балканските държави, Берлинският конгрес изправя и европейските Велики сили една срещу друга. Най-голям удар е нанесен върху съюза на Тримата императори, основаващ се на единството на консервативните монарси, което не може повече да бъде поддържано. През 70-те години Бисмарк се старае да утвърди обединението на Германия, като се върне към традициония съюз с Австрия. Но през 80-те години Германия е твърде силна, за да стои настрана, тъй като това би могло да обедини Европа срещу нея. Не може вече да разчита и на историческата подкрепа на Русия.

Бисмарк започва своята нова политика през 1879г., сключвайки таен договор с Австрия. Той обаче не иска да позволи на Австрия да използва германската подкрепа, за да предизвика Русия, и си осигурява вето върху австрийската политика на Балканите. Русия е поставена почти пред изолация и царят се съгласява да бъде възкресен съюзът на Тримата императори, но този път върху основата на Realpolitik. Вторият съюз на Тримата императори задължава подписалите я страни на благосклонен неутралитет в случай на война на една от тях с четвърта страна.

По силата на Берлинския договор българските територии, установени от Цариградската конференция от 1876г., са разделени на 5 части - Княжество България, Източна Румелия, Македония и Източна Тракия, Северна Добруджа и Поморавие. Това предизвиква силно недоволство сред българите и до голяма степен предопределя политиката на България през следващите десетилетия, насочена към присъединяване на териториите, населени с българи, но останали извън държавните граници.

Подписването на Берлинския договор предизвиква и силни отрицателни реакции на общественото мнение в Русия, особено на славянофилските кръгове. Те смятат, че Русия получава твърде малко отстъпки срещу тежките финансови и човешки загуби по време на Руско-турската война. От друга страна с равноправното си участие на Берлинския конгрес Русия отново излиза на европейската дипломатическа сцена след провала си в Кримската война през 1856г.

Берлинският договор е типичен пример за компромис между интересите на Великите сили. Англия успява да изтласка България и респективно Русия от пряк излаз на Бяло море, получава Кипър като компенсация за защита на Турция и в крайна сметка запазва своите интереси в Източното Средиземноморие. Австро-Унгария, без да даде нито една жертва, получава правото да окупира Босна и Херцеговина, а от своя страна Франция запазва своите финансови интереси. По време на Берлинския конгрес руската дипломация успява да запази само част от Санстефанска България като ядро за бъдещи обединителни процеси.

В основата на военния съюз е договорът, сключен между Германия и Австро-Унгария на 7 октомври 1879г., известен като Двоен съюз. Тройният съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия е подписан във Виена от граф Калноки за Австро-Унгария, принц Ройс за Германия и граф Робилант за Италия на 20 май 1882г. Приложени са три министерски изявления, дадени точно в един и същ период от време, заявяващи, че Съюзът не е директно насочен срещу Англия. Договорът е бил за 5 години, последно е подновяван през 1912 г. Основният резултат от договора е да обещае на Италия немска подкрепа при атака от страна на Франция, също така дава на Австро-Унгария италиански неутралитет в случай на Австро-Руска война. Първоначалният замисъл на договора е заместен от значението, което придобива в международните отношения в началото на века. Установяването на френски протекторат в Тунис през 1881г. лишава Италия от сфера на икономическо влияние и активност, в каквато тя вече е замесена, както и от очаквания за политически контрол след свалянето на режима на тунизийския бей. Бисмарк е окуражен от Италия и Франция в мислите си да установи властнически интереси в Тунис, и италианците поради тази причина са много разочаровани, когато французите действат без да потърсят позицията на Германия или някоя друга европейска Велика сила. Резултатът от това е сериозно политическо сътресение в Италия и възможност за утвърждаване на радикали, републиканци и анти-духовници. Такъв режим би причинил на Австро-Унгария големи затруднения и би довел до предимства за Франция, а това би заплашило системата за немска сигурност на Бисмарк във време когато пан-слависткия генерал Скобелев посещава Франция за неясно, но предполагаемо френско-руско сътрудничество.

Бисмарк принуждава недоверчивите австрийци да разрешат на Италия да се присъедини към вече съществуващата немско-австрийска общност като демонстрация на подкрепа към водещата роля на италианския режим. Като средство за защита на италианската монархия, това е успешен ход. Италианската международна намеса е ограничена във времето поради предпазливостта към осигуряването, и когато напрежението в международната ситуация се влошава към 1900г. съюзът им с Германия и Австро-Унгария изиграва важна роля. Потенциалните Австро-италиански полемики и неохотността на Италия да позволи на Тройния съюз да установи отношения с Англия и по-късно с Франция ограничава нейната реална полезност. Както е предвидено Италия първоначално не се включва във войната от 1914г., а когато го прави, то тя отива към другата страна – срещу Германия и Австро-Унгария.

Средиземноморски пактове, 1887

Два Средиземноморски пакта са подписани през 1887г.: първият се състои в размяна на ноти между Великобритания и Италия на 12 февруари 1887г. и между Великобритания, Австро-Унгария и Италия на 24 март 1887г., които потвърждават австро-унгарското допускане до по-ранните Англо-италиански споразумения. Вторият пакт се състои отново в размяна на ноти между Австро-Унгария и Великобритания на 12 декември 1887г., което е потвърдено с нота от Италия на 16 декември 1887г. В допълнение има и Средиземноморско споразумение между Испания и Италия от 4 май 1887г., признато от Австро-Унгария на 21 май 1887г. Резултатът от всички тези споразумения е да се подсилят намеренията на всички страни да не позволяват промяна на статуквото в Средиземноморието.

За Италия има два специални мотива: да предпази себе си от френска експанзия в района и да получи австро-унгарско признаване за ролята си на Балканите. Великобритания има нужда да поддържа сътрудничество с Италия срещу Франция в Египет, както и основното им желание – да предотвратят руски спорове с други сили на Балканите, които да доведат до проблеми по Проливите. За Австро-Унгария има подобни обсъждания, касаещи Русия, особено от създаването на Тройния съюз, които трябва да бъдат преразгледани, защото не са особено изпитано средство за немската подкрепа. Нуждата на Бисмарк да ограничи задълженията си към Австро-Унгария и да запази колкото е възможно повече способността си да действа независимо по отношение на Русия, е може би най-значимият фактор за Средиземноморските споразумения, за които, въпреки че Германия не е партньор, се действа упорито и пъргаво, за да бъдат те факт. За Германия има множество предимства в споразуменията, които ограничават свободата на действие на другите сили и прехвърлянето на отговорността за подкрепата на Австро-Унгария на друг „гръб” – в случая този на Великобритания.

Таен договор за презастраховка между Германия и Русия от

юни 1887г.

В чл.1 на договора двете страни си гарантират неутралитет в случай, че една от тях се намира във война с трета Велика сила. По-нататък Германия признава исторически спечелените права на Русия на Балканския полуостров и особено законността на нейното решаващо влияние в България и Източна Румелия. Двата двора поемат задължението да не допускат без предварително съгласие промяна на териториалното статукво на споменатия полуостров и да се противопоставят на всеки опит за промяна на статуквото без предварителна договорка. Двата двора признават европейския характер на принципа на затваряне на проливите (Босфора и Дарданелите). Те ще бдят Турция да не прави изключения от правилото в полза на интересите на някое правителство и да не позволява военно използване на проливите от страна, водеща война. Валидността на договора е 3 години, като той е допълнен от Секретен протокол. В него Германия гарантира, че ще подкрепя Русия, за да бъде възстановено легалното руско упраление в България. Обещава се в никакъв случай да не се дава одобрение за връщането на княз Батенберг на българския престол. В случай, че руският цар „изпита нужда в името на руските права” да поеме задачата по отбраняване на входа към Черно море, то Германия поема задължението да осигури своя благосклонен неутралитет.

Главните причини, които изследователите на международните отношения отчитат за създаването на Френско-руския съюз, са икономически и политико-стратегически. През 70-те години на XIXв. се наблюдава френско икономическо проникване в Русия. Създадени са редица френски дружества, като през следващото десетилетие френският капитал заема първо място сред чуждестранните предприятия в промишлеността на Русия. През 1887г. германската държавна банка отказва кредит на Русия, докато Франция отпуска дългосрочен заем на Русия на следващата година. В този момент стратегическите цели на двете страни съвпадат. Франция знае, че не може да си върне Елзас и Лотарингия (загубени след Френско-Пруската война от 1870г.) без война и без помощта на друга Велика сила. Русия знае, че не може да се укрепи на Балканите и в региона на Проливите без да преодолее съпротивата на Англия и Австро-Унгария, зад която твърдо стои Германия. Тези факти заставят руските дипломатически кръгове да се ориентират към Франция. Създаването на Средиземноморската антанта през 1887г. от Англия, Австро-Унгария и Италия представлява заплаха за Франция и Русия, което допълнително сближава техните интереси. Съществува и теза за произхода на Френско-руския съюз от Източния въпрос.

През 1890г. изтича срокът на Договора за презастраховка между Германия и Русия. Той не се подновява, въпреки желанието от страна на последната. Още през пролетта на 1891г. дипломатически изолираната след Френско-Пруската война от 1870г. Франция предлага на Русия сключване на съюз, но получава уклончив отговор. На 6 май 1891г. е възобновен Тройният съюз, което е придружено от демонстрации на приятелство между неговите участници и Англия. С цел неутрализация на посочените събития, през юли френската военноморска ескадра прави демонстративно приятелско посещение в Кронщад, където Александър III изслушва „Марсилезата”. Това маркира и първият път, когато френският химн е изпълнен на официално събитие в Русия.

Същевременно се сключва френско-руски консултативен пакт чрез размяна на писма между двете министерства на външните работи. Руският външен министър Гирс обръща внимание на френския си колега Рибо за неблагоприятното положение в Европа след събитията от 6 май; казва, че Петербург и Париж трябва да се разберат за мерки в случай на заплаха за една от двете държави. Рибо дава положителен отговор и предлага сключването на военна конвенция. След нови германски военни приготовления през 1893г. руска военноморска ескадра прави приятелско посещение във френското пристанище Тулон. В последна сметка на 17 август 1892г. е подписана френско-руска военна конввенция. Тя е тайна и има характер на отбранителен съюз. Според нея, ако Германия или Италия, подкрепена от Германия, нападне Франция, Русия трябва да използва всички войски, с които разполага, срещу Германия. Ако Германия или Австро-Унгария, подкрепена от Германия, нападне Русия, Франция трябва да насочи всичките си войски срещу Германия. В случай на мобилизация, от страна на която и да е държава от Тройния съюз, Франция и Русия, без допълнително споразумение, трябва веднага и едновременно да мобилизират. Франция се задължава да изпрати срещу Германия 1,300,000 войници, докато Русия – 700-800,000 (тъй като тя трябва да се бие и срещу Австро-Унгария). Целта е да се принуди Германия да води война на два фронта. Генералните щабове на двете армии трябва да работят заедно за изпълнението на посочените мерки, както и да разменят информация, отнасяща се до армиите на Тройния съюз. Конвенцията предвижда Франция и Русия да не сключват сепаративен мир. Срокът на нейното действие е същият като срока на Тройния съюз.

Френско-руският съюз се състои от две отделни споразумения – политическо споразумение и военна конвенция. Причина за това са различните политически системи в двете държави. Франция е република, а Русия – монархия. В последната царят като самодържавен монарх има върховните прерогативи да сключва съюзи. Във Франция евентуален военнополитически договор с Русия трябва да се обсъди в законодателното събрание, докато споразумения от друга форма могат да се одобрят само от президента. Ето защо френската дипломация настоява съюзът да се подпише под формата на две споразумения.

Със сключването на Френско-руския съюз приключва колосалното разместване на силите в Европа, като всички Велики сили, с изключение на Англия, участват в два военно-политически блока, чиято цел е преразпределението на света и овладяването на „бели петна” по земното кълбо. В този период Англия е антигерманско настроена заради съперничеството за колонии в Югозападна Африка. Бързото засилване на Германия поражда тревога у Англия, въпреки това тя запазва курса си на изолация и изчаква развитието на събитията. Англо-германският антагонизъм се засилва успоредно с изостряне на противоречията между Англия от една страна, и Франция и Русия от друга, отново заради колониално разпределение. В началото на ХХв. след разпределението на колониите, противоречията между Англия и Франция стихват. Френско-руският съюз не е създаден само като противовес на Тройния съюз. Той е израз на проявяващите се вече противоречия в Европа и света. Старите отношения, основаващи се на династически връзки и приятелства, вече са в миналото.