Решение по предложението на чл. 172б от нк

За три годишното си съществуване, чл. 172б от НК доведе до сериозни проблеми при неговото прилагане. Органите по разследването, прокуратурата и съдилищата по места в страната по различен начин и на различни основания намират липса на елементи от състава на това престъпление, в следствие на което най – често необосновано , неправилно и незаконосъобразно прекратяват производството или постановяват оправдателни присъди по възведено обвинение. С оглед ограничението на предмета на касационното производство / чл. 346 от НПК, чл. 243 ал.7 от НПК /, актовете на съда и прокуратурата трудно достигат до ВКС, за да може най- висшата съдебна инстанция да вземе отношение по проблемите, като по този начин да даде и възможност на низовите съдилища да коригират множеството грешки , които допускат по прилагане на закона . Към настоящия момент се създава в различните региони практика, която е коренно противоположна на установената в други съдебни райони, резултат от което е различни по същество актове на правоприлагащите органи. Същото се дължи на неправилно тълкуване на наказателният закон сам за себе си, връзката му със специалните граждански закони, уреждащи конкретно материята във връзка с интелектуалната собственост, предвид и бланкетния характер на нормата на чл. 172 б от НК.

В разпоредбата на чл. 172б от НК е съсредоточена защитата на индустриалната собственост със средствата на наказателното право. Текста на основания състав в ал.1 гласи: „Който без съгласието на притежателя на изключителното право използва в търговската дейност марка, промишлен дизайн, сорт растение или порода животно, обект на това изключително право, или използва географско означение или негова имитация без правно основание, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева”.

Следва да се посочи, че в дефиницията на нормата са налице понятия, които липсват в разпоредбата на чл. 93 от НК, а и в целият НК. Касае се за притежател на право /което е изключително за три от предметите на престъплението/ - търговска дейност; марка; промишлен дизайн; сорт растение или порода животно; обект на това изключително право; географско означение и използване без правно основание. Не бива да има никакво съмнение, че нормата е бланкетна и това е така, защото нейната диспозиция отпраща за няколко от елементите на престъплението към норми от други нормативни актове. Съдържанието на посочените елементи се запълва от даденото им определение в специалните закони – ЗМГО, ЗПД и ЗЗНСРПЖ. Наказателна защита се дава на специфични отношения на индустриалната собственост, подробно регламентирани в тях. Бланкетния характер на чл. 172б ал.1 от НК следва да се подчертае. Основните проблеми в практиката идват именно от неправилното му разбиране, ограниченото или пък обратно- разширително прилагане на специалните закони, запълващи състава на нормата, а в някои от случаите свързване не със специалния, а с общият закон - ТЗ.

Тук е момента да се посочи, че в исторически план, предвид и приложението на наказателния закон по аналогия, проблеми по прилагане и тълкуване на наказателните норми, защитаващи интелектуалната собственост не е съществувал. Естествено, не става въпрос за прилагане на наказателния закон по аналогия в собствен смисъл, а за използване на понятийният апарат , внесен от гражданските закони. Там също както и сега са се съдържали дефиниции на части от състава на престъпленията „плагиатство” и преследваното от НК индустриално престъпление /чл. 123 от НК /отм. /. Законодателят, приемайки сега действащият НК не е намерил за необходимо да внася в чл. 93 от НК обяснения за значението на термина „недобросъвестна конкуренция”, „търговски марки”, „марки за услуги”, „наименование за произход или промишлен образец” и пр. , съдебната практика не е изпитвала никакви затруднения в тази връзка . Препращането към специалните граждански закони е било очевидно, нормата на чл. 227 от НК се е приемала неотстъпно именно като бланкетна. Без съществено затруднение, следвайки систематичното место на нормата, ведно с лексическо и граматическото`и тълкуване, съобразно правилата на формалната логика , ползвайки и историческото тълкуване, се стига до единствения, той и правилен извод- нормата на чл. 172б от НК е бланкетна и за елементите от състава, неуточнени в чл. 93 от НК тя препраща към специалните закони- ЗМГО, ЗПД и ЗЗНСРПЖ.
Така относно конкретно поставените въпроси становището на съдиите от РС-Козлодуй е следното:

По т.1 от І

По отношение на изпълнителното деяние, което е осъществено при внос или износ на стоките съдиите от РС-Козлодуй намират следното:

Термините внос и износ са пояснени в § 1 т.12 от ДР на ЗМГО – това е фактическото пренасяне през границата на Република България на стоки, носещи знак, идентичен или сходен на регистрирана марка или регистрирано географско означение, или негова имитация, независимо дали по отношение на тези стоки е задействан митнически режим. Никакво тълкуване не може да се осъществи, закона е ясен. Обстоятелството, че внасянето на такива стоки на митническата територия на Република България е оформено под митнически режим „транзит", регламентирано в Закон за Митниците /ЗМ/ и Правилник за прилагането на Закон за Митниците/ ППЗМ/ е ирелевантно, доколкото цитираните по-горе разпоредби на ЗМГО изрично посочват кога е налице „внос" по смисъла на този закон, респ. по чл. 172б от НК. Поради тази причина, разпоредбите на ЗМГО дерогират приложението на разпоредбите на ЗМ и ППЗМ, доколкото става въпрос за стоки, носещи чужди търговски марки, които се пренасят през границата на страната, без съгласието на техния притежател. Следователно от значение при преценката дали е налице конкретна форма на изпълнителното деяние „внос" са единствено разпоредбите на ЗМГО, а не тези на ЗМ и ППЗМ, чиято пряка цел е обмитяване на стоки, а не защита на интелектуални права. Тъй като действието на определен митнически режим не е съставомерен елемент на нито един от съставите на престъплението по чл. 1726 от НК, то неправилно и недопустимо е липсата на такъв да обуславя и липсата на съставомерност на инкриминираното деяние от обективна страна.

Така се налага извода, че по отношение на внос и износ на стоки, носещи знак, който е сходен или идентичен с регистрирания като марка знак, следва да се прилага пряко определението на §1 т.12 от ЗМГО , тъй като това е единствения закон, към който бланкетната норма на чл. 172б от НК препраща. Недопустимо е да се „ въвежда” друг елемент, чужд на правоотношението , на база и закон, който няма отношение към престъплението против индустриалната собственост. Тук е момента да се спомене, че така дефинирания внос и износ не е „ творение” на българският законодател, а е проекция на изискванията на Общностното право- Регламент / ЕО/ 1383/ 2003 и Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета. Прочее практиката в тези съдебни райони не може да бъде приета за законосъобразна и правилна.

Право на носителя е да забрани използване на знаци по определен начин , които най- общо казано са идентични или сходни с „оригиналните” марки . Двете понятия са различни. Идентичността предполага равенство. Казано по друг начин, за да е идентичен един поставен знак на стока или да се ползва за услуга, той трябва да покрива/ да е налице пълно съвпадение / във всички елементи със знака, регистриран като търговска марка в ПВ. Например следва да е налице еднаквост в конкретната цветова комбинация , шрифт , размер на надписа , формата на опаковката и пр. В практиката това е възможно чрез поставяне например на оригинално произведени, маркови надписи върху стоката или чрез пълната им имитация/ копиране, възпроизвеждане с особени технически способи и пр./.

За идентичност , като единствен вариант на нарушаване правата на правоимащия е отнесена хипотезата на чл. 13 ал.2 т.1 от ЗМГО. Сходността от своя страна не предполага еднаквост. Сходността представлява по –близка или по- далечна прилика с „ оригиналният” външен вид на търговската марка. За нейното съществуване не е необходимо еднаквост в отделните елементи от защитения обект на индустриалната собственост, а е достатъчна подобност. Закона предвижда обаче специфичен елемент, който е част от способа за осъществяване на това изпълнително деяние, за да е налице нарушение. Знакът, който е употребен и е „неистински”- идентичен или сходен , поставен върху сходни или идентични на защитените от ЗМГО стоки и услуги може да доведе до объркване на потребителя. Объркването следва от обстоятелството , че визуално знака е поставен на стока или услуга , която е въведена в търговският оборот от притежателя на регистрирана търговска марка, към която е ориентирано сходството и то точно за подобна стока или услуга. От друга страна , този знак е подобен на „ оригиналния”. В крайна сметка тази комбинация предполага връзка между конкретната стока или услуга с носителя на право върху търговската марка , което се различава от действителното положение , тъй като стоката или услугата на практика се предоставя от лицето , което я въвежда в търговската си дейност и е различно от него. ЗМГО не въвежда презумпцията на чл. 16 ал.1 от Споразумението за ТРИПС , но като част от вътрешното ни право / чл. 5 ал.4 от КРБ/ не може да има съмнение, че смисъла на разпоредбата на чл. 13 ал.1 т.2 от ЗМГО е именно такъв – когато се ползва идентичен или сходен знак за услуга или стока , находяща се в търговският оборот, то вероятността за объркване на потребителя е налице със самото `и използване по посочения начин. Специалният закон в крайна сметка приравнява ползването на идентичният, еднакъв знак, равен на регистрираната търговска марка с ползването на сходния, въвеждащ в заблуда потребителя знак в търговската употреба.

По мнение на съдиите съмнения в тази връзка не може и не следва да има, забраната се разпростира и върху двете форми на нарушение на правата. За закона е без значение проявната форма и начина на извършване на нарушението , а крайният резултат- налице е именно нарушаване на изключителното право на притежателя на правото върху търговската марка. Този подход на законодателя не може да се бламира при дефиниране на понятието „ изпълнително деяние” за извършване на престъпление по чл. 172б от НК против носителя на правото върху марката. Тук не става въпрос за разширително тълкуване в посока увеличен обхват на правна защита, респективно- утежняване положението на дееца , а за правилното и точно прилагане на закона. Това е така , защото препращането от бланкетната норма към специалната е именно по отношение на липсващите в НК определения за нарушаване на правото и то по специалния начин, изискуем за съставомерността на престъплението.

Мнението на съдиите в РС-Козлодуй е, че не всяка дейност , която е „ търговска” в общоприетия и придаден от ТЗ смисъл може да бъде инкриминирана по смисъла на чл. 172б от НК. Предвид бланкетността на нормата, същата без съмнение препраща за съдържанието си към специалния закон – ЗМГО . Като елемент от обективната страна на престъплението „ търговска дейност” се запълва от връзката между чл. 13 ал.2 с ал.1 от ЗМГО. Изброяването е изчерпателно и дефиницията на понятието „използване в търговската дейност” включва - 1. поставянето на знака върху стоките или върху техните опаковки;2. предлагането на стоките с този знак за продажба или пускането им на пазара, или съхраняването им с тези цели, както и предлагането или предоставянето на услуги с този знак;3. вносът или износът на стоките с този знак;4. използването на знака в търговски книжа и в реклами.

Очевидно е разграничението с общия закон - ТЗ, предвид и дефиниране на търговската дейност като понятие. В ТЗ липсва определение за търговска дейност липсва и то се извежда посредством окачествяване на лицата като търговци, т.е. по субективен признак, с неизчерпателно изброяване на видовете дейност, която те упражняват по занятие. Търговци в случая са лицата , които по занятие извършват дейност , визирана в чл. 1 и 2 от ТЗ , посочено е и кои лица не следва да се считат за търговци. В ЗМГО, който е специален и намира приложение за нормата на чл.172б от НК не се конкретизира какво представлява търговска дейност в общ смисъл, а нормата на чл. 13, ал. 2 има значение да допълни и уточни начина , по който може да се наруши правото на носителя на марката по смисъла на предходната алинея- точно това гласи и тя „ използване в търговската дейност по смисъла на ал. 1 е …..”. Граматически, логически и систематически погледнато нормата е насочена единствено към определяне нарушението на правото, съмнение не може да има . Нормата по друг начин казано е препращаща към ал.1 , няма самостоятелно съществуване. От тук е и принципната разлика между общият и специалният закон. ТЗ не конкретизира отделно търговската дейност, тя се извлича по пътя на тълкуването на чл. 1- 2 , насочено към субекта на търговското право- търговеца. При ЗМГО търговската дейност има значение единствено във връзка с нарушаване правото на носителя на изключителното право върху марката, само такова противоправно ползване има характер на накърняване в правата на носителя. За да се избегнат недоразумения , законодателя е конкретизирал изчерпателно отделните деяния , сочещи , че една дейност е извършена по търговски начин, че е търговска . Внимателно разгледани , всички тези хипотези се отнасят към общоприети и обичайни действия , свързани именно с търговската употреба на стоки или услуги.

В този смисъл следва да се подчертае , че единствено и само осъществяване на изпълнителното деяние по начините/ способите / визирани в чл. 13 ал.2 вр. ал.1 от ЗМГО може да доведе до наказателна отговорност за осъществяване на съставомерното изпълнително деяние. Всяко друго тълкуване е недопустимо и би се явило разширително, тъй като според автора е недопустимо веднъж закона да препраща към граждански закон за запълване в съдържанието си по отношение на елемент от обективната страна на престъплението , а в същото време този същият елемент да се тълкува извън специалния закон.
По т.1 от ІІ

Субект на престъпление по българското законодателство може да бъде само физическо, но не и юридическо лице, т.е не е регламентирана т.нар. „корпоративна наказателна отговорност". Юридически лица по смисъла на чл. 63 ал. 3 от ТЗ са търговските дружества, които в това си качество са самостоятелен правен субект. Съдебната практика разграничава търговското дружество като ЮЛ и дейността на физическите лица, които са собственици, вложители, членове на управителните органи и лицата, оправомощени да управляват или представляват тези дружества, т.е. касае се за различни правни субекти” Българското право наистина е възприело като основен принципа, че субект на престъпление е само физическо лице. В този смисъл обаче също така следва да се има предвид, че участието на юридическите лица в отделни правоотношения се осъществява чрез поведението на техните представители и ако последното има престъпен характер, за извършеното ще отговарят наказателно именно тези физически лица, формирали и изразили правнорелевантна воля от името на юридическото лице.

Съдиите намират, че следва да се отчете , че при извършване на едно престъпление има винаги виновен . Дали това е шофьорът или пък е лицето , което съзнавайки престъпния характер и искайки да достигне обществено опасните последици от деянието, съзнателно е наредил превоза на стоки , с поставен на тях сходен на регистрирания като марка знак е фактически въпрос, предоставен на преценката на разследващите, респективно- на прилагащите правото органи. При установяване на елементите от субективната страна на деянието те следва да имат предвид и следните факти и обстоятелства - управителят на търговско дружество, осъществило вноса, по предположение е било наясно с нормативните изисквания за осъществяване на търговска дейност, в това число и обстоятелството, че стоки с чужди марки могат да се внасят на територията на страната само с получено писмено съгласие (лиценз) от притежателя на марките - чл. 22 от ЗМГО. Съгласно разпоредбите на Търговския закон лицата, регистрирани като търговци или търговски дружества, упражняват търговска дейност по занятие и с цел реализиране на търговска печалба, от свое име и за своя сметка. Съгласно чл. 302 от ТЗ търговецът/управителят на търговското дружество е професионалист, който сключва и изпълнява търговски сделки, носител е на специални знания в съответната област, което и повишава изискванията спрямо него. Именно поради това съображение законодателят вменява в задължение на търговците да управляват и ръководят търговските си дела с „грижата на добър търговец", която грижа като обем и правни последици надхвърля понятието, дефинирано в Закона за задълженията и договорите - „грижа на добър стопанин". Основната причина за това е свързана с факта, че при търговците и търговските дружества по ТЗ е налице първоначална субективна нагласа под формата на „решение" за извършване на дейност с цел реализиране на печалба, поради което и същите организират извършването на стопанската си дейност при спазването на определени нормативно дефинирани изисквания. Сред тези изисквания е и зачитането на действащото българско законодателство. Търговците и търговските дружества, респ. техните управители и/или представители са длъжни по закон да бъдат информирани как следва да организират дейността си в съответствие с нормативните изисквания и в тази връзка са задължени да осъществяват постоянен контрол върху нея, в това число и върху работата на служителите им. В този смисъл едно прекратяване на наказателното производство въобще ще се яви неаргументирано и неправилно, а следва да бъде насочено към действителния изпълнител на деянието – субекта на индустриалното престъпление, като по отношение на невиновния следва да бъде прекратено.
По т.2 от ІІ

Доктрината е еднопосочна , че при използване на безличното местоимение „ който” законът има предвид именно вложеното в него съдържание – без значение е за съставомерността на престъплението какъв е неговият извършител. С нищо не се променя отношението на закона към качеството на субекта в следствие на използвания израз „в търговската си дейност”. Това е така , защото както се обсъди по- горе , търговската дейност е елемент от обективната страна на престъплението – в частност- специфичен начин на осъществяване на изпълнителното деяние. Същия е закрепен в чл. 13 ал.2 , която алинея е приложима единствено при хипотезите на ал.1 от с. чл. , като в тяхната съвкупност се обективира нарушение в правото на носителя на марката по смисъла на чл. 73 ал1. от ЗМГО. Последното пък е и тъждествено на изпълнителното деяние по смисъла на чл. 172б от НК , предвид и бланкетния характер на нормата. Не може да има „ инерция” в тълкуването на качеството на субекта в тълкуването на качеството на субекта, изходяща от приложението на чл. 227 от НК / отм./ Качеството „ търговец” преди приемането на ТЗ / ДВ бр. 48 от 1991 год./ е било релевантно / с известни условности/ за позитивното българско право едва с приемане на Указ № 56 за стопанската дейност / ДВ бр. № 4 от 1989 год./ . Преди това в съдебната практика не е можело въобще да бъде повдигнат въпроса за специалното качество на дееца при осъществяване на престъплението по чл. 227 от НК / отм./. Неотклонно обаче в доктрината се подчертава, че субект на престъпление по този текст може да бъде всяко дееспособно и вменяемо лице. Може да се обобщи, че грешката в практиката на правоприлагащите органи е свързана с неправилното използване на елемент от обективната страна на престъплението, с цел да се придаде един „ стеснителен” обхват на нормата , по отношение на дееца, чрез въвеждането на специално качество , което в нормата на чл. 172б от НК липсва.

Съдиите в РС-Козлодуй не споделят тезата, че не само субекта следва да е търговец , но и търговската дейност е извършена по „ занятие”. Може да се стигне до неправилния извод, стесняващ още повече обхвата на закона, че престъплението по чл. 172б от НК е „престъпление извършено по занаят”. Същото макар и с отношение към обективната му страна следва тълкуванията на прокурорските и съдебни органи, свързани със субекта на престъплението, поради и което е уместно да се изложат бележки точно тук в изложението.

Престъпление за да е налице „ престъпление по занаят” следва да има система от действия, поредица от деяния. За осъществяване на престъплението по чл. 172а от НК не е необходимо повторение на действията на дееца, за да се осъществи осъществяване на съставомерното деяние, достатъчен е един акт на посегателство, включващ в себе всички изисквания на закона , за да е налице престъпление против интелектуалната собственост. Както сполучливо в доктрината се посочва , при престъплението по занаят може да се повтори деянието , а не престъплението. Тук е налице обратното- чл. 172 а ал.3 от НК предвижда квалификация „ повторност” при осъществяване на основните състави по ал. 1 и 2 от с.чл./ 92/. По същия паралел следва да се разсъждава и за престъплението по чл. 172б от НК. Същото не е „престъпление по занаят” , не се изисква системност в действията на субекта на престъплението , насочени към достигане на противозаконни доходи , достатъчен е и един акт на престъпно посегателство за да бъде обективиран състав на индустриалното престъпление. Връщайки се към цитираните актове, не е необходимо субекта да осъществява търговската си дейност по „ занятие” в наказателно правния смисъл на думата, за да се извърши изпълнителното деяние.

Предмет на престъпното посегателство при престъплението по чл. 172 б от НК е марката, а обекта- правото на носителя върху нея. Характерен способ за осъществяване на изпълнителното деяние е именно чрез употребата на сходни знаци на регистрираната марка, която употреба е върху стоки , сходни или идентични с тези на които е поставен оригинален знак. От тук следва , че стоката сама по себе си , върху която е поставен знака не е и не може да се окачестви самостоятелно като предмет на престъплението . Посредством нея и сходния знак се нарушава правото на правоимащия, което право при индустриалното правоотношение има имуществено измерение. Името продава, името гарантира качество, името гарантира защита в правата на потребителя на стоката , върху която то е поставено. Зад името – знака , поставен върху стоката , стоят множество разходи , осъществени от носителя на правото- производствени, разходи по заплати, разходи по заплащане на такси , данъци , реклами и пр. Стои и обикновено дълга търговска практика , борба с конкуренцията за пазари , налагане в обществото мнение за превъзходство на марката пред останалите. Съгласието на купувача да заплати цената за конкретната стока или услуга не е продиктувано единствено и само от качеството на вещта , а от факта , че тя носи поставения върху себе си знак. По тези причини от една страна предлагането на такава стока е с цена , която е диктувана и от марката `и, а от друга- клиента е съгласен да плати по- високата цена , обусловен от желанието си да притежава вещ именно носеща такава марка. Може основателно да се обобщи, че благодарение на поставения знак, цената на вещта, върху която се намира се повишава, като това повишение не е обвързано с точно и обективно измерени критерии, а е наложено от носителя на марката, на база негов собствен икономически анализ, съобразно и направена преценка на продукта, прилагайки законите на търсенето и предлагането. Стигаме до наистина релевантния въпрос – каква е цената на марката – знак ? Каква е стойността на вредите в този смисъл, които носителя на правото търпи при употреба не на реално негова марка , а на имитацията и.

Разпоредбата на чл. 76 а ал.1 от ЗМГО постановява, че „ Обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушението”. От тук нататък са дадени и възможни решения за размера на тези вреди . Налице е и хипотезата на чл. 76б ал.1 т.2 от ЗМГО, която приема, че обезщетението ще е равно на равностойността по цени на дребно на правомерно произведени стоки, идентични или сходни със стоките, предмет на нарушението. Съдиите от СР-Козлодуй намират, че наказателния съд да оцени и намери за „ действителни” имуществените вреди по този начин.

Така съдиите намират, че сам законодателя е уредил механизъм за оценка на вредите върху нарушение на правото на правоимащия, и няма пречка същия да се приложи и към престъплението по чл. 172б от НК. Законодателя приема, че от деянието настъпват вреди за пострадалия, те са от имуществен и неимуществен характер , начина за определянето им е ясен. Казано по друг начин, това са „действителните вреди” , които правоимащия търпи , защото е налице деликт, от него следва негативен ефект за носителя на права върху марката и закона определя логаритъма, по който последиците от този ефект се оценяват в пари.

Така е решен въпросът и в доктрината и практиката на ВС например е видно, че проблема, свързан с вредните последици е решен със сходна идея. Касае се за решаването на проблема „ размер на вредите от имуществен характер” при длъжностното престъпление по чл. 282 от НК. В практиката е бил поставян въпроса за размера на действителните вреди , ако те се явяват сравнително високи по размер, но с оглед имуществото на ощетеното предприятие или организация – явно незначителни . Тъй като вредата настъпва за пострадалия , по смисъла на едно от становищата , същата следва да се преценя и съобразно именно такава пропорция, като се отнесе към патримониума му и действителната загуба , която е настъпила в него. ВС е приел друго становище , което се явява и задължително за всички съдилища – това в Постановление № 2 от 09.06.1980 г. по Н. Д. № 2/1980 г., ПВС. Изхожда се от абсолютната стойност на материалните щети за увредения, без да се държи сметка за размера на имуществото , което притежава . Същото се подържа и от доктрината. С това решение , което обобщава и практиката на ВС, се приема, че за да са значителни вредните последици за пострадалия, съпоставка с цялото имущество на предприятието не е необходима , тъй като самият им абсолютен размер ги окачествява като значителни. Всъщност се изхожда именно от обществената опасност от престъплението. След като вредата сама по себе си като абсолютна стойност е значителна, то без значение е съотношението `и към конкретното имущество на пострадалия. По този начин не само се дава примат на факта – наличие и размер на вредата пред конкретното `и измерение за увредения , но от друга страна се избягват затрудненията във връзка с доказване какво се съдържа в патримониума на ощетеното лице- предприятие или организация , досежно имущественото изражение на права и задължения и пр. Без съмнение, това е и подхода , който следва логиката на законодателя и при оразмеряване на значителните вредни последици, относно имущественото им изражение при престъпление по чл. 172б ал.2 от НК.
По т. 2 от ІІІ

В доктрината са налице разработки, свързани с качеството на пострадал от престъпление по чл.172а от НК и това са носителите на авторските и сродни права , спрямо които е осъществено престъплението. Като престъпления с един и същ родов обект закономерно може да се стигне до извода, че нарушеното право на носителя на правото върху марката, което има имуществени и неимуществени измерения като вреди, дава възможност на тези лица да бранят интересите си с всички допустими средства. Прочее пострадал винаги има, вредите следват и деликта, осъществен посредством престъплението, а както и при останалите случаи на НК , когато има нарушение в правото, в следствие на извършено престъпление, изисква се да се даде възможността на пострадалия да защити правата си със средствата на НПК.