- БОЖИЕТО ВЕЛИКО ДОКОСВАНЕ

4 - БОЖИЕТО ВЕЛИКО ДОКОСВАНЕ

След като са се осмелили да помолят за разширено служение, немалко християни се разколебават на този етап от духовното си преобразяване. Получили са такива благословения, каквито не са смятали за възможни. Видели са как Бог разширява границите на тяхното влияние и възможности.

Ала неочаквано благодатният полъх под крилата им секва. Безпомощни, те почват да падат право надолу.

Да ви звучи познато? Навярно новите делови възможности, които се отварят за бизнеса ви, заплашват да надхвърлят опита и силите ви. Като че ли младежите, които отскоро се събират в кухнята ви, по-силно влияят на семейството ви отрицателно, отколкото вие им влияете положително. Или се оказва, че новите възможности за служение, за които сте се молили и които сте получили, изискват човек с много повече способности, отколкото някога ще притежавате.

Поели сте огромен куп Божии благословения, напредвате в нови предели... и се препъвате в смазващи обстоятелства. Щом вярващите се озоват в такова неочаквано затруднение, те често се уплашват. Чувстват се подведени. Изоставени. И малко ядосани.

С мен беше така...

Да не говорим за падане! Чувствах се слаб и вън от контрол, - както не бива да се чувства никой водач - и през повечето дни виждах единствено как стремително падам. Беше в началото на приключението със служението ми, след като доста врати се бяха разтворили и пред мен се бяха открили вълнуващи нови възможности в организацията (Walk Thru the Bible). Но просто не можех да се отърся от усещането, че не съм подходящият човек за тази работа.

Крайно разстроен, реших да потърся съвет от един доверен старейшина. Джон Мичъл беше прехвърлил осемдесетте, проповедник от Йоркшир и духовен баща на много вярващи. Споделих с него за какво смятам, че ме е призвал Бог и после му признах проблема си. Още се опитвах да опиша подробно кризата, в която бях изпаднал, когато той ме прекъсна:

- Синко - рече ми с мекия си акцент, - чувството, от което бягаш, се нарича зависимост. Това значи, че вървиш с Господ Исус. - Спря, за да ми позволи да осмисля думите му, сетне продължи:

- Всъщност, от мига, в който вече не се чувстваш зависим, ти си се отдръпнал от истинския живот на вяра.

Думите му не ми харесаха.

- Искате да кажете, доктор Мичъл, че е нормално да имам чувството, че не мога да го направя?

- Ама разбира се, младежо! - отвърна той, грейнал в усмивка. - То си е съвсем в реда на нещата.

Това е страшна и едновременно вдъхновяваща истина, нали? Като богоизбрани, благословени синове и дъщери, от нас се очаква да опитаме нещо толкова голямо, че провалът ни да е сигурен..., ако Бог не се намеси. Отделете няколко мига в молитва да се помъчите да проумеете как тази истина противоречи на всичко, което по човешки бихте избрали:

• Тя е против здравия разум.

• Противоречи на предишния ви житейски опит.

• Изглежда пренебрегва чувствата, възпитанието и нуждата ви от сигурност.

• Кара ви да изглеждате като глупак и пораженец.

И все пак това е планът на Бога за Неговите най-достойни служители.

Забележете, че Явис не е започнал молитвата си с пожелание Божията ръка да бъде с него. В началото не е усещал нужда от това. Все още се е справял. Рисковете и съпътстващите ги страхове са били минимални. Ала когато се разширили пределите му и непосилните задачи от Божия дневен ред взели да го затрупват, Явис разбрал, че му е необходима божествена помощ, и при това бързо. Могъл е да отстъпи или да се опита да продължи със собствени сили. Но вместо това е избрал да се моли.

Ако търсенето на Божието благословение е най-върховният акт на поклонение, а желанието да направим повече за Него - най-голямата ни амбиция, тогава молбата Божията ръка да бъде с нас е нашият стратегически избор да запазим и продължим великите дела, които Бог е започнал в живота ни.

Ето защо можете да наречете Божията ръка върху вас “Божието велико докосване”. Вие не ставате велики; ставате зависими от силната ръка на Бога. Когато предадете нуждата си в Неговата ръка, тя се превръща в Негова безгранична възможност. И Той става велик чрез вас.

Един ден, когато децата ни още не ходеха на училище, с Дарлийн ги заведохме в голям градски парк в южна Калифорния. Беше такъв парк, който кара възрастния да си пожелае пак да е дете. Имаше люлки, катерушки, въртележки, ала най-изкусителни бяха пързалките (имаше не една, а три) - малка, средна и голяма. Дейвид, тогава петгодишен, изхвърча като стрела към най-малката.

- Защо и ти не се спуснеш с него? - предложи Дарлийн.

Но аз бях намислил друго.

- Да изчакаме да видим какво ще стане - рекох аз. Така че се настанихме на една близка пейка и го наблюдавахме. Дейвид успешно се изкатери до върха на най-малката пързалка. Махна ни отгоре, широко усмихнат, и се спусна.

После без колебание се насочи към средната пързалка. Беше се изкачил до половината, когато се обърна и ме погледна. Извърнах очи встрани. За миг прецени шансовете си, сетне внимателно заслиза надолу, стъпало по стъпало.

- Скъпи, защо не отидеш да му помогнеш? - попита жена ми.

- След малко - отвърнах аз с надеждата пламъчето в очите ми да я увери, че не съм небрежен родител.

Дейвид постоя няколко минути до средната пързалка, наблюдавайки как другите деца се качват, спускат и как тичат да се качат пак. Накрая мозъчето му взе решение. И той можеше. Покатери се горе... и се спусна. Всъщност три пъти поред, без дори да ни погледне.

После го видяхме, че се обърна и се запъти към най-високата пързалка. Сега вече Дарлийн се разтревожи.

- Брус, не мисля, че трябва да се спуска сам. Какво ще кажеш?

- Съгласен съм - отвърнах аз, колкото се може по-спокойно. - Но не смятам, че ще го направи. Да изчакаме и ще видим.

Когато стигна до голямата пързалка, Дейвид се обърна и извика: “Татко!” Но аз пак погледнах встрани, правейки се, че не го чувам.

Той погледна към върха на пързалката. В детското му въображение стълбата навярно стигаше до облаците. Видя как едно голямо момче се спуска смело надолу. И тогава, макар шансовете да бяха против него, реши да опита. Стъпало по стъпало, помагайки си с ръчички, той се заизкачва нагоре. На една трета от височината изведнъж спря. Голямото момче вече идваше зад него и му подвикваше да продължава. Но Дейвид не можеше. Не можеше да се изкачи, нито да слезе. Бе стигнал до ръба на провала.

Втурнах се към него.

- Добре ли си, момчето ми? - попитах отдолу.

Той погледна към мен, разтреперан, но вкопчен в стълбата с желязна решителност. Веднага разбрах, че иска да ми зададе въпрос.

- Татко, ще се спуснеш ли с мен по пързалката? - попита той. Голямото момче вече губеше търпение, но аз не смятах да изпускам момента.

- Защо, синко? - попитах в отговор, взирайки се нагоре в личицето му.

- Не мога сам, татко - рече той разтреперан. Много е високо!

Протегнах се, за да го достигна и да го вдигна на ръце. После се изкачихме заедно по стръмната стълба до облаците. Там го сложих да седне пред мен и го обгърнах с ръце. Спуснахме се заедно, смеейки се.
РЪКАТА МУ, ДУХЪТ МУ

Ето това е ръката на вашия Отец. Кажете Му - Отче, моля Те, направи това с мен, защото не мога сам! Много е трудно за мен! И пристъпете с вяра да извършите и изречете неща, които биха могли да дойдат само от Неговата ръка. После духът ви крещи: Бог стори това, никой друг! Бог ме понесе, даде ми думите, даде ми сили - това е чудесно!

О, горещо ви препоръчвам живота в това свръхестествено измерение!

Божията мощ в нас, избликваща чрез нас, е онова, което превръща зависимостта в незабравимо изживяване на пълнота. “Не че сме способни от само себе си да съдим за нещо като от нас си; но нашата способност е от Бога, който ни и направи способни като служители на един нов завет” (2 Коринтяни 3:5-6).

Колкото и трагично да звучи, ръката на Господа толкова рядко се усеща дори от зрели християни, че те не молят за нея и не им липсва. Едва ли знаят, че съществува. Мислят за нея като за нещо, запазено за пророците и апостолите, но не и за тях. Както бихте предположили, щом тези вярващи стигнат до някакъв провал, те са склонни да правят погрешен извод: Отидох твърде далеч; накрая се озовах на грешното място. И тъй като вече разполагам с всичко необходимо, трябва веднага да си тръгна!

Явис, напротив, е бил тъй сигурен, че Божията ръка е нужна за благословението му, че не е могъл да си представи достоен живот без нея. Нека разгледаме по-внимателно значението на неговата молитва.

“Ръката на Господа” е библейски израз за Божията сила и присъствие в живота на хората Му (Виж Исус Навиев 4:24 и Исая 59:1). В Деяния феноменалният успех на ранната църква се приписва на едно нещо: “Господната ръка беше с тях; и голям брой човеци, като повярваха, се обърнаха към Господа” (Деяния 11:21). По-специфично описание на Божията ръка в Новия завет е “изпълването със Святия Дух”. Растежът на църквата свидетелства мощно за необходимостта от ръката на Бога, за да се извърши Божието дело.

Обърнете внимание на естествената прогресия - повече благословение, повече територия, по-голяма необходимост от свръхестествена мощ. Когато Исус дава на учениците Си великото поръчение: “И тъй, идете, научете всичките народи... и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:19-20), Той ги дарява с невероятно благословение, но им възлага невъзможна задача. Как така “научете всичките народи”? Със сигурност нещо е сгрешил! Как може да натовари с мисия такъв неблагонадежден страхливец като Петър, който вече е доказал, че едно момиче край огъня може да го накара да се отрече от Исус!

Въпреки това, когато е изпратил Святия Дух (Деяния 1:8), Исус е докоснал тези обикновени вярващи с величие, изпълнил ги е със Своята чудна мощ да разпространяват Евангелието. Всъщност в историята на Лука ще забележите, че фразата “изпълнен с Духа” често се свързва с последицата: Те “говореха дързостно” (виж Деяния 4:13; 5:29; 7:51; 9:27). Единствено фактът, че Бог е действал чрез тях, може да обясни чудесата и масовите покръствания, които са последвали.

Когато молим за мощното Божие присъствие, както са правили Явис и ранната църква, и ние ще видим невероятни резултати, които могат да се обяснят единствено с Божията ръка.

Ранната църква най-силно ме поразява с това, че вярващите непрекъснато са искали да бъдат изпълвани от Бога (виж Деяния 4:23-31). Те били известни като общност, която часове и дори дни наред се молела в очакване на Бога и Неговата сила (виж Деяния 2:42-47). Те копнеели да получат още от Божията “ръка” - ново духовно зареждане с Божията мощ, което да превърне надвисналия, почти сигурен провал в чудо и да направи възможна невероятната им задача.

Апостол Павел е казал на ефесяните да се стремят “да се изпълнят с цялата пълнота на Бога” (Ефесяни 3:19). За тази цел той се помолил Бог да ги благослови и укрепи “със сила чрез Духа Си” (3:16).

Кога за последен път вашата църква се е събрала да се помоли за изпълване с Духа? Кога за последен път сте помолили Бог пламенно и ревностно: “Ръката Ти да бъде с мене! Изпълни ме с Духа Си!”? Бързото разпространение на Благата вест в света на Рим не би могло да се случи по никакъв друг начин.
ДВАНАЙСЕТ МЛАДЕЖИ И ЕДНО ЯЙЦЕ

Преди много години, докато още служех като младежки пастор в една голяма църква в Ню Джързи, дванайсет гимназисти ми доказаха, че Божията ръка е на разположение на всеки вярващ, който моли за нея. Молехме се през лятото Бог да ни отвори врата за служение в покрайнините на Лонг Айлънд, Ню Йорк. Целта ни беше за шест седмици да евангелизираме младежите от областта.

Решихме стратегията ни да се състои от три части. Щяхме да започнем с изучаване на Библията в задния двор, следобедите да преминем към евангелизации на плажа и накрая да завършим с вечерни проповеди в местните църкви. Звучи просто, но не е нужно да ви казвам, че екипът, включително и младежкият пастор, се чувстваше смазан под тежестта на задачата.

Поканихме един специалист по детско служение в Лонг Айлънд да ни подготви предварително. Той ни увери, че ако накрая съберем тринайсет-четиринайсет деца в някой младежки клуб, това ще е огромен успех. Когато си тръгна, аз тихичко казах: “Ако до края на седмицата нямаме по стотина деца във всеки клуб, ще смятаме, че сме се провалили.”

Изведнъж на всички ни се прииска да коленичим и да се помолим.

Никога няма да забравя онези искрени младежки молитви. “Господи, молим Те, благослови ни!”, “Господи, знам, че е прекалено много, но моля Те, дай ми сто деца!” и “Господи, чрез Твоя Дух стори нещо велико за Твоята слава!”

Родители непрекъснато ни повтаряха, че онова, което се опитваме, е невъзможно. И съм сигурен, че бяха прави. Но то започна да се случва. Още през първата седмица четири от шестте екипа имаха повече от сто деца, натъпкани в клубовете за срещи. Наложи се за някои групи да се съединят два задни двора, без ограда, за да се съберат всички деца. До края на седмицата бяхме споделили Благата вест с над петстотин деца, повечето от които никога не бяха стъпвали в църква.
Сякаш тези чудеса не бяха достатъчни, ами плажната част от мисията ни в Лонг Айлънд поднесе и други - вече подпомогнати от малко вълшебство. Всъщност, влязох в един местен магазин за “чудеса” и се върнах при групата с комплект за начинаещи фокусници. Нали се сещате, от онези, в които има “всичко, за да смаете и впечатлите приятелите си.” Стоях до три часа през нощта, за да се науча как да накарам едно яйце “да изчезне”. Следобед, докато изнасяхме на плажа нашето безплатно представление, молехме Бога ръката Му да бъде с нас.

По-точно, трийсет деца да поискат да се покаят до вечерта на първия ден.

Нашата публика нарасна от един-единствен ред немирни деца (оставени от родителите си, които искаха малко спокойствие) до повече от сто и петдесет слушатели с бански костюми. Редувахме представянето на фокуси с разкази и истории от Евангелието. Родителите се приближиха. Накрая рояци хлапета се прилепиха и уголемиха тълпата. Привечер броят им достигна двеста и петдесет. И когато най-сетне ги подканихме да се спасят, не по-малко от трийсет поискаха да приемат Исус Христос за свой Спасител, още там, на плажа.

След като вече имахме плажно служение, прибавихме и вечерни евангелизации за младите в местните църкви. Бог благослови усилията ни, надминавайки всичките ни очаквания, но съвсем в обсега на нашата молитва “Явис”. До края на шест-седмичното ни служение на Лонг Айлънд имаше хиляда и двеста новоповярвали и всички получиха помощни евангелизационни материали.

Онези дванайсет гимназисти се върнаха към удобния си живот в предградията, убедени, че Бог може всичко. Първото, което се промени, беше домашната им църква, защото решиха да се молят Святият Дух да донесе покаяние и съживление сред хората там.

Невъзможно ли беше? Съвсем не. Дванайсет деца и един младежки пастор видяха как Божията ръка се движи сред църквата. Когато членовете на мисионерския екип разказаха историите си и предизвикаха църквата да помоли Бога за още чудеса, настана такова съживление, каквото отдавна не бе имало.

И всичко това се случи само защото дванайсет ученици бяха помолили Бога действително да ги благослови, да разшири територията им за Своя слава и мощната Му ръка да бъде с тях.
БАЩИНА МИЛУВКА

Като всеки любящ баща на детската площадка, Бог ви наблюдава и чака да помолите за свръхестествената сила, която ви предлага. “Защото очите на Господа бродят по целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на онези, чиито сърца са напълно предадени на него” (2 Летописи 16:9).

Забележете, че нашият Господ не обхожда с взор хоризонта за духовни титани или отлични богослови. Той ревностно търси онези, които са искрено предадени на Него. Единственото, което иска от вас, за да осъществи Своя план за разширение, е вашето предано сърце.

Ние с вас сме само на една молитва разстояние от необяснимите, извършени със силата на Святия Дух, подвизи. Чрез Неговото докосване ще усетите свръхестествен възторг, смелост и сила. Всичко зависи от вас.

Всеки ден се молете за Божието докосване.

Защото за християнина зависимостта от Бога е синоним на сила.