Република българия висш адвокатски съвет
Изтегляне 185.44 Kb.
|
|
Р  ЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ ул. „Цар Калоян” № 1-а, 1000 София, тел. 986-28-61, 987-55-13, факс 987-65-14, e-mail: arch@vas.bg Изх. ...... Дата: ……………2014 г. (Моля, цитирайте при отговор) ДО ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ГРАЖДАНСКА И ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ НА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД С Т А Н О В И Щ Е НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ по тълкувателно дело № 5/2014 г. УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА ВЪРХОВНИ СЪДИИ, С Разпореждане на Председателя на ВКС от 01.10.2014 г. е образувано тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на ВКС по следния материалноправен въпрос: Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя? С Разпореждане на Председателя на ВКС от 06.10.2014 г. образуваното тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на ВКС е допълнено чрез включването като заинтересовано лице по него и на Нотариалната камара за излагане на становище. На основание чл. 129, ал. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) излагам на вниманието Ви становище по поставения за тълкуване въпрос, предмет на образуваното тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В искането за тълкувателно решение е поставен за обсъждане и тълкуване следния материалноправен въпрос: „Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя?” ІІ. Противоречива практика на ВКС, мотивирала искането за тълкуване: По поставения въпрос в практиката на ВКС са формирани две различни становища, мотивирали предложението за постановяване на тълкувателно решение. Според едното становище за да е налице валидно учредена представителна власт с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно с пълномощното да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания чрез конкретни разпоредителни сделки или действия – продажба, дарение, ипотека и т.н., без да е необходимо в пълномощното да са определени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие. Ако същите не са посочени, по аргумент от чл. 39, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме, че тяхното уговаряне е предоставено на пълномощника, а доколко уговореното е в интерес на представлявания, е от значение за отговорността му по чл. 40 ЗЗД. В този смисъл се поддържа, че съществените елементи на конкретната сделка, за чието сключване е учредена представителна власт, не съставляват задължителен реквизит на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки и действия, след като законът не въвежда нито диспозитивни, нито императивни правила относно съдържанието на пълномощното. Възприема се, че цената на сделката не е задължителен елемент на упълномощаването и съответно непосочването й в пълномощното не прави същото недействително. Когато цената не е определена от упълномощителя, извършената от пълномощника сделка е действителна, освен ако същият и лицето, с което договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, при което отношенията между упълномощител и пълномощник се уреждат по правилата на чл. 39 и чл. 40 ЗЗД. Според другото становище пълномощното за извършване на разпоредителни действия с недвижим имот следва да съдържа индивидуализация на съответния имот, съществените условия на договора, а при продажба – посочване на конкретната цена. В противен случай пълномощното е общо, при което предоставянето на неограничена представителна власт и право на пълномощника да договаря при условия, каквито намери за добри, не изразява волята на упълномощителя относно основните параметри на сделката и не предоставя изрично /конкретно/ упълномощаване, с оглед на което извършеното от пълномощника разпоредително действие е без представителна власт по смисъла на чл. 42, ал. 1 ЗЗД . От друга страна, налице е практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която в хипотезата, при която пълномощникът на продавача е овластен да определи цената, сключеният от него договор за покупко-продажба не е нищожен на това основание, но ако е установено договаряне във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави. ІІІ. Становище по поставения въпрос: Считаме за правилно първото разбиране, според което за да е налице валидно учредена представителна власт с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно с пълномощното да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания чрез конкретно посочени по вид разпоредителни сделки или действия – продажба, дарение, ипотека и т.н., без да е необходимо в пълномощното да са определени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие. Съображенията ни за това са следните: 1. Представителството с оглед действащата уредба може да бъде определено като правно явление, при което извършените правни действия от едно лице пораждат правни последици директно за друго лице по силата на самия закон (законно представителство) или по волята на представлявания (доброволно представителство) – чл. 36, ал. 1 ЗЗД. В исторически и сравнително-правен аспект съществуват множество и различни обяснения за същността на представителството, които акцентират върху различни негови характеристики.1 Привържениците на историческата школа (Савини и Виндшайт) приемат, че когато сделката се извършва чрез представител, представителят се смята единствено за пратеник (нунций) на лицето, което представлява и чието волеизявление само „пренася” при сключване на сделката, без изявлението на представителя да има каквото и да било значение за последиците от сделката. Тази теория, известна като теория на посредничеството, е критикувана с основание от българската и европейската правна доктрина, защото смесва два различни правни института: институтът на представителството и на посредничеството. Като резултат от разбирането, че представителят е „пратеник”, се приема, че представителят няма каквато и да било възможност за „преценка” или за собствено изявление при сключване на договора, освен да „пренесе” точното волеизявление на представлявания.
Според репрезентационната теория при сключване на сделка чрез представител меродавно е само изявлението на представителя, а изявлението на представлявания няма никакво значение за валидността на сключения от представителя договор. Изявлението на представлявания е от значение само при възникване на представителната власт, т.е. само при упълномощаването, което води до доброволно представителство, защото само при него представителната власт се учредява по волята на представлявания, който със самия акт на упълномощаването определя и нейния обем. Различните теоретични обяснения за представителството са намерили законодателен израз при уредбата на представителството в различните правни системи.
Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗЗД последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания. Поради това няма каквото и да било съмнение, че у нас представителят изразява собствената си воля, за разлика от пратеника (нунция), който съобщава чуждо волеизявление – волеизявлението на „представлявания”, и затова преценката за валидността на сделката (както и знанието на определени факти като критерий за добросъвестност) се извършва на база направеното от представителя волеизявление при сключване на сделката, а не на база волеизявлението на представлявания, с което е учредена представителната власт. 2. Независимо дали ще бъде възприето като субективно право (да се извършват правни действия от чуждо име)2, като секундарно субективно право (разбирано като правна власт)3, като действие или особено правоотношение4, представителството винаги предпоставя участие на поне три лица – представител, представляван и трето лице, с което договаря представителя. Предпоставка за съществуване на представителство е възникване на представителната власт за представителя, разбирана като възможност представителят да извършва правни действия, последиците от които да възникват пряко за представлявания. Представителство може да възникне както по силата на закона, така и по волята на представлявания (чл. 36, ал. 1 от ЗЗД).
Това следва от изричната разпоредба на чл. 39, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която „Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил”6. При доброволното представителство не съществуват каквито и да било ограничения по отношение обема на представителната власт, която може да бъде предоставена на представителя (освен в случаите, в които законът въобще не допуска определени правни действия да се извършват чрез представител, каквото е например ограничението за сключване на брак). Доброволното представителство възниква въз основа на едностранна абстрактна правна сделка (упълномощаване). Упълномощаването, макар да не се нуждае от приемане, за да възникнат правните му последици (представителната власт за пълномощника) трябва да бъде доведено до знанието на представителя, за да може той да упражни правата, за които му е учредена представителна власт. При сключването на сделката, за която е учредено представителството както представителят (пълномощникът), така и третото лице, с което той ще договаря, трябва да съзнават, че правните последици от сключваната между тях сделка ще възникнат в правната сфера на представлявания.
Единствената разпоредба, която касае обема на представителната власт е разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗЗД, която предвижда, че обемът на представителната власт се определя от това „което упълномощителят е изявил”. Това, което упълномощителят е изявил по смисъла на чл. 39, ал. 1 ЗЗД е това, което е отразено в самото пълномощно като писмен акт, материализиращ упълномощителната сделка, който акт легитимира пълномощника като представител на упълномощителя пред всички трети лица, с които той ще договаря. 3.2. Действащият ЗЗД не поставя никакви ограничения в обема на представителната власт при доброволното представителство, нито въвежда изисквания към съдържанието на пълномощното при извършване на определени сделки (например с недвижими имоти и вещни права върху тях). От значение за съдържанието на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в акта, с който се учредява представителството (пълномощното). Нито ЗЗД, нито който и да било друг действащ закон предвижда специално съдържание на пълномощното, когато то е необходимо за извършване на разпоредителни сделки с недвижим имот – например да се опише конкретно и подробно недвижимия имот, да се индивидуализира сделката не само чрез посочване например на нейния вид (продажба), но и чрез съществените й елементи (включително цена и начин на плащане). Особено законодателно изискване има не към съдържанието на пълномощното, а единствено към формата на пълномощното, когато то е за извършване на сделки с недвижими имоти и вещни права. В отклонение от общия принцип, че формата на упълномощаването следва формата на акта, за който се извършва упълномощаването, чл. 37 ЗЗД предвижда, че когато договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма (с нотариална форма се сключват сделките за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти съгласно чл. 18 ЗЗД), пълномощното за тези сделки може да бъде и писмено, с нотариална заверка на подписите и съдържанието, извършена едновременно. Видно от самата разпоредба не се касае за „завишени”, а напротив – за „занижени” изисквания към формата на пълномощното, когато то има за предмет учредяване на представителна власт за сделки с вещни права върху недвижими имоти. 3.3. В действащия ЗЗД не съществува общо правило, подобно на правилото на чл. 487 от ЗЗД от 1892 г. (отм.), съгласно което „пълномощното, съставено в общи изражения, се отнася само до управлението на работите на упълномощителя” (чл. 487, ал. 1 от ЗЗД /отм./), а за „да се отчуждава, да се ипотекира или да се направят други действия, които надминават обикновеното управление, пълномощието трябва да бъде изрично.” (чл. 487, ал. 2 ЗЗД /отм./). Това правило е заимствано от уредбата на пълномощното в страните от романския правен кръг, където се прави легална разлика между общото и специалното пълномощно, като общото пълномощно дава право на представителя да извършва само за управителни действия, а за извършване на разпоредителни действия се изисква специално (изрично) пълномощно. За да бъде пълномощното изрично по смисъла на чл. 487, ал. 2 ЗЗД (отм.) е трябвало да бъде указано, че пълномощникът може да се разпорежда (да отчуждава) вещи или имоти на упълномощителя, да ги ипотекира и въобще да извършва всички други действия, надминаващи действията по обикновено управление. Не е било необходимо в пълномощното, за да бъде то „изрично” по смисъла на чл. 487, ал. 2 ЗЗД (отм.), да бъдат конкретизирани разпоредителните сделки по вид, нито е било необходимо в пълномощното да се съдържат съществените елементи на разпоредителната сделка (например при продажбата – третото лице, с което ще се договаря, описание на имота, посочване на цената, начина на плащане и пр.). Достатъчно е било в пълномощното да личи волята на упълномощителя представителната власт да обхваща действия на „разпореждане”, „отчуждаване” или „обременяване с тежести” на имуществените права на упълномощителя, без значение от конкретните употребени в пълномощното изрази. Това разбиране безпротиворечиво е поддържано както в доктрината, така и в практиката на ВКС, формирана при действието на ЗЗД от 1892 г., като проф. Диков стига и до още по-краен извод – когато е дадено пълномощно „за всички видове правни сделки, които би могъл да сключи лично представителя ... трябва да се приеме, че пълномощникът е овластен да извършва и действия на разпореждане.” Този извод е резултат от разбирането, че „при съмнение пълномощното трябва да се тълкува разширително и да не се противопоставят на третите лица ония инструкции, които са били част само от вътрешните, каузалните отношения между представител и представляван”, но не са били изрично изразени в текста на пълномощното (Диков, Л., цит.съч, стр. 399-400).
В областта на гражданските правоотношения изискването пълномощните за извършване на сделки с недвижими имоти да бъдат „изрични” при липсата на законово изискване в действащия ЗЗД за такава „изричност” (идентична на изискването на чл. 487, ал. 2 ЗЗД /отм./), е изцяло резултат на нотариалната, а впоследствие и на съдебната практика, формирана под влияние на разбиранията, изградени в практиката по отменения ЗЗД, в който тази материя е била изрично уредена. Разграничителният критерий между общото и изричното пълномощно по отменения ЗЗД е бил видът на сделките и действията, които може да извършва пълномощникът – общото пълномощно дава възможност на пълномощника да извършва действия на управление, а за извършване на разпоредителни сделки с имуществени права на представлявания, е необходимо изрично (специално) пълномощно. Този разграничителен критерий между общото и изричното пълномощно – съобразно това дали то се дава за разпоредителни сделки или за сделки по управление на имуществото на представлявания, е възприет както от правната доктрина, така и от съдебната практика по прилагането на действащия ЗЗД. 5. Първоначално при приемане на действащия ЗЗД в практиката на ВС на НРБ, респ. на ВС на РБ не е имало каквото и да било колебание по въпроса кое пълномощно е общо и кое пълномощно – изрично. За да бъде пълномощното изрично се е считало за достатъчно в него да е посочено, че пълномощникът има право да извършва разпоредителни сделки с имуществени права на упълномощителя – такова е всяко пълномощно, което предвижда възможност пълномощникът да се „разпорежда” или „да отчуждава” имуществени права на упълномощителя – независимо дали са посочени с конкретни изрази конкретни разпоредителни и отчуждителни сделки (продажба, дарение, замяна, залог, ипотека и пр.). Постепенно в практиката на ВКС се появява разбирането, че когато не е конкретизиран вида на разпореждането и не са посочени съществените условия за извършване на сделката, като например цената, пълномощното не било „изрично”, а било „генерално” (в този смисъл Решение № 2102 от 17.01.2003 г. на ВКС по гр.д. № 2670/2001 г. на IV г.о.), поради което и извършената въз основа на такова пълномощно сделка по покупко-продажба е приета за нищожна, като сключена без представителна власт. Така във времето се формира практика на част от съставите на ВКС, според която за да бъде пълномощното „изрично”, в него трябва да бъде посочен не само конкретния вид на разпоредителната/отчуждителната сделка, но и съществените условия по сключването й – точно описание на имота, цена и начин на плащане на цената и пр. Тази практика, макар в част от случаите да изглежда житейски справедлива (с оглед коментираните в съдебните решения факти), считаме за неправилна, освен по изложените по-горе съображения, и поради следното: - у нас пълномощникът не е пратеник (нунций), а изразява собствената си воля при сключване на сделката, за която му е учредена представителна власт, поради това и разполага със свободата на договаряне в рамките на предоставената му „представителна власт”. Когато в пълномощното е посочено, че пълномощникът има право да сключи определен вид разпоредителна сделка и не са уговорени ограничения при сключване на сделката, пълномощникът е свободен да уговори всички условия по сключване на сделката. Това следва и от разпоредбата на чл. 40 от ЗЗД – ако пълномощникът само „пренася” волята на представлявания (действайки като „пратеник”) до знанието на третото лице при сключване на сделката, разпоредбата на чл. 40 ЗЗД би била лишена от практически смисъл. Понеже представителят, сведен до нунций (ако се възприеме разбирането, че пълномощното трябва да съдържа и всички съществени условия на сделката, за която се дава), въобще не може да се договаря, очевидно той не би могъл и да договаря и „във вреда” на представлявания, а отговорността от неточното „предаване” на волеизявлението ще се носи от изпращача (упълномощителя), защото е избрал неподходящ пратеник.7 - действащият ЗЗД не предвижда общи правила относно съдържанието на пълномощното, с което се учредява доброволно представителство, като предоставя изцяло на преценката на упълномощителя кого, кога и за какво да упълномощи (чл. 39, ал. 1 ЗЗД). - действащият ЗЗД не предвижда и особени правила за съдържание на пълномощното за извършване на разпоредителни сделки с имуществени права на упълномощителя. И в този случай представителната власт се определя от това, което упълномощителят е „изявил” съгласно правилото на чл. 39, ал. 1 ЗЗД. Волята на упълномощителя може да бъде изразена и конкретизирана в различна степен. Право на упълномощителя е, обаче, да прецени по какъв начин и доколко конкретно да изрази волята си при учредяване на представителна власт и това право му е предоставено с разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗЗД. Така упълномощителят – ако няма в достатъчна степен доверие на пълномощника, може да ограничи представителната му власт до такава степен, че да го превърне практически в „нунций” – може да посочи конкретния вид сделка и всички нейни съществени елементи (при продажбата да посочи конкретен имот, точната му цена и начин на плащане, включително страна, с която да бъде сключен договора за продажба). Пълномощникът (разчитайки, например, на опита и знанията на представителя) може да предостави представителна власт на представителя в много по-широк обем - като му предостави не само правото да продаде на конкретно лице и при конкретна цена, но му предостави право да намери купувач и да договори конкретни условия по сключване на сделката (цена и начин на плащане). Това са и най-честите житейски хипотези, защото при даване на пълномощното упълномощителят няма яснота при какви условия и на кого ще може да се продаде имота. Възможно е волята на упълномощителя да е изразена с най-общи изрази – например чрез израза „да извършва всякакви действия и сделки на разпореждане с имуществените ми права” (или друг подобен израз). В този случай с оглед свободата на упълномощителя сам да определи пределите на представителната власт (чл. 39, ал. 1 ЗЗД), учредената с това пълномощно представителна власт ще даде право на пълномощника да извършва всички действия и сделки на разпореждане – без обемът на представителната власт да е ограничен било до вида на сделките (чрез изброяването им в пълномощното), било до конкретни имуществени права (чрез описанието им в пълномощното), било до конкретни параметри на сделката (чрез изброяването им в пълномощното). С оглед правилото на чл. 40 ЗЗД при дадено пълномощно за извършване на „всякакви разпоредителни сделки”, пълномощникът не би могъл да сключва единствено т.нар. самоувреждащи актове (каквито са безвъзмездните сделки и сделки за обезпечаване на чужди задължения)8. Тъй като представителството се учредява в интерес на представлявания, а при безвъзмездните сделки по подразбиране не може да има интерес за упълномощителя от сключването им, упълномощаването за извършването им трябва да е винаги изрично – в пълномощното трябва да фигурира примерен израз „ „да се разпореди безвъзмездно”, „да дари” или друг подобен израз, ясно разкриващ волята на упълномощителя пълномощникът да може да извършва и безвъзмездни сделки. Казано иначе колкото по-общо пълномощникът е изразил волята си при учредяване на представителната власт за извършване на разпоредителни сделки, с толкова по-широка представителна власт (а оттам и с по-голяма свобода на договаряне) ще разполага пълномощникът при извършване на сделки на разпореждане с имущество на упълномощителя. Колкото по-конкретно и детайлно са отразени в пълномощното правата, които представляваният предоставя, толкова в по-голяма степен представителят ще бъде ограничен при договарянето условията на сделката, за която е упълномощен. Считаме за недопустимо при липсата на законово изискване да се изисква пълномощното за разпореждане с имуществени права да посочва не само на вида на разпоредителната сделка, но и на съществените й елементи като условие за действителност на сделката, за която е дадено пълномощното. Това разбиране не само по същество „дописва” закона, но е и в разрез с основополагащия за гражданското право принцип на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД), чието конкретно проявление в областта на представителството е свободата на преценка на упълномощителя по чл. 39, ал. 1 ЗЗД сам да определи обема на представителната власт. Понеже преценката е изцяло на упълномощителя (дали да даде пълномощно, на кого и в какъв обем), не може под предтекст, че волята му за извършване на разпоредителни сделки била „общо изразена” да се санкционира сключената от представителя сделка с най-тежката санкция в гражданското право – недействителност. По този начин последиците от лошата преценка на упълномощителя (който не е ограничил дадената представителна власт до конкретна сделка и конкретни нейни елементи, а я е учредил общо – за всички разпоредителни сделки или за конкретен вид разпоредителна сделка, без да определи който и да било от нейните елементи) ще се възложат в тежест на третото лице, с което е договарял представителя въз основа на даденото му пълномощно. Подобен резултат сериозно би застрашил сигурността в гражданския оборот, като пред правата на третите добросъвестни лица, договаряли с представителя и доверили се на това, което е изявил пълномощникът при даване на пълномощното9, се предпочетат правата на представлявания. По тези съображения считаме за правилно разбирането, според което за да е налице валидно учредена представителна власт с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД, е достатъчно с пълномощното да се даде право на пълномощника да се разпорежда с имуществото на представлявания чрез конкретно посочени по вид разпоредителни сделки или действия – продажба, дарение, ипотека и т.н., без да е необходимо в пълномощното да са определени съдържанието и съществените елементи на конкретната сделка или действие. С уважение, ......................................... Ралица Негенцова, председател на Висшия Адвокатски Съвет 1 Най-подробно въпросът за различните теории за представителството е разгледан у нас от Диков, Л., Курс по българско гражданско право, том I, С., 1940 г., стр. 377 и сл. 2 Такова е разбирането на Ганев, В., Представителството, в сборник: Годишник на Ф, 1934 г. 3 Според проф. Диков представителството е секундерно право – така Диков, Л., цит.съч, стр. 383. 4 Представителството е особено правоотношение според Василев Л., Гражданско право, Обща Част, 1993 г., стр. 343, и според проф. Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял II, С., 2001 г.; 5 Това касае и случаите на органното представителство на юридическите лица, при които фактическият състав, пораждащ представителна власт, макар да включва волеизявление на определени волеизявления, не включва волеизявление на самия представляван – на самото юридическо лице, за което ще настъпват последиците от действията на представителя. В този смисъл Таков, Кр., Доброволното представителство, С., 2006 г., Сиби, стр. 48. 6 С изключение на представителната власт на прокуриста и търговския пълномощник, чийто обем е определен от закона. 7 В този смисъл Таджер, В., цит.съч, стр. 604. 8 Както правилно отбелязва Траян Конов „представителят няма власт да уврежда представлявания” (Конов, Тр., Недействителност на сделка по чл. 40 ЗЗД, в: сп. Търговско право, бр. 2/1996 г.). 9 Правилото на чл. 40 ЗЗД не е създадено единствено в интерес на представлявания/упълномощителя, каквото е обичайното разбиране, а в много по-голяма степен за защита интересите на третите лица, с които пълномощникът договаря. Третите лица, договаряли с пълномощник, ще понесат санкцията от недействителността (необвързване на представлявания от сключената сделка) само ако са били недобросъвестни и са се договорили с представителя във вреда на представлявания. В този смисъл Конов, Тр., цит.съч. Каталог: files files -> Български футболен съюз правилник за статута и трансферите на files -> Рецептура на лекарствените форми рецептурни бланки и тяхната валидност files -> Прогностични възможности на тестовете, използвани за подбор на млади футболисти files -> Правила за реда за ползване, стопаниване и управление на стадион "христо ботев" благоевград глава първа общи положения Изтегляне 185.44 Kb. Сподели с приятели:
|