Политиката на Гърция и Турция на Балканите (1949-1989г.)

1. 
   Увод
   

2. 
   Гърция след Гражданската война.Управляващи партии. ( 1950-1961г.)
   

3. 
   Политическа криза и военната диктатура в Гърция. (1961-1974г.)
   

4. 
   Раздяла на Турция с еднопартийния тоталитаризъм. Управление на Демократическата партия (1950-1960г.)
   

5. 
   Военни преврати и неспокойство в политическия живот наТурция.(1960- 1980г.)
   

6. 
   Пътят на Гърция и Турция към Демокрацията.
   

7. 
   Заключение.
   

България, Румъния, Югославия.... макар и били няколко пъти от срещуположните страни на барикадата приемат социалистическият модел на управление. Докато Гърция и Турция се отправят точно в обратната посока. Те се стремят към преобразуване на държавите си в светски тип, и го правят с много жертви и усилия. Тези две страни се насочват към западния тип упралвние- демокрацията. За съжаление и двете не са готови за това в каря на 40-те години. Гърция първо трябва да се отърси от спомена за гражданската война, а пък Турция етатизма. Голяма помощ за осъщесвяване на техните цели играе САЩ и страха от най-голямата опастност за тях- комунизма. Разтърсвани от политически кризи, смяна на безброй правителства, военни преврати и безмирици- това е цената която двете страни ще трябва да заплатят за да могат един ден дасе нарекат страни със западен тип класическа демокрация.

Три са главните политически фигури на гръцката политическа сцена, от които обществото очаквада умиротворят най-сетне страната, след десет години непрестанни войни - С. Венизолос, Г.Папандреу, и Н. Пластирас. Първият наследява баща си, като лидер на либералите и многократно е министър в гръцки правителства по време и след гражданската война. Г. Папандреu влиза в политиката като сътрудник и приятел на стария Венизелос. Папандреу основава Социалдемократичека партия през 1935г. По време на диктатурата на Метаксас е на заточение, а през есента на 1944г. се връща в Гърция на чело на т.нар. парвителство на националното единство. Третият лидер на центъра Н. Пластирас е генерал , през 1933г. прави опит за преврат в полза на партията на Венизелос: до 1945 год. Живее в емиграция, основава парията ЕПЕК и на два пъти е министър-председател на Гърция.

Умиротворяването и политическата стабилизация на Гърция обаче се оказва много трудна задача. Наследството от гражданската война е тежко и трудно преодолимо. Трескаво работят извънредни съдилища, които произнасят над 2 хиляди смъртни присъди, повче от 16 хиляди души са лишени от свобода и вкарани в затвори и лагери ( остров Макронисос). Войната оставя след себе си и много негативни психологически травми - поляризация на обществото, недоверие, страх, фанатизъм, напрегхата атмосфера. Особена роля в случая играят и т.нар. свидетелства за благонадежност - защото всеки може лесно да бъде обявен за неблагонадежден и да попадне под ударите на репресивните мерки. В същото време ГКП налива масло в огъня, тя не се е отказала от намеренията си от социалистическа революция. Тази комунистическа позиция е добре дошла за десните сили като оправдание за извънредните антикомунистически мерки в старната.

Оказвасе обаче, че самият либерален център е слаб. Те не могат да се разберат по основните въпроси на вътрешната политика на държавата.

Гърция излиза от гражданската война с коалиционно правителство, в което участват както популисти, така и либерали. На 5 март 1950г. се провеждат парламентари избори по пропорционалната избирателна система. Участват 44 партии, но в парламента влизат само 4 от тях-популисти, иберали,национален прогресивен съюз на центъра, и социалдемократи.

Три са главните политически фигури на гръцката политическа сцена, от които обществото очаквада умиротворят най-сетне страната, след десет години непрестанни войни - С. Венизолос, Г.Папандреу, и Н. Пластирас. Първият наследява баща си, като лидер на либералите и многократно е министър в гръцки правителства по време и след гражданската война. Г. Папандреu влиза в политиката като сътрудник и приятел на стария Венизелос. Папандреу основава Социалдемократичека партия през 1935г. По време на диктатурата на Метаксас е на заточение, а през есента на 1944г. се връща в Гърция на чело на т.нар. парвителство на националното единство. Третият лидер на центъра Н. Пластирас е генерал , през 1933г. прави опит за преврат в полза на партията на Венизелос: до 1945 год. Живее в емиграция, основава парията ЕПЕК и на два пъти е министър-председател на Гърция.

Умиротворяването и политическата стабилизация на Гърция обаче се оказва много трудна задача. Наследството от гражданската война е тежко и трудно преодолимо. Трескаво работят извънредни съдилища, които произнасят над 2 хиляди смъртни присъди, повче от 16 хиляди души са лишени от свобода и вкарани в затвори и лагери ( остров Макронисос). Войната оставя след себе си и много негативни психологически травми - поляризация на обществото, недоверие, страх, фанатизъм, напрегхата атмосфера. Особена роля в случая играят и т.нар. свидетелства за благонадежност - защото всеки може лесно да бъде обявен за неблагонадежден и да попадне под ударите на репресивните мерки. В същото време ГКП налива масло в огъня, тя не се е отказала от намеренията си от социалистическа революция. Тази комунистическа позиция е добре дошла за десните сили като оправдание за извънредните антикомунистически мерки в старната.

Оказвасе обаче, че самият либерален център е слаб. Те не могат да се разберат по основните въпроси на вътрешната политика на държавата.

Въпреки всичко това правителството на Н. Пластирас не успява да спечели благоразположението на натовските съюзници, а още по-малко на политическите си опоненти вътре в стараната.

След тези бурни процеси в политическия живот на Гърция и неспиращата конфронтация между леви и десни, някои будни личности виждат решението на проблема в „ обновяване” на десницата, чрез обединение на нейните разпокъсани сили. С тази задача се заема маршал Папагос и успява да я реализира.

Александрос Папагос участва във всички войни на Гърция от 1912 до 1949г. и се предтсвя като силна личност със способности на пълководец. По време на гражданската война е главнокомандаващ правителствените войски, разбива армията на ГКП и получава званието маршал. Папгос е монархист и стои вдясно на партийнополитическата палитра. През пролетта на 1951г. той подава уставака от поста главнокомандващ въоражените сили на Гърция и обарзува нова политическа партия под името „ Гръцки сбор” .

Мисията му е и основаната от него партия „ Гръцки сбор” е да стабилизира политическата сиситема на страната чрез обединяване на десните сили в страната.И това наистина се постига, още на последвалите парламентарни избори, партията на Попогос излиза на първо място,но няма необходимото за самостоятелно управление мнозинство и се обявява за изменение в избиратения закон. Той иска въвеждане на мажоритарната избирателна система. На страната ма маршала открито застава САЩ и упражнява натиск за приемане не неговите искания. Заплахата,че „простата пропорционалана сиситема, с неизбежната последица от постоянна правителствена нестабилност, ще окаже пагубно влияние върху отпусканата на Гърция американска помощ”. Правителството на Пластирас се подчинява, променя се избирателния закон и се провеждат нови избори. На тях „ Гръцки сбор” получава доверието на половината гръцки избиратели. На 19 ноември 1952г. Папагос съставя самостоятелно правителствои е министър-председател на Гърция до смърта си (1955г.).

Политическата доктрина на новото правителство би могло да се обозначи с понятието антикомунизъм: междунарадния комунизъм е главната опастност. За Гърция тя идва от съседните комунистически страни и се конкретизира като „северна пасност”. Гръцките комунисти действат в унисон с тази опасност, тяхна дейност е „ шпионаж” в полза на „ чужда сила”.

В съответствие с политическата доктрина следват: преследване на всякакви действителни или мними комунистически прояви; приемане на американска икономическа помощ по плана „ Маршал”, превъоражаване и реорганизация на армията по американски образец, участие в НАТО и в глобалната натовска политика „ по ръбовете на Студената война”.

Като цяло управлението на „ Гръцки сбор” на Папагос се предстявя като силна авторитарна власт.

Стабилизация на политическата система се постига,но не на основата на конституцията, свободата и демокрацията, а на основата на извънредните мерки и на авторитарната диктатура на Папагос.Важна роля в случая играе американската военна и икономическа помощ. За около 20 години (1944-1964г.) Гърция получава близо 4 милиарда долара такава помощ. По- голяма част идва по линията на плана „Маршал” и се усвоява по времена управлението на Папагос.

Благодарение на тези средства Гърция се стабилизира икономически. През април1953г. се осъществява девалвация на драхмата,започва стабилизация на валутата, разширява се външната търговия, постига се стабилен икономически растеж и Гърция постепенно се включва в икономическата система на западният свят. Създава се законова база за гарантиране на чужди инвестиции в страната. Всичко това в крайна сметка осигурява работа на активното население и води до повишаване на жизненото равнище на гърците.

Като натовска страна гърция получава по- голяма международна сигурност, но и по-голяма зависимост от „западния свят”. Влошават се обаче отношенията с Англия и Турция заради Кипър.

След смъртата на Папагос се очаква някой от заместниците му да заеме мястото му, но кралят възлага дългогодишния министър на обществените строежи Константинос Караманлис да състави новото правителство.

Караманлис заема поста министър-председател на Гърция на 48-годишна възраст. В началото на 1956г. той разпуска „ Гръцки сбор” и обявява образуването на нова партия по името Национален радикален съюз (ЕРЕ).

Има не малко основания правителството на Караманлис да се оценява като способно и успешно. Правителството подпомага развитието на туризма, привлича чужди инвестиции, насочва средства за ускоряване индустриализацията на страната, изгражда хидроелектроцентрали, влага много средства в развитието на селското стопанство, открива нови университети в Патрас,Янина, и пр. Всичко това осигурява бавно,но неотклонно повишаване на жизненото равнище на населението.

Благоприятното икономичеко развитие на страна и стабилизирането на политическата система позволява на правителството на Караманлис да кандидатства за членсвто в европейския Общ пазар - страната е приета като асоцииран член през юли 1961г.

През 1958 година на политическата сцена излиза групировката ЕДА, която обединява партиите от левия спектър на политическото пространство: Социалистическа партрия, Радикалдемократическа паретия, Съюз на левите демократи, Демократически съюз. Тя не се развива като коалиция, а като хетерогенна, но все пак единна политическа партия. Влиянието на ЕДА нараства през следващите няколко години години. Тя активизира дейността си под лозунг за национална демократична промяна. Конкретните искания са: амнистия, легализиране на ГКП, премахване на извънредните мерки, демократичен ред и законност в рамките на западния тип демокрация. Иска се освен това независима външна политика по подобие на други страни –членки на НАТО, по отношение на Кипър- право на самоопределение. Особен пункт в случая е искането да не се допуска инсталирането на американски ракети на гръцка територоя и да се приеме предложението на държавите от съветския блок за запазване на Блаканите като безядрена зона. В социално-икономическата сфета исканията се движат по посока на развиващата се индустриализация, модернизация на селското стопанство, социална защита на работници, селяни, средни слоеве и т.н.т.

Въпреки , че програмата на ЕДА допада на широк кръг от обществото, правителството на Караманлис не признава необходимостта от промени нито във вътрешната, нито във външната политика. Те виждат ЕДА като „агент на Москва”.

В продължение на три години партиите от либералния център са в процес на прегруприране и обединяване на политическите сили, като имат за цел да създадат силна „ национално мислеща” опозиция като алтернатива на правителството на Краманлис. Най-активен в реализирането на тази задача е Г. Папандреу. През 1961г. той обявява създаването на Съюз на центъра,в който влизат 9политически партии и групи. Те имат за цел прекратяване на доминирането на ЕРЕ и правителството на Краманлис.
3.Политическа криза и военната диктатура в Гърция. (1961-1974г.)
На 29 октомври 1961г. на проведените избори ЕРЕ печели и Краманлис получава мандат за съставяне на правителство. Опозицията не признава законноста на изборите. Публикуват се множвсво данни за терор и фалшификации, произнасят се не малко присъди срещу държавни служители за допуснати нарушения по време на изборите. Става въпрос за терор и фалшификации в широки размери. Правителството, рзбира се отхвърля обвиненията, но това не успокоява страстите. Малко по-късно опозоцията внася и предложение за гласуване на вот на недоверие на току-що сформения нов кабинет на Краманлис.

През пролетта и лятото на 1962г. се провеждат масови митинги и демострации, по времетона които избухват сблъсъци между полицейски части и граждани.

По- нататъшното развитие продължава линията на политическа дестабилизация на станата. Краманлис напуска гръцката политика и се установява в Париж. На чело на ЕРЕ застава доскорошният му заместник П. Кенелопулос, а на чело на новото правителство- П. Пипинеслис. Следва разпускане на парламента и насрочване на нови избори. Този път Съюзът на центъра постига по-убедителна победа.

Правителството на Папандреу се опитва да стабилизира гръцката политическа система чрез либерализиране на обществено- политическия живот:прекратяване на депортаците, освобождаване на политически затворници, по-голяма свобода на синдикатите, данъчна реформа, икономическо планиране и т.н.т.

В това време ЕРЕ на митинг в Атина призовава за свалянето на Папандеру от властта. Отдясно пък контрират с кампания по сигнал за създаване на лява заговорническа офицерска организация (АСПИДА), която иска излизане на Гърция от НАТО и смяна на гръцката монархия с република. Започват разследвания, замесвасе и името на сина на премиера- Андреас Папандреу. Правителството започвада губи контрол върху създалото се положение, и скоро Папндреу подава оставка. След отстраняването на Папандреу политическата криза в Гърция достига апогея си. За по- малко от 5 години се сменят 5 правителства.

Военна диктатура (1967-1974г.)

На 21април 1967г. военните извършват държавен преврат. Негови автори са полковниците: Георгиос Папандропулос, Николас Макарезос и Стилианос Патакос. Рано сутринта танкова част влиза в Атина и превзема телефонната централа, радиостанцията и летището, обкръжени са парламентът и кралския дворец. Правителството, кралят и обществото са поставени пред свършен факт - превратаджиите узурпират властта и сформират свое правителство”признато” още същия ден от монарха. В същотовреме в ход са арести на хиляди хора- министри, депутати, водачи на партии и др. Ключови позиции в държавния апарат заемат офицери, поддръжници на организаторите на преврата. Полковниците нямат ясна конструктивна програма за по- нататъшното развитие на Гърция.

Единствено, на което не посягат диктаторите е икономиката, основаваща се на частната собственост и пазарносто стопаснтво.Затовапроцесът на икономическа стабилизация и растеж продъжава и през седем годишната военна диктатура в Гърция, в резултат на което расте жизненото равнище на населението.

Освен това страната изпада в международна излолация: никой в Европа не одобрява полковниците. Единсвено САЩ проявява голяма „ симпатия” понеже режимът е силно антикомунистически, а и защото Пентагонът има военни бази на гръцка територия.

През 1967 г.Константин II прави опит за контрапреврат, но търпи поражение и е принуден дабяга в Италия.

Тази диктатура за сетен път показва, че с насилие може да се вземе власта, но само с насилсие не може да се стабилизира упралвнието. Демократичния свят отказва да приеме преврата и диктатурата, той държи на ред и законност, на парламентаризъм и човешки права и затова бойкотира военната хунта в Атина. Най- засегнати, разбира се са гражданите в Гърция.

Залезът на режима на полковниците започва в първите месеци на 1973 г. През февруарина протест излизат студентите, бият се с полициатя, лозунгът им е „ Властта на народа!”; през май се разбонтува военната флота, следва потушаване на бунта.

се да убеди народа , че прави истинска република, диктаторът обявява амнистия, освобождава политическите затворници, намалява цензурата, съзава цивилно правителство под председателството на Спирос Маркезинис. Но и това не помага-през ноември студентите окупират Политехниката и искат възстановяване на свободата и демокрацията. Идват разбира се танковете, не признават университетската автономия и смазват студентските вълнения.

На 5 ноември Пападопулос е свален от войски, командвани от старият му саратник Деметриос Йоанидис.

Диктаторите в Атина нареждат мобилизация за война с Анкара, но старшите офицери не изпълняват заповедите им, мобилизацията се проваля, а военна та хунта, държала 7 години властта, се разпада.

На 24 юли 1974г. гърците въодушевено посрешат завърналия се в Атина, свой бивш авторитарен държавник Константинос Краманлис. Съставя се коалиционно правителство,на чело с Краманлис. Незабавно се отменят всички конституционни актове на военната диктатура, възстановява се гръцката коституция от 1952г. и се преустановява кампанията за подготовка за война с Турция. Обявява се обща амнистия за всички преследвани по политически причини.

След събарянето на военната диктатура гръцката политическа симстема се стаблизира въз основата на принципите и ценностите на западаната демокрация .Сега управлението се придържа към принципите на парламентарната практика, и процедура. Осъществяват се срия от реформи в различни сфери: образователната система, реформи във военната служба, и др. Страната се присъединява към Европейския съюз (1981г.) , намалява зависимостта си от САЩ, разширява връзките си както на запад, така и на изток.

Турция

Идването на ДП на власт означава първо, смяна на упарвленския екип и второ промени в политиката по основните проблеми на турската държава и турското общество. Две са главните фигури на политическата сцена, които оставят траен отпечатък върху турската история: Джелал Баяр и Аднан Мендерес.

Д. Баяр сяда на президенския стол, а Аднан Мендерес заема поста министър-председател. Програмата на правителсвото на Мендерес,приета от мнозинството на ДП във Великото национално събрание на Турция очертава основните насоки на турската политика през 50-те години. Тя предвижда либерализация на обществено-политическия живот: признаване на правото на стачка, свобода на мисълта, словото и печата, свобода на религията (исляма) и т.н.т.

ДП продължава политиката на своите предшественици – нелегалност на комунистическата партия, преследвания, репресии и терор срещу нейни членове.

В социално-икономическата област програмата на правотелството на Мендерес също може дасе определи като либерализация. Тя предлага приоритет на частната собственост и инициатива, пазарни отношения, ограничаване намесата на държавата в икономическия живот и отстраняване на проявите на административно-бюрократично ръководство на икономиката. Конкретните си стъпки правителството насочва към приемане на добре балансиран държавен бюджет, поощряване на свободната частна инициатива, приватизация на държавните предприятия(без тези, които имат значение за цялата икономика в глобален план) , политика на икономии и използване на натрупванията за разширяване на производството, създаване на благоприятни условия за привличане на чуждестранни инвестиции, влагане на повече средства в селското стопанство, повишаване изкупните цени на земеделските произведения, доставяне на селскостопанска техника, предоставяне на изгодни кредити, развитие на транспортната мрежа и т.н.т. С други думи, провежда се една икономическа политика, многопо-различна от етатизма, доминирал в Турция през предходните години.

По ръководството на правителството на ДП през първата половина на 50-те години страната достига впечатляващ икономически просперитет. С осъществяването на програмата на партията, ДП осигурява на Турция икономически бум в началото на 50-те години.

Успешно дебютира правителството на Мендерес и в областа на външната политика. Под негово ръководство Турция осъществява интеграцията си в западната система от военнополитически и икономически съюзи. В отговор на призива на ООН, на 25 юли 1950г. турското правителство решава да изпрати военна част от 4500 души за участие в Корейската война срещу агресията на Северна Корея. Същевременно Анкара отправя молба за приемане на страната в НАТО. След дълги преговори, резерви, съгласия и несъгласия, в карйна сметка на 18 февруари 1952 г. Турция (заедно с Гърция) става член на алианса. През август 1952 г. турският град Измир става нова главна квартира на Югоизточноевропейските сухопътни сили на съюзниците. След влизането на НАТО, правителството на Мендерес полага много усилия да убеди държавите от Близкия изток по егидата на Англия да се обединят в свой военнополитически блок. Египет обаче отказвада участва в подобно начинание, а отношенията между Турция и Сирия са обединени от спора за Хатай( присъединен къмТурция през 1939г., с което Сирия не се премирява). От арабските държави само Ирак приема да влезе в такъв блок и той се образува през 1955г. под името Багдатски пакт. Но в последствие през 1958г. Ирак излиза и а пактът се преименува на Организация на централния договор- СЕНТО.

Интеграцията на Турция във военнополитическите съюзи на западните сили,не е дело само на правителството на Мендерес. Тази линия в Турската политика се налага още през втората половина на 40-те години, когато на власт е НРП, а президент И. Иньоню. По този въпрос между управляващи и опозоцоя има пълен консенсус, защото Турция по това време няма друга алтернатива. Комунистическата опасност не е измислено понятие, тя наистина съществува: през 1945-1946г. Сталин иска промяна на турско-съветската граница в своя полза, нов режим на корабоплаване и управление на Проливите под съветски контрол, а през 1951 г. отправя нота Турция да не влиза в НАТО; заплаха за Турция е и налагането на комунизма в съседна България, с която отнощенията през 1950 г. са пред скъсване заради изселванията на българските турци и последвалото затваряне на границите; опасност предтсвлява и комунизмът в Гърция, където се води гражданска война и до края на 1949г. не се знае как да ще свърши. Възможно противодействие на подобни заплахи е съюзът на Турция със западния блок от държави, решени да се противопоставят на по-нататъшната комунистическа експанзия.

Прозападния курс на турската политика правителството на Мендерес съчетава с политика на антикомунизъм вътре в страната.

Интеграцията на Турция в северноатлантическата система от съюзи не е само и единствено ”Студена война” против комунизма, а и продължаване на процеса на европеизация на страната, започнал още от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Защото заедно с влизането си в НАТО Турция влиза в Европа, тя участва в Организацията за европейско икономическо сътрудничество, влиза в Съвета на Европа и други европейски обединения, в това число и европйската Конвенция за защита на човешките права и свободи. Ерго Турция се приобщава към европейската ценностна сиситема в държавното строителство, военното дело, законодателството, политиката, икономиката, морала и човешките отношения и едновременно с това получава по-голяма сигурнист- колективна защита срещу евентуалана комунисточеска агресия. И не само тава , а и значителна икономическа помощ ( главно американска) и по- висок жизнен стандарт на своето население. Срещу всичко това Турция, принася в жертва част от своята независимост подчиняване на въоражените сили на натовско командване, приемане на ръководнта роля на САЩ в изграждането на общата европейска (и турска) сигурност, изпълнение на общи политически и военни решения, предоставяне на летища, пристанища и други обекти за военни бази на външни сили и пр.

През първата половина на 50-те години определен успех Турция и в балканската си политика: преселническият поток на българските турци на югоизток спира и през декември 1950 г. българо-турската граница отново е отворена. Поощрявани от САЩ Турция, Гърция и Югославия започват преговори и на подписват договор за сътрудничество по между си. На 6 август 1954г. е подписна тъй наречения Балкански пакт, който съдържа калузата за колективна защита.

Благоприятна промяна настъпва и в съветско-турските отношения.След смъртта на Сталин новото съветско ръководство се отказва от по- раншните претенции към Турция и не еднократно подчертава, че нейното учстие в западната военнополитическа блокова система не пречи за подобряване на двустранните отношения.

Постигнатият просперитет на Турция в социално-икономическата област и във външнополитически план осигуряват втори мандат на управлние на Турция на ДП и Д. Баяр е преизбран за президент на турската република, а А.Мендерес за нейн министър-председател.

Вторият мандат от управлениетона ДП обаче не е така успешен като първия. Започва спад на доверието към управляващите, който набира скорост и завършва през 1960г. с военен преврат и изправяне на Баяр и Мендерс на подсъдимата скамейка. Причините за настъпилия обрат са многопосочни: първо- влошаване на социално-икономическата конюктура( разоряване на дребни и селски стопани, миграция на население, външни дългове,инфлация, корупция, черна борса и пр.). Правителсвото се вижда принудено дасе отказва от някои пазарни механизми и да установява по-висока степен на държавен контрол върху икономиката. Второ изостряне на вътрешно политическите противоречия. Борбата за власта между управляващи и опозиция става все по-остра, градусът на вътрешнополитическото напрежение нараства.

Повреме на управлението на ДП се активизира ислямският фондаментализъм, възниква опастност от изоставане от светското начало в развитиети на турската дуржава. Идва време военните да се намесят в политиката, в изпъление на своята „мисия „ за защита накемалиското ценностно наследство.
5.Военни преврати и неспокойство в политическия живот наТурция.(1960- 1980г.)
Подготовката за преврата се води от военен комитет в Анкара. През втората половина на 1958г. той се оглавява от Д. Гюрсел. Той е привърженик на умерените действия и се стреми не към военна диктатура, а към сваляне на Баяр и Мендерес от власт и възстановяване на демокрацията под гражданско управление.

Рано сутрината на 27 май 1960 г. предварително набелязаните правителствени учреждения в Истанбул и Анкара са взети под конрола на военните, а Баяр, Мендерес и други привърженици на режима са арестувани. Анкарското радио съобщава, че турските въоражене сили са взели властта в свои ръце. Още същият ден военните комитети в Анкара и Истанбул се обединяват в Комитет за национално единство (КНЕ) за претседател, на който е избран ген. Гюрсел. Този комитет поема цялата власт в страната- състоис е от 38 офицери. В комитета единството се оказва голям недостиг- старшите офицери са по-умерени и искат по - скоро да предадат власта на гражданско управление, а младшия състав е по- радикално настроен и иска да се проведат реформи преди властта да премине в ръцете на политическите партии. Противоречията обаче се задълбочават и се стига до изгонване на 14 членове от комитета, привърженици на радикализма в политиката.

КНЕ приема закон за Учредително субрание.И точно от него е приета конституцията( 27май 1961г.) Конституцията определя Турция като национална демократична светска държава, с републиканска форма на управление, в която законодателната власт принадлежи на ВНСТ, а изпълнителната - на президента и правителството. Новият основен закон гарантира повече права и свободи на гражданите: разрешава се образуването на профсъюзи и профсъюзни централи без предварително одобрение от властите; признава се правото на работниците на колективен договор и стачка, платена седмична почивка и годишна отпуска; политически партии, управляващи или опозиционни се признават за неотменим белег на демокрацията и т.н.т.

С утвърждаване на основния закон мисията на военния преврат от 27 май 1960 г. практически приключва. Оттук нататък следват парламентарни избори и вържавно-политическо развитие на Турция в духа на новата коституция. Военният преврат като цяло представлява наказателна санкция срещу ДП и десетте години, през които баха на власт.

На изборите на 15 октомври 1961г. печелят НРП, но преднината им не стига за съставяне на самостоятелно правителство. За президент ВНСТ избира ген. Гюрсел.

Споразумението между НРП и ПС за съвместно управление идва доста изненадващо, поради сериозните различия и противоречия. Поляризацията на обществото обаче заплашва с нова политическа криза и евентуална нова намеса на военните, поради което лидерите на двете партии поемат курса на помирение.

Коалиционното правителство на Иньоню налседява една икономика в застой- през 1960-1961 г. годишният прираст на турскията национален продукт е равен само на 1 процент. Той си поставяза задача да постигне икономическа стабилизация и годишен икономически растеж от 7 процента. За реализацията на тази цел той вижда в, първо: планиране на стопанската дейност( главно в държавния сектор). На 1 януари 1963г. влиза в сила пет годишен план за за икономическото развитие на страната. Той е първи етап от 15-годишен перспективен икономически план. Второ: осигуряване на капиталовложения за разширяване на производството чрез вътрешни натрупвания и икономии и чрез издействане на финансова помощ отвън. Правителството се обръща към САЩ и другите държави в НАТО, а те от своя страна създават финансова институция т.нар. Консорциум за оказване на помощ на Турция.

Коалиционното управления на Иньоню постига относителна стабилизация на турската икономика , но не може да постигне същото по отношение на политическата система.

В организацията – Единство на въоражените сили има много недоволни от управляващите и планират нов военен преврат. На 22 февруари 1962 г. те правят опит да осъществят намеренията си, но не успяват. На следващата година отново се прави неусппешен опит за преврат, кабинетът обявява военно положение в Анкара, Истанбул и Измир и успявада овладее положението. В резултат на това, „ военната хунта”, като опасност за нормалното функциониране на политическата система временно е отстранена.

Спокойствие обаче не може да се възцари. Наскоро след усмиряването на военните избухва Кипърската криза, която за дълго изцяло ангажира правителството на Иньоню.

Вота на изботите от 10 Октомври 1965г. дава право на ПС за съставяне на самостоятелно правителство на чело с Демирел. Избран е и нов държавен глава. На местото на ген. Гюрсел застава ген. Джевдет Сунай. Политическата система на Турция е многопартийна, но всъщност две са партийте, които управяват от 1950г. – Партията на Справедливостта и Демократическата партия, останалите партии участват в политическия живот само като допълнителна гарнитура. От 1960г. се прибавя и един трети фактор- военните.

Правителството на С. Демирел управлява два поредни мандата. Неговото управление би могло да се характеризира като либералнодемократично. Самата конституция на държавата е такава. Либерална и социално-икономическата политика на управлението на ПС: смесена икономика, държавна и частна свободазаразвитие на частния сектор. Частните предприятия надвишават държавните, но за сметка на това държавния сектор държи най-големите предприятия , които са оборудвани с модерна техника.Този сектор господсва в енергетиката, металургията, в транспорта, и пр.

Ако става въпрос за промени, те са по- скоро във външнтата политика на страната. Турция остава вярна на западната военноблокова сиситема, но подобрява отношенията си със Съветския съюзи страните от източния блок ( постига се договореност с България относно изселванията на български турци в Турция; подобряват се тутско-румънските отношения и пр.) Настъпват трудности в турско-американските отношения: недоволни са от Анкара, от позицията на Вашингтон по отношение на кипърския въпрос; антиамерикански демонстрации против Виетнамската война и др.

В страната обаче отново има недоволство. През вторият мандат на управляващата партия Турция изживява политическа криза. Надига се вълна от стачки, демонстрации, бойни акции на различни организации и групи, леви и десни, с две думи- признаци на анархия, с която управляващите не могат да се справят.

И отново на политическия хоризонт се появяват военните. Отново е извършен преврат.

За нов премиер военните одобряват Нихат Ерим. Първата му задача е да се върне реда, сигурността и спокойствието в страната. Мерките за постигане на това са репресивни и наказателни. „Надпартийната” програма на правителството говори и за реформи, които така и не започва. „ Надпартийното” управление продължава близо три години.През това време се сменят четири състава на правителството. След изтичането на мандата на правителсвото, на изборите е избран нов кабинет . НРП печели, с новия си лидер Б. Еджевит. Но за жалост парламентарните избори не водят кум стабилизация на страната.

През втората половина на 70-те години социално-икономическото и политическото положение на страната застрашително се влошават. Турското общество изпада в състояние на обща криза , в основата на която стои поскъпването на живота от една страна и партийния хаос от друга. Към всичко това се прибавя и влошаването на отношенията със САЩ и НАТО заради кипърската турска пилитика. А и не е без значение засилващия се кюрдски сепаратизъм.

Имайки предвид опита от близкото минало, висшето военно командване отправя писмо до политическите сили, прочетено по радиото, с което ги приканва да обединят усилията си, да се сложи карай на политичесата криза( декември 1979г. ). Това обаче не става и вместо парламентарнодемократичен изход се извършва военен преврат: правителството и парламентът се разпускат. Властта поема Съветът за национална сигурност под преставителството на ген. Кенан Еврен. Това управление действа главно в насока на справяне с основните поблеми на Турцуя, и главни за излизане на страната от кризата.

За утвърждаване на демокрацията в Гърция и Турция говори постигането на политичека стабилност на упражлениетона двете страни. И в това отношение Гърция изпеварва съсеката си Турция. Още до каря на 1974г. окончателно се налага парламентрарната република като форма на държавно умправление, а през лятото на 1975 г. приема и нова конституция на страната, напълно издържана в духа на световната парламентарна теория и практика: президент с пет годишен мандат, едно камарен парламент от 300 души с четири годишен мандат, излъчено от парламентарното мнозинство правителство, независима съдебна власт, широки права и свободи на гражданите, задълженията по международните договори- съставна част от вътрешното законодателство и пр. В Турция подобна конституция се приема през 1982г. т. е 7 години по-късно, при което е доста по-консервативна от гръцката.

Утвърждаването на парламентарната демокрация 1981-1989г. при управлението на премиера Папандреу, не осигурява на гърция безпроблемно и безконфликтно социално-икономическо и държавно-политическо развитие. 80-те и началото на 90-те години на XX показват и не малко „ минуси” на гръцката демокрация. Става дума за трудности, проблеми на гръцката действителност. Такива има в икономическата сфета(съществува хрончен търговски дефицит в страната, Гърция започвада „ остарява” поради липса на раждаемст,...); в общесвено- политическата сфера (избухват финансови скандали във връзка с източване на банки; обвинения в корупция....). Съществуват и редица проблеми на Гърция във външнополитическата сфера( основни, спорони проблеми на Гърция са с Турция, македонският въпрос, проблеми с Албания и др.)

В Турция 80-те години се развиват малко по- различно от свойта съседка. След военният преврат през 1983г. се провеждат избори и властта поема С. Демирели неговата Отечествена партия управлява. Въпреки ограниченията през предходния период от военно към гражданско управление многопартийността в Турция се възстановява напълно. На следващите избори- 1894г. Отечествената партия печели отново. Следващите години отново са белязани от смяна на партийните конфигурации. Всичко това подготвя почвата за постепенно прекратяване на двувластието в полза на гражданското управление и парламентарната демокрация. Твърде много за това допринася сработването между парвителството на Т. Йозал , президентството на К. Еврен и военните- между различните центрове на властта се установява едномислие и еднодействие по редица основни проблеми на Турция.

В икономически план се наблюдават впечатляващи резултати- увеличаване на брутия национален продук с 4,5 процента, а на износа с 22 процента, намаляване на бюджетния дефицит и т.н.т. Относно кюрдския въпрос- подчертано единомислие – всички защитават „единството” на държавата и нацията срещу кюрдско националноосвободително движение. А възоснова на кемализма Турция се стреми да запази светското начало на държавното строителсвто.

Във външната политика: всички поддържат западнта външнополитическа ориентация,което означава участие в НАТО, и стремеж на по-пълна интеграция на Турция в евроатлантическите структури. През 1987г. Анкара подава молба за членство в Европейския съюз, но приемането й се отнема за неопределено време, главно поради лошата репутация на Турция като страна, нарушаваща човешките права. Турция подкрепя коалицията на САЩ по време на войната в Персийския залив в началто на 1991г.

Съзряването на условията за рухване на комунизма в България, Румъния, Албания, Югослявия съвпада по време с окончателното налагане на западниа ( класически ) тип демокрация в Гърция и Турция. Двата процеса ( рухване на комунизма, от една страна, и утвърждаванрто на западната демокрация, от друга) се развиват независимо един от друг, но не съвсем. За балканските „ социалистически” страни Гърция и Турция представляват „ западния свят”. Тяхното социално-икономическо и държавно-политическо развитие оказва влияние на антикомунистическите настроения на Балканите. Особено впечатляващ е случая с гръцкия пример: окупация, съпротива, гражданска война, огромни чевешки и матеиални загуби, политически борби и кризи, военна диктатура и въпреки това накрая се постига политическа стабилност въз основа на демокрацията и парламентаризма, плюс интергариция в Европа и по- висок в сранвние с други балкански страни жизнен страндарт. Не е без значение и Турският пример- все по-ясно става, че отъждествяването на Турция с понятия като „ Ориент”, „ слабост”, „изостаналост”, „ консератизъм” и др. вече не съответсва на променящата се турска действителност. От друга страна вътрешната ерозия на комунизма и неговият крах в Източна Европа оказват позитивно влияние върху Гърция и Турция: намалява и отпада комунистическата опасност, Студената война отива към своя край, възникват предпоставки за по- независима гръцка и турска политика по отношение на западните им съюзници, както и взаимно „отваряне” на балканските държави една към друга. Вскичко това става част от общия процес на по- нататъшно утвърждаване ценнистите на класическата демокрация, не само в Гърция и Турция, но и при севените им съседи, а също така и в останалия свят.

1. 
   Поцхверия, Б.М. Внешная политика Турции.,М.1986г.
   
2. 
   Хахов,Дж., Политическата борба в Турция 1960-1971г., С.1979г.
   
3. 
   Христакудис,А. Балканската политика на Гърция през 90-те години.,С. 1999г.
   
4. 
   Щерев,П., Икономическо развитие на Гърция през 60-те години и тяхното политическо значение на Балканите след Втората световна война N1, С. 1978г.
   
5. 
   Vacalopoulos,A. Historie de la Grece moderne, edition Harvath, 1975