Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение



Дата01.07.2017
Размер392.13 Kb.
ЛИТЕРАТУРНО СДРУЖЕНИЕ “СЛЕДА”

НЕСПОКОЙНИ МИСЛИ

ЛИТЕРАТУРЕН СБОРНИК

АДГ”



ПЛОВДИВ, 2005

СТО ГОДИНИ ПРОСВЕЩЕНИЕ

НА ХОРАТА С УВРЕДЕНО ЗРЕНИЕ

В БЪЛГАРИЯ!

1905 – 2005 год.

Един кратък период от историята,

но с огромно значение за времето,

в което живеем!!!

Шестият сборник на ЛС “СЛЕДА” НЕСПОКОЙНИ МИСЛИ”

се издава с финансовата подкрепа на Районната организация

на слепите в гр. Пловдив и лични средства на авторите.

Данчо Данчев

СЪРЦЕ ОТ ЖАЖДА

(на д-р Стойчо Донев)

В Душата Ти жадна доброто узрява,

понесе началото трудно в ръце,

че нужни са вяра и пламък в сърце –

уверен, да стигнеш пътеката права.

Очакват неуки деца и младежи,

Ти, с устрема Твой да разкъсаш нощта,

грижовен Учител и техен Баща –

да ги поведеш пръв към нови стремежи.
Загребваш със шепите Си ненаситни

от запад и изток поука и блян,

сам срещаш по пътя Луш замечтан

и буквите лумват в зърната си житни.

Красивото блика в Сърцето от жажда,

остана в Началото Твоят скъп плам,

че плодната щедрост Те радва, аз знам,

че вред светлината от Устрем се ражда.


Към знаие всеки стреми се през дните,

донесе надежди Ти – вяра и път,

преди сто години Те грабна светът

на всички невиждащи по стръмнините.

Остави Ти дирята незаличима,

че Твоят живот е поука и блян,

че заедно ти си с Луи замечтан,

училището ни е стряха любима.



ТОЗИ ЗЕМЕН СВЯТ

Сам със себе си човек се вечно бори

в работата, или в своя занаят,

че неповторим е този земен свят,

многократно в дните все за нещо спори.
Жаркото ни лято разпилява злато,

щедро сипят се пшеничени зърна,

няма място тук за някаква вина,

нека срещнем с тебе утро непознато.


Плод прекрасен търси всеки под звездите,

че неповторим е този земен свят,

имаме си двама собствен необят,

и пътеки хукнали по стръмнините.


Веселото лято ни люлее чудно,

чувствата се втурват върху алест кон,

има страшна власт интимният закон –

нищо, че това понякога е трудно.


Нищо не разбирам – нещо в мене спори,

че неповторим е днешният ни свят,

работа неспирна - златен занаят,

сам със себе си човек се вечно бори.



ПОТОМЦИ

На Никола Григоров

Сърце неспокойно, душа устремена

към светли простори над родния край,

пътека към бъдното вечно зелена

кръстосва земите отнети от рай.

Там те са в чужбина и страдат горките

в ярем другоземен на власт и закон,

но трябва в нас да не пресъхват реките

и вечно да носим от грижи заслон.
На юг и на запад, и севера същи –

събратята наши жадуват простор,

че техните близки зарязали къщи –

далече късмет свой да дирят от зор.

Потомци на хора с кураж и надежда

живеят далече от родния край,

съдбата човешка тъй често отрежда –

да дириш пътека към земния рай.


Все заедно нека да бъдем под свода,

препуска кръвта Аспарухова в нас

и сили тя дава до днес на народа,

че имаме вяра и български глас.

Земята ни родна за вас не е чужда –

сърца неспокойни от устрем и блян,

елате от жажда, любов, или нужда –

зове ни път от светлините облян.



ЗАБЛИКА ПЛАМ

Сърце до сърцето отива –

от искреност, блян и любов,

изплува пак изгревът нов

и мята златистата грива.
Душите се дирят от жажда

по някакъв древен закон,

че има за радост заслон

и земното чудо се ражда.


Телата се сливат взаимно,

заблика невидимо плам,

ти в мен си и в тебе съм сам –

това е вълшебство интимно.


Невидимо клетките в мрака

послания носят безброй,

за чувствата няма застой

надеждата винаги чака.


Човек до човека отива –

привличане има и зов,

жадувана земна любов,

мечтите ни в полета слива.



БЛЯН

На д-р Виолета Димитрова

Разбираш какво се таи все в душата,

че в нея невидим светът е по-друг,

остава тя вечно за нас непозната,

отлитат и връщат се птици от юг.

Тъгите и радости сливат се в нея,

но винаги жив е първичният плам,

изпращам аз щърково ято от кея,

ти докторе, всичко разбираш днес знам.
До мене човекът е все неспокоен,

тревожат го даже най-дребни неща,

проблемът понякога в него е троен –

началото щедро ни блян обеща.

Вървим по пътеката стръмна и крива –

измамното време усетих аз сам,

децата се втурват в безкрайност трънлива,

ти докторе, всичко разбираш аз знам.


Хитрецът си има осанка фалшива,

не може да скрие го тя в този свят,

разголват го дните в реката пенлива,

че винаги чуждите погледи бдят.

Сближиха ни някак си много години,

че устремът в дните е много голям,

че мислите наши са птиците сини,

ти докторе, всичко разбираш аз знам.


МОЖЕ БИ

Чукам продължително пак на вратата,

но отвътре е заключено сега,

грабна ме внезапно някаква тъга,

никой не разкъса тука тишината.
Още дръжката държа все пак в ръката

и натискам я за кой пореден път,

тя се вряза даже в топлата ми плът,

нещо неприятно става в тишината.


Питам се сега, но отговор не стига,

тишината вътре с теб ли е сама,

може би е само черната тъма,

болката непоносимо се навдига.


Неудобството разкъсва ми сърцето,

пред залостената ти врата съм сам,

сила умножена блика в моя плам,

губи се пътеката ми под небето.


Тук в застой неповторим е тишината,

все по-силна става моята тъга,

питам се все пак къде си ти сега,

настойчиво чукам още на вратата.



СБОГУВАНЕ С ЖЕЛЯЗКО

От този свят сред знойното ни лято –

отиде си един добър човек,

вървя по пътя стръмен и нелек,

но стореното му остава свято.

Подаде ми ръка в далечно време –

да стъпя на краката си аз сам

и заедно с бай Христо носи плам,

подкрепя всеки радост да си вземе.

Приятел сладкодумен си остана –

далеч от задколисните игри,

общуваше с противника дори,

с идеята му даже неразбрана.

Мостовете съзиждаше от жажда,

отиде си един добър човек,

дори най-кротко щурия зевзек

прегръщаше и чудото се ражда.

Разлиствам ли пак страниците прашни –

го виждам с Белобрадов под ръка,

че времето е лудата река,

което грабва мислите ни страшни.

Седим един до друг и в тишината –

предишни мисли се завръщат пак,

забързаният в дните черен влак

отнема в миг надежда непозната.

Сбогуваме се с болка и тревога –

отиде си един добър човек,

но стъпките по пътя му не лек –

да ги забравя аз за миг не мога.
НЕСПОКОЕН ЮГ

За кой ли път надничам тука,

че чувствата са неспокойни в мен,

отиде си пак вчерашният ден,

съмнението в него пъпки пука.
Вълнението никога не спира,

аз винаги ти давам ясен знак,

но отговор не получавам пак –

тревожна песен от звънлива лира.


Заричах се до днеска многократно,

че няма да се връщам вече тук,

но в мен бушува неспокоен юг

и нещо тегли ме все пак обратно.


Привличането в дните е неясно –

превърнало се в жажда или зов,

това е може би една любов,

стремеж и блян към чувството опасно.


Приижда в мен неповторима сила,

не мога да не се завръщам аз,

невидимо зове ме твоят глас

не искам да си тъжна и унила.



ПОД СВОДА

На Боряна

Тишина необятна – навред тишина

и сред нея си ти упорита,

че пътека до днес неоткрита

дириш още под свода ни от светлина.
Оглуша рано ти, но не спря се сред път,

урви страшни и бездни опасни –

гневно спъват ти дните прекрасни,

но прегръща те с искрена обич светът.


Недостатъка някакъв носим си знам,

тъй различни сме ние под свода,

необятната чудна природа

ни зове за живот и дарява ни плам.


От живота да вземеш ти всичко до днес

не успя, но се бориш неспирно –

подир залеза късче прозирно

още свети над хълма и стария лес.


На мечтите най-светли си в лудия плен

и на щрек е сърцето ти жадно –

за любов сред туй време досадно,

път измамно се вие по хълма зелен.



ИНТИМНА ОМАЯ

Лъчите си жарки пак сипе небето,

под него сме ние с надежди и блян –

характери груби, или пък със свян,

невидимо носим тъй всичко в сърцето.

Живеем щастливи в безгрижното лято,

мечтите политат в простора днес син,

да бъда за тебе аз искам един,

една да си също в пространството свято.
Треви и пшеница се радват в безкрая,

нагазваме с тебе зелената шир,

небето над нас е дълбокия вир,

люлее се чудно интимна омая.

Косите разплита си слънцето златно

и гледа ни весело в луда игра,

превръща се в пламъче всяка искра,

това е за двама ни чувство приятно.


Погалва ни вятърът с нежните длани,

телата ни гъвкави мятат се пак,

остава сред нивата нашият знак

от светли минути в едно тук събрани.

Смехът ни разлива се в жива природа,

вълните зелени го носят сега,

тук няма миг даже от земна тъга,

че меко легло ни тя даде под свода.



Величка Гушева – Кърпарова

ДО КРАЯ

на моята учителка Мара К. Палова
Ще помня града край брега на морето

и първия ден на септември,

непознатата песен на белите чайки

и всичко, и всичко ще помня.


Завинаги, с трепет в сърцето, ще пазя

между малкото мигове светли,

мигът на моето истинско раждане,

който със Тебе ме срещна.


Какви са косите, очите, лицето Ти –

не зная. Не мога да зная.

Но топлите думи, дошли от Сърцето Ти,

на мене ми стигат до края.



1998 г.
РИТОРИЧНО

Желязно клепало ни будеше сутрин

със удари неумолими.

А бяхме деца, зажаднели за сън,

за ласки на майки любими.
Със звук на сирени заспивахме вечер –

сирените на параходи.

“Къде ли? Къде ли – се питахме вечно –

все пътят презморски ги води?”


Кой ни събра там, в края далечен,

с радост-болка, стаена в очите,

с протегнати длани – търсачи всевечни,

сред битие механично?


Съдбата ли пътя ни бе начертала?

За чувствата ключа едничък

Създател ли Висш ни е силите давал,

за да спасява душите?


Деца бяхме ние.

Но не само деца.

А деца, зажаднели за всичко!

1998 г.

ЗАПОМНИХМЕ ТЕ ВСИЧКИ

На Пенчо Стоянов

В алеята на спомените мои

една цигулка пее нежна песен

и връща ме към минали години,

останали за мен незабравими.

В алеята на спомените мои

една усмивка вечно ме настига.

Една усмивка, светла, приветлива,

все бодрост във душата ми налива.

Едно сърце, широко и голямо,

което в много сърчица надникна

и в толкова безжизнени зеници

разпали с обич хиляди искрици!
Запомних Те. Запомнихме Те всички –

и Теб и справедливата Ти строгост,

и делниците Ти, сред нас, нелеки,

Ръката Ти, подавана на всеки...

Неделите и празниците помним,

от Твоето старание съгрени,

Монтажите, прощалните пиеси,

писмата Ти до всичките адреси!...

А ние бяхме толкова безгрижни

и палави, и просто непослушни!...

Учителю, Ти винаги прощаваше!

До Края никого не отминаваше!



1998 г.

БИТКА С МРАКА

На Христо К. Белобрадов

Стоя пред твоя монумент.

Немее времето сурово,

дочуло сякаш твойто слово,

звезди припламва за момент.
Познал нелепа тъмнина,

дори и миг Ти не изчака,

а в битка яростна със мрака

изправи своята душа.


Поел искрата от Луи

с десницата си, чиста, верна,

копнееше, с любов безмерна,

заветно да я подариш.


Далеч отеква твоят глас

към бъдното, към вековете,

за да достигне световете,

които идват подир нас.


Пред Твоя монумент стоя,

безмълвна, моля небесата

да съхранят за нужда свята

това, което Ти пося.



1998 г.
СРЕЩА

Снощи срещнах Простотията

във кварталното кафе.

Злато мъкнеше на шията

и се чувстваше добре.

Тя покани ме на масата,

да изпием по едно –

е, разбира се, с нагласата

да ме има под око.

- Вие, значи, сте Предимството. -

каза ми със мазен глас. –

За да укрепим взаимноството,

тази вечер черпя аз.

Своето благополучие

имам с Вашия талон

и възползвам се от случая

да ви поднеса поклон.

Знае се, че през годините

пак със тоя етикет,

аз, познатите, роднините...

ще се движим все напред.

Слушах я със отвращение.

Пламтеше чашата със ром.

За такова откровение

не знаех съд, нито закон.

- В грешка мисля че залитате. -

отговорих на свой ред. –

Но можете да ми разчитате.

Да. Аз, госпожо, съм поет.

2002 г.
ПЕСНИЧКА ЗА ДЖОБА

Дрънкат звънко две монети

в тебе, джобе мой.

Даже за пакет спагети

малко са на брой,

ала дрънкат те и пеят –

сами в празен джоб.

Колко като мен живеят

даже чак до гроб.
Почвам рано – късно свършвам –

ти си все такъв:

с дребна книжка – гладна мишка –

отзаде най-пръв,

ала книжката празнува –

сама в празен джоб.

Колко като мен гладуват

даже чак до гроб.


И все мисля, и се чудя:

що за мурафет?

Тия, дето не се трудят,

по са със късмет.

Имат джобове дузина –

празни – за декор.

Доларите им в чужбина,

та си нямат зор.


Кой те има тебе, драги,

даже и за джоб?

Вижда: земните облаги

са за кмет, за поп...

Ала с две монети звънки

ти си каскадьор

и от тоя свят навънка

ще минеш без зор.



1993 г.

ПРАВА

Имаме с тебе

човешки права:

ти – да обираш държавна хазна,

мене – да храниш с надежда добра.
И все да ми свириш...

И все да играя...

И все да съм в ада...

И все да съм в рая...

И все да не питам

какъв ще е края.



1993 г.

ЗОВ

На Вл. Илиев

Свири, тръбачо! Дошло е време,

че вятър ечи и Балкан стене.

Свири, свири със сила веща –

да пламне в нази любов гореща.
Зовът ти до всеки край да достигне –

юнак балкански пак да се вдигне,

че слънцето вече трепти и захожда

и си народа в друг свят отвожда.


Свири, тръбачо, че в механите

народ се в робско тегло люлее,

че наизгода пак са глупците,

че никой светли песни не пее.


Самичка тръгна млада Стояна,

с менци от запад, вода да вземе.

Как да я върна? Свири, тръбачо,

дано се дядо от сън съвземе.


Шуми Марица, опечалена,

за равнината унищожена.

Свири, тръбачо! Балканът плаче!

Дано се всички млади завърнат,

земята родна в рай да превърнат.

По повод публикувана статия във в-к “Пловдивски новини” - 11 декември 1996 г. “СЛЕПЕЦ ЗОВЕ НА БУНТ”.

МЕЧТАТЕЛ

На Джек Лондон
Надмина мечтата ти всички представи.

Искряха в душата ти нови слънца.

Сърцето ти буйно какво не направи

да няма човекът горчива съдба?


Когато отекна гърмът на Аврора,

надигна се в гроба доволен, щастлив:

“Ще има! Ще има за слабите хора

и хляб, и надежда, и изгрев красив!...”


Но вече отмина векът, най-позорен,

жестокият, срамният двайсети век.

И стене, и плаче душата ти Горе!

А с нея – и ние, МЕЧТАТЕЛЮ ДЖЕК!



2005 г.

НЕИЗБЕЖНО

Твои сме.

Знаем го.

Твои сме.

Нима Ти не си наша?

Борим се.

За мига.

Борим се.

Защо вечно ни плашиш?
Миг живот!

Миг цъфтеж!

Само миг!

По космически – вихрен!

Не люлей!

Не бучи!

Не фучи!

Сами в теб ще притихнем.



2002 г.

Лушка Маджарова

НЕ ИСКАМ ДРУГ ДА БЪДЕ КАТО МЕН

Едва ли всеки може като мен

на показ да извади своите чувства

и с лекота, обзела го в прекрасен ден,

като със кон – развихрен, запенен –

с див устрем през живота да препуска.


Едва ли всеки може като мен,

когато болката жестоко го прегръща

и в стенещо кълбо без жал превръща,

сълзите си горчиви да преглъща

и пак да вярва във надеждата могъща.
Не искам друг да бъде като мен!

Прегърбена сама ще нося кръста!

Дори мъгла да скрие следващия ден,

дори във огън аз да съм изпепелен –

от пепелта – духът ми ще възкръсва!

БОЛКА

Болка – остра, коварна и страшна –

без да пита дали е желана – дойде!

Сякаш с нож ме прободе, на две ме преви,

към земята ме блъсна, в мъгла ме обви.
Като риба на сухо се замятах в здрача,

но от болка не можех дори да заплача.

Скърцах със зъби, стисках очи

и я молех – “Убий ме, или си иди!”


Не ме чу. С нови сили ме сграбчи.

Черни нокти дълбоко в плътта ми заби!

И преди да изтръгне последната капка живот

с леден глас се изкиска – като истински скот.


Дали някой – в замяна – даде нещо за мен? –

та тя взе, че ме пусна – видях белия ден!!!

А пълзящият към сърцето ми студ,

като отлив се дръпна и изчезна оттук.


Болка – остра, коварна и страшна –

като вятър неканен край мен се изви.

Болка – остра, коварна и страшна –

по петите ми – стъпка по стъпка върви...


ЧУЖДИ СТЪПКИ

Тази нощ до тебе се докоснах,

от устните ти медовината изпих,

опиянена – до звездите се издигнах,

безсилна – в твоите прегръдки се свестих.
Магьоснико, как тъй ме омагьоса?

Вълшебнико, какво направи с мен?

Танцувах из жарава боса

и пак се втурвах в сладкия ти плен.

И исках да говоря, но не можех,

макар, че чух сърцето да крещи.

Чаровнико, разбра ли ме, че молех

безкрайно тази нощ да продължи?


Но кога е свършила – не зная,

събудих се, в устата ми горчи

и нищичко в притихналата стая

не ми подсказва, че си идвал ти.


Сънувала съм. Често ми се случва

щом почна чужди стъпки да броя

и тръгна по пътеката, която

към теб утъпкват във съня.


КАКВО ЩЕ СЪМ БЕЗ ВАС

Не искам дори да помисля, че мога

да прекося житейската бързотечна река,

ако не ме изпълваш със сили и воля,

и не ме пазиш от тежка неволя,

ти, Вяра моя, и като родна сестра,

не бдиш неотлъчно над мене деня и нощя.
Щях ли без тебе, Надежда моя,

напред да крача в студ, пек и мъгла?

От сърце, да не ме напускаш те моля –

води ме далече от грях и беда,

и аз радостта си, със всички хора,

ще поделям дори троха да е тя.


Какво бих била без теб, Любов моя? –

Може би изсушена от жега и вятър сълза,

за която не престава да жадува пръстта.

И глупост ще бъде на света да ме има,

ако спра да танцувам с порива на младостта

и по златния килим, изтъкан от есента.


А извън тебе? – аз все ще бъда

човек без почва под своите крака,

Българийо родна, майчице свидна!

Твоето свято име ще пазя

и докато на белия свят се държа

само във тебе на своето място, знай ще тежа!

Какво ще съм без Вас – Любов, Надежда, Вяра? –

Отговорът нека спи под вечен прах.



СПОМЕН МОЙ

Ти ли вечер се вмъкваш в съня ми

и ме караш след теб да препускам в нощта?

Ти ли денем крадеш радостта ми

и изчезваш, а аз наранена крещя?
Спомен мой, лъч от младост погубена,

зная – връщане няма назад,

и косачка – в бяло забулена

днес ме кани на страшен парад.


Но сега – на върха на годините,

аз довършвам своя портрет,

който в дар ще оставя на внуците –

да ги води по пътя напред.


Спомен мой, лъч от младост погубена –

нека връщане няма назад,

но косачката – в бяло забулена –

да почака за своя парад!



СРЕЩА

Аз се втурвам към тебе

и ти тичаш към мен –

миг прекрасен, вълшебен,

ден съдбовен, свещен.
На липа златоцвета

в тъмносинята вечер

ни посипа с прашеца

завистливо ветреца.


В твоите силни прегръдки,

със изпръхнали устни,

шептя думите дето

учих аз от небето,


че и облакът черен

на земята е верен –

без капчица да скрива

той с любов я облива.


Аз се втурнах към тебе.

Ти дотича до мен.

Миг прекрасен, вълшебен,

ден съдбовен, свещен.



ПОМНИШ ЛИ

Помниш ли някога как брояхме звездите

нароени край Млечния път?

Помниш ли златните снопи по нивите,

повалени в битки с не един сърп?
И аромата на огромните хлябове

не си забравил, нали? –

тях майките ни, без да са мигнали,

от пещите вадеха преди зори.


И докато до дома ме изпращаше,

с цяло гърло запяваха първи петли.

“Време за ставане!” – тате подвикваше –

жътвата преди изгрев спори...”


На същото място и днес са звездите.

Не се е помръднал и Млечния път,

но дивият блясък е напуснал очите

и сърцата кротуват в морната гръд.


ПРЕВРЪЩАШ МЕ ВЪВ ПТИЦА

Допирът на твоите ръце

ме кара

да потръпвам като птица,



стъпваща в жарава

и с очи, забулени

от сладостна премала

да политам с теб

на любовта в безкрая.
През вода и огън,

кажеш ли ще мина.

Поискаш ли

и планини ще срина,

но няма да допусна

в сърцето ти лед

да има докато и аз

влюбена съм в теб.


И за нищо на света

не мога


да прошепвам “не”

или да бъда строга

когато буйна страст

те завладява,

защото ме превръщаш в птица,

стъпваща в жарава.



АКО МОЖЕХ
Ако можех живота си да променя

сигурна съм друг, че бих избрала –

на ветровете да бъда сестра,

но не на ледените зимни северняци,

а сестра на пролетните галещи южняци.

И тогава, с моите невидими ръце

щях в косите ти на воля да играя...

С целувки бих обсипвала аз твоето лице

поруменяла като праскова, почти узряла,

която аромат и сок – за тебе е наляла.


Ако можех... Ех, ако можех само

да склоня глава на силното ти рамо,

но така, че във вятъра да ме познаеш

и със мене сън какво е нощем – да не знаеш,

че сега какво е? Аз за теб бленувам – ти не хаеш...

ЕЛА

Ела възседнал силните криле

на ятата млади, южни.

Ела със нежността на бели ветрове

в нощи теменужни.

Ела със засияло от буйна страст лице

и устни – за целувките ми зажадняли.

Ела, към теб протягам с трепет аз ръце,

с длани, от самотност натежали.

И дошъл не позволявай да си иде тя –

Любовта неповторима.

Ела, готов да сеем със сърца,

докато време и зърно в тях има.

НЕ СМЕСВАЙ ВИНОТО С ОЦЕТ

Поискаш ли с лудо вино

да ме упоиш

две чаши наливай бързо

без да се скъпиш.

До забрава аз ще пия –

не спирай и ти...

Ще усетиш как се вливат

в теб моите реки.

Но... преди това да сториш –

истината запомни:

Виното, за да опива,

с оцет недей го смесвай ти.
Стефка Стойчева

СРЕДНОЩЕН ЧАС

Звездите са загадъчни и нежни –

като златни ябълки блестят;

а вятърът със приказки далечни,

кротко ме подканя да заспя.
Среднощ е вече, всички са заспали,

самичка будна съм и слушам как

шушне вятърът в листата сякаш

разказва им за дългия си път.


Докосва ме със топлите си пръсти

и милва разпиляната коса;

очи притварям и със тихи стъпки,

сънят-вълшебник ме вече залюля.


* * *

На дъщеря ми

Когато вече няма да ме има,

ще идвам само във съня ти.

Ще сядам до леглото ти незрима;

ще шепна със нечути думи.
Когато ти се стори, че ги чуваш,

ще мислиш, че са спомен само –

събудена ще слушаш, слушаш

и може би ще шепнеш: “Мамо.”


Със вятъра край теб ще мина,

с луната ще те целуна нежно

мислите ти чула, ще замина

и с обич ще те обгръщам вечно.



* * *

На сина ми

Сине мой,

майчина болка.

Сине мой,

тъмна тревога.

В сърцето събрана със нежност и строгост.


Сине мой,

сърцето е чаша.

С какво ли в живота

то не се пълни.

С надежда и отчаяние, с обич и разочарование.
Сине мой,

надежда тръпчива.

Сине мой,

нежност горчива,

строшавана и с майчина обич пак залепявана.

Сине мой...


САМОТА

Нощта притваря клепки уморени,

обгръща ме с космична самота

и само вятърът край мене

подава ми приятелска ръка.
В молитвен зов минутите са спрели

безпомощно във времето трептят,

ръцете ти бленувани в съня ми

ключа на живота ми държат.


Една звезда самотно тихо пада,

в косите ми остава да блести;

душата ми вратите си затваря,

с космични измерения мълчи.



* * *

До мене постой

дори

не докосвай ръката ми



само

до мене постой

да усетя топлината ти

тихо до мене постой

да чуя думите,

които не си ми казвал

до мене постой

да усетя прегръдката,

с която не си ме прегръщал

до мене постой

да повярвам,

че съм обичана

до мене постой...

ВСЕ ТАКА ТЕ ОБИЧАМ

Все така те обичам.

Дишам с дъха ти.

Сънувам ръцете ти –

топла прегръдка.

Все така те обичам.

Когато на пътя

зъзне самотно

мойто обичам те.

Все така те обичам.

Пазя мечтите си –

да сме двама до края

вплели длани в едно.

Все така те обичам.

Скътала във сърцето си

двете думи заветни те –

твойто обичам те.

* * *

Когато слънцето поглежда

сутрин към смълчаната земя

и когато клони свежда

сънена брезичка в утринта,

Ти на прага застани и чакай

да пристигна с първите лъчи,

да спра до тебе цяла във позлата

като принцеса от приказни страни.

Ще те прегърна и веднага ще си спомниш,

че си обичал само, само мен

ще поискаш дните ти предишни

без мене да не са били.

Ти знаеш ли коя съм всъщност?

Принцеса съм – Небесна при това.

Моят Бог – Баща ми ме е пратил

да донеса при теб и да остана с любовта.
ЗАЩО

Обръщам се към Тебе, Боже,

във лутането си сама.

Защо зад празничните ложи

е скрита дрипава душа?
Ръка за поздрав ли протегна,

стискам ръкавица в длан.

В лице ли някого погледна,

маска се оказва там.


Лутам се и питам, Боже,

нима светът е маскарад?

Нима да съществува може,

лебедовата душа?


ОМАГЬОСАНА

В живота ми дойде като възраждане.

Като епоха.

Като вихър, Господи.

Събори

прашните жалони.



Разпръсна

думите изсъхнали.

Разкъса

фалшивите гирлянди.



Учудена,

захвърлила

и старите канони,

със пръсти ледени висулки,

омагьосана

Те следвам.



В ЛЮБОВТА ТИ ЩЕ ОСТАНА

Във светлината на Твоето присъствие стоя

и бяга тъмнината.

Любовта Ти ме обгръща цялата –

със теб съм слята.

Старото премина вече

и всичко ново стана.

Милостта Ти се преплете

със благодатта голяма.

Със светлината твоя светя,

Ти моя сила Си и моя радост.

Със Тебе да съм винаги копнея,

да излъчвам Твойта истина и благост.

Ще Те следвам, ще принасям плод

и в любовта Ти ще остана.
Здравко Лекишев

При РЕДАКТОРА

Посвещава се на приятеля Кацарски

Затварям зад себе си вратата, на която върху излъскана медна табелка пише “Редактор” и се озовавам лице срещу лице със самодоволен шишко с отегчено изражение.

- Е, давай! – и интонацията и видът му са сякаш съм дошъл да му правя клизма.

- Какво да дам? – с невинна любознателност осведомявам се аз.

- Ами..., там, каквото носиш.

- Проза или поезия? – усмихвам се любезно и поставям върху бюрото в по-отдалечения ъгъл, надутата си до пръсване чанта.

- Какво точно пишете? – без сянка на интерес ме поглежда редактора.

- Класика – лаконично отвръщам – всички видове класика.

Едната му вежда тръгва бавно нагоре, той впива поглед в чантата ми и с вече пробуден интерес пита:

- Защо смятате, че е класика?

- Ами, защото съм се учил в класическа гимназия – и докато осмисля казаното, любезно предлагам – Роман, пътепис, ода, нежна лирика...

- Нещо по-кратко? – изпъшква той, отваря чекмеджето, вади нещо и си го слага под езика.

- Ода! – категорично обявявам аз. –

На гъза си носим още гащите съдрани,

на гърба пък депутати, уж от нас избрани.

Вече сме във НАТО, не ни ще Европа,

ама “Ай ухнем” и ние с голямата сопа.

Нищо, че се движим напред много бавно,

ама зад гърба ни има име славно.

О, Шипка!

Три дена младите дружини...

- Вазов! – ококорва се шишкото.

- Не! – скромно свеждам поглед – Здравко Лекишев.

- Т’ва го е писал Вазов!!! – подскача редакторът, изведнъж възстановил селския си произход и диалект.

- Т’ва съм го писал я! – отвръщам му в унисон аз и му пъхам под носа машинописния лист – Вазов откъде ще има пишеща машина “Хеброс”? После, погледнете датата, писано е вчера, а по мои сведения, Вазов е починал доста по-рано, въпреки че за задгробния живот има различни мнения...

- Господине, вън! Отегчено произнася дебелакът.

- Аз не съм господин Вън. Аз съм господин Лекишев! – натъртено казвам и гледайки го най-безсрамно в очите, трясвам пред него пачката с листове за пишеща машина, които току що бях купил – тва са жалони в съвременната литература – Казаларската императрица и Преспанските камбанарии!

- О, Господи – отваря уста като шаран и започва да диша като риба на сухо прежълтелият редактор – Пак ли!

- А бе това редакция ли е или китайско посолство? – кипвам аз.

- Одеве някакъв си господин Вън Се Пак Ли Т’ва да не е братът на Брус Ли?

Шишкото се е хванал за сърцето. Хапчето е изпаднало от устата му.

- А-а-а, нещо за душата – мило му се усмихвам – имам:

...Да се завърнеш къор кандил във къщи,

когато вечерта смирено гасне

и топли пазви Пена да разгръща

да приласкае тъжни и нещастни...”

- Во-во...- хрипти с последни сили нещастният литературен тиранин, намерил си най-после в мое лице майстора. Чувствам се почти като Робин Худ, раздаващ отплата за стотиците скромни автори, погребани от самодоволен сатрап.

- Водка ли! Никаква водка по време на работа! Пиенето докара литературата ни на тoзи хал. Срамота!

Редакторът се е размазал върху масата, но все пак диша. Набирам номера на портиера, лаконично поставям диагноза “инфаркт” и излизам. За разлика от редакторите, аз имам съвест и се налага да я успокоя с определено количество водка. Та съвестта ме мъчи три дни, след това – събота и неделя и когато в понеделник пак кривнах към редакцията, вратата с познатата табелка ми отвори моят стар приятел Владислав.

- Какво правиш тук? – подавам му тънката папчица със стихове.

- Редакторът получил инфаркт и сега го замествам – временно...

Поглеждам го – млад, строен, иронично усмихнат, и се питам как ще изглежда след десетина години.

- Във вашия род да имате случайно страдащи от сърце?

- Няма такива. – усмихва се той и затваря тънката папчица със стиховете, които му нося – Защо питаш?

- Ами така... – поглеждам го и си мисля дали ще ми даде сърце, ако някога се ояде да му предложа и на него за печат “Казаларската императрица”...

* * *

Живели нявга в планината



овчари трима сред стадата.

Забравили хора, седенки,

момински кълки, бели ненки,

но по нощя плътта им млада

за женска плачела наслада

и тайно долу във лъките

те сладко чукали козите.

Това неща са позволени,

щом става дума за ергени.

Били работни – сиреч прости.

Не хапвали месо през пости.

А инак със млекце, попара

или сух хлебец със извара

чад-пад и бобена чорбица,

а във неделя пастърмица.

Но на Гергьовден баш по пладне

на чеверме въртяли агне.

Така светът върти кръгът

във този пасторален кът.

Веднаж на горската пътека,

вървял си сам полека-лека

овчарят Киро търнокопа

на рамо метнал тежка сопа.

Ухаела на бор гората,

на свежо дъхала тревата

и тук сред този вилен кът

пред него се явил Вълкът.
Не онзи вълк окалян, прашен,

а моден – два пъти по-страшен –

златен синджир на врат дебел,

обут във джинси със тегел.

Бих искал що си ти да знам

преди да почна да те ям –

с две крачета, без крилца

и ми миришеш на овца.

- Овчар съм – казал Търнокопа –

забравил нож, забравил сопа –

Тук със двама съм другари.

Овце пасем и сме овчари.

Днес не съм във настроение

да ти правя погребение.

Значи казваш сте троица?

Тогаз, от трима по овчица –

На месец, а пък ти си пръв

започна ли да лея кръв.

А погледът му – вълчи, гладен

и хукна Киро кат попарен

без път, напреки през гората.

Задъхан стигна при стадата.

Разказа им каквото може:

Кръст стори за Опази Боже;

За уплах и една паница

пийна със ледена водица.

Най-старият – овчарят Влади

си с длан мустаците поглади

и рече: - Братя, да простите,

Бог ни наказва за козите...


За този случай е потребен

да отслужиме молебен.

- Тогаз да идеме при попа -

измънка Киро Търнокопа.

Сега и мене да простите –

как да му кажем за козите?

Най-младият – овчарят Стратко,

протегна се, прозя се сладко –

Дай да отидеме до там,

пък аз ще тегля този срам.

Стигнали къщата но попа,

Стратко на портата потропа.

- Кой хлопа нощем на вратата? -

извика попа в тъмнината.

- Овчари трима отдалече

при тебе идваме човече.

Туй, че сте трима го разбрах,

но трябва и да има грях.

Започна Стратко: - Аз съм мъж,

та попадията веднаж...

- Млък! – ревна попа.

- Да! Разбрах. Извършен е ужасен грях.

Тук значи ще да е потребен

Свещенопетъчен молебен.

И с глас изрече променен –

Петък е във други ден.

Казваш значи сте троица?

Тогаз от трима по овчица.

А погледът му – вълчи, гладен

и за печалба лесна жаден.


Кръст златен на врата дебел,

във черно расо със тегел.

Побягнаха кой както може,

сториха кръст за Пази, Боже!

и чак тогаз овчарят Влади

с ръка мустака си поглади.

Да ме простите – в таз държава

законът ще ни защитава.

Е, хайде да идеме при кмета!

И те отишли във съвета.

Влезнали във чакалня празна

с бюро и секретарка мазна.

Гнусливо тя глава извила

и нос във кърпичката скрила.

Доста обезпокоени,

що искат казали смутени.

- Щом идете откъм овцете,

защо не сте с торби в ръцете?

За да няма тук съмнение,

в торба носи се прошение.

После как ще се решава,

по торбата се познава.

И с глас вече променен,

такива идват всеки ден.

Казваш значи сте троица,

тогаз от трима по овчица.

А погледът й – вълчи, гладен

и за печалба лесна жаден.

Със златна гривна, гъз дебел,

обута в дънки със тегел.


Набързо тръшнаха вратата,

кошмар! Пак ме простете братя.

Отново се обади Влади

и с длан мустака си поглади.

Та нека да си сторим труд

да идем при човек прочут.

Това го зная от баща си,

да идеме при дядо Васи.

Щастлив е който от дете,

четмо да може да чете,

да тича, на далеч да плюе,

та името си да прочуе.

Или пък в славни младини

медал да вземе във войни.

Пък може вече като стар

за болест да намери цяр.

Каквото ще това да прави,

но името си да прослави.

Прочул се беше дядо Васи,

че чукал заднешком жена си.

Та те в дома го посетили

един бакър вино изпили;

мезета две тави изяли

и дерт им що е му казали.

Добре. – изпъшкал дядо Васи,

да видим лъв или овца си.

И с дряновата тежка сопа

фрасна в главата Търнокопа.

- Брех, страшно Киро изрева,

презкръста дядката грабна,

изви си кат дъга снагата,

па тупна Васи на земята.

- Чакай, рече дядо Васи,

не давай воля на гнева си.

Я вижте се! С гърди космати,

ръцете ви като лопати.

Май че над сто оки тежа,

а на земята как лежа.

Вълкът един, а вий сте трима,

щом сте сговорни сте дружина.

Спомнете си за време славно,

а те мълчали. После бавно

обърнали се и тръгнали.

Сбогом дори не си вземали.

И Киро рекъл: - Май е време

по три овце да избереме.

И бавно тътрейки нозете

завърнали се при овцете.

И заживяли пак как падне,

но нямало гергьовско агне.

На овца който подражава,

вълк за държавник заслужава.



ШЕРШЕ ЛА ФАМ

Французин някакъв голям,

Ронсар или пък Бомарше,

във кръчмата веднъж пиян

казал “Момче, ла фам шерше.”

И тичаме след нея в плам

Тя – епилог и резюме,

дори библейският Адам

на Ева правил е шерше.

И няма денем, няма нощем,

докато има сили още,

там, под дебелия юрган,

шерше, шерше, шерше ла фам.

А сетне сватби, ръченици,

хора, момите друсат цици.

Гърми големият тупан –

до тука бе “шерше ла фам”.

Родилен дом, престилки бели,

сестри със задници дебели

и всеки тръпне блед и ням,

какво ли ще роди ла фам.

Сега с перчеми оредели,

седим под сенките дебели,

сал спомена ни връща там

в прекрасното “шерше ла фам”.

1.08.2000 г.

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Данчо Данчев 3

Сърце от жажда”, “Този земен свят”, “Потомци”, “Заблика плам”, “Блян”, “Може би”, “Сбогуване с Желязко”, “Неспокоен юг”, “Под свода”, “Интимна омая”.



Величка Гушева – Кърпарова 13

До края”, “Риторично”, “Запомнихме Те всички”,

Битка в мрака”, “Среща”, “Песничка за джоба”,

Права”, “Зов”, “Мечтател”, “Неизбежно”.



Лушка Маджарова 23

Не искам друг да бъде като мен”, “Болка”, “Чужди стъпки”, “Какво ще съм без Вас”, “Спомен мой”, “Среща”, “Помниш ли”, “Превръщаш ме във птица”, “Ако можех”, “Ела”.



Стефка Стойчева 33

Среднощен час”, “На дъщеря ми”, “На сина ми”, “Самота”, “До мене постой”, “Все така те обичам”, “Когато слънцето поглежда”, “Защо”, “Омагьосана”, “В любовта ти ще остана”.



Здравко Лекишев 43

При редактора”, “Живяли нявга в планината”,



Шерше ла фам”.
НЕСПОКОЙНИ МИСЛИ

Литературен сборник

Българска, първо издание

Съставил: Величка Кърпарова

Коректор: Даниела Лекишева

Предпечат и печат: “АДГ”

Издателство: “АДГ”

ISBN: 954-794-043-0
Каталог: authors
authors -> Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време
authors -> Владимир желев овчаров
authors -> Не можем без икар
authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20
authors -> Едно момче с китара
authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него
authors -> Шипченски проход
authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров
authors -> Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам
authors -> Доц д-р Лучия Стефанова Антонова-Василева


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница