Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

114
Дейвид стана и неохотно заобиколи масата. Изкушаваше се да предложи мястото си на някой друг, все едно кой. Вече не изпитваше отчаяние, нито гняв — сякаш беше претръпнал… Само че от Седемте принципа беше научил нещо, което неведнъж се доказа в живота му:
победата се печели не от най-умния, нито от най-силния, а от най- упорития.
Той изпъна рамене, усмихна се и каза:
— И така, вече знаем на какъв принцип действа пясъчният часовник, следователно сме в много по-изгодна позиция, отколкото преди малко. Да не губим време! Някакви идеи?
Пътешествениците в залата започнаха да се приближават до масата един по един, за да изкажат предположенията си. Дейвид погледна към Линкълн, който му кимна. Уинстън размърда вежди и вдигна два пръста — неговият запазен знак за победа, символ на съпротивата му срещу нацистите.
— „Да прощаваме!“ — предложи майка Тереза.
Неколцина я подкрепиха.
— „Справедливост!“ — каза Елинор Рузвелт.
Тя също имаше поддръжници.
Франклин едва смогваше да записва.
— „Не се предавайте!“ — извика Мартин Лутър Кинг.
— Това е отговорът! — присъединиха се няколко души.
— „Добросърдечие!“ — подхвърли някой.
— „Толерантност!“ — добави друг.
— „Чувство за хумор!“ — обади се трети.
— „Милосърдие“ и „разсъдливост“! Запишете и двете!
Постепенно предложенията намаляха, сякаш всички си дадоха сметка, че тези отговори са само версии на отхвърлените от архангела.
Франклин вдигна очи от тефтера, а Дейвид се обърна към пътешествениците в залата:
— Имате ли други предложения? Ако не, да започнем об… — Но не успя да довърши, защото Ане внезапно се вкопчи в ръката му.
— Погледни! — прошепна тя и посочи горната половина на часовника.
Кръвта на Дейвид се вледени: пясъкът изтичаше с главоломна скорост, като че ли някой беше разширил отвърстието.

115
— Ако продължава така, вероятно ни остават броени минути —
изпъшка Уинстън.
Дейвид погледна към залата: хората се надигаха от местата си, за да видят какво става.
— Пясъкът… — обясни той с нарастваща паника. — Пясъкът изтича все по-бързо. Не знам каква е причината, имате ли идеи?
Мислете, не остана време!
— Да повикаме Гавраил! — обади се някой. — Ако го помолим да…
Ане и Жана д’Арк викнаха едновременно:
— Ускорява се!
— Не… — простена Дейвид. — Не може да бъде!
Но беше вярно. Времето на човечеството изтичаше.
— Остава ни само минута, минута и половина — промълви
Франклин.
— Най-много минута — прошепна Чърчил.
Неколцина от присъстващите в залата се обърнаха с гръб, нямаха сили да наблюдават края на времето.
— Трийсет секунди — тихо оповести Линкълн.
Дейвид се втренчи в стъклената полусфера. „Десет секунди! —
каза си. Идеше му да заплаче. — Пет…“
— Направете нещо! — извика някой. — Направете нещо!
Гласът долетя откъм петия ред, който почти не се виждаше в полумрака. Обзет от гняв, Дейвид закрачи напред. „Отделихме толкова време! — помисли си. — Хвърлихме толкова труд! А някой има нахалството да ни каже…“
— Дейвид! — извика прегракнало Линкълн. — Дейвид —
повтори по-тихо. — Пясъкът… спря.
Председателят пристъпи към масата бавно, сякаш се страхуваше да помръдне.
Бенджамин Франклин се наведе над часовника и внимателно го разгледа. Понечи да го почука с пръст, но Уинстън блъсна ръката му.
— Недей! — просъска, забравил всякаква учтивост. — Дори не дишай над него!
И наистина — поради някаква незнайна причина песъчинките в горната половина бяха съвсем неподвижни!
— Да не би отворът да се е запушил? — зачуди се Ерик.

116
Никой не знаеше.
Франклин се обърна към Ане Франк:
— Ти видя ли кога спря часовникът?
— Веднага щом се развика онзи човек — отвърна тя.
Десетки пътешественици се струпаха около масата и всички искаха да разгледат часовника, който беше спрял секунди преди изтичането на времето.
— Какво извика той? — попита Дейвид. — Какво? Не беше ли
„направете нещо“?
— Господин Пондър! — обади се някой.
Беше възрастен човек с побеляла коса и дълги увиснали мустаци.
Носеше сив костюм, който подчертаваше цвета на косата му, и много тясна черна вратовръзка. Спокойно посрещна погледите, вперени в него, и каза:
— Направете нещо.
Очевидно тъкмо той се беше провикнал от залата.
Дейвид отново се разгневи. „Ама че нахалник!“ Изглеждаше му познат, но не можеше да се сети откъде.
— Запознахме се при Гетисбърг, господин Пондър. Аз съм
Джошуа Чембърлейн. Сър… верният отговор е „Направете нещо!“.
— Джошуа! — Дейвид усети как гневът му се изпари на мига. —
Така се радвам да те видя! Извинявай, че не те познах! Доста време мина… Обясни ми сега… защо смяташ, че това е верният отговор?
— Не смятам, а съм убеден. Хрумна ми в последния момент.
Седях на осмия ред, където цари почти пълен мрак, и всеки път когато прекъсвахте дискусията, за да повикате следващия помощник, нещо ме тормозеше, но едва преди секунди разбрах какво е. Спомних си един друг момент, когато времето ми изтичаше. Беше 2 юли 1863 година,
вражеските войници щурмуваха Литъл Раунд Топ. Моите хора сутринта наброяваха триста души, после останаха само осемдесет.
Нямахме боеприпаси. Първата ми мисъл беше да се скрием някъде и да чакаме. Не знаех как да постъпя и тъкмо се канех да наредя на хората си да не правят нищо, когато в главата ми прокънтя гръмовен глас… Допреди да дойда тук, смятах, че е било свързано с травмата,
която бях получил на бойното поле… Така или иначе той повтори това изречение два пъти. Точно така, два пъти, както аз направих одеве.
Вече знам, че това е бил Гавраил. Наблегна първо на едната, после на

117
другата дума. „Направете нещо!“ — каза. После: „Направете нещо!“.
И аз го послушах. Извадих меча си, покатерих се на стената на укреплението и дадох заповед за атака. Останалото го знаеш, нали и ти беше там. Враговете захвърлиха оръжията си и побягнаха. За три минути пленихме четиристотин души. — Чембърлейн поклати глава.
— Известни са ми всички теории за последствията от тази атака.
Според историците ако не бях взел това решение, южняците щяха да спечелят битката при Гетисбърг, а след това и войната, която щеше да свърши в края на лятото. Казват, че в този случай на северноамериканския континент щеше да има няколко държави и през
40-те, когато Хитлер жънеше победи в Европа, нямаше да има
Съединени американски щати, които да го спрат. Когато Хирохито окупира тихоокеанските острови, нямаше да има никакъв съюз, камо ли държава, достатъчно могъща, за да воюва едновременно на два фронта и да спаси човечеството.
— Дейвид, какво мислиш? — попита Франклин, без да откъсва поглед от часовника.
Дейвид се посъветва с Линкълн:
— Ще обсъдим ли този отговор, или направо да повикаме
Гавраил?
— Да повикаме Гавраил.
— Готови сме с отговора! — провикна се председателят.
Вратата незабавно се отвори и Гавраил влезе в залата.
Спря пред Дейвид и се навъси:
— Какво искаш? Вече използвахте всичките си възможности.
Но Дейвид вирна глава:
— Гавраил, с цялото си уважение към теб… те моля да ме изслушаш. Ти каза, че ще бъдеш наш арбитър. В един момент те попитах можем ли да върнем човечеството на верния път, а ти отвърна: „Никога не е късно, докато не стане прекалено късно“. — Той посочи пясъчния часовник и добави: — Гавраил, не е прекалено късно.
Архангелът се подсмихна:
— Добре, ще чуя последния ви отговор и ще го коментирам. Но да знаете: после наистина ще е късно.
— Благодаря. Джошуа, ти започни.
Чембърлейн излезе една крачка пред другите:

118
— Аз мисля, че когато човек изпадне в паника или отчаяние…
тогава просто трябва да направи нещо. Смятам, че това имаше предвид, когато каза, че открай време няма друго решение.
— Така е — намеси се Линкълн. — След войната нашата икономика беше срината и безработицата обхвана една четвърт от населението. Естествено, мнозина се оплакваха от положението, от войната и от мен… Проклинаха своето настояще, своето минало и човека, от когото според тях зависеха работните им места. Един следобед се разхождах във Вашингтон… — Линкълн се обърна към свой колега в залата и подметна: — Някои президенти се разхождаха по улиците на този град, сър. — Репликата му предизвика много усмивки. — Та значи разхождах се с Мери и към нас се приближиха неколцина мъже. Казаха, че отчаяно търсят работа. Били опитали навсякъде и все удряли на камък. Попитах ги с какво се занимават,
когато не търсят работа. Единият отвърна, че си стои вкъщи. Другите казаха, че палят огън на един празен парцел и се греят около него.
Двама признаха, че вече напълно са се отчаяли. Не знаех как да постъпя, но им казах: „Вижте какво, не можете да седите със скръстени ръце и да си пилеете времето. Продължавайте да търсите работа, но междувременно правете нещо, каквото и да е!“. Казах им още: „По очите ви виждам, че сте забравили цената си като хора.
Забравили сте предимствата, които ви е дарил Всевишният. Ти можеш ли да четеш? — попитах единия. Той кимна. — Тогава намери хора,
които не могат — казах, — и им чети! Чети на слепите, на старите, на неграмотните… Прави нещо!“. На другия казах: „Изглеждаш здрав като бик, сигурно си много силен. Знаеш ли, че много хора търсят такъв като теб, за да им пренесе мебелите? Хора, не ви карам да молите някого да ви даде един долар, за да му оплевите градината.
Предлагам ви да намерите цяла мера, обрасла с плевели, и… да ги изскубете! Започнете ли да правите нещо, ще си спомните истинската си цена. И което е още по-важно — другите ще ви оценят. А знаете какво се случва с ценните хора, нали? Предоставят им се възможности“. По-късно трима от тези мъже решиха да сътрудничат безплатно на компаниите, в които търсеха работа. Така доказаха качествата си и впоследствие получиха назначение.
Гавраил понечи да каже нещо, но Франклин го изпревари:

119
— Днес човечеството е разделено в културно, расово, религиозно и политическо отношение. В недалечното минало политическите лидери водеха спорове по различни въпроси, а после сядаха да вечерят заедно, шегуваха се и се осведомяваха за семействата си. Сега е друго.
Образно казано, хората слязоха от верандите си, за да изградят анклави около своите възгледи. Как ще поправим това? С метода, който президентът Линкълн е предложил на онези мъже. Може да е странно,
но когато работим рамо до рамо, различията помежду ни не изглеждат толкова непреодолими. Богатият и бедният се сприятеляват, започват да си помагат и обменят идеи.
— Както се казва в онази песен, „червени, жълти, бели, черни —
за Него всички са безценни“
[1]
— намеси се Чърчил. — Ако е така (а аз съм сигурен, че е така), значи трябва да заличим различията!
Консерватори и лейбъристи, републиканци и демократи… Франклин е прав, разделени сме — и вече не е в името на държавата, а в името на личния интерес! Единственото решение е да си възвърнем човечността. Да разрушим стените, с които сме се обградили в живота.
Време е да направим нещо.
— Разбира се, винаги ще има такива, които ще мрънкат и ще се оплакват — додаде Рузвелт. — На тях ще кажа: „Докато сте в това положение, правете каквото можете, с каквото имате“. Да, действайте,
и то незабавно! Това е моят съвет.
— „Действайте незабавно!“ Това ми хареса! — провикна се някой. Беше лекоатлетката Уилма Рудолф, олимпийската шампионка,
която се беше излекувала от детски паралич, едра шарка, коклюш и скарлатина, за да се нареди сред най-забележителните спортистки на
XX век. — Първата крачка към успеха е мисълта, че за да успеем,
трябва да направим първата крачка!
— Въпросът е не какво бихме могли да постигнем, ако имахме средства, влияние, образование — каза Томас Джеферсън, — а какво ще направим с онова, което е налице. Да се отчайваш, понеже нещо ти липсва, е все едно да пилееш всичко друго, с което разполагаш. И така,
ние сме убедени, че най-после стигнахме до верния отговор. И той гласи: „Направете нещо!“.
Залата отново притихна. Всички впериха погледи в Гавраил…
който не реагира.
Дейвид не се стърпя:

120
— Въпросът беше: „Какво трябва да сторите вие, хората —
заедно и поотделно — за да върнете човечеството на пътя му към успеха?“. Този път в нашия отговор са включени всички добродетели,
които изброихме досега. Какво трябва да сторим? Нещо. Отговорът е:
„Направете нещо!“.
Архангелът дълго го гледа в очите. Накрая попита:
— Можете ли да го изложите под формата на декларация?
— Разбира се — уверено отвърна Дейвид.
— Направете го — нареди Гавраил и излезе, без да каже нито дума повече.
Пътешествениците се захванаха със задачата.
— Имам всичко необходимо! — обяви Бенджамин Франклин и вдигна високо над главата си парче пергамент и перо за писане.
— Аз пак не мога да разбера — недоволстваше Ерик. — Какво означаваше тази реакция на Гавраил? Верен ли е нашият отговор, или грешен?
— Нали каза „Направете го!“ — отбеляза спокойно Уинстън. —
Да не губим повече време, хайде наистина да направим нещо.
След малко повече от час бяха готови с черновата на своята декларация. Прочетоха я на глас и я редактираха. Направиха още три редакции и най-после решиха, че са изложили в сбита форма цялата философия на последния отговор.
Първата крачка към успеха е намерението. Отсега нататък няма да се колебая да правя онова, което смятам за редно. Не се страхувам. Време е да направя нещо. Ще направя нещо още сега.
Случайността е властелин на слабите духом. Аз не се осланям на случайността — и нищо не е в състояние да ме обезсърчи, защото имам силна воля. Мога да понеса неприятностите, ако те ще ме отведат до желания резултат.
Ще направя нещо. И то още сега.
Ако доскоро животът ми е бил въпросителен знак, то от днес ще бъде твърдение. Миналото е зад гърба ми. Чака ме светло бъдеще, защото знам тайните на настоящето. Ще направя нещо сега. Ще направя нещо за своите приятели.

121
Ще направя нещо дори за онези, които не знаят името ми.
Защото всички хора по света са важни за моя Създател. С
действията си ще им покажа, че знам това.
Моята усмивка и моите думи са действия, които мога да контролирам. Готов съм да се включа в състезанието.
Готов съм да постигна целта. Ще помогна да върнем човечеството на пътя му към успеха. Ще направя нещо. Ще го направя още сега.
— Този документ — заяви Линкълн — ще се чете поколения наред. Това е нашият дар, нашето завещание за човечеството.
Повикаха Гавраил. Още с влизането си в залата той пожела да чуе какво са написали и Дейвид му прочете текста, озаглавен „Моята декларация“.
Щом свърши, прегъна пергамента веднъж, после още веднъж и го подаде на архангела с думите:
— Нашият отговор е: „Направете нещо!“.
— Не го давай на мен, Дейвид Пондър — каза Гавраил. — Този документ принадлежи на човечеството. Отговорът ви е верен.
[1]
Из песента „Исус обича децата“ по текст на Хърбърт Улстън и музика на Джордж Ф. Рут. — Б.ред.
↑

122
ЕПИЛОГ
— Вече си у дома, Дейвид Пондър — каза архангелът.
Дейвид отвори очи. Отново седеше зад бюрото си в разкошния апартамент на върха на небостъргача. Сграбчи каната с вода, предложи на Гавраил и след като той отказа, си наля пълна чаша. Изпи я до дъно,
мъчейки се да дойде на себе си след завръщането в съвременността.
Умът му работеше на пълни обороти. „Кога тръгнахме оттук? Колко време ме е нямало? Това наистина ли се случи?“ Разбира се, при положение че архангелът стоеше пред него, отговорът на последния въпрос се подразбираше…
— Взех те по време на празничното честване — обясни Гавраил,
сякаш прочете мислите му. — Справи се блестящо.
— Благодаря. Право да ти кажа, понякога никак не ми е лесно с теб.
— Както се казва, трудностите са попътен вятър за вас… Това е просто крилата мисъл, Дейвид Пондър! Цитат! Банална фраза, с която се окуражаваме да продължим борбата дори когато положението е безнадеждно!
Дейвид се засмя:
— Да му се не види! Още съм замаян. — Бръкна в джоба си, но вместо носната кърпа напипа лист хартия, смачкан на топка. Хвърли го в кошчето за смет и извади кърпата от другия си джоб.
Гавраил се навъси:
— Какво беше това? Какво изхвърли в боклука?
Дейвид беше толкова уморен, че не се сети веднага. Надникна в кошчето и промърмори:
— О, нищо особено. Просто боклук, който падна на пода в залата. Ане го вдигна и понеже нямаше къде да го изхвърли, аз го пъхнах в джоба си.
— И какво е това? — настоя Гавраил.
— Нали ти казах, не знам! — Дейвид се опита да прикрие раздразнението си. Извади от кошчето смачканото листче и го разгъна,

123
после го подаде на небесния пратеник. — Има разни числа. Все едно някой ги е надраскал в пристъп на лудост.
Гавраил погледна листчето и тръсна глава, сякаш нещо го ядоса.
Прочете написаното и забели очи.
Любопитството на Дейвид взе връх над умората.
— И какво е?
— Няма значение. Остава при мен. — Гавраил сгъна листчето и го скри в робата си.
— Хей, да ги нямаме такива! Имам право да знам! Кажи ми какво е!
Това архангелът извади хартийката и му я подаде с погнуса:
— Този Алберт! Той го е писал! Всички други спазват правилата,
но не и той! Всяка седмица му се карам — и все без резултат! Това е формула за пътуване във времето. Разбира се, ние открай време го можем, но той почти стигна до отговора още докато беше на Земята…
и продължи да работи върху своята теория.
— Нима? — усмихна се Дейвид. — И вярна ли е тази формула?
Архангелът присви очи:
— Вярна е, само че никога няма да му го кажа. А сега трябва да се сбогувам с теб, Дейвид Пондър. Пак ще се видим.
Дейвид се изправи:
— Довиждане, Гавраил. Благодаря ти за всичко.
— У теб ли е Декларацията? — попита крилатият и го изчака да порови в джобовете на сакото си.
— Разбира се.
Гавраил бавно разпери криле и Дейвид отстъпи назад. В този миг архангелът видя кесията за тютюн и Седемте принципа, наредени един до друг на бюрото.
— Още ли ги пазиш, Дейвид Пондър? Мислех, че ги знаеш наизуст.
— Понякога ги изваждам от кесията, за да ги докосна… да усетя силата им. Те ми вдъхват кураж, когато съм отчаян. Напомнят ми винаги да се осланям на истината. — Той се усмихна. — И всеки ден ми доказват, че това се е случило.
Архангелът също се усмихна. Поколеба се за миг и отскубна едно перо от крилото си. Позлатеният му връх заблестя.

124
— Да, Дейвид Пондър. Това наистина се случи — кимна той и остави перото върху кесията за тютюн.
После размаха криле и отлетя сред взрив от светлина.

125

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: