Славяни и прабългари

Изтегляне 0.69 Mb.

Дата	03.01.2022
Размер	0.69 Mb.
	#112589

Българска история
Свързани:
1308124585-1 istoriq tetradka-40doc, 1308124585-1 istoriq tetradka-40doc, Stop. XX vek

Специално

СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ

Векове наред Балканският полуостров е път за варварските племена. След себе си те са оставяли пожарища, разорение и смърт. Това продължава докато на историческата сцена се появяват славяните и прабългарите. Те не само трайно отсядат на тези земи, но и създават една държава, на която е съдено да играе важна роля в съдбините на Югоизточна Европа.
Славяните са от индоевропейски произход. Тяхната прародина се намира на север от Карпатите, в басейна на реките Одер и Висла, в междуречието на Буг и Днестър, и около десните притоци на Днепър. Първите сведения за тях намираме едва при римските автори от християнския период. Плиний Стари /I век сл.Хр./ нарича ВЕНЕДИ. Той поставя живелищата на славяните западно от река Висла. По-конкретни сведения дава Тацит в съчинението "Германия". От този труд се вижда, че славяните са водели уседнал начин на живот, но родовообщинният строй се е разпадал и вече войната и грабежът са станали тяхно ежедневие. По-точни сведения за тях има от VI в. и началото на VII в., когато те стават главен враг на Източната Римска империя. През този период те са се делели на многобройни и независими едно от друго племена.
Йордан като пише за славяните казва, че ВЕНЕДИТЕ се наричат главно СКЛАВИНИ и АНТИ . Той определя и местата, които те населяват. Склавините, според него населявали земите от Новиодунум до Днестър,а на север до р. Висла. Антите владеели земите между реките Днестър и Днепър.
Още през IV-V в. от н.е. славянската общност се е разделила на три дяла, като всеки от тях има свое собствено име. Западен - Венети, източен - Анти и южен - Склавини.
Най-ранните датирани нападения на славяните на Балканския полуостров са от началото VI век. Именно поради опустошителните набези на славяни и прабългари е изградена Анастасиевата стена. Това не ги спира и през 517 год. е документирано нападение на славяни и прабългари, които са достигнали до Термопилите. Около 519г. е регистрирано нахлуване на антите, но те са били разбити от византийските войски. Обикновено славянските дружини са преминавали през Мизия и са ограбвали южните части на Балканския полуостров, защото те са били най-малко засегнати от опустошенията в предните епохи.
За да бъде запазен полуострова от нашествията на славяните, император Юстиниан започнал голямо строителство на крепости. Това строителство, колкото и грандиозно да е било, не е дало очакваните резултати В борбата си срещу славяните, Византийската империя е предприела и други мерки.Още от самото начало имперската войска е била попълвана със славяни, като те се сражавали за интересите на Византия в Азия, Африка и Италия. Славяни били назначавани и за стратези. Такъв е стратегът на Тракия Хилвудий, който по произход е бил ант. През трите години, в които е стоял начело на ромейските войски, славяните прекратили своите нападения на юг от река Дунав. След неговата смърт през 533 г. опустошенията на Балканския полуостров продължили. Друга мярка, която трябвало да спре славянските нападения е войната, която византийската дипломация предизвикала между Анти и Славини. Антите претърпели поражение и се оттеглили на север. Нападенията на Славините продължили. През 548 год. те достигнали до околностите на Драч. На следващата година славянска войска проникнала до р. Марица и след като разбива две византийски войски превзема много крепости. Славяните вече не само ограбват полуострова, но и остават да презимуват на него, както се случва през 551г. Тогава една византийска армия е разбита край Адрианопол, а областта Астика е разграбена.
През втората половина на VIв. хронистът Прокопий Кесарийски е отбелязъл съвместни нападения провеждани от славяни и прабългари. След като вижда, че не може да се справи с тях сама, Византия спечелва аварите на своя страна. Между 559 г. и 565 г. аварите опустошават земите на антите и славините, след което се заселват в Панония. От съюзници те стават неприятели на Империята и започват също да ограбват нейните предели.
Едва през 620 г. византийците сключват мирен договор с аварите, за да могат да хвърлят всички сили във войната с персите. Славяните се възползват от това и започнали да се заселват на Балканският полуостров. Те провели 4 обсади на гр.Солун. През 626 г. Цариград е обсаден от авари, прабългари, славяни и перси. Към 630 г. Византия отбива ударите на персите и се заема да възстанови властта си над полуострова. През 70-те години тя владее цялото Черноморско крайбрежие и областта между Шуменските възвишения, Стара планина, Дунава и Черно море. В центъра на Балканския полуостров ромеите завладели почти всички големи градове крепости и поставили в тях гарнизони. Така през втората половина на VII в. Византия контролирала по-голяма част от полуострова с изключение на земите между р. Дунав и Стара планина.
По време на славянските нападения на Балканите, част от местното население се изтеглило в градските ценрове на Черно и Бяло море. Тракийското население, което се вляло в славянската маса не е изчезнало напълно. То оставя следи в езика, бита и религиозните вярвания на славяните. От траките, славяните придобили много умения в областта на земеделието и занаятите. При заселването си на полуострова славяните нанасят удар и върху остатъците от робовладелския строй. Те установяват в завзетите земи свободната териториална община. Тази община се появява при славяните и замества родовата след заселването им на Балканския полуостров. Тогава родът започва да се разпада на отделни семейства. Войните с Империята довеждат до имуществено разслояване и обособяване на заможна военноплеменна аристокрация. След установяването на славяните на Балканския полуостров се задълбочава имущественото разслоение, защото в ръцете на славянската аристокрация преминават по-големи дялове земя. Така тя се превръща в земевладелска аристокрация. Заедно със завареното население са организирани териториални общини, където земята е собтвеност на семейството.
Усъвършенствани са и бойните умения на славяните. Докато в началото техните нападения са с цел грабеж и са избягвали крепостите и откритите сблъсъци с имперските войски, то по-късно разбиват не една византийска армия и превземат с обсада много градове. Самата война и нуждата от по-многобройна войска води до образуването на военноплеменни съюзи при славяните. Те са на принципа на военната демокрация и са важна стъпка към образуването на държавата.
Начело на общините са стоели старейшини,а начело на племената - князе. По-важните въпроси са се решавали от общото събрание.
Векове наред славяните са се занимавали със земеделие, скотовъдство, лов и риболов. Уседналият начин на живот, който са водели е дал отражение върху техния бит. Основният им поминък е бил земеделието. Те са отглеждали предимно просо, пшеница и лен. Скотовъдството също е било добре развито. В славянските некрополи са открити голям брой кости от домашни животни. От занаятите най-добре са били развити ковачеството, грънчарството, дърводелството и тъкачеството. Склавините са използвали примитивното грънчарско колело още от VI в. Техните селища са били разположени главно край реки, езера и блата, като се гледало да бъдат на естествено защитени места Живеели са в землянки и полуземлянки. По-късно сред тях навлиза и каменния градеж.
Религиозните им вярвания са свързани с начина им на живот. Обожествени са природните сили. Начело на боговете стои гръмовержецът Перун. Бог Волос се е грижел за стадата и подземния свят, а за плодородието - Дажбог. Бог на занаятите и огъня е Сварог, а богинята на красотата е Лада. Обожествени са и различни свръхестествени сили, които славяните дарили с човешки черти. Това са така наречените вили, самодиви и русалки. На боговете били принасяни жертви. В техните светилища са поставяни идоли от дърво или камък, към които са отправяни езически молитви. Разпространена е сред тях и вярата в силата на различни свещени дървета, камъни и предмети. Погребалният им ритуал е чрез трупоизгаряне. При праха на мъртвите са поставяни различни храни, предмети и оръжия, за да им служат в отвъдния свят.

Опасността от Византия е била причината да се образува съюзът на Седемте славянски племена и северите, но те едва ли биха успели да удържат експанзията на империята, ако не са се били появили прабългарите начело с хан Аспарух.

Прабългарите принадлежат към тюркско- алтайската езикова общност. През II в. от н.е. раздвижването на хуните в степите на Северен Казахстан принудило част от прабългарите да се придвижат на запад и да се установят в земите около Каспийско и Азовско море. Основната маса прабългари обаче останала да живее в своята прародина. Като народ населяващ земите на север от Кавказ за пръв път са споменати с името БЪЛГАРИ от Анонимния римски хронограф. Хунският натиск увлякъл част от прабългарските племена и през втората половина на IV в. те се заселват в Предкавказието, Приазовието и поречието на р. Дон и р. Донец. Там те асимилират остатъците от аланосарматските племена. В края на IV в.от н.е. прабългарските племена са разделени на две големи групи, като по-голямата остава да обитава посочените по-горе земи, а втората част увлечена от хуните се заселва в Панония и в Северозападните Карпати.
След разпадането на хунския военноплеменен съюз прабългарите се намесват активно в историята на Балканския полуостров. В началото те били съюзници на Византия срещу остготите. След оттеглянето на остготите в Италия, те започнали да нападат и опустошават Балканите. Първото тяхно нападение е от 499 година. Те разгромили византийските войски и убили военачалника им Юлиян. За около десет години нападенията им в Тракия станали обичайно явление.
Прабългарите водели номадски начин на живот /IV- Vв./, като постепенно преминали към уседналост и земеделие през втората половина на VI-VIIв. Те отглеждали едър и дребен добитък, като особено развито при тях било коневъдството. Широко развити са ловът и риболовът. В земите на север от Кавказ те развили някои занаяти свързани с начина им на живот и военното дело: грънчарство, ковачество, железарство, златарство, строителство, обработка на кожи и кожени изделия.
Селищата на прабългарите в началото представлявали номадски станове. По-късно се превръщат в постоянни поселения - аули. Те били укрепени и неукрепени. Прабългарите живеели в юрти, землянки и надземни постройки.
Основната социална единица при тях е номадската родова община, а в политическата структура е племето. Още през VI-VIIв. сред прабългарите започва силно социално разслоение. Родовоплеменната аристокрация била господстващия елемент в българското общество. Битът и начина им на живот намира отражение и във военното им дело и организация. Войската на прабългарите била само конна, като се деляла на леко и тежковъоръжена. Оръжието се състояло от саби, бойни брадви, копия, пики, лъкове, стрели, кинжали,ножове и аркани.
За вярванията на прабългарите черпим сведения от писмени извори и археологически паметници. Подобно на тюркските народи те почитали само един бог - Тангра. Строели са капища, в които жреците извършвали жертвоприношения.Погребенията са чрез трупополагане За прабългарската култура говори и наличието на техен календар. Изкуството, което са развили отразява до голяма степен техните религиозни вярвания. Най- често срещаното изображение е това на конника.
Сигурни сведения за прабългарите има едва в съчиненията на авторите от средата на VI в. Прокопий Кесарийски отбелязва, че на запад от Азовско море живеели кутригурите, а на изток - утигурите. През първата половина на VI в. кутригурите често опустошавали вътрешните области на Балканския полуостров. Опасността накарала византийския император да настрои утигурите срещу тях. Кутригурите се съвзели от нанесения им удар и през 558 г. отново нахлули на Балканския полуостров. Те разделили войската си на три, като стигнали до същинска Гърция, Галиполския п-в и Цариград. Византийската дипломация отново подкупила утигурите и те начело с хан Сандилх разбили кутригурите. След тази битка, мегду племената избухнала продължителна война. Нападенията на кутригурите над Балканския полуостров престанали. По това време се появили и аварите, които подчинили утигурите, след което влезли в съюз с кутригурите. Голяма част от кутригурите продължили

на запад с аварите и се заселили в Панония. Прабългарите, които останали в Приазовието попаднали през 568 г.под властта на Тюркския хаганат. През 630-631г поради вътрешнополитически борби Хаганатът отслабнал и прабългарите живеещи край Каспийско и Азовско море въстават под предводителството на вожда на оногондурите хан Кубрат, като се освобождават от зависимостта. Тогава е създаден обширен по територия военноплеменен съюз,наричан от византийските автори ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ. Този съюз е връхна точка в политическата организация на прабългарите, преди създаването на България на юг от Дунава. Границите на Велика България са: на изток - р.Кубан,на юг - Азовско и Черно море,на запад - р.Днепър, на север - р.Донец. След смъртта на хан Кубрат върховната ханска власт преминала в ръцете на най-големия му син Баян. Неговото управление продължило три години, след което племената на прабългарите се разделили. Причина за това е войната с хазарите. Баян и подвластните му племена били покорени от хазарите и станали техни данъкоплатци. Вторият Кубратов син - Котраг, със своите племена преминал р.Дон и се заселил с/у земите на Баян,т.е. по средното течение на р.Волга. През Х в. там се образува Волжско-Камска България.

За нас най-голямо значение има движението на племената водени от третия син на хан Кубрат - Аспарух. Той застава на чело на племето оногондури и от Източното Приазовие, след като минават през р. Днепър и р. Днестър се заселват в Южна Бесарабия.
Появата на прабългарите начело с хан Аспарух пред Балканския п-в коренно променя положението и на Византия, и на славяните. В лицето на българите Империята намира един страшен противник, който завоюва Балканския п-в и създава държава, която да пребъдне през вековете. За славяните българите са оня обединителен и държавен елемент, без който те биха станали лесна плячка за Византийската империя.

ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ И ЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IХ ВЕК

През VIII в. България се издига като важен политически и военен фактор в Югоизточна Европа. Българските владетели се стремят да заздравят съюза между прабългари и славяни, както и да разширят Българската държава в посока към Македония. Тази последователна политика издига могъществото на България и тя го доказва при премахването на ислямската опасност през 718г. След всеки връх има и пад. Този период за България е времето на вътрешната политическа криза, която завършва с възцаряването на хан Кардам. Тази криза изправя славяни и прабългари пред опасност и те със задружни усилия излизат с чест от нея. Именно сплотена и засилена България навлиза в деветото столетие.

Тогава на българския престол е хан Крум / 803г.-814г./. Още в самото начало на неговото управление в Европа стават важни промени. В края на VIII и началото на IХ в., франките разбиват Аварския хаганат и границите им на изток стигат до Средния Дунав и р.Тиса.
Хан Крум, през 805год. превзел източната част на хаганата. Границата между България и Франкската империя минавала по Средния Дунав и р.Тиса. Към Българската държава били присъединени и славяните живеещи на запад от р.Тимок. Племената на абодритите, браничевците и тимочаните преди това живеели в пределите на Аварския хаганат, а сега били присъединени към славянобългарската държава. В новоприсъединените земи имало много природни богатства. По този начин освен територията нарастнало военното и икономическо значение на България, тъй като тя станала третата по големина държава в Европа след Византия и Франкската империя.
Мирът с Византия бил нарушен след въстание на славяните в Пелопонес. Предполага се, че император Никифор I Геник организира поход срещу България, за да предотврати евентуалната българска помощ за въстаналите славяни. Византийската войска стига само до Одрин, защото в Цариград се организирал заговор против императора.Именно този неуспешен поход предизвиква хан Крум и през 808г. неговите войски навлизат в долината на река Струма. Там те нападнали византийските войски и ги разбили. Освен това те взели като плячка 1100 литри злато предназначени за заплати на византийските войници.
През 809г. българските войски превзели гр.Средец и го разрушили. Хан Крум е целял да откъсне западните части на Балканския п-в от Византия, като се стремял да разшири България към Средец и по долината на р.Струма в посока към Беломорието, за да присъедини тамошните славяни към българската държава.
През 811 г. император Никифор I Геник предприема поход срещу България. Поради силата и многочислеността на ромейската войска хан Крум преценил, че не може да я победи и предложил мир. Юли месец войските на византийския император преминали през Балкана почти без съпротива от българска страна и стигнали до столицата Плиска. Според Анонимния ватикански разказ там те разбили 12 000 българска войска, след което превзели и разграбили Плиска. Никифор I Геник, след като взел богатствата на българските ханове, заповядал да изгорят дворците им. Нивите били опожарявани, хората и животните избивани. Тогава хан Крум предложил отново мир, който бил отхвърлен. Българите организирали силите си и укрепили и преградили проходите на Балкана. На 25.VII. 811год. ромейските войски потеглили обратно към Византия през Върбишкия проход. Там през нощта срещу 26.VII. тяхната войска била унищожена. Според хрониста Теофан, хан Крум заповядал да отрежат главата на императора и да я набият на кол, за да я видят неговите племена. Тази загуба на Византия, Теофан я охарактеризира с едно изречение: " И цялата християнска красота загина." След това поражение византийска империя изпада в криза. За кратко време с сменят няколко императора.
Българите от своя страна успели да организират поход срещу Империята едва през следващата година. Най-напред била превзета крепостта Девелт, а населението и е изселено в Отвъддунавска България. Нападенията и опустошенията над Тракия продължили през цялата година. Поради отказа на византийския император Михаил I Рангаве да потвърди договора от 716г. хан Крум превзел Месемврия. През пролетта на 813г. двете войски се срещат при Версеникия, но сражението започнало едва на 22.VI. Десетократно по-голямата византийска армия била разбита. Това поражение още повече влошило положението на Византия. Одрин бил обсаден от български войски, а хан Крум със своята армия на 17.VII. стигнал до стените на Константинопол. При преговорите ромеите се опитали да убият хана, но той успял да избяга и заповядал да бъде сринато всичко, което се намира извън крепостните стени на Цариград. Така всички градове и крепости между столицата на Византия и Одрин били унищожени. Град Одрин се предал и жителите му били изселени на север от р. Дунав. През есента на 813г. една 30 000 българска войска стигнала до Аркадиопол като пленила около 50000 ромеи, много плячка и стада.
Зимата на 813-814г. българите се готвели усилено за война. Направени били най-различни обсадни машини. Във войската били привлечени славяни и авари.По време на приготовленията на 13.IV.814 год. хан Крум починал.
Много важни стъпки прави хан Крум за по-нататъшното държавно и политическо развитие на България. При разширението на страната ни все повече се увеличавало славянското население в нея и ханът разчитал много на него. Като израз на признателност за славянските заслуги по време на войните срещу Византия, ханът започнал да издига славянската военноплеменната аристокрация. Важните преговори за мир с византийския император той поверил на славянина Драгомир. По този начин изпъква нарастващата роля на славяните в изграждането и управлението на българската държава. При разширението на България ханът поставя началото и на ново административно устройство. Начело на новите области стоели назначени от него хора, които му били пряко подчинени. Така било поставено началото на централизацията на българската държава. Този български хан е известен и със своята законодателна дейност. Данни за нея черпим само от лексикона Свидас. Приема се, че това сведение дава само един отглас от Крумовото законодателство, но и малкото което се съдържа в него не отговаря точно на фактите. От това сведение става ясно, че имуществените различия в страната станали големи Част от законите целели да бъдат запазени богатствата на управляващите. Обеднелите трябвало да бъдат оземлявани от едрите земевладелци и по този начин се полага началото на закрепостяването. Клеветниците и крадците също трябвало да бъдат строго наказвани. С тези закони, се е стремял да укрепи позициите на изграждащата се в България феодална класа. Крумовите закони оказват и друго влияние на населението в страната. До тогава славяни и прабългари са се съдили по обичайното право. След като законите били обявени, те станали задължителни за за страната. Така славяните и прабългарите се изравнили по права и задължения пред властта. Започнало преодоляването на различията на етническите групи в държавата и са поставени основите за образуването на българската народност. Хан Крум поставя началото на българските успехи през втората половина на IХ и началота на Х век.
Наследникът му на българския престол е хан Омуртаг. След неуспешна битка срещу Византия през 814 год., той започва преговори и в началото на 815г. е сключен мирен договор. В него е определена границата между България и Империята. Тя започвала при Девелт, след което отивала на югозапад до Еркесията, от там до река Марица към Констанция, откъдето продължавала до Източните Родопи. Друга клауза от договора определя размяната на население между двете държави. Мирните отношения били установени за 30 години.
Хан Омуртаг се намесил веднъж във византийските междуособици, като разгромил войската на Тома Славянина, която обсадила Константинопол през 823г. Не е ясно кои са причините, поради които ханът се е намесил. Предполага се, че в мирния договор е имало споразумение за оказване на помощ при нужда. След като осигурил мир с Византийската империя, българският хан изпратил войските си на североизток. Там войната, вероятно с хазарите, е водена до 824г.

През 818 год. тимочани, абодрити и браничевци се откъснали от България, като преминали под властта на франките. Във връзка с това през 824 год. хан Омуртаг изпраща пратеници при Людовик Благочестиви. На следващата година нови български пратеници отишли при франките, за да бъде определена границата между двете държави, но преговорите били протакани. Хан Омуртаг изпратил през 827 г. флота, която разорила и покорила трите славянски племена. На мястото на техните князе били поставени български управители. Две години по-късно българската флота стигнала по река Дунав до Панония, като без да срещне съпротива опожарила някои франкски селища. Тези решителни действия на българите не позволили на франките да се намесят в конфликта. Не след дълго отношенията между двете държави се подобрили.

През цялото си управление хан Омуртаг се въздържал от войни с Византийската империя. Именно за това успял да уреди отношенията между България и съседите на североизток и северозапад.
Мирът с Византия дава възможност на хана да обърне внимание и на организацията на своята държава. Предишното племенно самоуправление било премахнато. Държавата е разделена на административни области наречени комитати. Те са управлявани от пряко назначени и лично подчинени на хана управители. Били обособени и така наречените "вътрешни земи ", които обхващали значителни територии с център столицата. Там са назначавани "вътрешните боляри", а в граничните земи - "външните боляри". Изградена била и единна българска армия от прабългари и славяни.
Властването на хан Омуртаг е известно и с гонения срещу християните, защото византийските пленници активно разпространявали това учение в България. Сред управляващите съществували опасения, че по този начин ще се засили византийското влияние сред поданиците им. Хан Омуртаг е известен и със своята строителна дейност. По негова заповед са възстановени градове, крепости и дворци. Най-напред е възстановена Плиска. Построени са нов дворец, езически храм и други сгради. През 821-822 г. е построен и дворец- крепост край р.Тича. Строежите на хан Омуртаг са увековечени с надписи върху камък. Един от тях е този при село Мадара.
Най- характерното за управлението на хан Омуртаг е централизацията на Българската държава, гоненията на християните и строителната му дейност. Той следвал политиката, че християнството е проводник на опасното за страната ни византийско влияние.
Наследник на хан Омуртаг е най - малкият му син Маламир. Първият му син Енравота проявявал симпатии към християнското учение, поради което бил лишен от престола. По-късно той станал християнин и е наказан със смърт от хан Маламир.Вторият син Звиница се предполага, че е умрял рано. Допуска се, че при заемането на престола хан Маламир е бил малолетен и за това се нуждаел от помощта на кавхан Исбул През 832 г. български пратеници поднесли дарове на Людовик Благочестиви от новия хан.
Във връзка с отношенията между България и Византия се смята, че е имало конфликт, който е бил уреден бързо. Няма ясни данни по въпроса, но голяма част от изследователите са на мнение, че ханът е отстъпил някои селища около Одрин, срещу които е получил Пловдив и областта му. Хан Маламир продължил строителната дейност на своя баща. От един надпис научаваме, че по негова поръчка кавхан Исбул е построил водопровод. Ханът продължил укрепването на държавата и гоненията срещу християните.
През 836г. български хан е синът на Звиница - Пресиан. При този хан се променя външнополитическия курс на страната.
Византия водела тежка война с арабите и българите се възползвали от положението. През 837 г. техните войски настъпили към Солун в помощ на въстаналите срещу Византия смоляни. Постигнатите успехи, а и невъзможността на Византия да се противопостави, довели до включване на големи части от Македония и Беломорието в българските предели. Следващата година византийските пленници преселени по североизточната българска граница се разбунтували и с помощта на кораби били прехвърлени в Империята. След като не успяла да се противопостави на България, Византия подтикнала сръбските племена срещу българите. Войната продължила от 839 г. до 842 г. и завършила неблагоприятно за България.
След като приключва войната с арабите, Византийската империя успяла да си възвърне само земите по егейското крайбрежие. Родопите и Македония останали в пределите на България. През управлението на хан Пресиан християните не са преследвани. По отношение на славяните, той продължил традиционната политика на свойте предци.
В средата на IХ в. България се издига и утвърждава като първа сила в Югоизточна Европа. Българската държава не само превъзмогва кризата от втората половина на VIIIв., но и присъединява обширни земи със славянско население. Чрез извършваната последователно реформа, все повече се обединявало населението от различните етнически групи. Задълбочават се феодалните отношения. С нарастването на територията и мощта на държавата се създават условия за масово строителство и развитие на културата, която била езическа по характер. България се наредила на трето място в Европа по територия и сила. През този период са подготвени условията за издигането на българската държава при княз Борис I и цар Симеон.

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА КНЯЗ

БОРИС /852-889/. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ.

Политиката на българските ханове през първата половина на IХ век довела до увеличаване на територията на държавата ни. България се разпростряла от Средния Дунав до Беломорието и от Днепър до Албания. Хан Крум и неговите наследници подготвили условията за по-нататъшното развитие на държавата и нейното най-голямо издигане през следващите десетилетия. Благодарение на далновидната политика, България в средата на IХ в. е вече първа сила в Европейския югоизток.

Техният наследник, княз Борис, чрез своята дейност се очертава като един от най-големите политици в Българското средновековие. Неговото управление се характеризира като период на основни промени в културно - религиозния и политическия живот на страната. Същността на политиката на княз Борис е християнизацията на България. Той създава, организира и отстоява интересите на Българската църква, дава топъл прием на Кирило - Методиевите ученици и ги подпомага всячески в тяхната дейност.
Този велик княз, който е покръстил българския народ, заема престола на България през 852 г. Обстановката била доста сложна и напрегната, защото включването на славянските племена от Македония и Родопите изострили отношенията с Византия. Завоеванията на хановете на северозапад, направили България съсед на Немското кралство, Великоморавия и Хърватско. Немското кралство провеждало църковна и политическа експанзия сред среднодунавските славяни, а това водело до напрежение в Централна и Югоизточна Европа, и до образуването на сложни политически комбинации и военни съюзи.
Отношенията между Патриаршията в Константинопол и Римската курия се изострили поради борбата за надмощие над намиращия се в процес на покръстване или все още непокръстен славянски свят.
През периода до 852г. отношенията между България и Немското кралство са мирни и се базират на мирния договор от 845 год. Войната с франките е започната през 853 г., като българите са в съюз с Великоморавия. Хърватския княз Търпимир, подтикнат от немския крал, започнал война с България. Хан Борис, принуден да води война на два фронта претърпял поражение Положението на България в Срения Дунав било разклатено.
Българо-византийските отношения, влошени през управлението на хан Пресиан все още оставали неуредени. Именно с войната през 855- 856г. Византия се опитва да възвърне част от загубените през управлението на хан Пресиан земи. Армията на империята настъпва срещу България по суша и по море. Начело на нея стоят император Михаил III и кесаря Варда. В резултат на успешни военни действия ромеите завладели областта Загора, град Филипопол и околностите му, а също Девелт, Анхиало и Месемврия. Започнали преговори, които приключили 856г със сключването на мир. В същото време става ново прегрупиране на силите. Великоморавия постига значителни успехи срещу Немското кралство, а това било неизгодно за България, защото застрашавало властта й над някои Среднодунавски славянски племена. Тази причина води до сключване на военен съюз между българите и немците през 862 г. Във войната през 863 г. княз Ростислав бил толкова притиснат от немски и български войски, че се принудил да иска помощ от Византия.
През VIII 863 год. на Балканите започнало силно земетресение, което продължило 40 дни. Трябва да се каже, че същата година била много неплодородна и българите гладували. Византия се възползвала от тези неблагоприятни за България обстоятелства и през същата есен насочила войските си на север. Българските войски се намирали на северозападната граница, където воювали с Великоморавия, ето защо с малобройната армия, която събрал, хан Борис не могъл да окаже отпор на византийците. Започнали преговори за мир, като е сключен договор още есента на 863 год. Според него, българите се отказвали от съюза си с Немското кралство и ханът поел отговорността да се покръсти с целия български народ по източноправославния обряд. Този мирен договор връщал на България областта Загора, но без черноморските градове.

Въвеждането на християнството е една закономерност. Християнизацията на България била въпрос на време и чакала подходящ повод и благоприятни за това условия. Тази крачка е направена от княз Борис и му отрежда достойно място в българската история.

Християнската религия не е била непозната за славяните и прабългарите. Още в I в. от н.е. християнството прониква в Тракия и Гърция. През IV век в повечето от балканските градове има изградена църковна организация. Заселването на славяните на полуострова разстройва в голяма степен християнските общини, но това заселване довело до досега на славяните, а по-късно и на прабългарите с християнската религия. При включването на славянските племена от Тракия и Македония в българските предели, християнското население се увеличило, защото голяма част от новоприсъединените славяни приели християнската религия докато били под византийска власт.
Към средата на IХв. в България са станали големи социално- икономически и политически промени. Те са резултат от напредващата феодализация. Все по-голямо става разстоянието между бедни и богати. Появила се нуждата от идейна санкция, която да оправдае зависимостта, в която изпаднало част от населението в България. Необходимо било нова религия да замени остарелите езически възгледи на славяни и прабългари.
Християнството укрепвало властта на владетеля и узаконявало подчинението на едни хора от други. Същевременно нова религия била необходима, за да бъде укрепено вътрешното единство на българската държава, чието начало е поставено с административната реформа на хан Крум и неговите наследници. Прабългарите и славяните били разделени не само от културни и традиционни, но и от религиозни различия. Била нужна една неутрална религия, която да ги обедини в един народ.
Към средата на IХ в. езичеството в Европа е било осъдено на изчезване. Европа по това време е християнска, на езическите държави се гледало с недоверие и пренебрежение. Те рано или късно попадали в изолация. Християнската религия е била пътят за утвърждаване на международния авторитет на страната. Не на последно място, чрез новата вяра, българите се приобщавали към културата на Европа, която е християнска по характер.
При тези обективни предпоставки, които са съществували, въвеждането на новата религия е било въпрос на време. Самото покръстване започнало 863г. с въвеждането в християнската вяра на българските пратеници в Константинопол, които били там за подписването на мирния договор. Заедно с тях в България пристигнали един византийски епископ и мнозина свещеници и монаси, които се заели с кръщаването на българското население. Дейността на тези духовници може да бъде характеризирана като първи етап от покръстването на българите. Самият княз и приближените му приели християнството тайно, като в светото си кръщение Борис приема името на своя кръстник - византийския император Михаил III.
Съществуват и две легенди за приемането на християнството. Според едната като причина за покръстването се сочи сестрата на владетеля, която след дълъг византийски плен се завърнала в България убедена християнка. Другата легенда като причина за християнизирането посочва въздействието, което произвела върху княз Борис нарисуваната от живописеца Методий сцена на " Страшния съд " в един от ловните дворци на княза. При вида на мъките очакващи грешниците и езичниците в ада, князът се обърнал към Христовата вяра.
Времето, когато българите били християнизирани, разпалило религиозните страсти и в България пристигнали представители на различни ереси и религии, които безразборно започнали да кръщават народа. Тогава в страната пристигат дори арабски проповедници които предложили на княз Борис да разпространяват исляма. През този период, когато в страната царял верски хаос, в нея проникнало и павликянството.
В мисията на византийските духовници голяма пречка създавал гръцкия език, защото проповедите и беседите не били разбирани от народа. Князът се стремял да покаже, че е настъпила някаква промяна сред народа му и затова заповядал като външна изява на това да се съборят капищата и на тяхно място да се изградят християнски храмове. За подпомагане дейността на княз Борис, патриарх Фотий му изпратил специално послание, което трябвало да служи като своеобразен наръчник в бъдещата дейност на българския владетел. Посланието е изпълнено с наставления и християнска философия и история. В него дори се говори за седемте вселенски събора и за техните решения. Патриархът написал и нормите на дворцовия етикет в това свое послание.
След приемането на християнската вяра в България се ускорило надигането на болярската и народната опозиция. Едни от тях смятали за оскърбително приемането на новата религия, която противоречала на обичаите на прадедите им. Други се страхували, че с християнството в България ще навлезе и византийското политическо влияние. Князът бил обвинен, че е дал " лош закон " и е "отстъпил от бащината чест и слава". Това недоволство прерастнало в бунт, който започнал през 865 г. във Вътрешната област. Князът успял да разгроми бунтовниците, като 52 от техните водачи били осъдени на смърт. След потушаването на бунта вече нямало пречки за по-нататъшното разпространение на християнството. То станало официална религия и опитите за връщане на езичеството били смятани за престъпление.
Покръстването на българите води след себе си много важни последици, които дават отражение в последвалото развитие на държавата. С въвеждането на християнството е даден тласък на феодализацията на българското общество и на завършването на процеса на централизация на България. Еднаквата за всички монотеистична религия довела до сливането по естествен път на различните етноси и до образуването на българската народност. Българинът не само се приобщил към европейските ценности и култура, но и сам започнал да твори. България станала самостоятелно средище на културно и религиозно излъчване за другите славянски народи. Започва строеж на храмове и манастири, които покриват територията на България.
Важна последица от християнизирането е и приемането на нови закони. Били преведени след въвеждането на славянската писменост и нагодени към българската действителност най-важните устройствени закони на Византия - Номоканонът, законите на Сирийската династия и Земеделския закон.
Не само покръстването, но и неговите последици, довели до увеличаването на международния престиж на България и до утвърждаването й сред най-издигнатите европейски държави. Приемането на християнството от Византия имало и един недостатък. То означавало подчинение от страна на България на византийската църковна политика, което било път за засилване на византийското влияние в новопокръстената държава. Според патриарх Фотий, с християнизирането на чужд народ се премахвала всяка негова враждебност и неподчинение на византийската политика.
След като потушил бунта на боилите, княз Борис с цел противодействие на византийската експанзия направил завой в църковната си политика. При така създалата се ситуация единствен път е бил този към Рим и с тази цел е възобновен съюзът с Немското кралство. До крал Людовиг Немски били изпратени пратеници с молба българите да получат епископи и свещеници.
Друго пратеничество по същото време пътувало за Рим. Българският княз се надявал на по-голяма благосклонност и разбиране от страна на папата на българските проблеми, а от друга страна, чрез съюза с крал Людовиг разчитал на подкрепата му пред папата.
Папа Николай I дал пространни отговори на питанията на българския княз. Те са известни като " Отговори на папа Николай I по допитванията на българите". Отговорите на светия отец показват състоянието на България преди и след приемането на християнството. Тези отговори свидетелстват за верския хаос настъпил в България след покръстването, за бита, обичаите и езическите вярвания на българите. В тях виждаме и какви са били социалните и политическите отношения в България. Българите, според въпросите поставени в писмото на княз Борис, се интересували повече от външния израз на новата вяра, отколкото от нейното съдържание. Затова и питали в кои дни трябва да се пости, може ли конската опашка да бъде знаме, в храма с шапка ли да се влиза и т.н. Въпросите засягат почти всички страни от живота на държавата и човека. Отговорите на папата се отличавали от посланието на патриарх Фотий. Папата отговарял просто и ясно на поставените въпроси. Единствено на централния въпрос, относно ръкополагането на българския патриарх не било отговорено ясно.
Начело на папската мисия в България застанали епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Римските пратеници обиколили България след пристигането си, като покръстили непокръстените, проповядвали християнството и воювали срещу някои порядки установени от византийското духовенство. В същото време от Немското кралство пристигнали свещеници, но като заварили в България папските пратеници си тръгнали.
Във Византия били недоволни от църковната политика на българите и император Михаил III изпратил писмо до княз Борис написано в този дух. Българският владетел изпратил това писмо до папа Николай I. По този начин политическата тежест и известност на България сред западноевропейските държави нарастнала, а папата се амбицирал новопокръстената държава да стане католическа страна. Борбата между Константинопол и Рим излязла извън църковните спорове. Неин център станал българския църковен въпрос. През 867 г. в Константинопол на събора бил анатемосан папа Николай I.
Княз Борис I се спрял на Формоза Портуенски за архиепископ на България. Отказът на папата да ръкоположи избраният от българския княз кандидат се оказала една от най-големите грешки в отношенията му с българите.
На 13.ХI.867г. папа Николай I починал и неговото място заел папа Адриан II /867- 872г./. Той продължил праволинейната политика на предишния папа по въпроса за българския архиепископ, а това отблъснало българите от Рим.
Във Византия през това време станали големи промени. Новият император Василий I Македонец и патриарх Игнатий положили големи усилия да приобщят България към Византийската империя. С тази цел на север поели няколко пратеничества, а отношенията с Рим започнали да се подобряват. Осветяването на отшенията между двете църкви трябвало да стане на църковен вселенски събор. Рим не бил осведомен за тайните договорености постигнати преди това между България и Византия. На 28.II.870 г. на последното заседание присъствало и българско пратеничество. Император Василий I поканил на 4.III.870 г. представителите на християнските църкви в двореца и там българското пратеничество поставило въпроса на чия църква трябва да се подчинява. Взето било решение българската църква да се върне към Константинополс ката патриаршия. След отстраняването на латинското духовенство от България, там пристигнал архиепископ Йосиф, който застанал начело на българската църква.
Решенията на VIII вселенски събор са победа за българската дипломация. България получила архиепископ и автокефална , независима църква по волята на Вселенския събор. Решен бил този важен въпрос, който е свързан с развитието на България. Престижът на българската държава нарастнал. Новият папа Йоан VIII решил да върне на Рим българския църковен диоцез. Той започнал кореспонденция с българския княз, като го увещавал да се върне към апостолическия Рим.
Временно подобрените отношения между папата и патриарха на Константинопол пак се влошили, защото начело на Византийската църква застава пак патриарх Фотий. В стремежа си да придобие българския църковен диоцез на всяка цена, папа Йоан VIII потърсил сближение с Константинополската патриаршия. На събора състоял се в края на 879 год. било взето важно решение, което имало голямо значение за формалното изразяване на независимостта на Българската архиепископия. Било решено влизащите в нейния състав епископи да не фигурират в списъците на Цариградската патриаршиа. Потози начин окончателно била потвърдена автокефалността на Българската архиепископия. Основите на българската църква са поставени в периода между 864- 870г. След 870г. започва изграждането на епископиите. Архиепископията е изградена на същия принцип и със същата структура като Цариградската патриаршия. Висшето и низшето духовенство било византийско, но сред него имало и такова със славянски произход. Били построени много църкви и манастири. Строителството е започнало още през 864 год., но размахът му е при престоя на католическото духовенство в страната ни. Първоначално обитателите на манастирите били византийци, но много скоро те се напълнили с българи, а от края на IХ век монаси стават и представители на феодалната класа. Покръстването на българския народ дало тласък за по-нататъшното му развитие. То допринесло за консолидирането на различните етнически групи и довело до образуването на българската народност. Християнската религия била трамплинът, който издигнал България сред другите държави и направил много за нейното израстване. Княз Борис изиграл своята историческа роля и с един акт направил за България повече от всеки друг неин владетел. По значение неговото дело може да бъде сравнено само с извършеното от хан Аспарух- основателя на българската държава. Християнството издига България като главен просветителски център на славянството и като родина на славянската култура.

АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ

След разгрома на Старозагорското въстание, кризата в Турция продължила да се задълбочава. В същото време имало обективни предпоставки за успешната подготовка и избухване на ново въстание. Това са липса на условия за развитието на свободна стопанска дейност, анархията, беззаконието, корупцията, увеличаването на данъците, незачитането правата на личността и др. Не съществувала възможността за компромис между закостенялата турска административна система и заинтересуваните от прогресивните капиталистически промени българи.
В решаването на Източния въпрос са намесени интересите на Балканските народи, Великите сили и на Турция. Самата Турска империя се опира на верския фанатизъм на мюсулманите и постоянната готовност на башибозука да смаже всяко въстание на покорените християнски народи.
След провала на Старозагорското въстание, участниците в подготовката му изразили мнение, че сега е моментът да се вдигне ново въстание. Най-напред те решили да създадат нов БРЦК, който трябвало да поднови връзките с местните комитети в България. Поради силното влияние на "Добродетелната дружина", организирането на новия БРЦК било изнесено извън Букурещ, за да няма пречки пред дейността му.
Пръв в Гюргево отива Никола Обретенов. След него там пристигат Стоян Заимов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Христо Караминков, Георги Апостолов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Икономов, Георги Обретенов и Георги Измирлиев. Последен се явява Стефан Стамболов. Гюргевските търговци Д. Горов и Иван Стоянов наемат и обзавеждат със свои средства една къща, в която се настанява цялата група. На 11.IХ.1875 г. е създаден Гюргевският централен революционен комитет. За да осигурят секретността на своите действия, било решено да не се оставят протоколи, планове или документи. Решенията на комитетамогат да се възстановят само в най-общи очертания, по откъслечните спомени на някои участници, а също и по общите белези на подготовката и хода на въстанието. Те говорят за предварително взети решения в тази насока.
Първото решение било в България да се вдигне въстание, най-късно до пролетта на 1876 г., като се искало то да се съчетае с останалите акции на балканските народи срещу Турция и с възможните усложнения между Русия и Турция. Били обсъдени усложненията на Източната криза, като участниците в комитета разчитали, че въстанието на българите ще доведе до Руско-Турска война и освобождаването на България. Било решено въстанието да бъде колкото се може по-масово, като същевременно обхване повече области от страната. Това дело е замислено самостоятено от Гюргевския БРЦК, без предварителни уговорки и обвързвания с външни сили. След като въстанието избухне, народът трябвало да се опира в своите действия предимно на планинските области, които били по-трудно достъпни за редовната турска армия. Това са средните планински и полупланински области на България, с будно и предприемчиво население, от което предимно се е излъчвала революционната емиграция.
Част от комитета трябвало да остане в Румъния, за да представлява БРЦК пред емиграцията и европейската общественост Те също трябвало да закупят оръжие и да го прехвърлят през р. Дунав, а също и да организират чети, които да подпомогнат въстаниците. БРЦК разделил страната на 4 революционни окръга, които са разположени върху земите, където ВРО е имало най-добре развита комитетска мрежа. За I-ви революционен окръг е обявен Търновският. Той обхваща Централна Северна България, Габровския и Севлиевския край. За главен апостол е определен Стефан Стамболов, като негови помощници са Христо Караминков - Бунито и Георги Измирлиев. Сливенският окръг е втори. Той обхваща сливенско, ямболско и котленско. Начело на него стоял Иларион Драгостинов. За помощници са му били определени Георги Обретенов и Стоил войвода. Трети въстанически окръг е Врачанският. Той включвал Северозападна България, част от софийско и Македония.Главен апостол е бил Стоян Заимов, а за негови помощници са били определени Н. Обретенов и Н. Славков. Последният революционен окръг е Пловдивският. По-късно за център на IV-ти революционен окръг е избран гр. Панагюрище. Главен апостол на този окръг е П. Волов с помощник Г. Бенковски. По-късно са привлечени З. Стоянов и Г. Икономов. Гюргевският комитет взел решение да бъде възстановена комитетската мрежа на ВРО, да се набави оръжие и да се осигури пълна мобилизация на материалните ресурси на страната. Изпратен е и апел към българите офицери в чужди армии и към воеводите да бъдат на разположение на въстаническите сили. Предвидени били и диверсионни акции по железницата Дорин - Белово и в големите градове населени с мюсулмани, като Одрин, Пловдив и Пазарджик трябвало да бъдат запалени. Турските села, от които излизал башибузук също трябвало да бъдат унищожени. За подготовката на въстанието били приети правилници и въстаническа клетва. Заседанията в Гюргево приключили на 25.ХII.1875 г. В началото на януари, по скования с лед Дунав, апостолите преминали в България и заели своите места. Търновският революционен окръг трябвало да бъде централен и да поеме координацията на въстанието, но в хода на събитията това не могло да стане. След пристигането на апостолите закипяла активна политическа, военна и организационна дейност по подготовката на въстанието.
В Търновски революционен окръг кипяла активна работа по подготовката на въстанието. Към Ст. Стамболов и неговите помощници се присъединили поп Харитон Халачев от Габрово, дядо Никола Генчев, Петър Пармаков, Бачо Киро, Стефан Пешев и отец Матей Преображенски. За център на I-ви въстанически окръг е определен гр. Горна Оряховица. Апостолите създали мрежа от революционни комитети в Търновско, Горнооряховско и Севлиевско. Активни въстанически центрове станали Белочерковско- Мусенският край севлиевските села Кръвеник, Батошево и Ново село. Направени са опити да се изградят комитети и в русенско. Организацията била задоволителна, но се изоставало с въоръжаването на народа. Много опити са правени за закупуване на оръжие от Румъния, но са завършвали с неуспех.
По-слабо върваля подготовката в Сливенски окръг. Революционните комитети тук били малко. Местните дейци настоявали да не се вдига въстание в населените места, а да се води четническа борба в планината. Именно за това на Стоил войвода било възложено да подготви четнически лагер в планината.
Незадоволителна е била и подготовката във Врачански окръг. Нерешителните действия на Заимов и на местните революционери, както и липсата на единство и разбирателство между тях пречели на подготовката. Били основани само няколко комитета и изработен "Закон за всички въстаници", но повече не било направено. В софийско и Македония подготовка не е направена.
Най-дейна била подготвката в IV революционен окръг. Още след пристигането си апостолите П. Волов, Г. Бенковски, Г. Икономов и З. Стоянов започнали обиколки из окръга. Те възстановявали старите и изграждали нови комитети. Имало 10 градски и 82 селски комитета. В организацията на въстанито са включени дейци като Т. Каблешков, П. Бобеков, П. Горанов, К. Честименски, В.Петлешков, П. Бонев, Н. Караджов и много др. Като главен организатор в хода и подготовката се наложил Г. Бенковски. Той смятал, че трябва да се осигурят най-малко 5000 пушки. Населението леело куршуми, приготвяло барут и сухари и шиело униформи. Направени били и няколко черешови топчета. Знамето е извезано от учителката Райна Попгеоргиева. Организирана е тайна поща и въстаническа полиция. Апостолите на IV революционен окръг свикали на 14. IV. 1876 год. в Оборище събрание, като на него е направенапреценка на извършеното и се взели решения за провеждането на въстанието. На Г. Бенковски дали специални пълномощия, за да може да ръководи оперативно хода на въстанието. При обсъждането на бойната тактика надделяло схващането, че трябва да се водят отбранителни боеве в няколко укрепени въстанически лагера в Родопите и Средногорието. За център на въстанието е определен град Панагюрище.
Големи части от България останали извън подготовката за въстание. Това е цяла Североизточна България, Старозагорско, Бургаско, Хасковско, както и др. райони. Емигрантите в Румъния и Южна Русия също се подготвяли. Българските колонии започнали да събират средства за въстанието. В Одеса бил създаден "Комитет за освобождението на България". Организирани са чети, които трябвало да влязат в страната и да подпомогнат въстаниците. Липсата на единна организация довела до раздвоение сред емиграцията.
Въстанието избухва преди да бъде завършена подготовката му. След като приключило събранието в местността "Оборище", селянинът Ненко от село Балдево, съобщил на турските власти в Пазарджик за подготвяното въстание. За да предотвратят бунта, турците решили да арестуват водачите на българите. На 20. IV. 1876 г. в гр. Копривщица турската полиция се опитала да арестува водача на въстаниците Т. Каблешков. Турският мюдюрин бил убит, а българите завладели града. До Панагюрище е изпратено "Кървавото писмо". На 20. IV. следобед Бенковски получава писмото и апостолите решават да обяват веднага въстанието. Петър Бобеков с въстаническите сили завладял града. Организиран е орган на революционната власт, наречен "Временно правителство". Апостолите изпратили куриери със заповед за вдигане на въстание. На 20. IV. въстават Клисура и Стрелча. П. Волов и Г. Икономов отиват в североизточната част на окръга за ръководят въстанието там. Г. Бенковски формира отряд от 200 конника, наречен "Хвърковата чета" и обикаля селата Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица и Лисичево, които се намирали на югозапад от Панагюрище. Въстаниците от тези и някои други села се събрали на връх Еледжик в Ихтиманска Средна гора, където организирали укрепен въстанически лагер. Начело на него застанал Гене Телийски. На 21. IV. вече са въстанали 32 села от Панагюрския революционен окръг. Знамето ушито от учителката Райна Попгеоргиева е осветено в град Панагюрище на 22. IV. 1876г.
Според плана въстаниците трябвало да се съсредоточат в няколко укрепени отбранителни пункта, но този план се натъкнал на съпротивата на селяните, които не искали да напускат родните си села. Докато въстаниците се мобилизират и организират, турското правителство изпратило срещу тях големи войскови части и башибозук. Първите сражения с турците започнали на 22. IV. Клисура пада в турски ръце на 26. IV. След четири дни боеве на 30. IV. е превзет и гр. Панагюрище. Срещу въстаническия лагер на връх Еледжик била изпратена редовна турска войска, която избила всички мъже, жени и деца намиращи се там. С това настъпил краят на въстанието в Средногорието.
Четвърти революционен окръг обхващал и селата Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера и Батак, намиращи се в полите на Родопите. Начело на въстаниците в Брацигово стоял В. Петлешков. Селото било превърнато в укрепен боен лагер, в който въстаниците удържали повече от седмица нападенията на башибозука. Едва след като пристигнала редовна турска армия въоръжена с артилерия, въстаниците били принудени да сложат оръжие. В Перущица част от въстаниците и населението се затворили в черквата. Башибозука подпалил храма и тогава Спас Гинев и Кочо Чистеменски убиват жените и децата си, а след това се самоубиват за да не попаднат в ръцете на турците. В Батак чорбаджиите извършват предателство и въстаниците начело с Петър Горанов напускат селото. На 4. V. башибозука начело с Ахмед ага Барутанлията избиват хиляди мъже, жени, деца и старци.
В началото на месец май, въстанието в Четвърти революционен окръг е потушено и удавено в кръв. Ръководителите на въстанието, които останали живи се оттеглили към Стара планина. В Тетевенския балкан на 12. V. след предателство е убит Г.Бенковски.
В I-ви революционен окръг "Кървавото писмо" пристигнало на 26. IV. От селата Мусина, Бяла черква, Михалци, Вишовград, Дичин и Русаля е формирана чета от двеста въстаника начело с поп Харитон и Петър Пармаков. На 29. IV. четата пристигнала в Дряновския манастир. Там до 7. V. тя отбива нападенията на 10000 редовна турска армия. На деветия ден от обсадата останалите живи въстаници под ръководството на Петър Пармаков направили пробив. Сред тях бил и Бачо Киро, но тези няколко въстаника били предадени, заловени, съдени и обесени. Габровският и Севлиевският край също въстанали. Начело на четата от 219 бойци организирана в Соколовския манастир застанал Цанко Дюстабанов. Четата се насочила към селата Кръвеник, Батошево и Ново село. Селата въстанали, но след 9 дни сражение с турците били опожарени.
Тревненските села излъчили чета от 120 души начело с Христо Патрев, но тя била разбита. Градовете в Тьрновски революционен окръг не въстанали, а ръководителите на комитета в Г. Оряховица - Г. Измирлиев и Иван Семерджиев, след предателство били заловени преди въстанието да избухне. В I-ви революционен окръг въстанието се проявило като четническа акция.
В Сливен революционният комитет бил разгромен от турската полиция още след първите известия за въстанието. Иларион Драгостинов, Г. Обретенов и Стоил войвода образували чета, но в нея се включили само 60 човека, а населението което не било подготвено съответно и не въстанало. Край село Нейково много бойци заедно с двамата апостоли били убити, а по-късно останалите четници заедно със Стоил войвода са заловени.
Врачански революционен окръг не въстанал. На 11. V. Стоян Заимов не успял да вдигне народа на борба, а на 18. V. събралите се около 500 въстаници се разпръснали поради липсата на оръжие. В Македония поради слабата подготовка въстание също не избухнало, като изключение прави само въстанието в Разловския край. Въстанието вече било потушено, когато във Врачанския край се появява четата начело с Христо Ботев. На 6. V. с кораба "Радецки" тя слиза при Козлодуй. По пътя към Балкана четниците не срещат подкрепа сред населението. На 18. V. става боят с башибозуците на връх Милин камък, като там загиват 30 въстаници. През нощта четниците се оттеглят към вр. Веслец и стигат до вр. Вола. Там на 20. V. след тежки сражения с башибозука и редовната турска войска загива Хр. Ботев. След смъртта на войводата четата се разделя на няколко групи, но те са унищожени от турците. Другата чета, която преминала в България е начело с Таньо Стоянов. В нея участвали 15 бойци. От Тутракан тя се отправила към Сливенския балкан, но по пътя е унищожена.
Априлското въстание е връхната точка на българската национално-освободителна революция. Причините за неуспеха на въстанието се крият в трудностите, при които протича българското възраждане. Българите нямат силна и богата буржоазия, която да застане начело на борбата и да я доведе до победен край. Болшинството от буржоазията ни е съставено от дребни и средни промишленици и търговци. От тези среди произлизат и ръководителите на въстанието. Колективен предател е част от селското и градско чорбаджииство, но най-големите лични предателства са извършени от затъпели от робските условия селяни и овчари. Априлското въстание започва с предателство на селянин и завършва с предателство на селянин. Слабостта на българската буржоазия е една от главните причини за неуспеха на въстанието. В нужния момент, когато се водят боевете, нито една от Великите сили не застава зад българите. Самата нация не се оказва единна и добре организирана. Докато едни се бият с турските орди, други мирно обработват нивите си. Наличието на голям брой организационни и политически концепции пречат на единството в решителния момент. Селяните в Средногорието воюват с турците, Сливенци в същото време отиват в Балкана, а Врачанско и Русенско дори не въстават. От друга страна Екзархията апелира към българите християни да останат верни поданици на султана.
Допускат се и много технически и организационни грешки. Те ни показват лошата организация, липсата на централно ръководство и едновременно действие в цялатастрана. Въоръжението е било лошо, а тактиката - неправилна. От друга страна,българските земи са в близост до столицата на турската империя. Априлското въстание отстъпва в постиженията на революционно-демократичната мисъл и идеите на В. Левски. То е подготвено набързо без стратегическа перспектива. Организаторите на Априлското въстание не вярвали в неговия победоносен край и са го разглеждали като акция, която трябвало да покаже, че положението е станало нетърпимо и съжителството между българи и турци е невъзможно.
Въстанието не довежда до освобождението на България, но нанася непоправим удар на турското господство. Тази революция помага на българина да се отърси от робската психика. Въстанието е потушено с варварска жестокост. Над 30000 българи - мъже, жени, деца и старци, са изклани. Повече от 80 селища са изгорени, а други 200 са разграбени и срутени. Турците са се стремяли чрез разорение и унищожение на населието да усмирят българите за много години напред.
Априлското въстание предизвиква международна акция в защита на българите, след като сведенията за зверствата на турците достигнали до Европа чрез руски, френски, английски, австроунгарски и др. консули. За тях съобщавали и различни мисионери, инженери и специалисти от европейските страни, които били на работа в Турция. Движения в защита на българите се разгръщат в цяла Европа.
Априлското въстание показва стремежа на българите към свобода и желанието им да отхвърлят чуждото робство. Трагичният край на въстанието дава отражение в цяла Европа. Привличането на вниманието на европейската дипломация към българския проблем е най-значителната последица от въстанието. Създава се благоприятно за българите обществено мнение, което принуждава Великите сили да поемат инициативата за решаването на българския проблем.

РУСКО - ТУРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877-78 г.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Турците потушават Априлското въстание с варварска жестокост. Сведенията за зверствата извършени над българите разтърсват Европа. Започва широко движение в подкрепа на българите. Във Франция начело на него стои В. Юго. За българите се застъпват журналистите Емил Жирарден и Жан Петри.

В Англия правителството на Дизраели защитавало Турция. Опозиционната либерална партия начело с Уилям Гладстон организирала митинги и демонстрации в защита на българите. Гладстон издал през IХ. 1876 г. книгата "Българските ужаси и Източния въпрос". Чарлз Дарвин също се включил в движението.
Италианската интелигенция застанала в защита на българите. В много градове се провеждали митинги, а Джузепе Гарибалди изпратил телеграма.
В Чехия се състояли спонтанни митинги. За българите се застъпили К. Иречек, Елишка Красногорска и Светопулк Чех.
Художниците Григореско и Сатмери оглавили движението в защита на българите в Румъния.
Под ръководството на славянофилите в Русия се подело широко народно движение. В него се включили Л. Н. толстой, Ф. М. Достоевски, Ив. Тургенев, Менделеев, Верешчагин, А. Н. Карамзин и много. други. Започнало събиране на помощи за пострадалите в Априлското въстание. Активно в тази дейност се включило Одеското настоятелство.
Широкото международно движение в подкрепа на българите принудило европейската дипломация да се заеме с Източния въпрос. Съставена е комисия, в която участвали Уолтър Беринг, Юджин Скайлер, Макгахан княз Церетелев. Тази комисия обиколила главните центрове на въстанието и установила жестокостите на турците при потушаването на българската революция. Европейските дипломати вече не можели да си затворят очите пред това което ставало в България.
На 30. V. 1876 г. младотурците начело с Мидхат паша направили преврат и сложили на престола султан Мурад V. Целта им била да покажат, че в Турция се извършват либерални промени.
Същевременно Източната криза се задълбочила, защото Сърбия и Черна гора започнали война срещу Турция на 30. VI. 1876 г.
Българското освободително движение, което след разгрома на въстанието изпаднало в криза отново започва да търси начини за освобождането на отечеството. Очертали се пак две основни течения - революционно и консервативно. На 10. VI. 1876 г. в Букурещ се свиква общо събрание на благотворителните комитети, които възникнали след разгрома на Априлското въстание. Учредява се нова организация наречена БЦБО. В събранието участват Ст. Стамболов, Ив. Вазов, Олимпи Панов, Кириак Цанков, Христо Македонски и др. Начело на организацията застават Вл. Йонин, като почетен председател, Кириак Цанков е избран за председател, а Петър Енчев - за секретар. Въпреки че в БЦБО участвали и крайно революционни елементи, по своя характер и състав, то е продължение на либералното течение в българското освободително движение, като този път е било под контрола на руските славянофили.
Против БЦБО се обявява "Добродетелната дружина" и през 1876 г. тя създава "Човеколюбиво дружество". БЦБО приема своя политическа програма през м. ХI. 1876 г. Според нея от България, Тракия и Македония трябвало да се възобнови българската държава. Това можело да стане чрез външна военна окупация на Турция, след което щяло да се създаде българско привременно правителство. По внушение на руските славянофили дейците на БЦБО започнали да набират доброволци за участие в Сръбско-турската война. Екипирани са три български отряда с обща численост 2500 човека и са включени в състава на руската доброволческа дивизия. В БЦБО изработили и план за въстание в България, според които един 10 000 отряд трябвало да влезе от Сърбия, а друг - от Южна Русия, но поради бързият разгром на Сърбия и прекратяването на войната, този план останал нереализиран.
При това положение на нещата, българските първенци решили да изпратят делегация до европейските страни, като се изложат българските искания. Драган Цанков и Марко Балабанов представили на правителствата на Великите сили меморандум, според които се искало за България пълна автономия.
Великите сили започнали бурна дипломатическа дейност в Източна Европа. По руска инициатива, на 26. VI. 1876 г. императорите Александър II и Франц Йосиф се срещнали в Райхщад. След тази среща руското правителство формирало своята идея за създаването на славянски автономни области на Балканския полуостров, но Англия се обявила против това.
На 8. Х. 1876 г. граф Шувалов, представител на Русия в Лондон, предложил на английското правителство план, според който Австро-Унгария трябвало да завземе Босна и Херцеговина, Русия - България, а съюзен флот да влезе в Босфора. Това руско предложение не било прието нито от Австро-Унгария, нито от Англия.
След приключването на Сръбско-Турската война положението на Балканския не било нормализирано и кризата се задълбочила. Постепенно сред Великите сили се оформило мнението за свикване на Европейска конференция, която да реши българския въпрос. Русия обявила частична мобилизация и Англия, която не желаела да се стига до война приела идеята за конференцията.
Цариградската конференция е свикана в края на 1876 г. Приема се проект, според който територията населявана с българи се разделя на 2 области. Източната е с център Търново и обхваща Русенско, Търновско, Добруджа до устието на р. Дунав, Варненско, Сливенско, Пловдивско и няколко кази в Одринския вилает. Западната област с център София се състояла от санджаците: София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля, част от Серския санджак, Струмешка, Тиквешка и Касторийска каза. Според този проект трябвало да се създаде международна комисия, която да наблюдава изпълнението му.
Турското правителство още в деня когато се откривала конференцията обявило, че султанът е дарил на своите поданици конституция и по този начин въпросите, с които се занимавали Великите сили са вече уредени. В началото на I.1877 г. турското правителство отхвърлило искането на Великите сили. Източната криза се задълбочила и започнала да клони към война. Именно затова граф Игнатиев прави дипломатическа обиколка в Германия, Австро-Унгария, Франция и Англия, като целта му е била да склони Великите сили да разрешат на Русия със сила да наложи европейските решения.
През I.1877 г. между Русия и Австро-Унгария се сключва тайна конвенция, според която Австро-Унгария се задължава да пази неутралитет при евентуална война на Русия срещу Турция. В договора са определени и сферите на влияние на двете империи на Балканите.
В Лондон е свикана конференция по инициатива на руската дипломация. На 19. III. е подписан Лондонският протокол, в който се настоявало да се въведат реформите искани от Цариградската конференция.
След приключването на конференцията Русия започнала подготовката за война, която е обявена на 10. IV 1877 г. Формирани били две армии. Дунавската, състояща се от 185 000 войника е под командването на княз Н. Николаевич и Кавказката армия, която наброявала 100 000 войника. На страната на Русия застанали Румъния с 60 000 армия, Черна гора с 30 000 и в самия край на войната се включила Сърбия с 56 000 войска.
Турция разполагала с половин млн. войска, която била въоръжена с модерно оръжие.
Руската армия успяла да премине р. Дунав при гр. Свищов на 15. VI. Други руски части проникнали преди това в Добруджа. След превземането на Свищов, армията се разделила на три отряда. Предният отряд, който бил под командването на ген. Гурко се състоял от 12 000 войника и имал за задача да завладее проходите на Стара планина. 7. VII. е освободен гр. Търново и през Хаинкьойския проход отрядът навлязъл в Подбалканската долина за да може да атакува турските позиции на вр. Шипка в гръб. На 7. VII. този проход бил завладян от русите. Руските войски под командването на ген. Гурко напреднали към Стара Загора и я освободили на 10.VII. Срещу Предния отряд е изпратена 40 000 армия на Сюлейман паша. На 19.VII. станали сраженията при Стара Загора, която е отбранявана от малък отряд руси и опълченци. Въпреки героизма им те трябвало да отстъпят пред многобройния противник.
Турската войска се насочила към прохода Шипка, отбраняван от 6500 войника, като в тях се включвали и пет от българските опълченски дружини. По време на сражението към тях се присъединил и Брянският полк. Армията на Сюлейман паша започнала атаките срещу Шипка и вр. "Св. Никола" на 9.VIII. Най-тежките боеве станали на 10 и 11. VIII., когато се свършили куршумите и трябвало с камъни и дървета да бъдат отблъсквани турските орди. Вечерта на 11.VIII. ген. Радецки изпратил в помощ на ген. Столетов един малък отряд от 205 бойци, които още с пристигането си влезли в атака и отблъснали турците. Планът на турското командване да прехвърли войски в Северна България и да премине в контранастъпление бил провален.
В същото време Източният отряд достигнал до линията Черна вода-Кюстенджа и преминал към позиционна война.
Западният отряд начело с ген. Криденер освободил на 4.VII. гр. Никопол, но армията му се движела бавно и дала възможност на Осман паша начело на 15000 армия с ускорен марш от Видин да стигне до Плевен, и да го превърне в крепост. Градът е атакуван за първи път на 8.VIII. На 18.VIII. е предприета втора атака, която въпреки многобройните жертви не дала резултат. Третата атака се провежда в края на месец август. Русите дават около 15000 жертви, но градът остава в турски ръце. Руското командване решава да премине към блокада на гр. Плевен. Тя е осъществена под ръководството на ген. Е. И. Тотлебен. Турците са откъснати от снабдителните си бази след боевете при Гривица, Дъбниците и Телиш. На 27 срещу 28.ХI. Осман паша решил да се измъкне от обръча, но армията му е разбита и на следващия ден турците се предават.
Падането на Плевен решава изхода на войната. Руските войски преминали в настъпление. Въпреки зимата те потеглили на юг. Армията е разделена на три отряда. Западният е под командването на ген. Гурко освободил София на 23.ХII. и настъпил към Пловдив. Централният отряд под командването на ген. Карцов освободил Карлово и по-късно минал на подчинение на ген. Гурко. Тези два отряда освободили гр. Пловдив на 4.I. 1878 г., а армията на Сюлейман паша отстъпила към Гюмурджина и Дедеагач. Шипченският отряд под командването на ген. Радецки на 27 - 28.ХII. 1977 г. при Шипка-Шейново разбил армията на Вейсел паша, а след това заедно с отряда на ген. Гурко се насочил към Одрин, който е превзет на 8.I.1878г. Турция била разгромена и загубила войната.
Българите също дейно участие в тази освободителна война. Те се включвали масово в чети и отряди за охрана, в разузнавателни групи и др. Помагали като строели пътища, военни съоръжения и снабдявали руската войска с храни. В района на Стара планина действали четите на Панайот Хитов и Желю войвода, в Източните Родопи воювала четата на кап. Петко войвода, а в Ловешко четите на Ильо Марков и Христо Иванов. В редовете на руската армия участват български доброволци, които формират опълченските дружини с численост 7500 човека. На тях жителите на гр. Самара им подаряват знаме, което е известно като "Самарското знаме".
След падането на Плевен, Турция иска примирие, което е подписано на 19.I.1878 г. в гр. Одрин. В този момент против Русия се изправя Западна Европа, която е била против всеки договор, който би изменил Парижкия мир от 1856 г. и Лондонския протокол от 1871 г. В подкрепа на колективното искане, Англия изпратила силна флота в Мраморно море. Русия била принудена да се съгласи с предложението за свикване на международна конференция. Руската дипломация побързала да сключи предварителен договор с Турция, който да послужи като изходна база при преговорите с Великите сили. Договорът е подписан в Сан Стефано на 19.II. 1878 г. /3.III.1878 г./
Съгласно Санстефанският мирен договор, България е обявена за автономно трибутарно княжество с християнско правителство и народна милиция. В границите му влизат Дунавска България, без Северна Добруджа, която е дадена на Румъния, Тракия без Гюмурджинско и Одринско, оставащи в Турция, цяла Македония без Солун и Халкидическия полуостров. Нишко без Пирот и Враня били дадени на Сърбия. Румъния, Черна гора и Сърбия получили независимост. Санстефанският мирен договор бил анулиран от Великите сили защото те не желаели на Балканите да има големи и силни държави.
Започнала подготовката на нова конференция, която е съпътствана от бурна дипломатическа дейност. Граф Шувалов подписва през май 1878 г. в Лондон споразумение, което обезличило Санстефанския мирен договор и послужило като основа за работата на конгреса свикан през юни 1878 г. в Берлин. Председател на конгреса бил германският канцлер Ото фон Бисмарк.
Според постановленията на Берлинският конгрес приети на 1. VII. 1878 г., се създава зависимо от Турция българско княжество, което обхващало земите на Северна България и Софийския санджак. Тракия, под името Източна Румелия, оставала зависима от султана провинция с автономно административно управление, а Одринско, Беломорието и Македония са върнати на Турция. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Нишко - на Сърбия.
Берлинският договор е едно отрицание на историческите, етническите и политическите реалности на Балканите. Неговите решения предопределили бъдещото развитие на Балканите в условията на непрекъснати войни и конфликти. Берлинският договор запазвал възможността на Великите сили да се месят в Източноевропейските работи с оглед на своите собствени интереси.
Руско-Турската война изиграва съществена роля за разпадането на Турската империя. Българите участват масово във войната, защото желаят премахването на това варварско робство.

СЪЗДАВАНЕ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ.

С учредяването си, самостоятелната българска църква станала основен фактор в развитието на българския духовен живот. Начело на нея стояло обаче византийско духовенство и извършваните проповеди били на гръцки език. Поради това те били заплаха за по-нататъшната християнизация на българите. Ето защо, се появява нуждата византийското духовенство да бъде заменено с българско, което да разпространява християнството на славянски език. Предпоставка за този акт се оказало делото на светите братя Кирил и Методий. Не по-малки заслуги има и княз Борис,който дал подслон и подпомагал дейността на Кирило-Методиевите ученици.
При своето разселение славяните завземат и заселват обширни територии от Европа. През следващите векове те създават държави, които постепенно биват приобщавани към християнството. Славянският проблем придобил за Византия голямо значение особено през IХ в. Освен като нейни съседи,част от славяните живеели на компактни маси в земите на империята на на Балканския полуостров и в Мала Азия. Приобщаването на варварите ставало чрез християнската религия, гръцкият език и византийската култура. Поради етническата пъстрота във Византия и наличието на писменост на много от езиците в нея, ромейските духовници в своята голяма част не били привърженици на триезичната догма. Първоначално в българските земи населението е използвало " черти и резки " според Черноризец Храбър. Открити са и прабългарски рунически надписи, но те не са разчетени. След образуването на българската държава в канцеларията на хановете бил използван гръцкият език. Писмеността създадена в България на този език е втория етап от развитието на писмената ни култура. Има надписи на прабългарски език написани с гръцки букви.
От 864 г. като официален език не само в княжеската канцелария, но и в богослужението е гръцкият. Това от своя страна създавало опасност от двуезичие в някои среди на бъгарската феодална аристокрация и можело да има опасни последици. Имало голяма нужда от писменост на славянски език. Такава писменост създали братята Кирил и Методий. Двамата са от град Солун. Баща им бил военен управител на Солунската тема.
През 843 г. Кирил постъпва в Магнаурската школа в Константинопол. След завършването на школата той бил назначен за библиотекар на патриаршиата в Цариградската църква " Света София ". Скоро след това станал монах. 850 год. Кирил е вече преподавател в Магнаурската школа. Преди 855г. заедно с Фотий, той е изпратен на мисия при сарацините. След завръщането си оттам отива в манастира Полихрон при брат си.
Данните за ранния период от живота на Методий са оскъдни. Знае се, че е бил поставен за управител на славянска област от 843 до 851г., след което станал монах в манастира Полихрон. От този момент започва един нов етап от живота на двамата братя, тясно свързан със славяните и България. По време на престоя си в манастира Кирил и Методий се отдават изключително на книжовна дейност. В Пространното Климентово житие се казва, че точно тогава те започнали усилена работа по превеждането на "боговдъхновените писания от гръцки на български език". Всички данни сочат, че работата по съставянето на азбуката е започнала още при първото оттегляне на Кирил в манастира Полихрон при брат му Методий. Съставената тогава от тях азбука била глаголицата. Тази графична система е първото славянско фонетично писмо и е съобразено с особеностите на езика на славяните от българската група. Първоначално резултатите от книжовната дейност на братята намират практическо приложение сред българските славяни. В Краткото Кирилово житие се казва за това как е покръстил славянските племена около р. Брегалница, като цифрата на новите християни била 54000.
В края на 860 г. Кирил и Методий били изпратени на дипломатическа и църковна мисия при хазарите. Там Кирил открива мощите на римския епископ Климент /92-101г./. Резултатите от мисията били слаби. Освободени са само 200 пленени византийци.
Смята се че след хазарската мисия, Кирил отново се заема с преподаване в Магнаурската школа.
Двамата братя и учениците им са се готвели за просветителска мисия сред българските славяни, но по поръчение на византийския император те са изпратени във Великоморавия. Там християнството започнало да се разпространява още в края на VIII в. и началото на IХ век от немски свещеници. Дейността на немското духовенство, съпроводена с усилена немска колонизация заплашила интересите на Великоморавия. През 860 год. княз Ростислав се обърнал с молба към Римската църква с цел да създаде самостоятелна църква с проповядване на славянски език, но му било отказано. За да бъде неутрализирано немското културно и духовно проникване, княз Ростислав потърсил помощ от Византия. През есента на 863 год. Кирил и Методий, заедно с учениците си потеглят към Великоморавия. Във Велеград било открито училище за духоници. В църквата богослужението се извършвало на славянски език. Кирил и Методий продължили и тук преводите на църковните книги на славянски език. Там двамата братя престояват повече от три години. Пролетта на 867 г. те решили да заминат заедно с великоморавските коморавските си ученици за Византия, за да ги посветят в църковен сан. По пътя Кирил останал в Панония при княз Коцел 6 месеца, като обучил там още 50 ученика. На път към Цариград братята спрели във Венеция, която тогава била владение на Византия. Там Кирил влязъл в спор с триезичниците и защитил правото на славяните да имат своя азбука. Междувременно Кирил и Методий били поканени на посещение в Рим при папата. От Цариград, където първо отишли, те взели със себе си мощите на свети Климент Римски и получили указания от патриарх Фотий. След като през 867 година Фотий е свален от патриаршеския престол, спряла и подкрепата от страна на патриарха и императора за двамата братя. Мисията им загубва политическия си характер и навлиза в нов етап, в който те се стремят да защитят започнатото от тях дело.
През ХII 867 год. Кирил и Методий пристигнали в Рим. Там папата осветил славянските книги в църквата "Св. Мария Фатан ", а някои от учениците на светите братя били ръкоположени. Славянската писменост и литургия получили пълно признание от страна на папата. Докато пребивавали в Рим, Константин се разболял и 50 дни преди смъртта си приел монашеска схизма, и името Кирил. Той почива в Рим на 14.II.869 г. и е погребан в църквата " Св. Климент ". Методий бил ръкоположен за архиепископ на славяните, като папата поставил едно важно условие, а именно литургията, Апостола и Евангилието да се четат първо на латински, а после на славяски език. Това назначение на Методий засегнало германските интереси и през ХI 870 г. той бил призован да се яви на събора в Регенсбург, където бил обвинен, че проповядва в чужда област, след което е заточен в манастира Елванген. През това време във Великоморавия дошъл на власт княз Светополк, който се заел да утвърждава немското влияние в страната.
Отношенията между папството и немското духовенство се обтегнали през 873 год. и папа Йоан VIII побързал да се намеси за освобождаването на Методий. Той дори забранил в Немското кралство да се служи литургия, докато Методий е затворен. Така през IХ. 873 г. след освобождаването си Методий отишъл първо в Блатненското княжество, а след това във Великоморавия. Това довело до нов разцвет на славянската писменост и книжнина, като била организирана самостоятелна моравска църква и богослужението в нея се извършвало на славянски език. През VI. 879 г. папа Йоан VIII забранил във Великоморавия да се извършва богослужение на славянски език. Методий не се съобразил с това и през 880 год. бил изправен пред папския съд в Рим. Тук той защитил правото да се използва славянския език като литургичен.
Зимата на 881 г. Методий тръгва за Цариград. Там той бил похвален и възнаграден богато за дейността си. След завръщането си във Великоморавия, Методий се отдал на книжовна дейност. Същевременно той води и упорита борба срещу нападките на немското духовенство. На 6.IV. 885 г. Методий починал във Велеград.
Много исторически факти говорят, че още преди идването на Кирило- Методиевите ученици, в България е имало опити за християнска проповед и богослужение на славянски език. Непосредствено преди хазарската мисия Кирил Философ покръстил 54 000 славяни на р. Брегалница и проповядвал на техния език. Друго едно сведение от Пространното житие на Климент казва, че при пътуването си за Цариград през 881-882 г. Методий и учениците му са минали през България и княз Борис пряко се е запознал с делото им.
След смъртта на Методий, папа Стефан V забранил службите на славянски език и подкрепил немското духовенство в борбата му срещу учениците на Кирил и Методий. Те са оковани и хвърлени в затвора, а 886г. са прогонени от Великоморавия.
Положението в България по това време накарало Методиевите ученици да потърсят в нея не само лично спасение, но и защита на славянската книжовност. Те стигнали до Белград и военният наместник веднага ги изпратил на княз Борис, защото знаел че на княза са му нужни такива хора. В столицата Климент, Наум и Ангеларий са посрещнати с голяма почит. През 886 г. в България пристигат и други прогонени от Великоморавия ученици на двамата братя. Предполага се, че след като били откупени като роби и освободени и възнаградени от императора Василий I, те са имали досег със Симеон, синът на княз Борис, и той им оказва съдействие да заминат за България.
След идването на втората група Кирило-Методиеви ученици, княз Борис и приближените му решили да бъдат създадени две средища за обучението на църковен клир от славянското население - едното в областта Кутмичевица с център Охрид, а другото - в Плиска.
Климент заминал за югозападните български земи. В неговото кратко житие, той е наречен направо българин. Той принадлежи към оня кръг от ученици, който то е организиран още в манастира Полихрон. След пристигането си Климент приобщил към християнството и онези българи, които още не били кръстени. Главната негова цел била да подготви църковен клир, който да е грамотен и да извършва богослужението на славянски език. В цялата област обучил 3 500 ученика. Център на неговата дейност бил построеният от него манастир "Св. Пантелеймон". В продължение на 7 години Климент разгърнал в областта Кутмичевица огромна, както по размери, така и по съдържание дейност. Освен, че обучил многобройно духовенство, той създал и книжовна школа с богати традиции и възможности - Охридската. Старобългарската книжнина била обогатена с нови произведения. 893 год. Климент бил ръкоположен за епископ и трябвало да отговаря за Македония и Родопската област. Климент Охридски почива на 27. VII.916 год. и е погребан в църквата на манастира "Св. Пантелеймон". Другият ученик на Кирил и Методий, който оставя дълбоки следи в българската книжовност и просвета е Наум. Първоначално се занимавал с проповеди, като същевременно е съдействал за налагането на славянско богослужение в българската църква. С подкрепата на княз Борис създава в Плиска книжовна школа, като за свой център избрал манастира при Голямата базилика. Под неговите грижи и напътствия работели изтъкнатите книжовници Константин Преславски, Йоан Екзарх и други. Когато през 893г. Климент е ръкоположен за епископ, в Охрид е изпратен Наум, за да учителства вместо него. През 900 год. той построява на брега на Охридското езеро манастир наречен "Св. Архангел Михаил". В последствие този манастир е наречен "Св. Наум".
В Плиска, а по-късно и в Преслав творят такива видни книжовници като брата на княз Борис - Черноризец Докс, Константин Преславски, Йоан Екзарх, а след 886г. към тях се включва и Симеон.
Преките ученици на Кирил и Методий пренесли в България глаголическата азбука. В Плисковско - Преславската книжовна школа извършили реформа, която засегнала, както общия стил на глаголическата графична система, така и някои страни на глаголическия правопис. Широката употреба на гръцкото заглавно писмо в канцеларията на българските ханове, довела до появата на нова славянска писменост - кирилицата. Тя е създадена още в края на IХ век и се е оформила през Х век.
Езикът на който са написани славянските книги от Кирил и Методий е диалекта на солунските славяни. Този говор не бил в състояние да задоволи с езиков материал всички нужди на първите преводачи. Ето защо писателите словотворяли нови думи. Кирил и Методий поставили началото, което техните последователи доразвили и разработили. Езиковата система, използвана от тях е старобългарска и е свързана с говоримия народен език. Ролята на старобългарския литературен език и на създадената от него литература помага при формирането на староруския и старосръбския езици. Този език получил изключително голямо разпространение сред славянските народи. Той се е подчинил на техните фонетични системи и така се поставя началото на различни редакции на старобългарския език.
Първоначалната просветителска и проповедническа дейност на Кирило-Методиевите ученици имала изключително голямо значение. Тяхната църковноорганизаторска, книжовна и реформаторска дейност довела до изтласкването на гръцкия език от богослужението и замяната на византийското духовенство с българско. Били поставени трайни основи на славянската старобългарска литература и на изграждането на българската народност.
Един от главните фактори, който съдейства за формирането на българската народност е българската държава и провежданата от нея вътрешна и външна политика. С разпростирането на България до Бяло и Адриатическо море, били премахнати всички пречки за обединението на славяните от българската група.
Централизаторската политика на българските ханове също много допринесла за сплотяването на славяни и прабългари. Съществен тласък в тази насока дава и нарастването на населението. Разрастването на селищната мрежа довело до раздвижване на населението от различни краища на България и до разчупване на родово - племенните връзки, т.е. тласнало напред етногенетичния процес с неговото двойно съдържание- обединително и асимилационно. Създават се предпоставки за взаимни битови и културни прониквания и уеднаквяване. От особено значение е фактът, че в много средновековни селища се заселили и заживели съвместно прабългари и славяни. Асимилационният процес, водел до налагането на славянския елемент.
През IХ в. процесът за създаването на българската народност е доста напреднал, а покръстването му дава нов тласък. Християнската религия и централизацията на държавата довели до сливане на отделните славянски племена. Християнизацията води и до премахване на различията между славяни и прабългари, чрез налагане на еднакъв бит и еднакви обряди, чрез нови етични принципи. Законите, приети след акта на покръстването, също били валидни за всички поданици на държавата.
Последен тласък в процеса на формирането на българската народност е даден след въвеждането на славянския език за държавен. Изграждането на двете книжовни школи създава условия за премахване на съществуващото двуезичие в България. Славянсият език се наложил вече като говорим и писмен, книжовен език. Прабългарският език, останал без приложение в богослужението, администрацията, в духовния и културния живот и постепенно бил забравен.
С налагатето на славянския език се е образувала и българската народност, като този процес приключил в началото на Х век.
През втората половина на IХ век българския народ приема християнството и с това се нарежда сред семейството на християнските народи в Европа. Това издигнало още повече положението на силната българска държава. Победата в борбата за самостоятелна българска църква извоювана от княз Борис, довела и до въвеждането по-късно на славянския език за църковен и държавен, а това било акт с огромни последици за България. Започнала да се твори книжнина на старобългарски език и България се превърнала в културен център на славянството. Християнството и славянската писменост спомогнали за образуването на българската народност, като слели в едно хомогенно цяло два различни етнически елемента - славяни и прабългари. И в резултат на това през този период е изградена основата, на която стъпил цар Симеон при издигането на България като най-могъща държава в Източна Европа, като културен център със силно въздействие върху другите славянски държави.

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ ДО КРАЯ НА ХIХ ВЕК

Берлинският договор от 1878 г. разбива националното единство. С разпокъсването на българските земи и оставянето на част от тях под турско робство се създават предпоставки за възникването на национално революционно движение в тях. Положението на българите от Одринска Тракия и Македония е зависещо от изпадналата в стопанска криза Турска империя и от други конкретни причини, които са възникнали след Руско - Турската освободителна война. На Турция е наложен режима на капитулациите, а след 1881 г. западните държави установяват над нея финансов контрол. Търговският баланс на империята е отрицателен. Всичко това се е отразявало отрицателно върху поданиците на Турция. Броят на чифлиците в Македония и Одринска Тракия се е увеличил, за сметка на християнското население.
Тези чифлици, на които са се трудели кесимджии и исполичари се явяват като пречка за развитието на капиталистическите отношения в селското стопанство. От друга страна данъците, плащани от българите, са много високи и непосилни за тях, а освен това са събирани от прекупвачи и то в по-големи размери.
При безправието царящо в Турция, най-много са страдали българите населяващи Македония и Одринска Тракия. След Берлинския договор тези области стават гранични за Турция провинции и там са настанени големи войскови части, които трябвало да се издържат от местното население. Върлували разбойнически банди, които тероризирали населението, а властта не можела да се справи с тях.
Най-голямо зло за българите от тези части на полуострова били турските бежанци от княжеството. Терорът и насилието над българското население го принудили да започне изселване към свободна България. За кратък период от време около 70 000 българи са принудени да се изселят.
Още учредителите на Търновската конституция потърсили средство, с което да запазят народното единство след Берлинския конгрес. Такова средство се оказала Екзархията. Тя и занапред трябвало да бъде спойка на всички българи, независимо къде живеят - дали в освободените или поробените части на страната. Учредителното събрание се стремяло да запази седалището на Екзархията в Цариград и оттам тя да представлява целокупният български народ в княжеството, Източна Румелия, Македония и Одринско. Било решено при екзарха в Цариград да се образува Свети синод, а в София да има само наместник, но Високата порта не разрешила и Синода се образувал в София. На този църковен орган е подчинено духовенството само от Княжеството, а на Екзарха било предоставено да ръководи духовното и училищно дело в Добруджа, Моравско, Одринско и Македония. Сърбия и Румъния, които били православни държави, отказали правото на българската църква да се грижи за българите в техните граници.
Екзархията се явява като една общобългарска институция и олицетворява всички българи. В духовно отношение тя представлява Санстефанска България. По тази причина дейността й е спъвана всячески от турските власти. Екзарх Йосиф с много дипломация започва борба за изпращане на български владици в епархиите с българско население и за признаване на църковно-училищните общини на българите в Македония и Одринска Тракия. Берати за български владици най-напред са извоювани за Охридската и Солунската епархии и то през 1890 год. Това става благодарение на дипломатическите усилия от страна на Стефан Стамболов. През 1894 г. са издадени берати и за Велешка и Неврокопска епархии, а през 1897 г. поради войната между Гърция и Турция са издействани берати и за Битолска, Дебърска и Струмишка епархии. Постепенно Екзарх Йосиф успява да издейства признаването на негови наместници и в останалите осем епархии в Македония и Одринска Тракия, макар те да са били без берати. Освен срещу гръцката Патриаршия, Екзархията трябвало да води борба и срещу сръбските домогвания. За сръбската пропаганда в Македония, в Белград е образувано дружеството "Св. Сава". Към Министерството на външните работи в Белград е създадено специално отделение, което било натоварено да ръководи това дело. Пропагандата се засилила много след сръбско-българската война от 1885 год.
През 1888 г. сърбинът П. Гопчевич издава книгата "Македония и Стара Сърбия", в която се мъчел да докаже, че славянското население там е сръбско. Турските власти са подпомагали сръбските домогвания, като дали право на сръбските агитатори да пътуват из цяла Македония. Те откривали сръбски училища, но за тях нямало деца. Дори са преселвани сръбски семейства. Едновременно с това, сръбската дипломация убедила управляващите в Русия, че вместо Санстефанска България е по-добре да има Велика Сърбия. За това помогнало сменянето на династията в Сърбия. Крал П. Карагеоргиевич бил смятан за русофил, а освен това дъщеря му се омъжила за руски княз и с това сръбският елемент добил надмощие в руския царски двор. От 1900 година нататък, руската официална политика подкрепя Сърбия, дори руските консули в Скопие и Битоля агитирали сред българите, че погрешно се мислели за българи, защото всъщност били сърби.
Българската македонска интелигенция се противопоставила на руската агитация.Оттогава между българи от една страна и руси и сърби от друга страна, избухнал остър конфлиикт. Българското население изнемогвало под непосилния турски режим. В борбата си срещу турци, гърци, гръкомани и албанци, а после и срещу сърби, то се опирало на българската екзархийска община. Екзархията е израз на възраждането и представител на църковното и училищното развитие на българския народ в Македония и Одринска Тракия. Постепенно българите изтръгвали своите манастири, църкви и параклиси от гръцки ръце, а на много места строели нови. В началото на ХХ век българите вече имали седем митрополити, 20 архиерейски наместници и 21 църковни общини. Църквите са били 1180, манастирите - 43, а параклисите - 89.
Основната насока от дейността на Екзархията е и българското училище. След войната от 1877-78 год. образованието е разбито. Интелигенцията емигрира в свободна България. В Македония и Тракия никой не можел да работи като учител без да получи одобрението на гръцките духовни власти, защото на тях било дадено правото да отговарят пред Високата порта за обучението на православните християни в Турската империя. Най-напред Екзархията успяла да спаси от зависимостта на Патриаршията, но те попадат под контрола на турските власти. Въпреки трудностите българската просвета бързо се развила. Преди Балканската война в Македония имало 1255 училища, в които учели 76038 деца, а учителите бил 2080 души. В големите центрове са открити гимназии, а в малките - класни училища. Солунската мъжка гимназия е основана през 1890 год. През 1892 г. там е открита и българска девическа гимназия, като първата учителка в нея е била Царевна Милодинова. По-късно в Солун е открита и търговска гимназия. Като главен просветен център на българите в Тракия се явява Одринската гимназия. Тя е открита през 1891 год., а по-късно там се открива и девическа гимназия. Българските гимназии в Македония и Тракия в навечерието на Балканската война са общо 12. Почти всички младежи завършили тези училища стават учители. Тази млада българска интелигенция поема в свои ръце освободителното дело. По този начин дейността на Екзархията полага основите на българското революционно движение в Македония и Одринска Тракия.
Движението за освобождение и присъединяване към България никога не престанало и борбата на българите продължавала. След като е потушено Кресненското въстание избухват и други въстания, по-слаби или по-силни, по поречието на Струма и в Разлог, в Скопско и др. Организирани били и големи хайдушки дружини, които постоянно действали из тези области. Същевременно в свободните български земи имало многобройна и силна македонска емиграция, която се включила в партийните борби и се издигнала на видни и влиятелни места. В ръцете на преселниците от Македония бил пазара, хлебопроизводството и някои други важни клонове на стопанството на България.
Още през 1888-89 год. Пере Тошев се опитва да постави началото на революционна организация в гр. Солун. Тогава е възникнал и революционен кръжок в българската гимназия "Св. св. Кирил и Методий" в гр. Солун с участието на Гоце Делчев. Началото ан масовата революционна организация е поставено едва на 23.Х.1893 г. от Даме Груев. Като причина за това може да се посочи активизирането на чуждата пропаганда в Македония. С времето се избистрят идейните принципи на македонската револючионна организация. Обединяването с България е разделено на етапи, като първият от тях е извоюването на автономия за Македония. Следващият етап е щял да повтори Съединението от 1885 год.
При развитието на революционната организация се е взел предвид опита на революционерите от възраждането и по-специално на ВРО начело с Васил Левски. Гоце Делчев се включва в революционната борба през 1894 год. и става един от водачите на ВМОРО. Той организира тайните връзки между комитетите, а също и складове по границата на България с Турция, в които се складирали оръжия, боеприпаси, вестници и писма. За да бъдат пренесени в Македония и Одринска Тракия е изградена и специална куриерска служба.
Революционната организация в Одринска Тракия е създадена през 1895 год. от Христо Косев, тогава учител в българската мъжка гимназия в гр. Одрин "Д-р П. Берон". Павел Генадиев пък създава комитет в Свиленград. На Солунският конгрес е изработен Устава и Правилника на БМОРК. Като цел на организацията е посочено извоюването на пълна автономия за Македония и Одринска Тракия, а тя можела да бъде постигната само с усилията на българите от тези две области. Член на организацията можел да бъде всеки, който е българин и при премането му полагал клетва, че ще се бори за свободата на българите от Македония и Одринско. В Устава на БМОРК е посочена целта на организацията и нейния български характер. Въстанието е посочено като най-ефикасно средство за освобождаването на останалите под турско робство българи. Самите БМОРК са се състояли от селски, околийски и окръжни комитети, начело на които стои един Централен комитет. Организирана била и тайна поща и тайна полиция. Революционната мрежа е разширена след конгреса в гр. Солун от 1896 год. За защита на населението и в помощ на БМОРК са създадени чети. Те формирали революционни комитети, пренасяли оръжия и защитавали българското население от разбойнически банди. Четничеството се разраства най-много през 1902-1903 год. Дейността на ВМОРО добива и международна известност. По тази причина в началото на ХХ век в Устава на организацията са внесени корекции. Целта на революционното движение пак останала пълната автономия за Македония и Одринска Тракия, но в борбата вече можели да участват всички недоволни от турския режим жители на тези две области. Независимо от тези поправки ВМОРО остава чисто българска организация.
По същото време в освободените земи на България, бежанците от Македония и Тракия също създават своя организация. Най-напред възникват дружества и комитети, които на 19.III.1895 г. свикват свой конгрес. На него се създава единна организация и се избира ръководен орган в лицето на Върховен македонски комитет, който да ръководи движението на бежанците в България. За председател на ВМК е избран Трайко Китанчев. Първоначално този комитет е бил против въоръжената борба, докато не се използват всички легални средства за извоюване на автономия за българите от Македония и Одринска Тракия. Много скоро ВМК насочва своите усилия към подготовката на въстание. Изпратени са няколко чети в Македония и е вдигнато въстание в Мелнишко, но без резултат.
Своя организация създават и бежанците от Тракия. През 1896 г. в гр. Варна Петър Драгулев, Никола Драгулев, Петко Киряков и др. поставят началото на дружество "Странджа". В началото са издигнати културно-просветни задачи, но по-късно се преминава на революционни позиции, дори са сформирани и изпратени чети в Одринско. Започва изграждането на тайна революционна мрежа в Странджанския край. През 1900 год. ВМК и дружество "Странджа" поради общите си цели се обединяват във ВМОК. Между ВМОК и ВМОРО съществуват съществени различия относно тактиката на революционната борба. ВМОРО приема, че Македония и Одринска Тракия ще се освободят главно с усилията на българите от тези две области, а България според тях щяла да има спомагателна роля. Във ВМОК участвали професионални военни, които реално отчитали, че силите на българите от двете области са недостатъчни срещу турската войска и според тях за освобождението на Македония и Тракия решаваща роля ще има българската армия. Самият Гоце Делчев е имал същите схващания и затова заявявал, че не трябва да се бърза с въстанието, за да може България да се подготви. Съществувал и спор кой да е начело на двете организации. Гоце Делчев и Даме Груев следвайки опита на Васил Левски устояват на натиска и след дълго неразбирателство и дори стълкновения между чети на двете организации, Върховният комитет начело на който застанал Борис Сарафов изпраща свои представители в Централния комитет на ВМОРО и се обявява за негов клон в България.
Българите от Македония и Тракия останали под турско робство не се предават, а се захващат с работа за приближат часа на своето освобождение и обединение с България. Най-напред те започват борба за българското образование и църковно дело под ръководството на Екзархията. Там те извоюват големи успехи и доказват, че областите са български. С развитието на българското образование и просвета, младата българска интелигенция взема в свои ръце борбата за свобода. По този начин за кратко време цялото население на Македония и Одринска Тракия се включва в борбата за присъединяване към свободна България.

ПОЛИТИЧЕСКИ ДВИЖЕНИЯ И ПРОЯВИ ПРЕЗ XVIII И

==========================================

ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК

===========================

От средата на 18 век положението в Турската империя се

променя.Централната власт отслабва и се засилва сепаратизма, което
довежда до анархия и разруха.Започват така наречените "кърджалийски
времена". Българите трябвало с оръжие в ръка да защитават своите имоти
и своя живот.Засилват се политическите движения сред народа ни, като
важно значение за това имат руско-турските войни след 1768 г.
През войните от 1768-1774 г. в България е изпратен полковник
Коразин.Той разпространил възвание за въстание сред българите.То
довежда до силно движение сред тях.По-голямо отражение обаче има
договорът м/у Русия и Турция сключен през 1774 г в Кючук-Кайнарджа.
Според него Русия става покровител на християните в земите на Турция, и
получава правото да построи църква в Цариград.
Вярата на българите в Русия се засилила още повече след мирния
договор в Яш от 1791 г., след който Влашко и Молдава получили своята
полунезависимост.
Тези победни за Русия войни, нанесли удар върху силата и престижа
на Турция и увеличили вярата на българина в скорошното му освобождение.
Политическото пробуждане на българите е стимулирано и от
националноосвободителните движения във Влашко, Молдава, Сърбия и
Гърция.Голяма роля за национално-политическото издигане на българите е
появата на националната ни буржоазия.Политическите идеи на българското
общество през този период не прерастват в цялостни концепции.Те
отразяван неорганизираността на освободителното движение, разчитащо на
чужда помощ.Липсва политическа организация и точен възглед за бъдещето
на България.Освободителната борба не обхваща големи слоеве от
народа.Освен това страната ни се е намирала в центъра на Турската
империя, а "кърджалийските времена" нанасят силен удар върху
стопанския и човешкия потенциал на българите.
Системно са избивани и разорявани всички замогнали се белгари,
които били способни да застанат начело на едно движение.
През този период се засилва хайдутството.
Политическата активност сред българите се засилва и по време на
руско-турските войни.Българите създават въоръжени отряди и действат
заедно с руската армия.След войните много български семейства се
изселват във Влашко.
В началото на XIX век започва най-продължителната руско-турска
война.Тя започва през 1806 г. и завършва 1812 г.Целта на българите е по
време на войната да се уреди българското освобождение.Още преди войната
български първенци от Северна България установяват контакти с руското
разузнаване във Влашко.През 1804 г. Замбин и Николаев са изпратени в
Русия на първата българска дипломатична мисия.Те са приети в Санк
Петербург от Външното министерство, като там предават послание, в което
се предлага българите да бъдат присъединени към руската империя, но
като им се даде автономия.Българските искания са систематизирани в една
"Молба" и изразяват политическите и икономическите възгледи на
- 2 -

българската буржоазия.

В резултат от дейността на Софроний Врачански, във Влашко се
създават български отряди, които през 1811 г. са наречени "Българска
земска войска"
Като отзвук от събитията по време на руско-турската война е и
въстанието от 1815 г. в Самоковец /Странджа планина/, в което
участват около 350 въстаника.
Българите участват и във въстанията на другите балкански народи.Те
се включват масово в отрядите на Кара Георги след избухването на
сръбското въстание от 1804 г., а след 1806г. западните части на
България масово се бунтуват.Създадени са няколко български отряда
ръководени от хайдут Велко, Кондо войвода, Драган Панезоглу, които
подкрепили сръбското въстание.Петър Ичко, българин от Воденско участва
в състава на сръбската делегация при преговорите в Цариград.
Българите участват още по-масово в гръцкото въстание 1821-27 г.През
този период, българската буржоазия е по-укрепнала и се включва в
Гръцката завера.След 1814 г. когато е основана "ФЕЛИКИ ЕТЕРИЯ" , в
голяма част от българските градове, както и в българските колонии във
Влашко и Южна Русия, сред българите се образуват тайни общества, които
подготвят въстание.
През 1821 г., когато започват военните действия на север от
р.Дунав, българите масово се включват във въстанието.Водачите на
гръцката армия начело с Александър ............... отказват да
пренесат войната на юг от Дунава и затова въстанието подготвено в
България не избухва.Турските власти предприели наказателни мерки и
избили хиляди българи, издигнати в стопанско и културно отношение.
По-късно, когато бойните действия се пренесли в Пелопонес, българи
доброволци отново се стичат в гръцките отряди.Някои от тях, като Хаджи
Христо, Ангел Гаци, Кара Георги и др., се издигат и стават видни
военачалници.Сръбската и гръцката революции показват на българите
начините на действие.
Руско-турската война от 1828-29 г.не довежда до освобождението на
Б-я.Тази война има и неблагоприятни последици за българите, защото над
100 000 от тях се изселват в Дунавските княжества и Южна Русия.
Турция през първата половина на XIX век попада под икономическата
зависимост и политическото влияние на Англия и Франция.Засилват се и
противоречията между Великите сили, което ги принуждава да подпишат
Лондонския протокол от 1841 г.Политическите движения сред българите са
подтиквани от силните антитурски движения в Дунавските княжества,
Сърбия, Черна гора и Гърция.Същевременно започват и движенията за
национална църква и новобългарска просвета.
През този период като най-ярък израз на политическите настроения
може да се посочи опитът за въстание в Търновско, наречен Велчова
завера.Тези събития са свързани и са продължение на бунтовническите
действия по време на войната 1828-29 г.След като е подписан
УНКЯРИСКЕЛЕСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР през 1833 г., в България се оформят 2
бунтовнически центъра - Силистренския начело с кап.Мамарчев и
Търновския начело с Велчо Атанасов Джамджията.Към тях се присъединили и
българи от Елена, Трявна, Габрово, Дряново и Г.Оряховица.Те мислели да
организират бунт, който да предизвика намесата на Русия и така да се
стигне до освобождението на Б-я.Като щаб на бъдещото въстание се
оформил Пляковския манастир, чийто игумен Отец Сергий, също бил
посветен в съзаклятието.
- 3 -

Започнала подготовката на въстанието, като Димитър Софиялията

трябвало да вербува бойци в Търновско, Габровско и Еленско, под
предлог, че събира работници за поправката на Варненската крепост.
Чорбаджията Хаджи Йордан Кисьов от гр.Елена, предал съзаклятниците
и ръководителите на бунта били заловени.Този първи опит за
самостоятелно въстание, ръководено от чорбаджии, търговци и занаятчии,
пропаднал.Търновските събития от 1835 г. слагат началото на
самостоятелни български действия вътре в страната или в отделна област,
разчитащи само на силата и възможностите на българите.
След като е ликвидиран бунта в Търново, избухват въстание в Западна
и Северозападна България.Там аграрната реформа не е била приложена и
спахиите заграбили големи участъци земя от селяните.Турските първенци
започнали да преследват селяните, а те започнали да събират оръжие. От
друга страна сръбски агенти подтиквали селяните да въстанат, като им
обещавали сръбска помощ.
В тази обстановка, през 1835 г. 16 села от Нишко се вдигнали на
бунт.Следващата 1836 г. се бунтуват села от Пиротско,Белоградчишко и
Берковско, но били разбити.
През 1837 г. селата от Берковско и Пиротско се вдигат наново, като
организират 2 000 отряд начело с Върбан Панов и Кръстан Нешин.Те са
разбити от Нишкия гарнизон.
След като през 1841 г. според Гюлханския хатишериф земята е дадена
на селяните, турските първенци от Нишкия край, започват погроми сред
българите, с цел да ликвидират водачите на движението.
Българите въстанали на 6.04.1841 г. в с.Каменица.Организиран е 6000
отряд начело с Милое Йованович.Начело на въстанието в Запланско застава
Никола Сръндак, а в Лесковско, воеводата Георги Янкович.В с.Лесоница
въстанали 5000 селянина.Действията на въстаниците се оказали
неорганизирани и разпокъсани.Това улеснило турските войски и те
потушили бунта.Над 240 села били ограбени и опожарени.Хиляди мъже са
избити, а девойките и децата са продадени като роби в Цариград.
След потушаването на бунтовете в Западна Б-я, център на
бълг.освоб.движение станал гр.Браила.Там в началото на 1841 г.е
създадено "Македонско общество".То организира заговор, като си поставя
задача да въоръжи една чета, която да премине в Б-я за да предизвика
въстание.Начело стоели сърбинът Милое Станиславович и българския
капитан Васил х.Вълков.Четата била сформирана и в нея влезли 300
бойци.На 13.07.41 г. те се качили на кораб за да преминат Дунава, но
румънската армия, която била блокирала пристанището открила огън по
тях.Четата е разпръсната.
През 08.41 г. в Браила пристига Г.С.Раковски.Той заедно със Ставри
Георгиу организират българо-гръцки съюз и започват дейност в Дунавските
княжества.Според плана 1000 четника трябвало да преминат в Б-я през II
1842 г. по заледения Дунав.Планът пропаднал защото Раковски и Ставри
Георгиу били арестувани.
Новата организация в Браила действала под ръководството на Андрей
Дешев.Събрани били средства за чета, която да премине на юг от Дунава
при гръцко-турски конфликт.Този опит също пропаднал поради предателство
на Тодор Градинаря от Търново.
Браилските бунтове представляват един опит за общо балканско
действие срещу Турция.
Същевременно във Видинско назрявало въстание.Там земята не е дадена
на селяните, а на мюсюлманите, живеещи във Видин, Лом и Белоградчик.Те

- 4 -

давали земята под много висок наем на българите.Към това узаконено
грабителство трябва да се прибавят многото други данъци, ангарията и
беззаконието.В тези части на Б-я действали и сръбски агенти, които се
надявали при едно българско въстание да уголемят територията на своята
държава.Още през 1847 г. въстанали селата Бойница, Раковица и Грамада.
През 1849 г. Пуйо войвода вдигнал на въстание и 4 видински села.
В началото на 1850 г. се е формирала въстаническа организация,
обхващаща Видинско, Ломско, Белоградчишко и Нишко.В Раковишкия манастир
е проведено тайно събрание, на което е решено да се вдигне въстание на
1 юни 1850 г.За военни ръководители били определени капитан Кръстьо за
Ломско, Игнат за Белоградчишко и Първан Върбанов за Видинско.
Начело на въстанието застанали Цоло Тодоров, Иван Кумин и Петко
Маринов.
На 1.06. капитан Кръстьо с отряд от 1000 въстаници нападнал Лом, но
бил разбит.Подобно се развили действията във Видинско.Най-голяма
активност имат въстаниците в Белоградчишко.Там 10000 българи обсадили
града и 10 дни го държали изолиран.Същевременно турските власти от
другите градове изпратили помощ и въстаниците били разбити.Цялото
българско население на Белоградчик било изклано.Над 200 села са
опустошени.Много младежи и девойки са продадени в робство.
Тези събития накарали Великите сили да се намесят, вследствие на
което господарлъците били ликвидирани.
Селските въстания в Западна и Северозападна Б-я не успели, но
българите събрали ценен опит по отношение на организацията и тактиката
на борбата.Разбрало се, че един стихиен бунт не може да реши проблемите
на българите.
Нова фаза на развитието на бълг.освободително движение настъпва по
време на Кримската война /1853-56 г/.Обстановката бързо се
революционизирала.
Военното руско разузнаване се опитало да насочи българите към
въстание в тила на турските войски.
С тази цел в Цариград е създадено "Тайно общество", в което
участвували Г.С.Раковски и Иван Бацов.Те се заели да организират
комитети в страната, които да подпомагат руското разузнаване и да
подготвят българите за въстание.Раковски постъпил като преводач в
главната квартира на турскат армия в Шумен.Той обиколил Габрово, Русе,
Свищов, Враца и Видин и привлякъл сътрудници в своето дело.Скоро
заговора е разкрит и Раковски, арестуван е откаран към Цариград.По пътя
той избягва от заптиетата, организира малка чета от 12 души и се
отправя към Стара планина.Там разпуска четата и през 1855 г. отива във
Влашко.
След навлизането на руските войски в Дунавските княжества, там се
образува т.н.Букурещки комитет от емигрирали дейци.В него влизали
Константин Чокан, Евлоги Георгиев, Иван Бакалооглу, Никифор Мустаков,
Недялкович и д-р П.Берон.Те преимуноват комитета в ЕПИТРОПИЯ и започват
набирането на българи доброволци.
Със същата задача в Одеса е образувано на 2.02.1854 г. Одеското
българско настоятелство.Начело на него стоелиНик.Хр.Палаузов, Н.Тошков,
Н.Рашеев.
Двете организации развили оживена дейност.В края на 1853 г.е
формиран български доброволчески отряд.Създадена е и широка
разузнавателна мрежа.След обрата във войната, българските отряди били
разпуснати, като дори Одеското настоятелство не е официално признато от
- 5 -
руските власти.
В България хората от Търновско са се разбунтували.Те искали да
формират отряд, но заговорът бил разкрит и провален.
Във Видинско през 1856 г. на 12.05. група въстаници начело с
Димитър Петрович се събрали в с.Влаович, но след предателството на
Хр.Тодорович са разбити.
През 1856 г. избухва в Търновско въстание, начело с дядо Никола.На
15.08.в Лясковския манастир е формирана чета от 27 души.Четат е разбита
при Трявна.
Тези опити и въстания са били изолирани едно от друго, но помогнали
да се оформят първите български организации.
С кримската война приключва един етап на българското освободително
движение - етапа на неорагнизираната и стихийна борба.

НАЦИОНАЛНО - ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ

В края на 60-те и началото на 70-те год. се поставя нов етап на
национално-революционното движение - етапа на организираната борба.

Идеите на революционния демократизъм разпространени от Г.С.Раковски

намират много последователи.Те се включват в легиите и четите през
60-те год., но техния неуспех налага на българското революционно
движение една преоценка на извършеното и предприемане на нови и
конкретни действия, които да доведат до политическо освобождение на
България.

След неуспеха на четата на Х.Димитър и Стефан Караджа, съратниците

на Раковски, дейците от "Българското общество", бившите четници и
легионери се събирали в читалище "Братска любов" в Букурещ, за да
намерят нов път за освобождението на Родината.Постепенно в тях съзряла
идеята за създаването на единна революционна организация, която да
ръководи политическата борба.

В този важен момент на преоценки и търсения се появява Любен

Каравелов.

Той е роден в гр.Копривщица през 1834 г. в заможно семейство.Учи се

в местното килийно училище, а след това в гръцкото училище в
гр.Пловдив.След това помага на баща си в търговията, а по-късно учи
абаджийство в гр.Одрин.Л.Каравелов обикаля по търговия турската империя
в момент, в който българското общество преживява бурен стопански и
културен подем.

Желанието на Каравелов е било да учи във военно училище и затова

той заминава за Русия.Там не успява да постъпи във военно училище и
става слушател в историко-филологическия факултет на Московския
университет.През този период обществото в Русия преживява духовен
подем.Води се борба срещу крепостничеството, а интелигенцията се е
вълнувала от идеите на революционните демократи.

В тази обстановка Каравелов е поддържал връзка с водачите на

славянските комитети Погодин, Аксаков и Ламански.Запознат със техните
идеи, той започва да сътрудничи на славянофилските вестници и списания
"Ден", "Москва", "Голос" и "Московские ведомости".Каравелов се
запознава и с трудовете на революционните демократи.Под влияние на
руската действителност той оформя своя светоглед и израства като
писател и публицист.През руския период от своята дейност, Л.Каравелов
се проявява като просветител, като понякога се подава и на
папславянизма, но често се вълнува и от революционните идеи.Трябва да
се има предвид, че той отива в Русия като оформен патриот.В Русия
общува с всички обществени среди, които според него могат да помогнат
за освобождаването на България.Ето защо понякога го виждаме да се
проявява като краен славянофил, а по-късно и като техен
противник.Идеите на революционерите демократи също го вълнуват, но
техния радикализъм го плаши.

- 2 -

След 10 г. престой в Русия, през 1867 г. в началото на месец III,
Каравелов заминава за Белград, като кореспондент на славянофилския
вестник "Голос".Там го привличат борбите на българите, както и идеите
на граф Игнатиев за създаването на Югославянска държава.

По време на едногодишния си престой в Белград, Каравелов се

сближава с освободителното движение.Под влияние на Г.С.Раковски, той
основава Български комитет в Белград, като подготвя планове за
освобождението на България, чрез изпращане на чети от сръбска територия
след избухване на очаквания сръбско-турски конфликт.Плановете му на
успяват и след като е изгонен от Сърбия, Каравелов се установява в Нови
Сад.Там е заподозрян като съучастник в убийството на княз М.Обренович и
е затворен в Будапещенския затвор.В Сърбия и Австрия продължава да се
оформя мирогледа му.Тогава окончателно кристализират и възгледите му за
Югославска федерация.Запознава се с идеите на Европейското Просвещение
и либерализма.Чете Бкл, Джон Дрепер, Огюст Конг, Дарвин, Токвил.Под
тяхно влияние избистря и своите възгледи.През този период Каравелов
остава привърженик на възгледите, че просветата е главен фактор на
обществения прогрес.

За идейното му съзряване важна роля играе престоят му в

Будапещенския затвор.Вече илюзиите относно руския царизъм и сръбската
династия са отхвърлени и Каравелов подхваща идеята за освобождение,
като то трябвало да мине през просветата, националното обединение и
сраженията с турските потисници и гръцките фанариоти.С тези идеи той се
появява сред българските емигранти в Букурещ през есента на 1869 г.Там
"Добродетелната дружина" го кани да редактира техния вестник
"Отечество", но много скоро Каравелов го напуска, защото възгледите им
се разминават.От тук нататък той посвещава своя ум, политически и
публицистичен опит на българската революция.

На 7.XI.1863 г. Л.Каравелов започва да издава в-к "Свобода".Около

редакцията на вестника се формирала група от революционни дейци, от
които в края на 1869 г. е съставен БРЦК в Букурещ.Начело на комитета
застават Любен Каравелов и част от представителите на ТБЦК начело с
Д.Ценович.Този комитет е естествено продължение на Тайния комитет и на
четническите идеи на Г.С.Раковски.В него са слети двете течения на
революционното движение и по този начин се създава единен център на
националната борба.

През началния си етап, БРЦК се развива под идеите на Л.Каравелов,

пропагандирани на страниците на вестник "Свобода".Чрез вестника,
Каравелов отхвърля дуалистичните идеи и реформистки опити на ТБЦК и
постепенно налага идеята, че революцията е единственото средство за
освобождаването на България.Трябва да поясним, че каравелов вижда
революцията като част от освободителното общобалканско действие и
сътрудничество с балканските ни съседи е гаранция за успеха на
българите.

Идеите на Каравелов през този период постоянно еволюират.В

програмата на БРЦК от 1.VIII.70 г. той е определил двата неприятеля на
българите - турците и гръцкото духовенство.Също така в нея е предвидено
да се създаде Южнославянска федерация, от типа на Швейцария.Свободата

- 3 -

според Каравелов трябва да се извоюва с "пушка, сабя, пищов, кой с
каквото може и каквото има".Тази цел той смята, че може да бъде
постигната чрез създаването на широка народна организация и
съгласуването на българската революция с освободителното дело на
другите балкански народи.

Тези идеи показват последователността в идейната еволюция на

Л.Каравелов, което е типично за либералното революционно течение.Може
да се каже, че тези колебания определят и линията на поведение на
БРЦК.В резултат на това комитетът не предприема радикални практически
действия, като изключим преговорите със сръбската династия за
съгласувано въстание в Босна и Херцеговина, и в България, но само при
война между Сърбия и Турция.

БРЦК и председателят му Л.Каравелов, през този период предимно

пропагандирали идеите за въоръжено въстание.Те все още не са достигнали
до извода, че българското революционно движение трябва да бъде
самостоятелно и необвързано с външни сили.При тях българското въстание
е в зависимост от общото балканско действие.Всичко това сковавало
дейността на БРЦК и бързо довело до политическото разграничаване на
неговите привърженици.Тези които изстрадали неуспехите на четническия
период и разбрали, че политическите комбинации са безсмислени при
набиращия сила балкански национализъм, постепенно се отделили от
комитета, и потърсили по-радикални средства за решаването на българския
въпрос.Начело на тях застанал Васил Левски.Те пренесли подготовката на
въстанието вътре в българските земи и оформили втори идеен и
организационен център на революционното движение - ВРО.

През този период, обхващащ края на 60-те и началото на 70-те години

се организира БРЦК в Букурещ, начело с Л.Каравелов.Този комитет все още
не е преоценил напълно идеите на Г.С.Раковски и се опитва да свърже
българското въстание с борбата на другите балкански народи.Неговата
политическа дейност е предимно пропагандиране на революционните идеи и
това довежда до отделянето на радикално настроените революционери
начело с В.Левски, и създаване на ВРО.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА /1878-79Г.

===============================================

През Възраждането, българите бележат голям напредък.Развиват

просветата, водят борба за национална църква и за политическо
освобождение.Те израстват над поробителя в своите културни достижения и
в образованието си.След Априлското въстание, ситуацията на Балканите
коренно се променя.Великите сили са принудени да оставят Русия да води
война с Турция, вследствие на което е възстановена българската държава.
Преди обявяването на войната, в края на 1876 г. е създадена "Канцелария
за гражданско управление на освободените зад Дунава земи", като с това
се цели да се подчертае освободителния характер на войната.Начело на
тази канцелария е назначен княз Черкаски.Неговата задача е била да
подготви хора за административното управление в Б-я.По негова молба,
Одеското настоятелство му изпраща списъци на българите, които можело да
бъдат използвани от русите като сътрудници и съответно списъци на
неблагонадеждните.Княз Черкаски привлича на работа в канцеларията 80
офицера, които трябва да заемат постове на губернатори, окръжни
управители, полицейски началници и др.
Като помощници на Черкаски работят Сергей Лукиянов, Д.Анунчин,
ген.М.Домонтович.Привлечени са и българите Найден Геров, Марин Дринов,
Тодор Икономов, Хр.Стоянов и др.
Гражданската канцелария изучавала бита и проявите на българите,
проектирала се формата на бъдещото управление на България, набирали се
кадри за управлението на страната ни, измежду заможните и образовани
среди на българите в Русия.
Княз Черкаски създал 4 отдела - административен, правосъдие,
просвещение и финансов.Този етап можем да го наречем подготвителен и се
обособява като Първи етап от Временното руско управление.Втория етап
започва с навлизането на руските войски на българска територия и
завършва с прекратяването на военните действия.
Извършва се административното делене на България - 8 губернии и 56
окръга.За губернатори са назначавани висши руски офицери, а
вицегубернаторите са българи.На 16 юли 1877 г. за губернатор на
Свищовска губерния е обявен Н.Геров, а вицегубернатор Марко Балабанов.
Канцеларията отделя голямо внимание при изграждането на местната власт.
Формират се и полицейска стража и въоръжени караули, които да пазят
населението от турските банди.Взети за мерки за разоръжаването на
мюсюлманите.
Гражданската канцелария полага голяма грижа и за българите бежанци
от Южна България.
Правят се промени и в данъчната система, като вместо "десятък" е
въведен поземлен данък.
В деня на подписването на Сан Стефанския мирен договор, княз
Черкаски умира.За главен комисар е назначен княз Дондуков - Корсаков.
Той създава Централно управление, което всъщност е руското окупационно
правителство.
С подписването на мирния договор започва Третия етап на ВРУ.
През този мирен етап задачата му е била да управлява до
изработването на основния закон на страната и до избора на княз.
ВРУ въвежда задължителна военна служба за мъжете м/у 20 и 30 години.
Армията на България около 31 000 войника е била оборудвана от руската
армия.На 8.VII в София е открито Военно училище.Изградена е и
българската полиция, като се гледало в нея да постъпват предимно бивши
опълченци.
- 2 -

По предложение на М.Дринов е извършена и реформа в образованието.

Училищата са поставени на еднакви основи и под единно управление.
Въведено е светското образование на говорим български език, като
началното образование е било задължително и безплатно.
Първоначално, Централното управление заседавало в Пловдив, но след
Берлинския к-с се премества в столицата на България - София.След
Берлинския конгрес започва преминаването на административното
управление в български ръце, защото според решенията на конгреса
руската администрация можела да продължи само 9 месеца.
Особено внимание се отделя на Източна Румелия.Организира се
административното управление и войската.
Много важен момент от ВРУ е изработването на Органическия устав.
Неговата разработка е направена от комисия, начело със Сергей Лукиянов.
Съдилищата са установени като независими от изпълнителната власт и в
ограничен размер е въведен избора.
Проекта за конституция по искане на руското правителство, трябвало
да бъде съобразен с местните условия и с желанието на българите.Формата
на управление, на която се спряло руското правителство била
конституционна монархия.
След изработването на Органическия устав, Той е изпратен в руското
Външно министерство за съгласуване.От там го връщат с препоръка да се
увеличи властта на народните представители, да се осигури единството на
българската църква и конституцията да бъде по-демократична от
Органическия устав на Източна Румелия.Проекта, след като е поправен е
върнат в Б-я и веднага е пристъпено към организирането на Учредителното
събрание.
В него имало представители от Мизия, Тракия и Македония.Общия им
брой е 229 народни представители, като 92 са избрани от народа, 116 са
участвали "по право" и 21 са назначени от Имперския комисариат.
Учредителното събрание не започва веднага работа, защото се
разглежда въпроса за българските земи и население, останали под турско
робство.След намесата на княз Дондуков-Корсаков, противоречията между
депутатите са преодолени и те започват работата за която са избрани.
Най=напред е избрана 15 членна комисия, която на 21.III.1879 г.
представя рапорт за основните начала на конституцията, като в него се
предвиждало редица ограничения от рода на избирателен ценз, двустепенни
избори и двукамарен парламент.За тези ограничения настояват Константин
Стоилов, Григор Начович, Димитър Грегов и др., които са наречени
консерватори.Противниците им либерали са ръководени от П.Р.Славейков,
Ст.Стамболов, Драган Цанков и др.Те са се обявили за широки пълномощия
на депутатите и за еднокамарен парламент.Като мнозинство, либералите
вземат връх и налагат своите разбирания при изработването на
конституцията.Тя е приета на 16.IV.1879 г. в гр.Търново.Според нея
Българското княжество е конституционна монархия с умерено либерално
управление.Законите са изработвани от Народното събрание, но влизат в
сила, след като княза ги одобри.Князът е главнокомандващ на войската и
държавен глава.Народното събрание, като основен орган на властта,
можело да бъде Обикновено и Велико, като първото приема бюджета,
законите, данъците, контролира правителството и др., а второто може да
се свиква при промени в конституцията, избор на княз или регенство и
промяна на държавните граници.
Търновската конституция гарантирала демократичните права на
гражданите.В нея било решено да има пълно равенство, да не допускат
- 3 -

съсловия и привилегии да не се дават на никого.Робство в България не

съществувало.Гарантирала се пълна свобода на мисълта, словото, печата и
съвестта.Цензура не се допускала.Първоначалното образование било
задължително и безплатно.Гарантирала се свободата на личността,
жилището, труда и имота на българите.
Народното събрание се е състояло от една камара народни
представители, избрани пряко от народа.Избирател е бил всеки гражданин
на Княжество Б-я, който е навършил 21 години.Всеки гражданин, навършил
30 години можел да бъде избран за депутат.
На 17.IV.1879 г. е открито първото Велико Народно събрание.Целта
му е била една - избор на български княз.Според решението на Берлинския
конгрес, княз на Б-я не можел да бъде член на властващите династии на
Великите сили.Председателят на Великото народно събрание Антим I
открива дебатите.Митрополит Климент взел думата и споменал кандидатите
принц Рейс, принц Валдемар Датски, а след това предложил за български
княз, Александър Батемберг, който бил препоръчан от руския цар
Александър II.Всички депутати подкрепили това предложение и за
български княз е провъзгласен Батемберг, под името Александър I.
Българският княз, намиращ се в Берлин, заминал за Русия, където се
представил на императора.След това направил обиколка на европейските
дворове.Представил се и на султана в Цариград.От там заминал за
България.На 26 юни той се явил във Великото народно събрание и положил
установената в конституцията клетва, след което закрил
събранието.Няколко дни по-късно князът се установил в столицата София и
поел управлението на страната от Дондуков-Корсаков, който към 20 юли
заедно с окупационното правителство заминал за Русия.
През юли 1879 г. княз Ал.I Батемберг назначава първото българско
правителство с министър председател Тодор Бурмов.Това е консервативно
правителство, въпреки численото надмощие на либералите в парламента.
В България настъпват политически, административни и стопански
промени, които са узаконени с приемането на Търновската конституция.Тя
дава тласък в развитието на капитализма в Б-я, като осигурява законова
основа за това.България тръгва по пътя на своето самостоятелно развитие
и заема мястото си сред европейските държави.

НАРОДНАТА СЪПРОТИВА СРЕЩУ РЕШЕНИЯТА НА БЕРЛИНСКИЯ КОНГРЕС

==========================================================

Руската дипломация сключва Санстефанския мирен договор като

прелиминарен.С него тя иска да си осигури пространство за отстъпление,
когато с другите Велики сили започне да обсъжда мира с Турция.
От страна на Англия и А-У има недоволство от образуването на голяма
славянска държава на Балканите.С договора в Сан Стефано, Русия нарушава
Райхщадското споразумение.
В самата Русия също има опозиция.Граф Шувелов, който е посланик в
Лондон, смята че максимализма по отношение на освободените територии на
Балканите, може да въведе Русия в изолация, която да обезмисли съюза на
Тримата императори.Ето защо руската дипломация приема идеята за нов,
компромисен договор.
Следват разговори между граф Шувалов и английския външен министър
Робърт Солзбъри, като се постигат споразумения по англо-руските
противоречия в договора.
Русия приема срещу присъединяването към нея на Бесарабия, Карс и
Батуми, а също и териториалните придобивки на Сърбия и Черна гора, на
Б-я да бъде намалена територията.Било решено Б-я да се раздели на 2
автономни области.Споразумението е сключено на 18.V.1878 г.
Великите сили са се опасявали от една голяма Б-я в близост до
проливите и Средиземно море.Това не са желаели и съседите на Б-я,
защото са щели да бъдат доста по-малки от нея по територия и по
население.
На Берлинския конгрес, свикан на 1.XII.1878 г. договорът от Сан
Стефано е ревизиран.
От северна Б-я плюс Софийския санджак е образувано трибутерно,
васално на султана княжество, обхващащо 63752 кв.км. и с 2 007 919 души
население.
Южна Б-я без Софийския санджак е обявена за автономна провинция на
империята под името Източна Румелия.Цяла Македония и Одринска Тракия са
върнати на Турция.
На Румъния е дадена Северна Добруджа, а Сърбия получава ....... км2
български територии заедно с Пирот и Враня.
Извън границите на Б-я са останали повече от 150000 км2 площ с
население повече от 2 500 000 българи.Според Берлинския договор,
княжество Б-я наследява всички конвенции и договори, които Турция е
сключила с другите страни.
Междувременно народът започва борба срещу решенията на Берлинския
конгрес.Руският имперски комисар е затрупан с петиции, с които се е
протестирало срещу разделението на Б-я.Част от българите се изселват от
земите оставени под турско робство.
Българите се включват в борбата срещу турските банди на Сенклер,
които инсценирали бунт на мюсюлманите в Родопите.Особено голяма помощ
на руските войски е оказал капитан Петко Киряков със своята чета.
Още при първите съобщения за ревизия на Сан Стефанския мирен договор
в Южна Б-я започва да се говори за въоръжена съпротива, ако се реши
тази област да се върне към Турция.
Руските военни части поощрявали и подпомагали военната подготовка на
населението.Създадени били гимнастически дружества, в които цялото
мъжко население преминало военна подготовка.Първото гимнастическо
дружество се е казвало Орел и е създадено в Пловдив.Руското командване
- 2 -

отпуснало 50 000 пушки за въоръжаването на българското население.По

този начин българите за кратък срок са се подготвили да дадат отпор на
опитите турски войски да влязат в Източна Румелия.
Според Берлинския договор Македония и Одринска Тракия останали в
пределите на Турция.Положението на българите в тези земи особено много
се влошило.Преследването на българи, особено в Македония, се е
поощрявало от турското правителство, с цел те да бъдат прогонени и
турският елемент там да стане преобладаващ.
Активна дейност в насоката за присъединяване на останалите под
турско робство български земи развиват комитетите "Единство".Първият от
тях е основан в Търново.В него са членували Христо Караминков,
Л.Каравелов, Ст.Стамболов и др. родолюбци.По тяхна инициатива подобни
комитети покриват цялото княжество.За централен комитет в Б-я е обявен
Софийския.В Източна Румелия също са организирани такива комитети.Начело
на тях застава Централния Тракийски комитет от гр.Пловдив.Негов
председател е екзарх Йосиф I.
Комитетите подготвяли въстание в Македония под прикритието, че
събирали помощи за пострадалите от турския терор българи.Главна роля
при подготовката играели комитетите в София и Горна Джумая.
Според плана на Софийския комитет чети от Княжеството трябвало да
влязат в Македония, да се съединят с четите, които действали там от
по-рано и да вдигнат народа на въстание.Начело на четите организирани в
Княжеството са поставени Адам Калмиков и Лудвиг Войткевич.Водач на
четите в Македония бил Стоян войвода, а за началник щаб на въстаниците
е назначен Димитър Попгеоргиев.
В края на IX.1878 г. една чета под командването на Войткевич
направила опит да проникне в Македония, но била разбита на границата.
Няколко дни по-късно чета под командването на Калмиков проникнала до
Мелнишко и се съединила с четите на Стоян войвода.Селяните от селата
Кресна, Влахи, Ощава и Сърбиново се вдигнали на въстание.
Българите нападнали турски гарнизон в Кресна и го разбили.Въстанието
обхванало целия Мелнишки окръг.В началото на XI избухва въстание и в
Разложко.Започват сражения с турците в разложката котловина и са
освободени Разлог и Банско.
Постепенно между щаба на въстаниците начело с Д.Попгеоргиев и
Софийския комитет "Единство" възникват противоречия.Въстаниците смятали
бавно да разширяват бойните действия като се провежда добра подготовка
сред населението.
Софийския комитет настоявал борбата да се води с чети, на много
места едновременно, за да се създаде впечатление за въстание с големи
размери.
През пролетта на 1879 г. въстанието продължава чрез четнически
акции.Силите на въстаниците се оказват недостатъчни и на 25.V.
митрополит Натанаил разпуска четите.те отстъпват в Б-я, а заедно с тях
границата преминават над 30 000 бежанци.
Кресненско-Разложкото въстание е продължение на борбата на
българския народ срещу турското робство.Чрез него се показва желанието
на българите от всички части на Балканския полуостров да живеят в една
свободна обединена България.
То е един знак, че борбите ще бъдат продължени докато не се постигне
победа.

БЪЛГАРИЯ ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА НАРОДНАТА ПАРТИЯ

=============================================

В края на XIX век начело на България застава д-р Константин

Стоилов.Той идва на власт след свалянето на Стамболов.
През управлението на Народнолибералната партия са погазени
гражданските права на населението, много партии са забранени, а техните
лидери са в емиграция.Скъсани са и дипломатическите отношения с Русия.
Същевременно Ст.Стамболов е полагал много грижи за младата българска
индустрия.
Задачата на К.Стоилов е била да умиротвори обстановката в страната
като въведе конституционно управление.Неговото правителство идва на
власт на 19.V.1894 г.Срещу себе си то има силен противник в лицето на
Народнолибералната партия.Ето защо д-р Стоилов се заел да създаде
партия, която да го подкрепя, защото без нейната опора много лесно щял
да бъде отстранен от власт.Сформирането на новата партия, която се
нарекла "Народна" продължило около половин година. На 3.VII.1894 г. се
състояло събрание, в което участвали търговци, предприемачи,
интелигенти, банкери и др., като на него се слага началото на народната
партия.Начело на нея застанал д-р К.Стоилов, възпитаник на Робърт колеж
и завършил юридическото си образование в немски и френски университети.
Той е бил политически секретар на княз А.Батемберг, а след това
известно време е участвувал в управлението на Ст.Стамболов като
министър.
Стъпка към формирането на нова партия са направили и бившите
съединисти на Източна Румелия.На 12.VI. 1894 г. те основават свой клуб
в Пловдив.Начело на него стоят М.Маджаров, К.Величков, Ив.Гешов и др.
При изборите за VIII ОНС проведени на 11.09.1894 г. става
преориентация на политическите сили.
К.Стоилов за да привлече бившите съединисти от Пловдив, включва в
своя кабинет К.Величков.През X депутатите на Пловдив дават подкрепата
си на К.Стоилов.Към тях се присъединили и бившите консерватори, както и
някои от привържениците на Драган Цанков.На 5.XI.1894 г. 72 депутати се
обявяват за членове на Народната партия.
Вестникът на Народната партия се наричал "Мир".
Тази партия се изявява в своето съществуване като представител на
най-богатите слоеве на българското общество.Нейни членове са банкери,
богати търговци, акционери, членове на управителни съвети, на
застрахователни дружества и др.В тази партия влизат и писатели,
публицисти, адвокати, лекари и др., които са сред българския
интелектуален елит и са оформели нейната идеология.В нейната
политическа платформа се декларира вярност и преданост към княза и
династията.Народната партия е работела за икономическото развитие на
страната чрез покровителство на местната индустрия, промишленост и
земеделие.
По своята външнополитическа ориентация Народната партия е умерена
русофилска формация.Тази партия се оформя като една от
най-авторитетните и последователни политически сили в страната.
След изборите за VIII ОНС политическия живот в България започва да
се нормализира.Гласува се амнистия и в страната се завръщат Драган
Цанков и други политически емигранти.П.Каравелов е пуснат от
затвора.Различните партии започнали своята дейност.
През 1896 г. се формира Демократическата Народна партия начело с
П.Каравелов.Около 1899 г.групата около Драган Цанков и Стоян Денев
образува Прогресивнолибералната партия.Течението на д-р В.Радославов се
оформя като Либерална партия.Премахната е цензурата.Опозицията имала
възможност за свободна изява в печата и в Народното събрание.Различни
комисии започват разследване по нарушенията на законите през
управлението на Ст.Стамболов.Всички тези изменения са положителни, но
отрицателните порядки са останали и сега.Опорочавали се изборите чрез
присъствие на войскови части до пунктовете за гласуване, отново са
правени опити за ограничаване на печата и др.
Тогава стават и няколко политически убийства.Тяхна жертва стават
Ст.Стамболов и по погрешка Алеко Константинов.Слага се началото на
традицията, управляващата партия задължително да печели изборите.Това
засилва политическото присъствие на княза и създава възможност за все
по-голяма намеса на Фердинанд в живота на страната.
Правителството на д-р К.Стоилов провело редица мероприятия за
закрила на българската индустрия.При него са покровителствани всички
индустриални предприятия с вложен капитал над 25 000 лв. и с повече от
20 работника.Те били освобождавани от данък сгради и данък занятие,
имали право на безмитен внос на необходимите машини и суровини, по
железниците на страната тарифата за тях била намалена с 35%.При
държавни търгове са предпочитани български предприятия.На българските
предприемачи давали право на концесии за производство в даден район.
Приета е и голяма програма за строеж на Ж.П.линии.Тя предвиждала
построяването на Ж.П.линиите:Роман-Плевен; Русе-Търново-Балкан -
Южнобългарски Ж.П.линии;Ловеч-Централна линия; Габрово-Севлиево -
Централна линия; Сливен - ......;Мездра-Враца-Видин;Свищов -Градище;
Пловдив - Карлово;Клонове до Силистра, Тутракан, Никопол, Оряхово, Лом
и Добрич.При управлението на Народната партия Ж.П.линиите нарастват от
479 км на 1002 км.В селското стопанство е премахнат десятъка върху
земеделските произведения.Въведен бил поземления данък.Той разчиствал
пътя за разширяване на парично - стоковите и капиталистически отношения
в земеделието.Премахнат е и данъкът върху свинете, който останал още от
турско робство, а данъкът върху овцете и козите е значително
намален.Тези промени целели да се създадат благоприятни условия за
развиващото се земеделие и да се образува един здрав слой от заможни
селяни.
През 1897 г. българското правителство сключва договор с А-У, а по -
късно и с другите държави, с които успяло да повиши митата на внасяните
индустриални стоки от 10,5% на 14%.По този начин и българската
индустрия е предпазвана от конкуренцията на западните фабрични
стоки.Създадени са и 34 акционерни дружества с капитал 21 131 120 лв.
Правителството на К.Стоилов се опитало да помири страната ни с
Русия.Това е основна точка на външнополитическата програма на кабинета.
Това се е налагало от изискванията на политическия момент и от
умереното русофилство на Народната партия.Първата крачка към помирение
е направена по повод смъртта на Александър III и възцаряването на
Николай II.Княз Фердинанд и К.Стоилов изпращат съболезнователни
телеграми на новия император.След дълги колебания от Русия отговарят,
че приемат изказаните чувства.
В края на 1894 г. в правителството на К.Стоилов са назначени
М.Маджаров и д-р Минчович, които засилили русофилските позиции.
През VI.1895 г.българска делегация начело с митрополит Климент
посещава Русия и поднася венец на гроба на император Александър III. Тя
се среща с руското правителство и с цар Николай II.
Започнали преговори м/у правителството на Русия , княз Фердинанд и
българското правителство, на които е постигната основата за
възстановяване на дипломатическите отношения.Те са възстановени едва
след като българският престонаследник преминал в източноправославната
вяра.На 2.II.1896 г. екзарх Йосиф го миропомазал, а ген.Голенишчев е
представлявал кръстника Николай II на самата церемония.След този акт
княз Фердинанд е признат от Великите сили.Голяма част от офицерите
русофили, които емигрирали в Русия след контрапреврата ръководен от
Ст.Стамболов се завърнали в България.
Правителството на К.Стоилов вече имало възможност да активизира и
своята балканска политика.В тази насока го подпомага въстанието на о-в
Крит и гръцко-турската война.Сключен е договор между България и Сърбия
на 19.II.1897 г., според който при усложнения в европейската част на
Турция, всяка от договарящите се страни не може да предприема
самостоятелни действия.Сключен е и търговски договор.Сръбският крал
Александър направил посещение в България през II.97 г.Правителството на
К.Стоилов продължило политиката заложена от Ст.Стамболов по отношение
на Македония и Тракия.То използвало войната м/у Турция и Гърция, и
издействало ............ за български владици в Битоля, Дебър и
Струмица, а в градовете Солун, Битоля и Скопие са открити български
търговски представителства.С този акт турското правителство призна, че
Македония е населена с българи.
Същевременно правителството на К.Стоилов имало проблеми.Либералната
партия на В.Радославов излязла в опозиция, недоволна от подобряването
на българо-руските отношения.Между самите дейци на Народната партия
съществували някои разногласия, които се дължали на разнородния им
състав.Княз Фердинанд също се намесил, желаейки да се наложи в
управлението на Б-я.Към тези проблеми се прибавила и слабата и
неплодородна реколта 1897-98 г., което довело до намаляване на
данъчните постъпления.
Краят на правителството дошъл със строежа на Ж.П. линията Саранбей
- Пловдив - Нова Загора.Тя трябвало да дублира Хиршовата железница и да
насочва българския трафик към Бургас.Лендербанк, която трябвало да
кредитира строителството забавила вноските, защото била заинтересована
от Хиршовата железница.Това принудило българския кабинет да започне
преговори с Компанията на източните железници, за да откупи правото за
експлоатация на Ж.П.линията.Според договореностите Б-я трябвало да
заплати 24 850 863 лв.
Тази спогодба била много неизгодна за Б-я, а освен това трябвало в
3 дневен срок да се одобри от парламента и щяла да влезе в сила само
след съгласието на султана.Парламента гласувал спогодбата, но султанът
не е одобрил.Това било много силен удар върху правителството на
Народната партия и К.Стоилов на 1.I.1899 г. подал оставката на
кабинета.
През времето на своето управление,Народната партия успява да даде
тласък на българското стопанство и то започва своето развитие с
ускорени темпове.Законите за митата и търговските договори защитавали
младата българска индустрия от чуждата конкуренция.Правителството на
К.Стоилов успяло да извоюва на дипломатическото поле признаването на
княз Фердинанд.След тази голяма победа, то можело спокойно да водисвоята политика за подобряване на положението на българите в Македония
и Тракия.Със своето управление тази партия е допринесла много за
просперитета на българската държава.

ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКО И ПОЛИТИЧЕСКО
=====================================
РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ 1885 Г. ДО КРАЯ НА 19 ВЕК.
==================================================

За съвсем кратко време българския народ успява да направи част от

своето национално обединение.Победата в сръбско-българската война
осигурява признаването на Съединението на Княжество България с Източна
Румелия.През времето на войната, а и след нея положението в Б-я рязко
се влошило.Направените реквизиции легнали върху селяните и довели до
разорението на част от тях.Стопанският живот в страната се разстроил,
защото войната погълнала големи парични средства и материали.Тяхното
възстановяване, както и нарастналите нужди на държавата се компенсирало
с увеличение на данъците.Това влошаване на положението довело до широко
недоволство сред дребната буржоазия.Сред част от едрата буржоазия също
имало недоволство, но то било на политическа основа и е насочено срещу
политиката на правителството на П.Каравелов.
Съединението е извършено без съгласието на Русия и води след себе
си влошаване на руско-българските отношения.Друга причина, поради която
не одобрявали действията на правителството е отстъпването на
Кърджалийска околия и тъмръшките села на Турция по Цариградския
договор.
След приключването на сръбско-българската война, става прегрупиране
на политическите сили в Б-я.Те се разделят на русофили и русофоби.
Либералите на Драган Цанков и Народната партия от Източна Румелия
образуват силна русофилска формация.Техни симпатизанти са и много
български офицери, недоволни от антируската политика на княз
Ал.Батемберг.Русофилите чрез вестниците "Светлина" и "Съединение"
подемат борба за свалянето на правителството.Те заявяват, че главен
виновник за разваляне отношенията с Русия е българския княз.
Едновременно с русофилите се оформят и русофобите.Начело на тях
застават Захари Стоянов и Димитър Петков.В тази политическа формация
всели участие дейците осъществили съединението, членовете на
либералната партия от Южна България, както и привържениците на Васил
Радославов.Русофобите изразявали интересите на тази част от българите,
които били свързани икономически със западноевропейския капитал.Ето
защо, те се обявили против руското политическо влияние в Б-я и намесата
на Русия във вътрешните работи на страната ни.Те стояли твърдо зад
княза и за против неговото сваляне от престола.Немалко офицери също
могат да се причислят към тях, защото те по един или друг начин са
свързали себе си със съдбата на княз Батемберг и България.
Заедно с тези два крайни лагера се оформя и умерено течение, начело
на което стои П.Каравелов.В себе си то обединява основната маса на
старата либерална партия и представлява интересите на дребната градска
буржоазия, и на голяма част от интелигенцията.Това течение не било
против Русия, но не желаело тя да се меси в работите на България.В този
момент към хората на П.Каравелов гравитирал и председателят на
Народното събрание Стефан Стамболов.
При това политическо състояние на Б-я, през 1886 г. месец V се
провеждат избори за народни представители в Южна Б-я.Изборите са
проведени с насилие над русофилите от страна на полицията, начело на
която стоял д-р В.Радославов.Въпреки терора русофилите спечелили
известен брой депутатски места и в Народното събрание групата им се
вляла сред хората на Драган Цанков.Същевременно се засилил натискът от страна на Русия, която смятала, че с отстраняването на княз Ал.I
Батемберг от българския престол нейното влияние в Б-я ще се засили и
укрепи.При тези обстоятелства офицери русофили със съдействието на
руския военен аташе в София полковник Сахаров организирали военен
заговор с цел да свалят княз Ал.Батемберг от престола.Начело на
заговорниците застават Груев, Бендерев и Радко Димитров.Тези офицери не
счели за нужно при детронирането на княза да привлекат и провинциалните
гарнизони, като направили изключение само за офицерите от Струмския
полк.Поради тази причина те останали една малобройна група, която не
счела за необходимо да си осигури дори подкрепата на някоя политическа
партия.Превратът е извършен на 8 срещу 9 VIII.Князът е арестуван и
принуден да подпише прокламация, според която се отказва от
престола.Той е отведен под конвой до пристанището Оряхово на р.Дунав и
качен на параходчето "Голубчик", от където е изпратен в руското
пристанище Рени.Оттам Ал.Батемберг заминава за Германия.
офицерите извършили преврата обявили образуването на коалиционно
правителство, в което включили лидери от всички партии, без дори да се
допитат до тях.Това правителство не могло да се организира, защото
противоречията между политиците били непреодолими.След този неуспех те
съставят правителство начело с митрополит Климент от русофилски
настроени политици.Същевременно в страната гарнизоните командвани от
верни на княз Батемберг офицери, отказват да положат клетва пред новото
правителство.При тази ситуация, единственият който имал законна власт в
страната се оказал Стефан Стамболов като председател на Народното
събрание.На 11.VIII. той поема инициативата в свои ръце и
разпространява декларация, в която се иска оттеглянето на
правителството на превратаджиите.Започва контрапреврат, осъществен от
голяма част от Южнобългарските войски начело със Сава Муткуров.
Междувременно на 12.VIII. в София е сформирано ново правителство с
министър председател П.Каравелов, което имало за цел да успокои
обстановката в страната.На 16.VIII. войските на С.Муткуров стигнали до
подстъпите на столицата и Ст.Стамболов обявил, че не признава
правителството на П.Каравелов.Било обявено княжеско наместничество, в
което влизали Ст.Стамболов,П.Р.Славейков и д-р Г.Стренски и
образуването на ново правителство под председателството на д-р
В.Радославов.Стамболов изпраща телеграма до княз Батемберг, с която го
поканил да се върне в България.Организаторите на преврата били
принудени да се спасяват, като някои от тях избягали в Русия, а други в
Турция.
Княз Александър I получил телеграмата, но разбирал, че без
съгласието на Русия не може да остане в България.Ето защо, веднага след
пристигането си в Русе на 17.VIII., той изпратил телеграма, с която
помолил руския император да даде съгласието си за оставането му на
българския престол.След това заедно със Ст.Стамболов, заминал за
гр.София, като минал през Ст.Загора и Пловдив.На път за столицата се
получил и отрицателния отговор на руския цар.при този акт руската
дипломация си осигурила подкрепата на Германия.При това положение княз
Батемберг съставил на 25.VIII. регентски съвет, в който влизали
Ст.Стамболов,П.Каравелов и Сава Муткуров, след което абдикирал.
ОНС взело решение за свикване на ВНС и избор на нов княз.Взето е и
решение да се отпусне помощ на княза от 100 000 лв., и да се откупят
имотите му.Начело на правителството е В.Радославов.Неговият министър на
финансите Иван Евстатиев Гешов направил проект за държавен заем под
формата на съкровищни бонове за сумата от 33 320 450 лева.
По предложение на Ст.Стамболов е изпратена телеграма до Русия, с
цел да се подобрят отношенията м/у държавите, и Русия да предложи нов
кандидат за княз.Вместо това от руска страна пристига извънредния
императорски пратеник ген.................. със специална
мисия.Генералът взел страната на русофилите и започнал явно да ги
защитава.Той поискал да се отложат изборите за ВНС, да се вдигне
военното положение и да се освободят всички лица, които имали
провинение по детронирането на княза.
Изборите за проведени, като над русофилите са извършени насилия и
те съответно търпят поражение.Русия отказала да ги признае, но въпреки
това на 19.X.1886 г. Третото ВНС започнало своята работа.Десет дни
по-късно за княз на Б-я е избран принц Валдемар Датски, но по искане на
Русия той отказал българския престол.
Същевременно на мястото на П.Каравелов за регент е избран Г.Живков,
след което ВНС спряло своята работа до намирането на княз.
Мисията на ген.Каулберг претърпяла неуспех и той напуснал страната
ни, а дипломатическите отношения м/у Б-я и Русия са прекратени.
Да се намери княз било трудно, защото той трябвало да е изгоден за
Русия и същевременно европейските страни да го одобрят.От Русия
предложили княз Мингрели, но Б-я, а и Европа отхвърлили това
предложение.
В края на 1886 г. българския парламент съставя делегация, която
обикаля из европейските столици за да търси княз.
Времето минавало, а положението, в което се намирала Б-я се
влошавало.Започнали вълнения и смутове.През II месец в Силистра и Русе
избухнали военни бунтове, но били потушени, а водачите им осъдени на
смърт.Тези събития предизвикали арести на П.Каравелов и по-главните
русофили в София.
След като делегацията се върнала от Европа без княз, Ст.Стамболов
изпратил К.Стоилов със същата цел.При тази безизходица било предложено
на султана да стане български княз,но той след тридневно обмисляне
отказал, защото Русия нямало да допусне това.Същата покана е отправена
и към румънския крал, но страхувайки се от Русия, той отказал
предложението.
Комисията се спира най-накрая на предложението на Австро -Унгария.
Княз Фердинанд Сакс Кобурготски се съгласил да приеме българската
корона.На 25.VI.1887 г. ВНС одобрило кандидатурата му и изпратило
делегация при него.На 30.VI.1887 г.князът пристига в България, а на
2.VIII. полага клетва.Русия протестирала, но ВНС и Високата порта си
замълчали.
След като княз Фердинанд се заклел в конституцията, Стамболов се
оттеглил.Новият княз придружен от министрите от Търново заминал през
Пловдив за София.Той много скоро разбрал, че народът не е единодушен по
въпроса за неговия избор и в България обстановката е напрегната.Това го
принудило да повика Ст.Стамболов и да му възложи управлението на
страната, защото бил уверен в неговия авторитет и способности.На
20.VIII.1887 г.Стамболов съставя правителство в което влизали като
министри С.Муткуров, Г.Живков,К.Стоилов, Гр.Начевич и д-р
Странски.Следващите седем години Ст.Стамболов управлява в качеството си
на министър председател.Това време е известно под името "режим на
Стамболов".
Най-напред новия министър председател обявил избори за V-то ОНС
като заявил, че правителството действа от името на народнолибералната партия, чийто вестник се казвал "Свобода".Партията на Стамболов печели
изборите чрез терор и насилие.
Образуват се два вида опозиция - легална и нелегална.Легалната
опозиция, в лицето на д-р В.Радославов и неговите последователи,
признавала избора на княза за законен, но правела остра критика на
правителството.Нелегалната опозиция, т.е. всички останали партии, не
признавала княза за законен, като и правителството за конституционно.Тя
смятала, че трябва княз Фердинанд да си отиде, а правителството да
предаде властта на руски пратеник, който да образува ново правителство
и да свика ВНС за избиране на княз.
Начело на нелегалната опозиция за П.Каравелов и Драган Цанков, но
те се различават по начина за постигане на целите.
При изборите за ОНС, проведени на 26.IX.87 г.Ст.Стамболов не
допуснал да бъдат избрани дори видните хора на легалната
опозиция.Народнолибералната партия издигнала лозунга "Запазване живота
на княза и затвърдяване на неговото князуване в Б-я".За тази цел били
употребени всички средства.Стамболов преустроил тайната полиция и
сполучил да внедри свои агенти навсякъде в страната и чужбина.
Противниците на режима започнали заговори срещу него.Организирани
са чети за влизане в Б-я, разкрита е и конспирация в Софийския гарнизон
начело с майор Паница.Последвал и атентат срещу министър председателя,
но по погрешка е убит Христо Белчев, тогава министър на финансите. Убит
е и дипломатическия представител в Цариград, д-р Георги Вълкович.
Конспирациите и убийствата превърнали Стамболов в суров диктатор.
Въведен бил закона срещу разбойничеството.Посягало се на всички
конституционни гаранции на гражданите.Цензурата засягала дори личната
кореспонденция.
Управлението на Ст.Стамболов е известно и със своята законодателна
и практическа дейност, които целели осигуряване на икономическото
развитие на страната и преодоляване на общата изостаналост.По
инициатива на правителството, Народното събрание гласува широка основа
от нужните закони.По този начин се действа срещу турските интереси,
както и срещу някои клаузи от Берлинския договор.Целите на
правителството са две.Едната била насърчаване на местното производство
и привличането на чужди капитали, а другата е регулиране на търговските
отношения с европейските държави.Стамболов е искал да премахне режима
на капитулациите, който тегнел над България.През 1887 г. е приет закон
за насърчаване на текстилната индустрия и др.Утвърдени са вносни мита
за редица стоки.По този начин е поставено началото на протекционизма в
българската политика.Същата година е приет и закон за сключване на
търговски договори, чиято цел е била да се избегне режима на
капитулациите.
Голяма дейност е развита и за изграждането на транспортната мрежа в
България.Освен много шосейни пътища са построени и Ж.П.линиите Цариброд
- София - Белово, Ямбол - Бургас, София - Радомир, а през 1886 г. е
откупена от английски акционери линията Варна - Русе.Отпуснати за пари
и за строежа на Бургаското пристанище.България изплаща на Русия 9 млн.
лева от окупационния дълг.Започват да се благоустрояват големите
градове.Създават се здравни служби.Учреден е и Софийския университет.В
Пловдив е проведена Национална земеделска изложба.
Самата обстановка на Балканите и в Европа налагали чрез мирна
политика и дълготрайна програма да се подобри положението на българите
останали под турско робство.Целта била да се засилят българскитепозиции в Македония и Одринска Тракия.
В тази насока започват активни усилия през 1890 г.Извоювани са
.............. за българските владици в Скопие и Охрид.Българските
училища в Македония получили автономен статут.Българската националност
е призната в 40 нови общини.
Усилията на правителството на международната политическа сцена са
насочени за официалното признаване на княз Фердинанд.Руското
правителство взело всички мерки това да не стане и Високата порта под
руския натиск обявила избора на княз Фердинанд за
незаконен.Ст.Стамболов търси дипломатическа помощ от Англия и Австро -
Унгария и донякъде успява.През 1890 г. благодарение на усилията му,
чуждестранните дипломатически представители обявяват, че ще поддържат
официални контакти с правителството.В началото на 1891 г. турски
комисар упълномощен от Цариград, иска за пръв път аудиенция при княз
Фердинанд.Сватбата на княза с принцесата Мария Луиза Бурбонска и
Пармска, също допринесла за ускоряването на процеса по признаването на
българския монарх.
След срещата на Ст.Стамболов със султан Абдул Хамид II, Русия
започва да клони към разбирателство с княза.Ролята на Русия на
Балканите започва да нараства, поради промяна в международните
отношения.Княз Фердинанд разбира, че Ст.Стамболов се явява като пречка
за споразумението му с Русия относно неговото признаване.Ето защо,
когато Ст.Стамболов си подава оставката на 18.V.1894 г. с цел да
заплаши княза, тя е приета.
По този начин приключва управлението на Ст.Стамболов, който не
отчел навреме промените в международната политика и нарастващата роля
на Русия.Можем да кажем, че през своето управление Ст.Стамболов поставя
независимостта и просперитета на България над всичко.

СЪЕДИНЕНИЕ НА СЕВЕРНА И ЮЖНА БЪЛГАРИЯ

В резултата от Руско-Турската освободителна война част от българите се сдобиват със свобода. Според решенията на Берлинския конгрес са образувани едно васално княжество България и автономна провинция с изкуственото име Източна Румелия. Останалите български земи не получават свобода. Този несправедлив договор наложен на България от Великите сили подтиква българите да се борят за обединението на своята държава за извоюването на свобода за останалите под турско робство техни братя в Македония и Одринска Тракия.

Източна Румелия, чието население изнася тежестта на Априлското въстание получава само административна автономия. Берлинския конгрес решава да се състави европейска комисия, която да изработи органически устав за областта. Турското правителство имало такива права над областта, че веднага след изтеглянето на руските войски можело да я превърне в обикновена провинция. Това е причината, която кара руските окупационни власти веднага да пристъпят към организацията на Източна Румелия. Голяма част от руските чиновници са заменени с българи. Пристъпя се и към формирането на въоръжени сили. Източна Румелия разполага с 9 пешни и 2 конни дружини.
Турското правителство съсредоточили по границите на областта войски, които чакали изтеглянето на русите, за да я завладеят. Ето защо по предложение на ген.Тотлебен в Източна Румелия са раздадени на населението повече от 50 000 пушки, като са и изградени и складове с боеприпаси. Организирани са и гимнастически дружества, в които всички мъже минали военна подготовка. Ген. Скобелев разработил подробен план за отбраната на областта, ако в нея навлязат турски войски.
В Цариград започва работа комисията, която трябвало да изработи органически устав за Източна Румелия. На 21.X.1878 г. тя продължава своята работа в Пловдив. Българските първенци връчват специален мемоар на членовете на комисията, в който се протестирало срещу разпокъсването на България и срещу големите права, които султанът имал в Източна Румелия. Представителят на Англия Х. Уолф убедил султана да не изпраща войски в областта.
На 16.IV.1879 г. завършва своята работа комисията за Източна Румелия, като приема Органически устав. Според него областта с територия 32978кв. м. и население 815 951 души, ще има като основен законодателен орган Областно събрание, което ще се състои от 56 души. От тях 10 депутата образуват Постоянен комитет, заседаващ между сесиите на събранието. Изпълнителната власт е в ръцете на Директорат от 6 души, имащ статут на министерски съвет. Самата Източна Румелия е разделена на 6 департамента и 28 кантона. В нея са наложени и три официални езика - български, гръцки и турски. В Органическия устав имали и една добавка, според която за официален език по места се възприемал езикът на преобладаващото население. Така българския език станал единствен официален език в Източна Румелия. Пръв Генерал-губернатор на провинцията е Алеко Богориди.
Изборите за областно събрание са проведени на 17.X.1879 г. От всичките 56 депутата 44 се оказали българи. По този начин още веднъж се доказало пред международната общественост, че Източна Румелия е българска земя. От самото начало на създаването на автономната провинция започват борби между националностите, които са я населявали. След изборите през 1879 г. спечелени от българите, международните борби остават на заден план.
Оформените сред българското население две течения започват борба помежду си за властта в провинцията. Първото течение е това на "умерените". Те считали, че чрез мирни средства трябва да се издействат отстъпки от Великите сили. Начело на тях стояли Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, сем. Гешови и др. Другото течение е на "крайните". В неговия състав са преди всичко бивши революционери и представители на дребната буржоазия. Техни водачи са Константин Величков, Георги Тилев, Димитър Матевски и др. Те са били за въоръжена борба против настаняването на турски войски в областта.
Двете течения заедно са ръководели гимнастическите дружества. След като проблемът с ненавлизането на турски войски в Областта е решен, започва и формирането на българските партии. Народната партия е ръководена от Иван Евст. Гешов,М. Маджаров, К. Величков и др. Нейни членове са преди всичко едрите търговци и банкери, но имало и революционери забогатели след освобождението.
Либералната партия също имала в редовете си богати българи. Ръководителите и са д-р Ст. Чомаков, С. Каблешков, д-р Г. Странски и Иван Салабашев. След изборите Източна Румелия е управлявана от Либералната партия, поради което тя е наречена казионна. Между двете партии имало спорни моменти най-вече по въпроса, кога да стане Съединението и какви отношения трябва да се поддържат с Русия. Народната партия издигнала тезата за незабавно обединение с княжеството. Либералите не били против този акт, но смятали, че трябва да се изчака по-благоприятен за това момент.
Когато възникнал конфликт между Алеко паша и Русия, либералите подкрепили генерал-губернатора. След назначаването на нов управител на областта, са назначени избори за ново Областно събрание. Народната партия издигнала лозунга за съединение и спечелили изборите. Генерал - губернаторът Гаврил Кръстевич им дал управлението. Като взели властта, народняците се допитали до Русия по въпроса за съединението, след което обявили на народа, че времето за този акт още не е дошло. По тази причина те са наречени "лъжесъединисти".
Решенията на Берлинския конгрес довеждат до съществуването на 2 държави на Балкански полуостров. Първият опит да бъде премахнат този анахронизъм е направен през 1880 г., когато се очаквало да избухне война между Турция и Гърция заради гранични спорове. Между политиците от Източна Румелия и правителството в княжеството се установява връзка, след което е изработена програма за действие. Война межди Турция и Гърция не избухва и създадената организация не предприела нищо.
Идеята за съединение е пак активизирана на изборите в Източна Румелия през 1884г. В същото време в княжество България са създадени Македонски комитети. През II месец такъв комитет е създаден и в гр. Пловдив, начело със Захари Стоянов. Той организира голяма група патриоти в лицето на Димитър Ризов, Никола Генадиев, Андрей Лянчев, Райчо Николов, Димитър Николаев и Сава Муткуров. През IV този комитет е преименуван в БТЦРК. Негови ръководители са Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович и Тодор Гатев. До лятото на 1885 г. Македонските комитети са следвали идеята за едновременно присъединяване към княжество България на Източна Румелия и на Македония. За да бъде повдигнат духа на народа са организирани празници за честване на паметта на загиналите през Априлското въстание Христо Ботев, Георги Бенковски, а също и на загиналия по рано Х. Димитър. Техните гробове са посещавани и там са се държали революционни речи.
Направена е връзка между комитетите и Либералната партия в Източна Румелия, след което започнала подготовка за съединението със съдействието на български офицери и войската. Постепенно на революционерите им станало ясно, че е невъзможно едновременно към княжеството да бъдат присъединени Източна Румелия и Македония. Ето защо тази идея била изоставена и започнала работа по съединението само на Източна Румелия с княжеството. През месец юни 1885г. се провело събрание на БТЦРК, на което съставът му бил обновен, като в него освен З. Стоянов и Иван Андонов, влезли Коста Паница и Димитър Ризов. Планът за съединението е приет на 23.VIII.1885 г. Княз Ал. I Батемберг е уведомен за подготвяното дело и се присъединява към него. За предстоящите действия е уведомен от БТЦРК на 30.VIII и той заповядал българската войска, която провеждала учение да остане в бойна готовност.
В Източна Румелия на 6.IX части от войската водени от З. Стоянов и майор Николаев завзели гр. Пловдив. Гаврил Кръстевич бил арестуван, след което с един файтон е изпратен под охрана в с. Голямо Конаре. Захари Стоянов подал телеграма до окръжните управители за да провъзгласят съединението в цялата страна.
Съставен бил и временен кабинет, начело на който застанал д-р Странски. Обявена е и мобилизация.
Княз Батемберг бил в гр. Варна, когато му съобщили за съединението. Оттам той отговаря, че се подчинява на народната воля и през Русе отишъл в Търново. Оттам заедно с П. Каравелов и Ст. Стамболов през Габрово и Шипка пристигат в Пловдив. Временното правителство, след като му предало властта, се разпуснало. Били премахнати само границата и митниците между княжеството и Източна Румелия.
Всички войски на обединена България били мобилизирани и прехвърлени на границата с Турция.
Руското правителство се обявило за запазване на статуквото и телеграфирало на българския военен министър княз Кантакузин да си подаде оставката и заповяда на всички руски офицери от българската и румелийската войска да си заминат за Русия. В един момент българската войска се оказала без опитни офицери. Княз Ал. I Батемберг извикал от чужбина български офицери, които били там на обучение и с тях и подофицерите попълнил командния състав на войската.
Германия и Австро-Унгария също били против съединението, а освен това очаквали отслабване на руското влияние в България и изостряне на англо - руските отношения. Франция и Италия били за спазване на Берлинските решения. Турция, загубила една богата провинция, а освен това авторитетът и е бил накърнен. Сърбия и Гърция реагирали остро срещу съединението поради опасения, че същото може да се случи и с Македония.
Единствено Англия подкрепила дипломатически съединението. Тя успява да сдържи Турция от военни действия. Великите сили се събират на 24.X.1885г. в Цариград на конференция по въпроса за съединението. Правителството на П. Каравелов проявило голяма дипломатическа активност, за да избегне войната с Турция. В подобна насока действали и Великите сили. В този момент Сърбия напада България на 2.XI.1885 г. Предпоставки за това е имало. След съединението България ставала най-голямата държава на Балканския п-в след Турция, а и в Сърбия се страхували, че щели да пресекат домогванията им към Македония. Обстоятелствата били на страната на сърбите. Армията им била добре въоръжена и имала опита от 2 войни с Турция. Великите сили в този момент не поддържали България, а и тя била скарана с Русия. Българската войска се намирала на турската граница, като нямала достатъчно снаряжение и опитно командване.
Главнокомандващият на сръбската войска, крал Милан, я е разделил на 2 корпуса. Тимошката армия, под командването на ген. Лешанин, трябвало да завземе Видин, а Нишевската армия под личната команда на сръбския крал трябвало да настъпи през Пирот и Цариброд към София.
Българската армия също е разделена по това време на 2 корпуса - Източен под командването на подполковник Д. Николаев с началник щаб Р. Димитров и Западен, под началството на Майор Гуджев и началник щаб капитан Паприков. Главнокомандващ на българската армия е княз Ал. I , а адютанти кап. Михаил Савов и поручик Луков. В България по това време работела само Хиршовата железница и то от Харманли до Сарамбей. От там до сръбската граница войниците трябвало да ходят пеш, в проливен дъжд и кал, по изровени пътища.
Докато предните български части стигнали до София, сърбите превзели Цариброд, Драгоман и стигнали до Сливница. Там Западния български корпус било решено да даде решителното сражение, като в боевете от 5.XI до 7.XI се е решавал изхода на войната. На 5.XI княз Ал. I обикаля цялата Сливнишка позиция.
Още през първия ден от боевете отрядът на ротмистър Бендерев нанася удар на сърбите на височината Мека. На 6.XI успехите са продължени от кап. Зафиров при Комшица. Същият ден отрядът на кап. Кисьов е разбит от сръбската Моравска дивизия, но успява да задържи напредването й, а на следващия ден кап. Попов ги разбива при Гургулят. На 7.XI сърбите са разбити и при височината Три уши, след което започват отстъпление от Сливница. През следващите дни е превзет Цариброд, а на 15.XI е превзет Пирот, като сръбската армия е пак разбита. Голяма македонска доброволческа дружина се сражавала срещу сърбите, под командването на кап. К. Паница.
Другата сръбска армия също не постигнала резултати. Видин е обсаден едва на 9.XI, но под командването на кап. Узунов, успешно се отбранявал.
Между победоносните български войски и Белград не стояла сила, която да го спре. При тези условия Австро - Унгария се намесила за да спаси Сърбия. Лишено от поддръжка, българското правителство приело австрийския ултиматум за прекратяването на военните действия. Войната продължила точно 15 дни. Мирът бил сключен в Букурещ на 19.II/3.III/1886 г. и имал само един кратък член според който между България и Сърбия се възстановени мирните отношения. Великите сили не допуснали победителят да получи територия или друга компенсация за военните си разходи. Военните успехи на българите осигурили съединението. Оставало международно да бъде признато извършеното дело.
Англия насочила България и Турция към преки преговори, резултатите от които трябвало да се одобрят от Великите сили.
Двустранното споразумение е подписано на 7.I.1886 г. Според него княз Ал. I Батемберг е назначен за ген. губернатор на Източна Румелия за срок от 5 години, като княжеството поемало финансовите задължения на областта. На Турция са отстъпени част от кърджалийските села. Сключена е и военна спогодба между България и Турция за взаимно подпомагане. По искане на Русия в документа името на българския княз е махнато и се заменило с титлата български монарх, както и военната спогодба е отменена.
На 24.III.1886 г. е подписан Топханенският акт, с който Турция признала съединението. По този начин е направена и първата крачка към националното обединение на България.

СЪЗДАВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА VII - VIII ВЕК.

Събитията, които се разиграват на Балканския п-в през VIIв., определят неговата съдба за векове. Славяните, населяващи Балканите, както и прабългарите дошли начело с хан Аспарух са били на един и същ етап в своето социално-икономическо и политическо развитие. Голямо значение за отношенията между тях имат и по-ранните връзки между славяни и прабългари. Неведнъж хрониките отбелязват в началото на VI в. съвместни славяно-български нападения над Тракия. Именно заради тях е построена и Анастасиевата стена. Самите славянски племена са се нуждаели от трайно уреждане на отношенията със завареното местно население и от защита на завоюваните земи. Врагове на славянското племенно обединение са Византийската империя и Аварският хаганат.
От своя страна, прабългарите отстъпващи пред хазарския натиск виждат в лицето на славяните сигурен съюзник срещу новия си враг - Византийската империя и срещу виновниците за разпадането Велика България. Така поради тези вътрешни и външни причини, двата коренно различаващи се един от друг народа се съюзяват срещу своите врагове.
След заселването си в Южна Бесарабия,прабългарите начело с хан Аспарух предприемат системни нападения в земите на Империята на юг от р.Дунав. Тези набези са продължавали почти през цялото десетилетие на 70-те години. Точно тогава Византийската империя отбивала нашествието на арабите в Мала Азия. Прабългарите опустошавали земите на Малка Скития, които били жизнено важни за владеенето на Балканския п-в от Империята. Именно затова, след като арабската опасност била преодоляна, император Константин IV Погонат/668- 685г./ решил да сложи край и на прабългарската заплаха. Затова, че българите на хан Аспарух са застрашавали сериозно византийските владения, можем да съдим по бързината, с която е организиран походът срещу тях. Този поход се е провел по суша и по море, а така Византия организира по-късно най-големите си военни експедиции срещу България. И не на последно място, начело на похода стои византийският император и то когато в Константинопол заседава Шестия вселенски събор и присъствието на Константин IV в столицата му е било наложително.
Походът се е състоял през 680 г. За войната срещу българите са изтеглени тежковъоръжените войски от Мала Азия. Част от войските потеглили по суша през Тракия и Добруджа до Дунавските устия,а другите били пренесени с кораби. Според византийският хронист Теофан, прабългарите, като видели гъстите редици на ромейските войски не се решили да влязат в сражение и се оттеглили в своето укрепление. Три-четири дни войските стоели без да предприемат военни действия. Това бездействие, направило прабългарите по-дръзки, а на византийците действало деморализиращо. Теофан твърди,че императорът страдал от силни болки в краката и се наложило да замине с пет от корабите за Месемврия, за да прави там бани. Хронистът Зонара уточнява, че КонстантинIV преди да замине да се лекува, дал напътствия на своите военочалници за войната.
Когато императорът заминал, сред войските му се заговорило, че той бяга и ромеите без да влизат в сражение побягнали към корабите. Чак сега, според византийските хронисти, прабългарите започнали да преследват своя неприятел. Те го разбили, преминали река Дунав и превзели цялата област, която Империята владеела на север от Стара планина.
Не можем да не се съмняваме в написаното от хронистите за тази битка и особенно за причината, която довела до поражението на Византийската армия. Унищожаването на елитните византийски войски не може да бъде резултат от случайност. Можем само да предполагаме, че е имало повече от една битка и те са били спечелени от прабългарите, след което те със силата на оръжието си са завоювали земите на юг от Дунава, владени преди това от Византия.
Според Никифор, прабългарите, след като се укрепили и усилили започнали да опустошават градовете и селата в Тракия. Става ясно, че крепостите на север от Балкана са били завладяни от българите, след което сраженията се пренесли на юг. През 681 г. бил сключен и мирният договор, който признава съществуването на България и на териториите й. Според договора Византия, трябвало да плаща на България годишен данък. След настаняването на прабългарите в Северна и Южна Добруджа се изменила политическата обстановка в земите на север от Стара планина. Византия никога нямало да се примири със загубата на територии между Дунав и Балкана. Хазарите от своя страна били в тила на прабългарите. Ето защо се налагало да бъдат уредени отношенията със славяните.
Самите славянски племена от Мизия и Дакия също се нуждаели от съюза с прабългарите. Те имали общ враг в лицето на Византийската империя.
В тила на славяните се намирал Аварския хаганат, който подобно на хазарите, можел в даден момент да стане съюзник на Византия. Така била създадена една ситуация, при която и славяни, и прабългари се нуждаели един от друг.
Предполага се, че първите отношения между двата народа са от времето, когато прабългарите са се настанили в Онгъла. При образуването на новата държава на Балканския п-в е възможно в самото начало отношенията между славяните и прабългарите да са представлявали военноплеменен съюз, който с времето прераства в държавно обединение. Знае се, че в съюза била зачетена териториалната обособеност и местното самоуправление на двете етнически групи. При славяните начело на отделните племена стоели князе, които управлявали самостоятелно. Територията населена от славяни била наречена Славинии и тази земя е разграничавана от България до началото на IХ в. Прабългарите от своя страна организирали територията си по тюркски образец, с център, ляво крило и дясно крило. Начело на Центъра и държавата стоял ханът на българите.
Трябва да отбележим, че българската държава била изградена самостоятелно и независимо от организационна гледна точка от славянските племена. Начело на общия съюз застанал хан Аспарух, а за столица е определен аулът на хана.
Външната политика и войната на славяно-българския съюз били в ръцете на българите. Задълженията също били разпределени. Прабългарите поемали защитата на границите на североизток срещу хазарите. На северозапад отбраната срещу аварите поемали славяните. Същевременно славяните поели защитата на проходите на Стара планина от Византия, защото прабългарите, поради характера на войската си можели да воюват удачно в равнините. Прабългарите увеличават своята ръководна роля с течение на времето, поради своята здрава военна организация и стратегическото място на тяхната територия.
Границите на България, при създаването, могат да се определят със сигурност на юг и северозапад. На юг тя минава по билото на Стара планина, на северозапад от р.Тимок към Карпатите, най-вероятно по река Дунав до Железни врата. На североизток границата се предполага, че е била една от реките Днепър или Днестър.
Не се знае как точно са протекли последните години от управлението на хан Аспарух. От Българския апокрифен летопис черпим сведение, че ханът е загинал в бой с хазарите около 700 г. Начело на България след него застава хан Тервел. За него се знае, че е от рода Дуло и се предполага, че е син на хан Аспарух.
Новият владетел на България се намесил във византийските взаимоотношения. Той застанал на страната на сваления от престола Юстиниан II. През 705 г. българските войски заедно със сваления византийски император се отправили към Константинопол. Юстиниан успял тайно да се промъкне в града и да се качи на императорския трон. Българските войски не взели участие във военни действия, но само присъствието им било достатъчно, за да парализират съпротивата на юстиниановите врагове.
Като знак на благодарност, хан Тервел бил почетен с титлата кесар. Освен злато, сребро и скъпи дрехи, българите получили и земите на юг от Източна Стара планина наречени Загоре. Тази област е имала важно стратегическо значение.
Три години по-късно през 708 г. Юстиниан II започнал война срещу България с цел да си възвърне областта Загоре. Сражението станало край Анхиало и ромеите били разбити.
През 711 г. Юстиниан бил свален от престола и пак потърсил помощта на хан Тервел. Този път ханът му дал отряд само от 3000 конници, но Юстиниан бил убит. Българският отряд се върнал безпрепятствено в родината си.
Във Византия за кратко време се сменили двама императори и тя изпаднала в неуредици. Хан Тервел се възползвал от това и през 712 г. нахлул в Тракия и я опустошил.
Новият византийски император Теодосий III / 715 -717г/ предложил преговори с цел да се сключи мирен договор с България. Договорът е сключен през 716 г. В него се определя границата,която изглежда е същата като в договора от 705г., но е възможно към България да са присъединени нови земи. На България трябвало да бъдат плащани пари, дрехи и кожи на определена сума. Третата и същевременно много важна точка съдържа споразумението двете държави да си предават политическите бегълци. Последната точка от този договор определя начина на търгуване между България и Византия.
През 717г. се наложило България отново да премине със своите войски на юг от Стара планина, но този път в помощ на Византия, чиято столица е обсадена от арабите. Още преди арабите да обсадят Константинопол, император Лъв III изпратил в България пратеници и се стигнало до сключване на нов договор и съюз.
В самото начало на обсадата българите се явили в тила на арабите и сразили голяма част от техните войски.
През лятото на 718 г. станала решителната битка м/у българската армия и арабската армия. Изворите са на различно мнение само за едно - броя на убитите араби.
Така българските войски през VIII в. спасяват Източна Европа от ислямската опасност. След предотвратяването на арабската заплаха, сваленият император Анастасий II поискал пари и войска от българския хан и потеглил от Солун към Цариград, но след преговори с Лъв III българите му предали императора претендент и мирните отношения между тях и Византия се запазили.
Наследник на хан Тервел е хан Кормисош. Най-вероятно е той да е заемал престола от 721г. до 738г. Мирът между България и Византия се спазвал. Последният хан от рода Дуло е хан Севар /738- 753г./. За неговото управление се знае, че е бил в мир с Византия.
Така през първата половина на VIII век България укрепва и започва да играе важна роля в Югоизточна Европа.
След като преминава арабската опасност Визатия се стабилизира и засилва. Тогава император е Константин V Копроним /745- 775г./. Начело на България е хан Винех от рода Вокил /753- 760г./.
Византия отказва да плати на българите полагащия им се данък и това предизвикало българското нахлуване в Тракия. При Дългата стена, според Никифор те били разбити от византийците. В отговор императорът предприел поход по суша и море. При Маркели българите били отново разбити, като същевременно 500 кораба свалили византийски войски при Дунава, които опустошили българските земи. След тези неудачи за българите, бил сключен мирен договор. Византия използва мирът за да покори Славиниите в Македония.
През 759- 760год. византийската армия се отправя към България през прохода Верегава, но била унищожена. Хан Винех не се възползвал от победата и бил свален. На негово място е издигнат хан Телец от рода Угаин. Той предприел незабавни военни действия, но армиата му била разбита при Анхиало. Това предопределило съдбата му и той и приближените му били убити.
Начело на България сега застанал хан Сабин от рода Вокил. По същото време Константин V Копроним подготвил голям поход срещу България. Само флотата му наброявала 2600 кораба. Българите поискали мир, но той им бил отказан. Тогава се случило неочакваното. Флотата на Византия се разбила в бреговете и походът се обезмислил. Така през 765 г. благодарение на щастливата случайност България се избавила от гибел.
Хан Сабин, който бил за мир с Византия, не се възползвал от удобния момент да пренесе войната на нейна територия и се наложило да бяга в Месемврия, за да не бъде убит. За свой заместник той поставил хан Умар от рода Вокил, който властвал само 40 дни. След него на престола е издигнат хан Токту /766-767г/. Той бил убит в битка с византийците някъде в Лудогорието.
От 767г. до 768г. България е била управлявана от хан Паган. Най-напред той се опитал да сключи мир с Византия, като дори отишъл на преговори в Цариград. Изглежда мирът е бил привиден, защото след това византийските войски нахлули в България и стигнали до река Тича, след което те безславно се завърнали обратно. Хан Паган бил обвинен от българите за допуснатата грешка и когато се опитал да избяга бил убит край Варна.
В този труден за България момент начело на държавата застанал хан Телериг / 768- 777г./. Не е известно какво точно е предприел, но се знае, че първите 5 - 6 години от управлението му страната е живяла в мир. Това продължило до 774 г. когато голяма византийска армия с 2000 кораба се отправила срещу България. Не е известно защо, но до военни действия не се стигнало. Във Варна били водени преговори за мир, който бил сключен през 774г.
Есента на същата година хан Телериг изпраща отряд, който да пресели славянското племе берзити в България, но след като научил за това византийския император изпраща 80 000 армия, която прогонва българите. Така мирните отношения били нарушени. Константин V предприел нов поход, но флотата му за малко щяла да бъде потопена от северния вятър и походът пропаднал.
Хан Телериг решил да се справи с византийските шпиони и изпратил писмо до императора с молба да му помогне да избяга във Византия. Константин V изпратил искания списък, а хан Телериг заповядал тези хора да бъдат избити.
През месец VIII 775 год. Константин V Копроним предприел последния си поход срещу България, но се разболя и на път за Константинопол умрял.
Хан Телериг все пак избягал във Византия, за да избегне смъртта и там новият византийски император Лъв IV го приел благосклонно. Ханът приел християнството и се оженил за една братовчедка на императрицата.
Новият български хан Кардам /777- 803г/, обърнал внимание най-вече на вътрешната политика. По този начин той успял да утвърди властта си. Това продължило до 789г., когато една българска армия изпратена в помощ на бунтуващите се в солунско славяни, разбила тракийските войски на Византия някъде по р. Струма. В отговор през 791г. Константин VI повел византийски войски срещу България. Завързало се само малко сражение близо до Одрин, след което двете войски отстъпили.
Решителната битка станала през 792 год. край крепостта Маркели. Там на 20 VII византийската армия била разгромена. След тази българска победа е сключен мирен договор, според който Византия се задължава да плаща данък на България. Към 796г. Константин VI спрял да плаща и двете войски се срещнали при Версеникия. 17 дни те стоели една срещу друга без никоя да започва битката, след което и двете войски се оттеглили. Хан Кардам, верен на своя принцип, не предприемал военни експедиции за чийто положителен край не бил сигурен. Той успял да постигне така нужният вътрешен мир и спокойствие за България.
Така приключва един период от историята на България. Той започва с битката при Онгъла, минава през славянобългарския съюз и отстраняването на ислямската заплаха за европейските държави. След върхове има и спадове. Кризата обхванала България след последния представител на рода Дуло. Тя се изразявала в борби за власт между висшите прабългарски родове. Ханското място се оспорвало между военната и земевладелската аристокрация. За тези борби съдействат много причини, като военните неуспехи срещу Византия, стремежът към власт на отделни прабългарски родове и липсата на военни и политически качества в българските ханове от този период. Трябва да се отбележи, че кризата не се оказала гибелна за България, защото не обхванала широките народни маси. Хан Кардам в течение на 10г. посветил вниманието си на утвърждаването на своята власт и България излязла с чест от този пад в своето развитие. През неговото управление България преодолява дългогодишния натиск на Византия.

СОЦИАЛНО - ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР. БОГОМИЛСТВО.

При цар Симеон , българската държава се издига и става първа сила в Източна Европа. Нейната територия обхваща почти целия Балкански полуостров, като обединила всички славяни от българската група. Войните, издигнали България до това положение, имали и негативни последици. Засилило се разорението сред селяните и тяхното недоволство към управляващите. От своя страна това предизвикало и появата на богомилството.
При тези условия на нестабилност на българския престол се качва синът на цар Симеон - цар Петър. В началото новия български цар имал намерение да продължи войнствената политика на своя баща. Ето защо заедно със своя съветник Георги Сурсувул, навлизат с войска във Византийските владения. При започналите преговори се е подписал мирен договор. Освен него е подписано и брачно споразумение. На 8.Х. 927г. в храма " Св. Богородица при Пиги", внучката на император Роман Лакапин - Мария, се омъжила за българския монарх, като при брака името й било символично сменено и била преименувана на Ирина. Мирният договор бил сключен за 30 г. и уреждал гранични въпроси и размяна на пленници. Предполага се, че границата е минавала според договора от 904 год. Византийците признали на българския владетел титлата цар. Това поставяло България на по-високо равнище спрямо останалите християнски държави, поддържащи връзки с Византия. Признаването на България за царство, довело и до издигането на българския духовен глава за патриарх на българската църква.
Причина за тази промяна в българската външна политика е общото политическо и икономическо положение на България по времето на цар Симеон. Плановете на цар Симеон да завладее Цариград изразявали интересите на част от феодалите, които били настроени непримиримо спрямо Византия. През управлението на цар Петър започнали да се налагат тези феодали, които смятали, че страната за да процъфтявя трябва да е в мир с Византия. Умората от войните и разочарованието от неуспехите срещу Цариградската крепост, довели тази групировка на власт и така била преориентирана политиката на цар Петър спрямо Византия. Голяма част от населението също поддържало мира с Византия, защото било уморено от дългите войни на цар Симеон. Когато цар Петър взема властта, България била изпаднала в стопанска криза с широк обхват. Същевременно външнополитическото положение на страната било много нестабилно. Хървати и унгарци започнали да се готвят за война с България, след като научили вестта за смъртта на цар Симеон. При тази лоша за България външнополитическа обстановка цар Петър бил принуден да промени отношението спрямо Византия и подписал мира с ромеите.
В България, болярството се разделило на две групировки. Около година след възцаряването на Петър, групировката, която била за продължаване на външнополитическата линия на цар Симеон направила заговор начело с третия син на Симеон - Иван. Заговорът бил разкрит, а Иван - предаден на византийците. Там той е включен във византийската аристокрация и му е даден голям имот в Мала Азия.
През 930 год. избухнал бунт по Долна Струма възглавяван от Михаил, първородния син на цар Симеон, който се чувствал онеправдан поради лишаването му от наследство. Той захвърля монашеското расо и вдига бунт. Внезапната му смърт обаче осуетила плановете на въстаниците.
Друго важно събитие след смъртта на цар Симеон е откъсването на Сърбия от България. Княз Чеслав избягал от Преслав и с Византийска помощ възстановил властта си над Рашка през 927 г., като васал на империята.
Отвъддунавските земи престанали да бъдат сигурна защита за териториите на юг от р. Дунав. От началото на 30-те години унгарците започнали да нападат и ограбват Балканския полуостров. През 934 г. техните отряди стигнали дори до Цариград. Второто унгарско нападение, за което съобщават византийските хронисти станало през 943 година. То било прекратено чрез сключването на мир за пет години, като Византия и България се задължавали да плащат данък на унгарците.
През същата 943 год. киевският княз Игор се подготвил за поход срещу Византия. Походът му не се състоял, тъй като византийците предупредени от българите изпратили при него и съюзниците му - печенегите пратеници с големи дарове. Княз Игор позволил, като компенсация за осуетения поход печенегите да ограбят българските земи. Печенегите били отблъснати още в Северна Добруджа и трябвало да се оттеглят.
Унгарските нападения започнали отново. Не е известен техният точен брой, но византийските хронисти съобщават, че между 948 и 958 г. те били чести. През 955 г. германският крал Отон I разбил унгарците при река Лех и те насочили своето внимание само към Югоизточна Европа. Едно тяхно опустошително нападение през 958 год. накарало византийците да вземат мерки. Унгарците били отблъснати, но до мир не се стигнало. През 962 год. унгарците били разбити в Тракия от византийски войски, но мир пак не е бил сключен и техните нападения продължили. Междувременно настъпили промени във Византийската империя и те се отразили и върху България. От 963 год. начело на империята е императрица Теофано, която управлявала като регентка. Това наложило на византийската страна да поднови мира с България по договора от 927 г. По същото време България преговаря и с германския крал Отон I за съвместни действия срещу унгарците, но споразумение не е постигнато. Започнали преговори с унгарците, като те вече се увенчали с успех. Сключен е мирен договор между България и тях, според който унгарците се задължавали да не нападат българските земи, през които щели да имат свободен достъп, за да стигнат до Византия. Въпреки мирния договор унгарците не били надежден съюзник на България. Съюзник не можели да бъдат и печенегите. Цар Петър и неговите съветници разбрали, че мирът с Византия не дал на България вътрешно спокойствие, но дори се изострило недоволството сред част от управляващите и сред населението. Сближението с Византия водело до намеса във вътрешните работи на България. То се отразило зле и върху отношенията с другите съседни на България народи.
Кризата в българо-византийските отношения настъпила през 967 г. Тогава българските пратеници били набити и изгонени, а данъкът не им е платен. След тази случка, византийският император Никифор Фока предприел демонстративен поход срещу България. Той стигнал до Еркесията, превзел няколко крепости и се върнал, защото самата Византия не била готова за война с България, а и българите разполагали с достатъчно сили за да се бранят. Войната между Византия и арабите все още не е завършена и империята се нуждаела от мир с българите. Ето защо императорът изпратил писмо с предложение за мир, като поставил едно условие - да не бъдат допускани унгарците до земите на Византия. Цар Петър отхвърлил предложението.
В средата на Х в. в България се създала напрегната обстановка и се увеличили условията за широка изява на народното недоволство. Голямото напрежение сред народа се дължало на развитието на феодалните отношения, с което се засилвала властта на светската и църковна аристокрация над зависимото селячество. Обременени с тежестите на данъците, селяните негодували срещу феодалите и не се примирявали с експлоатациата. Допълнително било влошавано тяхното положение от вътрешните междуособици, и от честите унгарски нападения. Формата на протест появила се първа била отшелничеството. Тя представлявала бягство от света на неправдите. Най-известният отшелник през царуването на цар Петър бил св. Иван Рилски. Той е роден в село Скрино, Дупнишко. След като раздал имуществото си на бедните, се усамотява в Осоговската планина. По-късно се премества в Рила. Суровият и аскетичен живот, който водел, както и благият му характер, го направили известен в страната. В житието му се разказва за поклонението на цар Петър пред него. Около отеца се събрали и други отшелници и образували манастир. Йоан Рилски написва "Завет", в който завещава на манастирските братя да живеят сговорно и с труд. Почива на 18. VIII. 946 г. и е погребан в манастира. Независимо от отрицателното отношение към богатството и неправдите, отшелничеството не могло да засегне устоите на феодализма. Целта на отшелника е да избяга от света, а не да се бори с него.
По същото време се появява и богомилството. Богомилите се насочили към изобличаване на обществото. За създател на това учение се сочи поп Богомил, както четем в "Беседа против богомилите” на презвитер Козма. Освен в Беседата, данни за него се съдържат и в "Синодика на цар Борил". За пръв път названието богомили се среща в паметниците от ХI в. По-късно те са наречени още и фундагиагити, бабуни, масалиани, манихеи, патарени, кудугери. Смята се, че богомилството възниква в Тракия и по-точно някъде около гр.Пловдив. В пловдивската област още през VIII век са заселени павликяни - дуалисти и тяхното учение повлияло на богомилството. През ХI век богомилското учение обхванало Югозападна България и земите на север от Стара планина. Това широко разпространение на ереста предизвикало тревога сред управляващите. Доказателство за това е писмото изпратено от цар Петър до патриарх Теофилакт.
Причина за появата на ереста била и разрухата сред българската църква. Духовенството, според презвитер Козма затънало в разгул и користолюбие като забравило пастирските си задължения. Това се отразило зле върху нравствеността и съзнанието на все още неукрепналия в християнската вяра български народ. Самите противоречия в Светото писание били фактор за появата на тълкувания влизащи в разрез с официалната християнска догма.
Данни за богомилската ерес съдържат и две творби с богомилски произход : "Йоаново евангелие" и "Катарски требник".
Богомилството е социално-религиозно учение насочено срещу феодалния гнет и официалната църква . Проявявало се като ерес, т.е. като отклонение от православното християнство. Ядрото на богомилството се образува от неговата космогони, христология и есхатология, т.е. от разказите за сътворението на вселената и човека, за идването на Исус Христос и за завършека на света, и края на човечеството.
В противовес на християнството, богомилите твърдели, че наред с Бог, като допълнителен, втори създател е действал и Сатанаил. Той е бил най-големия син на Бог и пръв негов помощник, но решил да свали своя баща, и да заеме мястото му. Започнал да търси привърженици сред ангелите, но заговора бил разкрит и Сатанаил заедно с последвалите го ангели бил изхвърлен на земята. Там той започнал да преустроява земната твърд. Създал видимото небе, моретата, реките, растенията, животните, а накрая направил и човека от кал. Усилията му да вдъхне живот на човека били напразни. Бог се смилил и вдъхнал душа на Адам. По същия начин е направена и Ева. Така че , според богомилското учение, човекът е създаден от две сили - тези на Дявола и на добрия Бог.
След създаването на света и хората, Сатаната им станал господар. Бог се смилил над хората и им изпратил втория си син Исус Христос, за да се пребори с Дявола и да сложи край на тиранията му. Според богомилите, Исус Христос е божието слово и само привидно се е родил, живял и умрял на кръста, след което с възкресението си се завръща отново при своя баща на небето. Борбата с Дявола щяла да продължи, като Христос трябвало да се върне втори път на земята /Второто пришествие/ и злата сила тогава щяла да бъде победена. Дуалистичният светоглед при богомилите се заменя с монотеизма едва след Второто пришествие.
В основата на богомилския дуализъм лежат определени социални предпоставки. Народът, в чието съзнание се преплитат езически схващания с християнски, започва да се разочарова от християнския бог. Той се оказва не толкова справедлив, колкото го представя църквата. Дуалистичния светоглед отразява настроенията на селяните и на градската беднота. По-разбираемо за тях е било обяснението, че на земята господства Дявола като царете и болярите са негови слуги. Богомилството е идеология на бедняците и това личи от разказа за заговора на Сатанаил срещу Бог. За да спечели на своя страна божиите служители, той им обещал да намали данъците, а те са най-тежкото бреме за бедняка. Дуалистичните схващания на богомилите са взети от павликянството и масалианството. Важен източник е и разказът за падналия ангел Луцифер, наказан от Бога заради неговите отстъпнически мисли. Дуализмът е главното ядро, около което богомилите основали своите религиозни, социални и етически схващания. Второто, на което те се опират са евангелиетата и Деянията на апостолите. Своя главен удар, богомилите, насочвали срещу църквата и нейната идеология. Особено остри са били нападките срещу висшия църковен клир, който е обвиняван, че води недостоен живот. Според богомилите църквата се е намирала под властта на Дявола и църковните служители не са нужни. Това становище е пряко противоположно, на официалното гледище, че духовникът е посредник между Бога и хората. Като отричали църквата и нейните служители, богомилите се обявявали и против църковните обреди. Те не признавали Богородица и заявявали, че не трябва да се посещават храмовете. На църковните проповеди богомилите отвръщали с критични доводи и здрав разум. Заедно с нападките срещу църквата била обвинявана и светската власт. В проповедите си богомилите учели хората да не се подчиняват на установения обществен ред и изразявали недоволството от все по-силно разрастващите се форми на експлоатация. В забраната да се работи на господарите се показва ясно социалният и антифеодален характер на богомилството. Неговите последователи твърдели, че богатството идва от злата сила. По този начин се изразява недоволството на бедняците срещу разкошния живот воден от болярите и висшия църковен клир.
Според социално-нравствените възгледи на богомилите отнемането на човешки живот е най-тежкото престъпление. В това се състоял протестът на обикновения човек, който най-много страдал от честите войни. Религиозно-социалните възгледи на богомилите представляват рязка опозиция на феодалната и официалната система от възгледи и вярвания. Това е било борба на две идеологии, едната на богатите, а другата на бедните. Идеологията на бедните, т. е. богомилството е подкопавало устоите на феодалния строй.
Самите богомили се делели на няколко групи. Начело на тях стоят " съвършените ", които са познавали най-добре учението и са го разпространявали. Те живеели аскетично и напълно в синхрон с проповядваните религиозно-дуалистични и социални възгледи. Не са се женели, отказвали се от собственост, водели умерен и скромен живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали веселбите. Единственото нещо, с което са се занимавали било да проповядват. Освен тях имало и вярващи богомили. Те били приети сред богомилите и имали право да участват в обредите им. Спазвали и известни религиозни и морални правила. Имали собственост, женели са се, т.е. живеели като обикновени хора. Слушателите са третата категория. Те не участвали в обредите и от тях не се изисквал по-особен начин на живот. Важно място заема и въпросът за организацията на богомилите. Те са организирани по образец на древнохристиянските общини. Начело стоял "дедец". Организирани са и две "църкви" - Брегалнишка и Българска. Помощниците на главния ръководител били наричани апостоли.
Практикувани били 4 основни обреда : молитвеното събрание, на което се четяла молитвата " Отче наш " и взаимна изповед. Останалите два обреда са свързани с преминаването на богомилите от една категория в друга. При богомилите жените имали същите права като мъжете.
В резултат на продължителна и упорита дейност, богомилите създали значителна по обем книжнина, която изразявала техните възгледи.
От съчиненията им най-значително е " Йоановото евангелие". В него са разкрити главните религиозно - дуалистични схващания на богомилите. Друго произведение е "Катарския требник". В него са описани главните обреди, извършвани в богомилските общини. Освен тях под тяхно въздействие са създадени дуалистични приказки и легенди. Основният им мотив е борбата между Бога и Дявола, като представители на доброто и злото. Запазената книжнина на богомилското учение отразява силното му въздействие, което то е оказвало върху хората. Богомилството съдействало за проникването и разпространението на една по-достъпна просвета сред по-широки кръгове от населението.
През епохата на византийското владичество, богомилството увеличава своя обхват. Засиления социален гнет и настаняването в българската църква на гръцки висши духовници засилва дейността на богомилите и увеличава техните последователи.
Сред богомилите се появяват и патриотични тенденции, които са резултат от чуждоезичното господство над българите. Богомилите вземат дейно участие във въстанията срещу византийската власт. При управленията на цар Асен I, цар Петър и цар Калоян, дейността им затихва. Това се обяснява с възхода на българската държава и липсата на гонения от страна на властта срещу тях. През управлението на цар Борил социално-политическата обстановка в страната се влошава и във връзка с това дейността на богомилите дотолкова се увеличила, че царят дори свикал антибогомилски събор през 1211 г.
След качването на Йоан Асен II на престола и последвалото стабилизиране на държавата богомилството затихва. Няма данни при този цар за гонения срещу богомилите.
Активизиране на богомилското движение има и при цар Иван Александър. То е вследствие на политическата нестабилност на българското общество и разпространението на други социално-религиозни движения и учения. Тогава е организиран и събор против богомилите през 1350 г. и техните водачи са осъдени.
С падането на България под турско робство, когато българите загубват държавната си и църковна независимост богомилството постепенно изчезва. При новите условия липсват основните му опоненти в лицето на държавната власт и Българската църква.
Богомилите стават католици, приемат исляма, но не се връщат към православието.
През ХI - ХII век богомилството прониква и в съседните на България страни - Византия, Сърбия, Румъния, Русия, където намира добра почва за разпространение. През ХII - ХIV век то прониква в Северна Италия и Южна Франция. Поради своето широко разпространение богомилството престанало да е само специфично българско явление и се превърнало в движение от общоевропейски мащаб. Чрез богомилството България дава един значителен принос за обогатяването на религиозно-философската и социална мисъл през Средновековието. Така царуването на цар Петър приключва със западането на българската държава и с раждането на едно ново учение, дало толкова много на Европа - богомилството.

БОРБА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ

Втората половина на Х в. назряват събития, които тласкат България в тежка война, продължила няколко десетилетия. Страната ни, която затъвала все повече в стопанска и политическа криза, настъпила през царуването на Петър I / 927-970 /, не могла да намери сили и след тежки загуби попада под властта на Византия. Началото на тези събития е поставено през пролетта на 967година. Тогава българските пратеници пристигнали в Константинопол, за да получат данък, според договора от 927 год. Император Никифор Фока заповядал да набият и изгонят пратениците на Петър. След това византийските войски предприели поход в Тракия. Това действие на византийската страна представлявало по-скоро демонстрация, отколкото опит за сериозни военни действия. Войната между Византия и арабите в Мала Азия още не била приключила и империята, не можела да си позволи да воюва на два фронта. Именно затова до царя на българите било изпратено писмо с предложение да се помирят двете страни. Условието, което поставила византийската страна било само едно - българите да не позволяват на унгарците да преминават през р. Дунав и да ограбват областите на Византия. Цар Петър, който разчитал на съюза си с унгарците, отказал.
Византийците, след този отказ потърсили съюзник срещу България. Вниманието им се насочило към киевския княз Светослав, който бил един от най-могъщите владетели на Киевска Рус. Светослав разширил толкова на юг своите владения, че вече заплашвал византийските земи в Херсон на Кримския полуостров. Трябвало княз Светослав да бъде отклонен от Крим и насочен срещу България. С тази цел Калокир бил изпратен с много пари и подаръци в Киев. Предложението на Византия било прието и през лятото на 968год. княз Светослав нападнал България. Той разбил една 30 000 българска войска и превзел 80 крепости по р. Дунав. Тези руски успехи принудили византийците да търсят подобрение на отношенията с България. В края на лятото на същата година княз Светослав се принудил да се върне в Киев, защото градът бил обсаден от печенегите. Предполага се, че те са действали в съгласие с българите.
След като се справил с опасността от страна на печенегите, княз Светослав предприел през 969 година втори поход срещу България. Той завзел североизточните български земи. Цар Петър получил апоплеклектичен удар, след което се оттеглил в манастир. Там той починал на 30.I. 970 г., след което бил канонизаран за светец.
По същото време в българските югозападни предели четиримата синове на комит Никола - Давид, Мойсей, Арон и Самуил се обособили като независими владетели, вследствие на слабата централна власт, през тези тежки за страната години.
От Византия били пуснати и се завърнали в България синовете на цар Петър - Борис II и Роман. Целта била да се ограничат комитопулите и да бъдат спрени русите, които можело да се окажат много опасен съсед на Византия.
Руските войски превзели Преслав и понеже българската земя много е харесала на княз Светослав, той решил да не спази договора, който сключил с Византия и да остане в България. Предприет бил поход на юг от Стара планина и след тежка битка русите превзели Пловдив. Във Византия се стреснали от успехите на княз Светослав и новият император Йоан Цимисхи решил да се помири с княза, но без териториални отстъпки. При преговорите се разбрало, че помирение не може да има и ще трябва да се воюва. При наличието на нов противник, княз Светослав решил да се помири с българите, а освен това се споразумял и с унгарците и печенегите. Българските боляри също смятали, че разбирателството с русите е необходимо, като впоследствие бил сключен договор за борба срещу Византия.
Лятото на 970 год. става битката при Аркадиопол, където русите, печенегите и унгарците са разбити.
През 971 г. Йоан Цимисхи предприема поход срещу русите по суша и море. Византийските войски преминали успешно Стара планина и на 4. IV. пред Преслав руските войски били разбити и се оттеглили в крепостта. Начело на отбраната стоял пълководецът Свенкел. Външната и вътрешната крепост на столицата били превзети за 2 дни. В Преслав , византийците пленени цар Борис II, на когото било оказано престорено внимание, с цел да бъде развален съюза между руси и българи.
Последвала обсадата на Дръстър, където се намирал княз Светослав със своите основни сили. Някои български боляри, като разбрали, че русите губят войната, започнали да минават на византийска страна. Това озлобило княз Светослав и той наказал 300 високопоставени български боляри със смърт, а други хвърлил в затвора.
След три месеца обсада, русите разбрали, че нямат изгледи за успех и поискали мир. Според договора, който бил сключен, русите предали Дръстър на византийците, върнали пленниците и напуснали земите на България.
Русите потеглили към Киев, но при праговете на р. Днепър били унищожени от печенегите.
Град Дръстър бил преименуван на Теодоропол, а гр. Преслав на Йоанопол.
В Цариград българския цар бил лишен от царските си знаци и със сан магистър е включен в редовете на византийската аристокрация. Молебенът, извършен в църквата " Св. София ", имал за цел да покаже, че с България е свършено и тя отново става ромейска провинция.
В покорените български крепости са поставени византийски гарнизони, които трябвало да поддържат властта на империята и да потушават евентуални бунтове. Завладяването на Североизточна България не означавало, че България е престанала да съществува. Западната и Югозападната част на държавата са били свободни и там продължила борбата срещу византийските нашественици.
Начело на свободните земи и на тяхната борба за оцеляване застанали четиримата сина на комит Никола - Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Начало на активната дейност на братята се отнася към 969 - 970 г. Антивизантийският характер на действията им личи от намесата им във войната от 970 г., когато те разбили азиатските войски при Пловдив.
Комит Никола и неговите наследници се намирали в близки роднински отношения с управляващите в Преслав. Те са сочени като управители на една от най-големите области в българското царство - Средецката.
След падането на Източна България, държавният ни живот не бил прекъснат, а продължил в нейните свободни западни предели, с българска администрация, българско население и български управници. Страната е управлявана общо от четиримата братя, т. е. имало четиривластие. Давид, които бил най-голям, управлявал земите граничещи със Солун и Тесалия. Мойсей е начело на Струмица. Третият брат Арон бил начело на Средецката област. Самуил се предполага, че управлявал Видинско. В някои източници Давид е споменат като цар, което навежда на мисълта, че той е имал ръководна роля в Западната Българска държава. Доказателство, че Царство България е съществувало е, че през 973 година при немският император Отон I имало пратеници и от българския владетел.
Задачата на братята комитопули е била да отбият византийските нападения към свободна България и да освободят земите поробени от Империята.
Военните действия след 971 год. се водели почти без прекъсване. След смъртта на император Йоан Цимисхи I.976 г. братята започнали голямо настъпление срещу Византия. В самото начало на военните действия, Давид бил убит между Преспа и Костур от власи, а Мойсей загинал при обсадата на Сяр. Най-голям успех имала борбата в Северна България, която била освободена от византийците. Там българите въстанали начело с болярите Боян и Петър, а Самуил им дошъл на помощ. След освобождението на Североизточна България, тя е присъединена към другите свободни територии, а властта над всички земи била поверена на Давид, Мойсей, Арон и Самуил , т.е. това е станало през 976 г., когато Давид и Мойсей били още живи.
Във Византия избухнали междуособици, които заплашили властта на императора Василий II. Започнали преговори с Арон за сепаративен мир. Според византийските историци Скилица и Зонара, Арон " съчувствал на ромеите " и искал сам да присвои властта над българите. Конфликтът между Самуил и Арон станал на 14.VI. 976 г. в местността Царичина и приключил със смъртта на Ароновото семейство. Спасил се само синът на Арон - Иван Владислав, благодарение на застъпничеството на братовчед си Гаврил Радомир.
Византия, като вижда, че не успява да предизвика в България размирици чрез Арон, решава да изпрати там БорисII и брат му Роман, които да вземат властта и да уредят отношенията с Византия.
В края на 976 или началото на 977 г. цар Борис и Роман заминават за България, но при преминаването на границата царя е убит, а брат му отведен във Видин. Роман е обявен за цар, а Самуил станал негов пръв военачалник. Държавните работи са били в ръцете на Самуил, а Роман изглежда се занимавал с църковните въпроси.
Борбата за Тесалия продължила от 977 до 983 г. и приключила с превземането на Лариса. Войната е пренесена в Стара Гърция, след освобождаването на Североизточна България. За да принуди българите да спрат войните в Елада, Василий II предприел поход и обсадил Средец. Обсадата продължила 20 дни и ромеите понесли много загуби. След като обсадните машини били унищожени от българите, императорът разбрал, че похода пропада и решил да се върне в Цариград.
При прохода Траянови врата на 17.VIII. 976 г. на ромеите е направена засада и армията им унищожена. Самият император едва не бил пленен.
От 976 до 986 г. във Византия настъпили смутове, поражения, хаос и загуба на територии. Това десетилетие е пълно с внушителни победи на българите и тяхната държава се издига, като голяма сила на Балканския полуостров.
Вътрешните неуредици във Византия продължили до 989 год. През това време българите превзели земите почти до Солун с крепостите Сервия и Верея. На запад са превзети Епир и Драчката област. Новата война на продължила от 991 до 995 год., като през първата година на войната ромеите пленили цар Роман.
През 995 год. Византия започва война с арабите и войната с българите била изоставена. Самуил се възползвал от това и през 996 г. преминава в настъпление. При настъплението срещу Солун бил заловен синът на управителя на града - Ашот Таронит, а самият Григорий Таронит е убит. След този успех българските войски стигнали до Коринтския провлак и проникнали в Пелопонес. Когато българските войски се връщали обратно, при реката Сперхей ги чакали ромейски войски начело с Никифор Уран. Византийците успели през нощта да преминат придошлата река и в нощно сражение разбили българите.
През 997 год. цар Роман умрял в Цариград и с това се прекъснал Симеоновия род. Изборът за цар на България паднал върху Самуил, защото той бил в най- близки родствени връзки със старата династия. Същата година Самуил е провъзгласен за цар на България. Тогава е преместена и столицата от Преслав в Охрид.
Новата династия трябвало да получи международно признание и затова Самуил се обърнал с това искане към Рим. Изглежда той е получил признание и царска корона, защото това е отбелязано в писмото на цар Калоян от 1202 г. до папа Инокентий III.
За да предотврати съюзът между Византия и Сърбия, цар Самуил организирал поход срещу Сръбското княжество през 998 г. Бил пленен княз Владимир и заточен в Преспа. След известно време князът на Сърбия бил оженен за Самуиловата дъщеря Теодора Косара и върнат обратно за владетел на Зета. Начело на Драчката област е поставен Ашот, който станал съпруг на друга Самуилова дъщеря - Мирослава. В този период на възход, България сключва съюз с Унгария. Самуиловият син Гаврил Радомир се оженил за дъщерята на унгарския крал Геза.
През ХI век започва обратът във войните между България и Византия. През 1002 г. византийците покорили Северна България. Следващата година войските на империята проникнали в Тесалия и превзели Верея, Сервия и Колидрон. След продължителна обсада е превзета и крепостта Воден. Българите от превзетите градове са изселвани в земите между реките Места и Марица. През тази 1002 год. византийците превзели Тесалия и Южна Македония.
След смъртта на крал Геза, начело на унгарците застанал крал Стефан. Българският управител на северозападните български земи - Ахтум, се намесил в унгарските отношения, като подкрепил претендентите Гюла и Купан. Това охладило българо - унгарските отношения, като първата крачка била разтрогването на брака на Гаврил Радомир с унгарската принцеса.
Тези затруднения на Северозапад били използвани от Византия и през 1003 г. имперски войски обсадили Видин. След осем месеца обсада градът бил превзет, а същевременно в Отвъддунавска България унгарците разгромили войските на воеводата Ахтум, като самият той бил убит в едно сражение. Така властта на българите на северозапад била унищожена. Същевременно войските на цар Самуил за да накарат императора да се върне, организирали нападение към Цариград и превзели Одрин.
През 1004 г. Василий II отстъпил след големи загуби при обсадата на Перник, но това не компенсирало загубите на българите през последните четири години. Неуспехите на българите започнали да действат разложително върху военачалниците и управителите на цар Самуил. Пръв Ашот преминал на византийска страна. През 1005г. империята превзела Драчката област.
Военните действия продължили с променлив успех от 1006 до 1013 г. Краят на българската държава дошъл след битката при с. Ключ през 1014 год. Опитите да бъде премината стената при това село от страна на ромеите не дали резултат. Междувременно пълководецът Никифор Ксифий намерил обиколен път и нападнал българската войска в гръб. Българите били разбити, а част от тях попаднали в плен. По заповед на Василий II българските войници били ослепени и изпратени на цар Самуил, който като ги видял получил удар и починал. Скилица отбелязва, че българите, които били ослепени са 15000. Кевкамен пък твърди, че са 14000. Поражението при с. Ключ е с големи последици за България. Предишната сила и мощ на България не можели вече да се възстановят.
Веднага след битката Гаврил Радомир организирал засада и разгромил византийците начело с управителя на Солун Теодор Вотаният.
Византийците превзели Прилеп, Щип, Битоля и Воден. Жителите на Воден обаче въстанали и отхвърлили византийската власт. Няколко месеца по-късно Василий II обсадил Воден и след продължителна обсада го превзел, населението било изселено, а в града били заселени ромеи. Цар Гаврил Радомир предложил мир, но византийците не го приели и настъпили в Мъгленската област. Град Мъглен бил превзет и опожарен, а жителите му изселени в Армения. По същото време Иван Владислав убива Гаврил Радомир и взема царската корона. Новият цар се опитал да води преговори с ВасилийII, но те не довели до никъде. От своя страна Византия продължавала да подкупва и привлича към себе си българските боляри. По същото време нейните войски настъпили към Охрид и го превзели. Част от войските на империята са унищожени в Пелагония и това принудило Василий II да изостави град Охрид. Други два византийски отряда настъпили и завладели крепостите Термица и Бояна.
В началото на 1016 год. цар Иван Владислав предприел поход срещу Драч, за да подсигури тила си при предстоящите сражения с Византия. Василий II с цел да отклони българските войски, обсадил Перник, но след 88 дни обсада бил принуден да се оттегли.
Зимата на 1016 - 1017год. цар Иван Владислав водил преговори с печенегите за съвместна война срещу Византия. Това щяло да доведе до отхвърляне на византийската власт на север от Стара планина. Като разбрали за това византийците побързали да настъпят отново в България. Била превзета крепостта Вишеград, а печенегите подкупени от ромеите отказали да се намесят във войната.
При крепостта Сетина се срещнали двете армии и след сражение с променлив успех Василий II се върнал в Цариград. Иван Владислав използвал този момент и настъпил към Драч. Там през II. 1018 г. бил убит при обсадата на града. Смъртта на царя дала сигнал за разложението сред българската аристокрация. Когато през III. 1018 год. византийската армия навлязла в България, крепостите били предадени без бой. Български пратеници се явили пред Василий II при крепостта Струмица и съобщили, че българската царица му предава царството си. Императорът стигнал до Охрид и взел царската съкровищница. Предали се и болярите Кракра, Несторица, Лазар и Добромир.
Престолонаследникът Пресиян с братята си Алусиян и Арон се оттеглили в планината Томор и организирали съпротивата. Накрая обсадени, без изгледи за успех, се предали на ромеите. Воеводите Ивац, Никулица и Сермон продължили борбата, но с предателство били убити. Така България била покорена от Византия и престанала да съществува като държава.
Завладявянето й е във връзка с кризата, в която изпада страната след втората четвърт на Х век и намесата на Византия в нейните вътрешни работи. Цар Петър не успява да се справи с нашествието на унгарците, с вътрешните проблеми и това довежда до намаляване на отбранителната мощ на България. Това се вижда при походите на киевския княз Светослав, които нанасят непоправим удар върху България. След падането на Североизточна България, държавният живот не е прекратен и неговият център е изместен на югозапад в свободните български земи. Там синовете на комит Никола организират съпротивата и до 998 год. България печели войните срещу Византия и се разраства, като са освободени земите на север от Стара планина. По-късно след като Византия се справя с арабите на изток и за нея настъпва период на подем и увеличаване на военната й мощ. В това време сред българската аристокрация се засилва стремежът за власт и при първите неуспехи след 1001 г. феодалите - светски и църковни започват да минават на византийска страна. След близо 50 год. борба българската държава загубила политическата си независимост за близо два века.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА /1185 - 1207 г./

След близо 50 години непрекъснати войни, България пада под византийско робство. В зависимост от това, кога са завладени и каква е етническата характеристика на териториите, те били включени или към по-рано съществуващите византийски теми, както е станало с Централна и Източна Тракия, или били образувани нови теми - тема България, тема Паристрион, тема Придунавски градове. Българската патриаршия била понижена в архиепископия, с главен град Охрид. Нейният диоцез обхващал почти всички земи на Охридското царство. С грамоти, император Василий II запазил привилегиитена духовенството структурата на българската църква, като с това целял в нея да намери опора на властта си в новозавладените земи. След като България престава да съществува като самостоятелна държава, в нейните земи е въведена византийската феодална система, с пронията, синоната, и други характерни за нея особености. Това довело до превръщането на част от българите в полузависимо население.
Висшата българска аристокрация чрез титли и бракове е претопена сред византийския елит. Така българите останали без водачи. Част от народа е принудително изселена, за да бъдат намалени потенциалните му сили за съпротива. Приемниците на император Василий II наложили на българите паричен данък, което довело до разоряването им. Другото събитие, подтикнало българите към въстание е назначаването на грък начело на Охридската архиепископия. Въстанието е вдигнато през1040г. в Белград под предводителството на Петър Делян, внукът на цар Самуил. В началото въстаниците имали успех и превзели Ниш, Скопие и Драч. Алусиан, син на цар Иван Владислав потеглил за България от своите имения в близост до Армения, убеден, че короната принадлежи по право на него. Той пристигнал в лагера на въстаниците, който бил в Острово и за да няма усложнения Петър Делян му поверил една 40000 армия със задачата да превземе Солун. Алусиан допуснал войските му да бъдат разбити, след което по време на един пир ослепил Петър Делян. Веднага след това той избягал при византийците, където бил богато възнаграден. Въстаниците, останали без водач били разбити и разпръснати.
През1071г. Византия търпи военни несполуки. Тя губи крепостта Бари в Южна Италия, а в Мала Азия при Манцикерт войските й са разбити от селджукските турци. За да наеме нови войски, империята наложила и нови данъци. Те станали повод за въстание в България. Начело на него застава Георги Войтех, а център на въстанието е град Скопие. Синът на Черногорския княз Михаил - Константин Бодин, бил провъзгласен за цар на българите под името Петър. Най - напред е разбита армията на управителя на Скопие - Никифор Катарин. След това въстаническите войски се разделили на две и били разбити, а Константин Бодин попаднал в плен. Това въстание, по размах и численост било по - слабо от въстанието на Петър Делян. деморализиращо действал и факта, че на страната на византийците воювали и български боляри със своите отряди. Водачът на въстанието, Константин Бодин се оказал лош пълководец и разделил силите на въстаниците, което позволило по - лесно да бъдат разгромени.
Целите и задачите на тези две въстания са били възстановяването на Българското царство. Те завършват неуспешно поради стабилността и възходът на Византия през този период. Същевременно българските земи са подложени на опустошителните набези на печенегите, куманите и узите, които довели до намаляване на защитната мощ на българския народ. Преминаването на кръстоносците от I и II кръстоносен поход довело до ограбване и разоряване на българските селяни. Единствената положителна последица от тези изпитания е поддържането на бойния опит и укрепването на народното самосъзнание на българите. Тези два фактора са определящи, когато избухва въстанието начело с Асен и Петър и допринасят за успешния му изход.
През втората половина на ХII в. Византия изпада в криза. Тя губи голяма част от своите владения в Мала Азия. Пропадат и опитите й да завземе Южна Италия. Част от феодалите започнали да се отцепват и да не признават централната власт. При император Исак II Ангел, намиращ се под влиянието на едрите феодали, централната власт отслабнала още повече. Между 1183 - 1185 г. Византия водела борба на два фронта. От северозапад нахлули унгарците, които в съюз със сърбите превзели Белград, Браничево, Ниш и Средец. Норманите от Италия нападнали югозападните части на Балканския полуостров и превзели Солун.
При тази неблагоприятна за Византия обстановка залязло и морското й могъщество. Политическата криза в империята била придружена и от стопански упадък. Той се дължал както на засилената експлоатация на населението, така и на засилената конкуренция на Венеция, Генуа и Пиза.
След изкацването на Исак II Ангел положението временно се стабилизирало, поради сключването на мир с Унгария и отблъскването на норманското нашествие. При тази обстановка започнало въстание на българите, което завършило с успех. Центърът му били североизточните български земи. Сред местното население се запазил духът на съпротивата и бойния опит, тъй като десетилетия наред неговите отряди воювали срещу нашествията на узите, печенегите и куманите. В тези земи властта на Империята не била много здрава. Всичко това давало възможност за благоприятен изход при една борба за освобождение. През този период в Североизточна България имало и влиятелна местна аристокрация. Тя разполагала със земи и крепости, а някои от феодалите били пронияри. Най - силни и влиятелни са били владетелите на областите около Стара планина, където се намирали техните непристъпни крепости.
За пръв път се споменава за водачите на освободителното въстание - Тодор и Асен, през есента на 1185 г. Те отишли в Кипсала на среща с Исак II Ангел, за да искат " едно мъчно достъпно място " в Стара планина, като прония. Било им отказано, като са ги отпратили с обидни думи. По това време в Североизточна България имало голямо недоволство от византийците. Тези настроения се засилили още повече и от извънредния данък наложен върху тези земи, във връзка с женитбата на Исак II Ангел с унгарската принцеса. Както при предишните въстания, така и сега увеличаването на данъците станало решаващ повод за избухването на ново освободително движение.
Самото въстание избухнало в края на ХI. 1185 г. То е обявено в Търново, по време на освещаването на църквата " Св. Димитър ". Разнесъл се слух, че чудотворната икона на св. Димитър Солунски дошла в Търново да защитава българите. Този психологически момент изиграл важна роля при подготовката на въстанието.
След освещаването на църквата, по-големият брат - Тодор, бил провъзгласен за български цар под името Петър. Областта мужду Стара планина и Дунав била освободена, като във византийски ръце останали градовете по Черно море. Войната била пренесена на юг от Стара планина. Севастократор Йоан успял да отблъсне въстаниците, но бил сменен, защото го подозирали в узурпаторство. Неговият заместник Йоан Кантакузин бил разбит от българите в едно нощно сражение, вследствие на което е сменен, а неговото място заел Алексий Врана. потеглил с войската си срещу Константинопол и цели два месеца били нужни на императора за да се справи с метежниците.
През това време българите се укрепили здраво в освободените земи. Вътрешните размирици във Византия подпомогнали въстанието на българите.
Нов поход срещу въстаниците е организиран през V.1186 г. Византийската армия минала безпрепятствено през Стара планина и българските войски били принудени да минат на север от р. Дунав. Тогава се появяват разногласия между братята. Петър бил склонен да признае властта на императора, докато Асен бил непреклонен и отишъл с войската при куманите, за да ги привлече като съюзници. Византийската войска унищожила снопите по нивите, след което императорът сметнал, че бунтът е потушен и се върнал с армията си в Цариград, като дори не оставил византийски гарнизони в крепостите. Не след дълго, Асен се завърнал с българските войски и с отряди кумани. Северна България била освободена. Оттук нататък братята си поставили за цел да възстановят българската държава в нейните граници от преди завладяването й.
Военните действия били пренесени на юг от Стара планина, като един български отряд стигнал до Агатопол. В същото време в югозападните части на Балканския полуостров населението започва борба против Империята под водачеството на болярина Добромир Хриз. По този начин въстаническото движение получило по-широк обхват и поставената от Асеневци цел за въстановяването на България в предишните й граници се очертала ясно.
Есента на 1186 г. при крепостта Лардея става голямо сражение, в което ромеите дават много жертви, а след него българите и куманите продължили да действат със своите отряди в Тракия.
Императорът разбрал, че трябва да проникне на север от Стара планина и организирал голям поход. Проходите обаче били защитени и войската на Византия през Пловдив стигнала до Средец. Там ги заварила зимата и войската останала да презимува, а императорът се завърнал в Константинопол. Пролетта на 1187 г. византийците преминали вероятно през Етрополския проход и обсадили Ловеч. Градът издържал тримесечна обсада и императорът се убудил, че по-нататъшната война ще изисква големи средства и жертви, затова започнали преговори и третият брат Калоян трябвало да отиде в Цариград като заложник за спазване на примирието. Със сключването на договора завършва първият етап от борбата на българите.
След продължителна и упорита борба е възстановена България. Столица на страната е станал град Търново. В пределите й влезли земите на север от Стара планина и областта Загоре в Тракия. Тракия останала в ръцете на византийците. Те владеели и Македония, където борбата на Добромир Хриз продължавала.
За църковен ръководител на България бил избран търновският митрополит Василий, който получил сан архиепископ. Той коронясъл Асен за цар на българите. Получава се двувластие, при което върховната власт над по-голямата част от българската територия принадлежала на Асен, а Петър управлявал областта около Преслав.
Въстанието завършило с успех. То отговаряло на стремежите нне само на обикновения българин, но и на аристокрацията. Това придало масов и организиран характер на движението, в което взели участие всички слоеве на българското население. Благодарение на тази широка подкрепа, Асеневци организирали значителни военни сили срещу Империята. Сполучлив ход е привличането на куманите за съюзници. Така поради своя масов и общонароденхарактер, със умелото ръководство на Асен и Петър въстанието завършило с пълен успех. Мирът сключен между България и Византия бил само примирие. Двете държави се готвели за генерално сражение, но назрели събития, които дали на българите отсрочка и държавата им имала възможност да укрепне.
В края на ХII.1188г. в Нюрнберг бил сключен договор, според който византийците се задължавали да осигурят на Третия кръстоносен поход безопасно преминаване, снабдяване с припаси и превоз по море. Когато кръстоносците навлезли във византийска територия започнали недоразумения и сблъсъци с ромейски отряди. Местното население, предимно българско, нападало кръстоносците и им устройвало засади, защото страдало от грабежите на рицарите. Византийците също не изпълнили своите договорни задължения. Те не осигурили обещания пазар в Белград и Браничево. Обратът в отношенията между кръстоносците и Византия се отразил върху политическата ориентация на сръбския жупан Стефан Неман и на българските царе Асен и Петър. Между сърби и българи бил сключен зъюз срещу Византия. Българските царе предложили своята подкрепа на Фридрих Барбароса, водач на кръстоносците и германски император. Рицарите разграбили Средец, след това и Пловдив, където се настанили до 1190 г. Оттам се отправили към Одрин.
Есента на1189-1190г. започнали преговори между кръстоносци и византийци. На 24.II.1190 г. се стигнало до споразумение и от 22 до 28 III цялата войска на Фридрих Барбароса преминала в Мала Азия.
Лятото на 1190 г.българите отново нахлули в Пловдивската област. В отговор на това Исак II Ангел предприел поход по суша и море срещу България. Флотата трябвало да спре помощта която куманите можело да изпратят на българите. Ромеите решили да съсредоточат силите си върху столицата Търново и я обсадили. Според Георги Акрополит, един българин се престорил на беглец и съобщил на императора, че предстои нападение на куманите. Обсадата била вдигната и ромеите побързали да се върнат по най-късия път. В Стара планина те били нападнати и разбити от българите. Предполага се, че битката се състояла в Тревненския проход. От тази битка се възползвали и сърбите. Те завзели земите около Българска Морава, областите около Витоша, Осогово и Шар, с градовете Средец, Велбъжд, Скопие, Тетово, Призрен и др. Няколко месеца след това в битка край р. Морава, сърбите били разбити и се принудили да се откажат от всичките си завоевания. Горните земи, вкл. Ниш и Белград били завладени от византийците.
Асен и Петър още през 1191 г. започнали нападения в Тракия. Отпор им бил оказан от новия управител на Пловдив, братовчеда на императора - Константин Ангел. Той обаче се обявил за император и скоро след това бил заловен и ослепен. На запад българите превзели Средец и областта му, а също и земите по Горна Струма. В Източна Тракия при Аркадиопол се срещнали армиите на българи и ромеи. Войските на Асен удържали пълна победа.
Исак II Ангел организирал коалиция срещу България, като в нея влезли и унгарците. Замисълът не бил изпълнен, защото през III.1195 г., когато Исак II Ангел потеглил на поход срещу България, бил ослепен от брат си Алексий Ангел. Лятото на 1195 г. Иван Асен I превзел крепостите Сяр, Мелник и Струмица. През същата година българските войски са изпратени на запад и освободили Видинската, Белградската и Браничевската области.
Следващата 1196 г. при Сяр била разбита войската командвана от севастократор Исак, а самият той попаднал в плен. След завръщането си от този втори поход срещу Сяр, цар Иван Асен I станал жертва на заговор начело с Иванко. При тази криза в България, от византийска страна са организирани два похода, които се провалили, защото войниците отказали да навлязат в Стара планина.
Иванко изоставен от привържениците си по време на обсадата на Търново от цар Петър, бил принуден да бяга във Византия. Петър влязъл в Търново и заел престола, но през есента на 1197 г. бил убит от заговорници. Цар на България станал Калоян - най-малкия от братята Асеневци. Той управлява страната от 1197 г. до 1207 г. Когато поема страната, в нея има болярски размирици и цари несигурност. Царят стабилизирал държавата и закрепил своето положение.
Междувременно Иванко станал управител на Пловдивската област и мерките, които взел спрели временно нападенията на българите. Той увеличил броят на своите отреди, като ги комплектовал изключително с българи и предприел усилен строеж на крепости. През 1198 г. Иванко се обявил за независим владетел в Родопската област. Срещу него е изпратена войската начело с протостратор Мануил Камица, но тя е обкръжена и разбита в Родопите. Според Никита Хониат,Иванко действал в съюз с българите.
В същото време Добромир Хриз с помощта на местното население освободил Струмската област. 1195 г. при похода на Асен в Македония, Добромир Хриз бил утвърден за управител на Струмската област. През 1198 г. император Алексей III Ангел предприел поход срещу Хриз, но трябвало да се откаже, защото Иванко, а и селджукските турци му създавали затруднения. Тогава Хриз завзел нови земи в Македония. Силната крепост Просек станала негово седалище. През 1199 г. обсадата на ромеите срещу Просек завършила без успех, след което при преговорите той бил признат от Алексий III Ангел за независим владетел. Междувременно войските на цар Калоян проникнали почти до Цариград. За да предотврати заплахата от страна на българите, императорът решил най-напред да се справи с Иванко. Той бил подмамен с обещания, след което е заловен. Тези събития се разиграват през 1200 г.
Цар Калоян превзема крепостта Констанца през 1201 г. Същата година Хриз нарушава мира с Византия и заедно с Мануил Камица превзема някои градове в Македония.
В същото време новият управител на Родопската област Йоан Спиридонаки се обявява за независим владетел. Предполага се, че Хриз и Спиридонаки са действали в съюз с цар Калоян След поход византийците превзели Родопската област, а след това и земите на Хриз.
През 1202 г. бил сключен мир между цар Калоян и Алексий III Ангел. Според договора, България владеела земите на Мизия, Поморавието, Браничевската и Белградската област.
Този мир цар Калоян го използвал за да освободи българските земи на запад, които били завзети от сърбите и унгарците.Хиляда двеста и трета г.българските войски превзели Ниш от сърбите и разбили унгарците по течението на р. Морава, след което властта на България в Белградската и Браничевската област била затвърдена. След тези победоносни войни, България се налага, като политически фактор на Балканския полуостров.
От ХI век нататък папството се стреми да постави под властта на Римската църква всички европейски държави. Папа Инокентий III следял развитието на възобновената от Асеневци държава. Първото послание, с което папата се обръща към цар Калоян било написано в края на 1199 г. или лятото на 1200 г. В него цар Калоян е наречен " благороден мъж ", защото папата не желаел да се обвързва веднага с даване на владетелска титла. Цар Калоян изпраща отговор на Инокентий III по папския пратеник едва 1202 г. Отговорът на цар Калоян се позабавил доста, защото изчаквал резултата от войните с Византия, а и се колебаел дали да се свърже с Рим. В писмото до папата, Калоян се титулува "император на българите и власите" и иска от Инокентий III признаване на държавата и короната му. Отговорът от Рим писан на 27.ХI.1202 г. признавал владетелските права на българския цар, но не признавал титлата му.
В същото време на Балканите настъпват големи промени, дължащи се на IV кръстоносен поход. Най-напред рицарите завладели град Зара на Далматинското крайбрежие. При тях избягал Алексий, синът на Исак II Ангел и поискал помощ, срещу която се задълзавал да признае върховенството на Римската църква, да им плати 200000 марки, да достави припаси за войската и др.
Пролетта на1203г. Алексий III Ангел бил принуден да напусне престола, защото кръстоносците наближили столицата му. Цар Калоян се възползвал от това и завладял Македония с градовете Призрен, Скопие, Охрид и др. Написал и ново писмо до папата, в което му съобщил, че Византия има готовност да му даде признание, но той желаел да го получи от Рим. Месец III 1204 г. за България тръгнал кардинал Лъв, като бил снабден с официални писма и пълномощия. В Унгария го задържали, защото маджарите имали претенции към областите Белград и Браничево и искали кардинала да посредничи при преговорите с България, като ги реши в полза на унгарците. След намесата на папата, който в писмо до крал Емерих му съобщил, че Калоян е възстановил земята на своите предци и е законен владетел на земите си, кардинал Лъв бил пуснат. В България той коронясъл Калоян на 8.ХI.1204 г., а българският архиепископ бил въздигнат в примас на българи и власи. На цар Калоян титлата император не му била дадена, защото според тогавашните схващания, тя принадлежала само на Византийския владетел и на Германския император. Той получил тилата крал. С признаването на цар Калоян за владетел на българската държава, той укрепил своето политическо влияние. Сключената уния между него и папата останала само един политически акт, с който православните обреди в България не се променили, но църквата минала под върховенството на Рим.
Междувременно император Алексий IV протакал изпълнението на договорните си задължения спрямо кръстоносците. Започнал да назрява конфликт, който избухнал след като Алексий Дука Мурзуфъл взел властта под името Алексий V. На 13.IV.1204 г. Константинопол бил превзет от кръстоносците. Граф Балдуин Фландърски е обявен за император на новата формация наречена Латинска империя на 16.V.1204 г. Тази държава обхващала Тракия, Южна Македония, Епир, Тесалия, Средна и Южна Гърция, както и островите в Егейско море.
Византия не престанала да съществува. В края на 1205 г. в Епир населението се вдигнало на бунт под ръководството на Михаил Комнин и е образувана самостоятелна политическа формация. В същото време в Мала Азия е изградена Никейската империя, начело на която застанал Теодор Ласкарис. По южното черноморие възникнала и Трапезундската, управлявана от внуците на Андроник I Комнин - Давид и Алексий.
Цар Калоян направил опит за разбирателство с кръстоносците още преди падането на Цариград, а и след това, но те не дали резултат.
Лятото на 1204 г. латинците започнали да си разпределят земите на Византия и отхвърлили опитите на някои гръцки аристократи да минат на латинска служба. Това подтикнало аристокрацията от Тракия и Македония да се обърне към българите. Между тях е сключено споразумение през зимата на 1204 - 1205 г., според което византийците признавали Калоян за свой господар. Градовете в Тракия започнали да въстават и отхвърлили латинската власт. Император Балдуин повикал на помощ войски от Мала Азия и потеглил към Одрин, след което обсадил града на 29.III.1205 г.
На 13.IV цар Калоян, намиращ се в близост до кръстоносците изпратил срещу тях куманска конница. Следващия ден, когато куманите се появили, рицарите започнали да ги преследват след което попаднали в засада и армията им била разбита от българите. Император Балдуин е заловен жив. Тази победа имала много важни последици. За България, на този етап латинската заплаха не съществувала. Латинската империя получила удар, който направил невъзможен нейния по-нататъшен успех и определил до голяма степен съдбата й. Латинците загубили своите владения в Тракия, а Никейската империя се възползвала и започнала да укрепва.
Цар Калоян превзел гр. Сер и направил неуспешен опит да превземе Солун. След като латинците били пометени от Тракия, в българо-гръцките отношения настъпил разрив. Византийските аристократи начело с Алексий Аспиет поели управлението на Пловдив и отказали да се подчиняват на цар Калоян. Българският владетел превзел града и го включил в държавните граници на страната си. Това събитие било началото на разпадането на разпадането на българо-гръцкия съюз, но през зимата на 1205 - 1206 г. те все още действали заедно. На 31.I.1206 г. войските на цар Калоян и гърците разбили при Русион една латинска войска. Засилването на българската държава тревожело гръцката аристокрация и те предложили на Хенрих, братът на Балдуин, да му предадат Димотика и Одрин, впоследствие бил сключен договор срещу България. Калоян се опитал да превземе Димотика, но не успял, по-късно през същата 1206 г. неговите войски влизат в града. 1207 г. Калоян обсадил Одрин но не успял да го превземе. Предполага се, че тогава е действал по споразумение с Никейската империя, защото през пролетта на същата година, никейци завзели много градове и земи от латинците.
Лятото на 1207 г. на среща между император Хенрих и Бонифаций Монфератски, солунският крал, бил съставен план за общи действия срещу България. На път за кралството си, Бонифаций Монфератски бил убит от българите и цар Калоян преценил, че сега е удобен момента да завладее Солун. Градът бил обсаден, но през нощта преди атаката, цар Калоян е убит от заговорници. Преди да умре царят обвинил куманския воевода Манасър за покушението срещу него.
Цар Калоян през своето управление се справил със задачите, които стоели пред него. Границите на държавата обхванали голяма част от земите на Първото българско царство. Царят получил международно признание на властта си и самостоятелност на българската църква. Той проявил качества на голям дипломат, държавник и пълководец. Била анулирана заплахата от страна на Византия, Унгария и Латинската империя. България станала първостепенна сила на Балканите.

БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО РОБСТВО / ХV - ХVII в. /

Падането на България под турско робство е най-голямата трагедия в историята на българите. Турското господство спира културното и политическото развитие на България, а социално-икиномическото развитие се връща векове назад. Голяма част от аристокрацията ни е унищожена, а останалите приемат исляма. Малцина бягат на запад. Унищожена е българската административна и политическа система. Земите ни са разорени след близо половинвековна съпротива на българите срещу поробителя. Разрушени и унищожени са много градове и села. Голяма част от българите са избити, други са продадени в робство, а трети прогонени от земите им. Патриаршията е унищожена, а българската църква губи самостоятелността си. Разрушени са много църкви и манастири. Разстроено е функционирането на църковната ни организация.
След превземането на българските земи в тях е наложена турската феодална система. Този тип феодализъм не е наложен веднага, а това ставало постепенно, като по-ясни очертания той придобил едва през втората половина на ХV в. Феодалните институции на Турция се оформили чрез сливане на различни компоненти. В началото това били племенния строй на номадите тюрки с особеностите на техния начин на живот и държавническия опит на феодалните страни от Близкия и Средния Изток. По-късно поради растящитенужди на турската държава, се наложило да бъдат взаимствани редица заварени порядки и методи за събиране на данъци. Също може да се каже, че чрез отстъпки и облекчен статут на някои категории население, турците са се стремели да поставят в своя услуга най-вече остатъците от българската аристокрация и да разширят по този начин социалната си опора.
Турската феодална система се утвърждава при постоянни войни през ХV и първата половина на ХVI век. Тя се характеризира със силна централизация на властта. Владеенето на земята от местните феодали - спахиите, е свързано с военни задължения към султана. Спахилъкът се налага като основна форма на земевладеене в процеса на завоеванията на турската държава. Чрез него султанът налагал и укрепвал принципът на централизма в земевладението, военната организация и администрацията.
Турската държава представлявала една деспотична теократична монархия. Властта е централизирана и е в ръцете на султана. Неговото мнение във всички области на държавния живот било неоспоримо. Според шериата, владетелят е и върховен собственик на земята. В самото начало на турската държава се формирал и диванът. Това е бил съветът на владетеля и лицата, които влизали в него, ръководели държавния механизъм. Длъжностите в дивана са следните: везир, кадъаскер, дефтердар, а по-късно били включени и агата на еничарите, капудан пашата и реисюлкитаба. Съставът на дивана се изменял в зависимост от промените в територията на турската империя. Постепенно са създадени много канцеларии към дивана, които осъществявали ръководни и контролиращи функции.
Турската империя създава своя държавен апарат в хода на непрекъснати войни, ето защо системата от централни и местни органи на властта са тясно свързани с военната организация.
По време на завоюването на Мала Азия и Балканите се обособило феодалното опълчение от спахии, които се превърнали в дребни феодали, те били основната военна сила на Турция - конницата. Така основната военна единица на империята се оказала пряко свързана със земевладението и феодалната рента. Спахииската конница се деляла на две, според двете бейлербейства - Анадол и Румили. Всяка от тези части се дели на три крила, според географското разположение на тимарите на спахиите, а крилата се делят на санджаци. Системата на военна организация била много важна за бързото събиране на войските, затова и станала основа за административното деление на Турция. Друга войска, с която разполагала Турция е постоянната платена армия наречена капукулу. Неин първообраз е била военната дружина на султан Орхан, която противостояла на военното опълчение. Специалната еничарска пехота пък е създадена от Мурад I. В нея участват немюсюлмани, събирани още като деца и преминали специална идеологическа и военна подготовка. Първото сведение за събиране на християнски момчета датира от 1395 г., а от ХV в. то е узаконено като кръвен данък - девширме. Първо еничарската пехота е използвана като щурмови отряд, но по-късно станала главната бойна формация на турската армия. Други части с помощно предназначение са акънджиите, азебите, бешлиите и др. Турция имала и значителен флот. Първоначално като гребци били приковавани военнопленници. Войниците служещи във флота били наричани азеби и левенди.
Турската империя е изграждала своите държавни структури в хода на военните й завоевания. Поради тази причина цялото й устройство е било подчинено на нуждите на войната. Турската държава се е деляла административно на няколко големи области наречени бейлербейства. България попаднала в Румилийското бейлербейство. То се деляло на санджаци. През управлението на Сюлейман Законодател те били 29. До края на ХV в. санджаците били разделени на по-малки административни единици - вилаети. През ХVI в. Сюлейман I ги реорганизирал и заменил с други административни деления - кази. Начело на тях стояли кадиите, те се занимавали главно с правораздаването. Кадиите осъществявали връзката между централната власт и феодалните имения. По-малки административни единици от казите били нахиите. Те били управлявани от войводите на санджакбейовете и привеждали в изпълнение разпорежданията пристигнали от техните началници. Данъците се събирали от емините и амилиите. Понякога емините изпълнявали и полицейски функции.
В процеса на завоеванията, спахилъкът се оформил и наложил като основна форма на земевладеене. Старите уджбейове и другите племенни вождове били първите които получили спахийски владения. Основната маса държатели обаче били отличилите се във военната служба бойци от племенното опълчение или от новосформираните султански корпуси. Чрез спахилъка, султанът налагал своята власт и подкопавал основите на провинциалната потомствена аристокрация. При тази система на земеползване, били ограничени възможностите за отцепничество и непокорство. Необходимостта от поддръжка на конницата определила и формата на спахилъците. Спахията получавал точно определени данъци от точно определени селища. В зависимост от размера на прихода съществували три вида спахилъци. Тимарите са с доход до 20000 акчета, зиаметите от 20000 до 100000 акчета и хасовете с доход над 100000 акчета. Така чрез предоставяне на спахиите част от доходите на покорените земи, султанът си осигурил поддържането на голяма бойна сила. Всички спахии имали задължения към централната власт. Държателите на по-богатите земи трябвало да се яват под знамената с определен брой въоръжени войници, палатки или др. съоръжения. Спахията бил ограничен във владетелските си права над дадените му земи. Те имали право над доходите, но не и над земите. Продажбите, покупките и даренията били строго забранени. Тимариотите и заимите не можели да раздават правосъдие, но и самите те се отнасяли към кадилъците. С по-голяма власт разполагали владетелите на везирските хасове. Те можели да събират някои данъци и такси в пълен размер и събирали по-големи данъчни постъпления. Хасове притежавали висшите сановници, които изпълнявали военно-административни функции над определени райони. Султанът и тук запазвал възможността за намеса чрез събиране на голяма група данъци. Спахиите притежавали и лични стопанства наречени хаса-чифлици. В много случаи те били давани на селяните от самия феодал срещу феодална рента. Друга категория земи с широк имунитет са мюлковете. Над тях не тежали служебни задължения и ограничения. Те били давани на изтъкнати турски пълководци и сановници. Друг вид мюлкове с по-малки доходи са давани на мюсюлманските мисионери с чиито доходи се поддържали религиозни учреждения. Господарите на мюлковете можели да ги продават, предават в наследство, да ги подаряват и да ги превръщат във векъф. Султанът имал право да отнема мюлковете, ето защо техните господари ги превръщали във векъфи. Чрез завещание, част от дохода на мюлка се давал за поддръжка на джамия, имарет и др. За управители, феодалите определяли себе си и своите наследници, като чрез завещателни актове определяли и доходите, които трябвало да получават.
Върху основата на мюлковете и вакъфите с узаконените им наследствени права, се обособила и укрепнала потомствената аристокрация в Румелия.
Султанските хасове са били най-плодородните земи и градски центрове, от които имало големи доходи. Всички приходи от тях отивали в личната каса на султана.
стр. 199 стоп.на селянина
стр. 201 градска икономика
При завлядяването на Балканския полуостров, турците използват човешкия потенциал на покорените народи. Създадени са различни категории население, които имат особен статут и специализирани функции. Едната група може да се определи като военизирано население. Към нея спадат дервенджиите и войнуците. Дервенджиите са били натоварени с охраната на проходите. Те трябвало да подпомагат с каруци и животни преминаването на проходите. Поради трудната си и тежка служба те били освободени от данъци към държавата и от кръвен данък, но са закрепостени и не могат да напущат работата си. Войниците участвали в турската армия като помощни, тилови части, които се грижат за султанските коне. Законът им позволявал да притежават 40 дюнюма необлагаема земя и ги освобождавал от извънредни данъци. Трета група население са т.нар. власи. Те нахлували в съседните християнски държави, за да поддържат граничното напрежение. Друг тип специализирано население са маданджиите, които плащали данъците си в метал. Кираджиите били длъжни да превозват товари с каруци.
През този период селската община е териториално-професионално общност. Хората в нея имат общ поминък и живеят в едно общо пространство. Селската община играе важна роля в организирането на хората. Тя е колективен орган за контакт с турската власт, но и същевременно защитава обикновения човек от пряк допир с властта. Друга важна функция на селската община е да регулира отношенията между отделните хора в нея. Тя следяла за спазването на християнския морал и нормите на обичайното право. Така общината се превръща в пазител на традициите и правилата, които са доказали своята полезност. По-различна от нея е градската махала. Приликата е в необходимостта да се регламентират отношенията на хората, които живеят на една територия. Разликата е, че тези хора са с различни професии и оттам с различни интереси. Главният принцип за обособяването на една махала е верският. Център на живота в махалата е храмът. Така възниква църковното настоятелство, което играе много важна роля през българското възраждане. Друга организация, която се появила е еснафът. Той е социална организация на градското население, в която са обединени занаятчии с еднаква професия. Целта е да бъдат защитени членовете й от външна и вътрешна конкуренция. Всички тези организации служат за връзка на населението с властта. Най-малката социална група през този период е естествено семейството. То е европейско по тип, моногамно. Мъжът има водеща роля в него. Съпругата не разполага с недвижимо имущество, животът й е подчинен на съпруга. Тя се грижи за децата, градината, домашните животни.
стр.206 посл.абзац.
След падането на българите под турско робство става промяна в църковната ни организация, след заточването на патриарх Евтимий. Българската патриаршия става архиепископия, подчинена на Константинополския патриарх.
стр. 203 от 2 абзац до края на точката.
Манастирите и тяхната дейност 213стр. 1,2,3 абзац
Още преди ХVII век има сведения макар и оскъдни за българи занимаващи се с търговия. Те изнасяли вино, кожи, тютюн и стоки на българските текстилни занаяти. Друга група хора, които имали възможност за издигане били джелепкешаните. Те са били собственици на големи стада. Около 60 % от джелепкешаните били българи според регистрите от ХVI в. Така тези българи, а също и търговците, имали възможност да натрупат богатства и да се наложат като прослойка със социален престиж. Появява се названието " чорбаджия ", което се възприема като титла. Към края на ХVI век сред българите се обособява една малобройна група от богати хора, които имат признат авторитет на първенци сред градското и селското население.

БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ - ХVIII - ХIХ ВЕК. НАЧАЛО НА НОВАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

Началото на Българското възраждане се поставя в 30-те години на ХVIII век, а краят му представлява Руско-турската освободителна война от 1877 - 1878 г. Българите останали под турско робство живеят в този етап до 1912 год.
Самото Възраждане представлява много сложен процес, при който се разлагат феодалните отношения и започва зараждането и разпространението на новите буржоазни отношения. Процесите, протичащи през Възраждането, обхващат всички страни от живота - социалната, икономическата, идейната, политическата и културната. През този период се изгражда едно ново отношение към света и човека. Възраждането е сблъсък между старите феодални обществено-икономически и новите капиталистически отношения.
При българите, възрожденският процес протича под една чужда деспотско-тиранска система, поради което буржоазно-демократичната им революция е едновременно и национално-освободителна. Поради чуждото робство, процесите, развили се в България започват по-късно, но започнали, те се развиват така ускорено, че ново и старо се преплитат.
Българското възраждане е епоха на промени и развитие във всички области на българския живот. То може да се определи като една от класическите преходни епохи в историята ни. Този преход се осъществява по еволюционен и революционен път. Водят се борби за новобългарска просвета и култура и за самостоятелна българска църква. Тези борби водят до обособяването на народа ни и превръщането му в нация.
Започват и борбите за политическо освобождение. Те преминават през различни форми и етапи. Своеобразието на българското развитие през ХVIII и ХIХ в. Се дължи на преплитането на външни и вътрешни противоречия. В тях участват, като се месят Великите сили, балканските съседи на българите, различните действия и въоръжени конфликти в хода на решаването на Източния въпрос.
Българското възраждане е един преход от феодализъм към капитализъм. То довежда до промени дори в ежедневния живот на българите. На първо място се поставят измененията в стопанската област. Новите явления в икономиката довеждат до разпадането и унищожаването на военно-ленната аграрна система.
Елементите на новите обществено-икономически отношения се появяват още през първата половина на ХVIII в. Неуспешните войни принуждават Турция да отвори своите граници за европейския капитал. Постепенно народите подвластни на турците, са въвлечени в търговски отношения с развитите буржоазни страни в Европа. Много от по-заможните български търговци се издигат и оформят българската търговска буржоазия. Някои от тях се заселват или откриват свои кантори в големите европейски градове.
Развитието на външната търговия тласка развитието на стоковото производство и вътрешния обмен. Започва размяна на стоки не само между града и селото, но и между отделните производителни райони. Годишните панаири придобиват национално значение, като средище за размяна. Увеличеният стокообмен със страните от Европа и Средиземноморието допринася за разширяването на занаятчийското производство. Еснафите попадат в ръцете на българите, които се оказват най-активния стопански елемент в градовете. Занаятчийте се свързват все по-тясно с пазарите, а това води до изменение в характера и структурата на тяхното производство. Новите нужди водят до развитие на някои от старите и до появата на нови занаяти. Оформят се отделни промишлени райони в страната. Този подем довежда до прерастването на много села в градчета, които имат редовни връзки с търговските центрове в страната и извън нея.
Разложителните процеси и появата на буржоазни отношения не отминава и селското стопанство. Спахиите започват да не изпълняват военните си задължения. Чрез грабеж на чужди земи, разработване на пустеещи площи или чрез покупко-продажба, турските първенци, а и някои християни стават притежатели на големи поземлени парцели. Върху тях те придобиват правото на собственост и организират големи земеделски стопанства, наречени чифлици. В тези чифлици производството е главно за пазара.
С премахването на военно-ленната система /1832-1844г./ се укрепва свободното райетско земевладение. Закрепостяването отпада. Стопанските промени през ХVIII в. са резултат от стоково-паричните отношения. Нуждите на износа и на зараждащата се манифактура налагат да се премине към обработването на нови технически култури. Още през втората половина на ХVIII в. започват да се оформят специализирани райони на селскостопанското производство - Подбалканските полета стават център на производство на розово масло, Македония на памук, Тракия и Беломорието на тютюн и т.н. През втората четвърт на ХIХ в.започва твърде бурно развитие на градския живот. Произвеждат се платове, кожи, гайтани, килими, селскостопански сечива и др. Влиянието на еснафските организации нараства и те се превръщат в първостепенни фактори на обществения и културния живот в градовете. Част от занаятчийските работилници прерастват в разпръснати или централизирани манифактури. Полагат се основите и на българската фабрична промишленост. 1835 г. Добри Желязков открива в Сливен модерна за времето си текстилна фабрика. По време на Кримската война се увеличава оборота в североизточните български земи и се създават големи търговски фирми в Русе, Варна, Търново, Тулче. След войната търговията с Европа нараства. Изнасят се суровини и селскостопански произведения, а се внасят индустриални стоки. И през този период стопанският прогрес е спиран от турската икономическа политика. Поради ограниченото и бавно развитие на капиталистическия начин на производство, буржоазията е твърде слаба и се проявява най-вече в областта на търговията.
В резултат на промените в аграрните отношения, настъпват промени и в състава на селското население. През цялото Възраждане, основната категория са дребните и средните стопани. Освен тях, във връзка с чифлиците има и други категорииселяни. Те са: изполичарите, кесимджиите и ратаите.
В градовете занаятчиите също са предимно дребни и средни собственици.
Обществено-политическите изменения рефлектират и върху културата. Изграждането на новобългарската култура протича неравномерно и противоречиво. Приобщаването на българите към модерната буржоазна култура започва още през ХVIII в. Първоначално идеите на Просвещението проникват бавно, но от началото на ХIХ в. този процес се развива интензивно. В основата на промените лежат обществено-икономическите изменения.
Културно-просветното движение освен училищата обхваща и архитектурата, живописта, музиката. До 40-те години българските манастири и църковни общини са са основните инициатори за строеж на храмове, за тяхната украса, за образованието на българчетата. След 40-те год. българските общини и еснафите, т.е. българската буржоазия, поема всички тези грижи в свои ръце. Българската култура през Възраждането помага за ускоряването на обществено-политическите процесии и е активен фактор за консолидирането на българската нация. През 60-70 год. на ХIХ в. новобългарската литература постига разцвет в творчеството на П.Р. Славейков, В. Друмев, Г.С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев. Българската възрожденска култура по характер, творци и публиката, за която е предназначена е демократична. Основните противоречия през този период са между българската и турската феодална класа. Различия има само по отношение на пътищата за премахване на турското робство. От ХVIII в. в областите Мизия, Тракия, Македония и Добруджа започва да се създава и българска нация в тясна връзка с българската народност, език, култура и обща икономика. Главната цел на българската нация е не само нейното признание, но и извоюването на самостоятелна национална държава. Българската нация израства в борбата за новобългарска просвета и самостоятелна българска църква. През 1870 г. под напора на всенародното движение е издаден султански ферман за учредяването на българска църква, наречена Екзархия. Национално-революционното движение на българите се развива според условията на живот на народа. През различните периоди то е с различна интензивност и минава през различни форми и етапи. Важно място в тях заемат участията на българите във войните на Русия срещу Турция. В началот на ХIХ в. се създава първата в историята на Българското възраждане политическа организация, която има конкретна програма за освобождаването на България. Водачите са Софроний Врачански, Иван Замбин и Атанас Накович.
Българите масово се включват в Първото сръбско въстание и в Руско-Турската война от 1806 - 1812 г. През второто десетилетие на ХIХ в участват във "Фелики етерия". През Руско-Турската война от 1828-29 г. се активизира освободителната борба на българите, особено в териториите, където е руската армия. една от най-ярките прояви е "Велчовата завера". Тези събития показват, че сред българския народ има сили, които да застанат начело на борбата, но не са добре организирани. Новият етап от развитието на национално-освободителната борба е свързан с името на Раковски. Той създава ръководен център на революционното движение и обосновава необходимостта от организирана борба. През 1862 г. Раковски организира Първа българска легия. Идеята за самостоятелност на революционните действия, до която достига Раковски в края на живота си е продължена от В. Левски. Разгрома на четата на Х.Димитър показва необходимостта от организационна работа сред народа.Левски посочва самостоятелния път за извоюване на свободата.След смъртта му делото е продължено от Л.Каравелов ,Хр. Ботев, Г.Бенковски,Ст.Стамбовов и други българи патриоти. Българскато възраждане е част от европейското възраждане.Редица причини пречат на развитието във всички области ,в които живеят българи ,ето защо историческите процеси и явления протичат с различен темп. Турската държава е изпаднала в криза и е неспособна да се реформира и да даде път на буржоазните отношения. В нея цари корупция, беззаконие, анархия и дискриминация на поробените народи. Тези причини правят условията за развитие на поробените народи много тежки. Източния въпрос също е пречка по пътя на българите към свободата. Въпреки това възрожденските процеси не спират, а се задълбочават. То е защото българите използват постиженията на напредналите народи в различни области на обществения живот. Българския народ получава и конкретна помощ от Русия, което започва с помощи за църквата, минава през образованието и накрая завършва с Руско-Турската освободителна война от 1877-1878 г. Във връзка с промените настъпили сред българите през Възраждането, можем да разделим този период на три етапа. Първият започва през ХVIII в. и приключва през ппървата четвърт на ХIХ в. Характерен е с разпадането на турската военноленна система, утвърждаването на стоково-паричните отношения и появата на българската буржоазия. България през този период участва в антитурските войни на Австрия и Русия. Вторият период обхваща времето от средата на 20-те год. На ХIХ в. до края на Кримската война. През този етап ускорено се развиват възрожденските процеси. Тогава започва движението за новобългарска просвета и за църковна независимост. Третият етап се нарича Зряло възраждане. Той започва с края на Кримската война и приключва с Руско-Турската освободителна война през 1877-1878 год. През този период завършват с успех борбите за самостоятелна българска църква със султански ферман от 1870 г. Създаването на българска екзархия води до извоюването на културно-духовна автономия от българите. Следват и въоръжените прояви от този етап. Това са легиите на Раковски, четите, БРЦК, ВРО, които показват готовността на българите за саможертва в името на свободата. В резултат на Априлското въстание е и Руско-Турската освободтелна война от 1877-1878 г. вследствие на което е възобновена Българската държава, макар и с орязана територия.
Българското възраждане е реализирано за кратко време в сравнение със същия процес в другите европейски страни. Причина за това са условията, при които се развива. Този процес съвпада с европейското възраждане и носи общоевропейските черти характерни за тази епоха. Материалните и духовните постижения на българския народ през възрожденската епоха са резултат от създаването на българска нация и нейното израстване над нивото на поробителя.

ЗАРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА ИДЕОЛОГИЯ

Периодът от ХVIII в. до 20-те години на ХIХ в. е известен с названието Ранно българско възраждане. През този етап стават изменения в социалната структура на българското общество. Започва създаването на българската нация. Появяват се първите национални идеологии. Поставя се началото на процеса на културно-духовното съзряване на българското общество. Българите участват във войните на Австрия и Русия срещу Турция и в освободителните движения на другите балкански народи. През този период за пръв път се появява идеята за търсене на руската помощ при военното и политическото уреждане на българския национален въпрос.
Тези промени се забелязват в началото на ХVIII в. и са предизвикани от задълбочаващата се криза в Турската империя и опитите на турското ръководство за реформи в обществените и политически институции, в стопанския живот и армията на Турция. След неуспешните си войни Турция е принудена да отвори пазарите си за европейските стоки и е въвлечена в оборота на европейската капиталистическа търговия.
Развитието на търговията, международна и вътрешна, разпространението на стоково-паричните отношения, както и липсата на победоносни войни, водят до разпадането на спахийската система на земеползване. Още в началото на ХVIIIв. земите на хиляди спахии са отнети. Това довежда до закрепването на притежателите на едра поземлена собственост - чифликчиите, както и на предприемачите, лихварите, едрите търговци, откупвачите на данъци и др. Въпреки това в Турция се запазват старите стопански форми и старите институции.
Започват борбите между новите сили и старата аристокрация, която е пазителка на традицията. Това се изразява в аянските борби за овладяване на местната власт. По този начин е предизвикан упадъка и разложението и на централната власт. Започват реформи целящи да запазят контрола на централната власт над областите. Увеличена е властта на управителите на султанските и на държавните земи, като те вече придобили и стопански правомощия. Целите, които се преследват с тези реформи не са постигнати, ето защо започва и преустройство на армията. Направени са опити да се модернизира пехотата и кавалерията по европейски образец, но това само подсилвало сепаратизма, поради увеличаването войските на пашите. Така Турция се оказва в дълбока стопанска, социална и политическа криза почти през целия ХVIIIв.
Българските земи също преживяват процеса на важни промени, като и тук спахийската система на земеползване рухва. Част от спахиите и други лица от послужебната аристокрация се отклоняват от задълженията си към султана и започват да се стремят към частна собственост на земята, която при новите стоково-парични отношения е сигурен източник на богатства. Чрез насилие, грабеж, покупки или присвояване на общински земи, турските първенци стават собственици на големи площи земя. В тази земя те създават големи земеделски стопанства - чифлици. В тях се произвежда главно за пазара, но чифлиците не стават реална база за развитието на капитализма в селското стопанство, защото обработката на земята в тях продължава да бъде с традиционните оръдия на труда.
Положението на селяните при новите условия също се променя. Част от тях стават чифлишки селяни и загубват напълно или частично правата си върху земята. Своите права върху земята запазват селяните от хасовете, от държавните земи и от всички останали ленове. Процесът на създаване на чифлици е бавен и затова не се наблюдава обезземляване на селяните. Отмира дори условното крепостничество, което от своя страна при развилите се стоково-парични отношения дава възможност на селяните да участват в покупко-продажбата на земя. Това довежда до разслояване сред българските селяни и до оформянето на бъдещите капиталистически стопанства. Техните притежатели се занимавали и с лихварство и търговия.
Проникването на стоково-паричните отношения през ХVIII в. довеждат до развитие на земеделското производство. Произвеждат се много продукти за нарастващото градско население. Поради увеличените нужди, както за износ, така и за градското население, се налага да се премине към увеличаване на техническите култури. Това довежда до изменения на оръдията на труда и до специализация на селскостопанските райони. През първата половина на ХVIII в. Пловдивско, Пазарджишко и Сярско, са основните производители на ориз, Добруджа произвежда зърнени храни, Подбалканските полета - розово масло, а Южна Тракия и Беломорието - тютюн, фъстъци, бобови растения и др. Развива се и животновъдството, което се обособява в самостоятелен отрасъл. Продукцията му се изнася за големите градски центрове и за Европа.
Най-силно е засегнато от стоково-паричните отношения градското стопанство. Интензивното развитие на занаятчийското производство е предизвикано от порасналите потребности на вътрешния пазар и от увеличената външна търговия. Градовете, които се намират в животновъдни райони са с най-добре развито кожарство и кожухарство. В Самоковско и Неврокопско се развива металодобива. Разгръща се копринарството и бубопроизводството за нуждите на европейската промишленост. Усъвършенстват се абаджийството и гайтанджийството.
Тласък на занаятчийското производство дава ферманът на султан Мустафа III, който регламентира структурата, правата и целите на еснафските организации. Развитието на занаятите през ХVIII век съживява еснафските организации. Те бързо попадат в ръцете на българите, които са били най-активния стопански елемент в Турция. Българите започват да се налагат в градовете като първостепенна стопанска сила. Поради кърджалийските размирици, много селяни търсят спасение в градовете, вследствие на което те са побългарени. Много от старите градски центрове се възраждат, а и голяма част от промишлените селища стават градчета. Сред занаятчиите се натрупват свободни капитали, които водят до създаването на първите разпръснати манифактури, а те са главно в областта на текстилното производство.
Европейските страни купуват от българските земи вълна, кожи, восък, памук, тютюни, коприна, дървен материал, зърнени храни, технически култури, розово масло, опиум и др. С българите търгуват френски, английски, австрийски, немски, руски и дубровнишки търговци.
Постепенно наред със седмичните пазари започват да се провеждат и годишни и сезонни панаири в Узунджово, Неврокоп, Сливен, Ески Джумая и Сяр. Те са важни звена за търговията между българите и европейците. Големи български търговски къщи действат както в страната така и извън нея.
Стопанското развитие променя и социалната структура на българите. През ХVIII век започва да се изгражда буржоазната социална структура сред българския народ. Извършва се разслоение сред селяните, като тънък слой от тях стават заможни. Появат се и нови прослойки селяни свързани с чифлиците. Това са изполичарите и кесимджиите. Има и ратаи или както още ги наричат - аргати. Те не са обезземлени, а с малко земя, която не стига за изхранване на семействата им.
В социалната структура на българския град също има изменения. Най-многобройно е занаятчииското съсловие, но то не е еднородно. В него влизат майстори, калфи и чираци. Самите майстори са с различен капитал и различен брой калфи и чираци. Част от тях се издигат вследствие на което през ХIХ век стават собственици на разпръснати манифактури или са посредници между еснафите и пазара. Българската едра буржоазия е съставена предимно от посредници в търговията между Турция и Европа. Към тях се причисляват и малкото на брои собственици на разпръснати манифактури.
През ХVIII век в българските земи се оформя нова социална структура, която е характерна за едно начеващо буржоазно общество. Формират се първите елементи на буржоазията. Тази класа застава начело на стопанското и културното обновяване и заема постепено своето ръководно място в настъпващата епоха на борби. Българското общество като цяло е представител на дребната градска и селска буржоазия.
Върху българите през този период голямо влияние оказвали идеите на Просвещението. Новите идеи най-рано се изявяват на Балканите сред гръцкото общество. Гръцкото просвещение се изявявало и в борбата между светското и религиозното мирознание, като се разширявала мрежата от светски училища, даващи точни знания на търговеца и промишленика. Гръцкото образование и гръцките печатни книги упражнили много силно влияние сред балканските народи. В гръцките училища получили образование и много българи.
Започнала гръцка културна и религиозна експанзия, която засегнала българските първенци от по-големите градове, българските търговци участници съвместно с Гърция в европейската търговия. Разпространението на гръцкия език и гръцката образованост се превръщало в средство за денационализация на православните балкански народи. Тази тенденция станала особено опасна през втората четвърт на ХIХ век.
Осемнадесетият век налагал нови идеи, пред които отстъпвала средновековната религиозна идеология. Носители на тези идеи станали представителите на новите социални сили. Идеите за извоюване на свободата, за националното обособяване, подхранвани от Европейското просвещение, станали определящи за живота на балканските народи. Предшественици на Паисий са различни дамаскинари, преписвачи и творци на богуслужебна и светска книжнина. Особено място заема Партений Павлович със своя труд "Автобиография". Този дневник е преди всичко летопис, където личната съдба е съдба на множеството, гордо изправено срещу злото, но не като негова жертва, а като избор на гражданска позиция.
Друг виден книжовник е Христофор Жефарович, останал в историята със своя труд "Стематография". Той представлява сборник с литографни изображения на сръбски и български царе и светци, с 58 герба на европейски народности и области, както и исторически справки към всеки герб.
Съвременната история обяснява появата на Паисий с появата на новите обществени сили. Съществуват много обяснения за Паисий и неговото дело. Това показва колко сложно е това голямо българско явление в нашата история през ХVIII век. Паисий Хилендарски е един велик представител на своето време. В неговата "История славянобългарска" са отразени идеите на буржоазната епоха, които са пречупени според нуждите на българското развитие. Той е роден в Самоковска епархия през 1722 год. Има различни мнения относно това, къде е родното му място, но надделява схващането, че е гр. Банско.
През 1745 год. той заминава при брат си Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир. В манастира Паисий попада в една нова за него обществена и културна среда, което изиграва голяма и решаваща роля за неговото оформяне като личност атонските манастири през този период са средище на духовния живот на балканските християни. В библиотеките им има много средновековни и съвременни книги. В тях работят много граматици, учители, зографи, съчинители на летописи и др. Манастирите са посещавани от поклонници, учени, писатели и историци. В тях пронокват идеите на европейската култура и образованост. Новите идеи раздвижват монашеските братства и разпалват в тях национални чувства. В тази обстановка у Паисий се поражда идеята да напише история на българите. Две години рови в Атонските библиотеки, там се запознава с руската "Кормчая книга" и с труда на Цезар Бороний - "Деяния церковния и гражданския от Рождество Христово". В Сремски Карловци, Паисий чете книгата на Мавро Орбини "Книга историография". От нея той взема данни за българите и сърбите, но и идеята за общославянското единство. След завръщането си от Австрия, Паисий се установява в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва "История славяноболгарская". Отец Паисий преработва през собствения си светоглед разнородни материали и съставя едно стройно изложение на българската история. В хода на изложението, той формулира редица фактологически, идейни постановки и основни изводи, които се превръщат в програма на българската буржоазия.
През 1763 г. той посещава гр. Котел, където местния свещеник Стойко Владиславов прави първия препис на "История славяноболгарская". Не се знае какъв точно е бил животът му през следващите години.
Самата "История славяноболгарская" е едно сбито и ярко изложение на миналото на българите, като е написана в духа на тогавашната традиция. Той интерпретира миналото в националистичен и романтичен дух. Разказва за българските крале и царе, за българските светии и за Търновската патриаршия. От анализа на миналото, Паисий извежда своите заключения, които имат и определени цели. Той се стреми да пробуди националното чувство. Именно затова и атакува тези, които се срамуват от своя народ и език и се увличат от гръцкия език. Припомняйки, че българите са имали свое царство, въпреки че сега са бедни и прости орачи и копачи те пак са достойни за уважение. Отецът отрича отцеругателите, които се гърчеят и се срамуват да се нарекът българи. Със своите разсъждения, Паисий чертае политическа програма, която е базирана на националната идея и е изразена в стремежа да се запазят българите в условията на робството, като се осигурят условия за тяхното бъдещо историческо развитие.
Най-напред Паисий поставил съкратена преработка на предговора на Цезар Бороний. Този предговор не е разкривал идеите, които са го ръководели и затова той пише свой, втори предговор.
След него следва "Собрание историческое о народе и о царей болгарских и о въсех деяния и бития болгарская", като разглежда българската история до ХIV век. Следват шест страници посветени на сръбската история. След това Паисий отново се връща към българската история от края на ХIII в. до падането под турско робство. Тази част е озаглавена "Паки окончаем повест ради Константина Шишъмена". Следва списък на българските царе. За тях той дава кратки биографични данни под заглавието "Собраное в кратце колико били знаменити крали и цари болгарских".
Следва писаното за българските учители Кирил и Методий и за българските светии. Накрая има послесловие. Целият труд се състои от 85 страници. Съдържанието му, мислите и идеите, които са вложени в него, определят изключителната роля, която тази "история" изиграва за развитието на българския народ.
Със своята История, Паисий се стреми чрез разкриване на миналото величие и слава на българския народ да внуши идеята за идващия народен подем. Оттук идва и омразата му към ония, които се поддават на чуждопоклонничество и рушат народното единство. Паисий извежда произхода на българите от общия славянски род. Тази идея е основната в Паисиевата история. Той проследява основните събития в българската история. Със своя труд, Паисий се е стремял да внуши на българите, че извоюването на политическа свобода е най-важното условие за развитието на народа. Тази свобода можела да се постигне само по пътя на борбата срещу турците. Оттук произлиза и възвеличаването на българските царе и изтъкването на бойните добродетели на българите в борбите за създаването на българската държава и за отстояването на нейната независимост. В историята е отделено голямо място на събитиятаоколо падането на България под турско робство. Следва разказ и за страданията на българите под турската власт. Паисий Хилендарски се е стремял да буди патриотични чувства и чрез описание живота и дейността на изтъкнати български църковни, просветни и културни дейци. Чрез този разказ Паисий води читателя до извода: неоходимост от борба за политическа и църковна независимост на българите. Така страница след страница е внушавана националноосвободителната идея. Миналото е показано, за да се види по-добре националното унижение, потискане и ограбване в настоящето и да се вдъхне сила за борба за по-щастливо бъдеще. "История славяноболгарская" се превръща в един програмен документ на националноосвободителната борба. Паисий акцентува за национално обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. В своята История той неведнъж точно определя етническите граници на българската народност. Мотивирайки идеята за духовно обособяване, Паисий посочва пътя на борбата за самостоятелна българска църква. Засегната е и идеята за българската държавност, т.е. историческите права на българите да имат своя свободна държава. Паисий долавя изискванията на буржоазната епоха и преработва през своя патриотизъм идеите на новото време. Неговият мироглед и концепции имат буржоазен характер. Паисиевия мироглед е отговарял на потребностите на цялото общество. Буржоазната идеология на отец Паисий става национална идеология. Това обяснява и широкият отзвук на неговите идеи и неотразимото му влияние върху възрожденския процес.
Най-талантливият последовател на Паисий е Софроний Врачански. Той е роден в Котел през 1739 г. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Към средата на 70-те години Стойко Владиславов посещава Атон и за кратко време се сродява с атмосферата пробудила патриотичните пориви в Паисий. Особено значение за неговото духовно оформяне играе срещата му с Паисий през 1765 г., когато той преписва "История славяноболгарская". Известно време живее в Арбанаси, след което през 1794 г. е ръкоположен за митрополит на Врачанската епархия. Там той продължава своята народополезна дейност като проповядва на български език. Скоро се озовава във Видин, откъдето се прехвърля във Влашко, където остава до края на живота си. Там той се отдава на книжовна дейност. През 1806 г. напечатва сборник от неделни и празнични поучения под названието "Неделник". тя е първата българска печатна книга, написана на говорим български език. В началото на ХIХ век, някъде между 1803 -1805 г. Софроний пише и своята автобиографична творба - "Житие и страдание грешнаго Софрония". Тя представлявала разказ за живота на българите през втората половина на ХVIII век. В нея има сведения за социалните и политическите промени сред българите, съдържа сведения и за кърджалийските размирици. Житието е написано на говорим български език с някои църковнославянски примеси. По дух и език тя е модерна светска книга и бележи важен момент в развитието на новобългарската литература. Под влияние на просвещенската епоха, софроний превежда от гръцки дидактическото произведение "Гражданското позорище", "Езопови басни" и "Митология на Синтип Философ". Чрез своята дейност преди всичко като книжовник, Софроний се налага като просветител и патриот и е най-ярката фигура в българското възражданеот края на ХVIII и началото на ХIХ век. Идеите на Паисий Хилендарски са подхванати от продължителите на неговата дейност. Това са просветители, борци за новобългарска просвета и църковна независимост. Сред тях са българи като Софроний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Петър Берон, В. Априлов и др. Тяхната дейност е от голямо значение за реализирането на идеите на Паисий За борба за новобългарска просвета, самостоятелна църква и национално освобождение.

ПОЛИТИЧЕСКИ ДВИЖЕНИЯ И ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПРЕЗ 50 - 60 ГОД. НА ХIХ ВЕК - Г. С. РАКОВСКИ

Българското политическо и революционно движение преминава през различни форми и етапи. През ХVIII и първата половина на ХIХ век българите вземат участие в австро-турските и руско-турските войни. Включват се и във въстанията на балканските ни съседи против турското робство. Идва моментът и на самостоятелните политически прояви и движения, като Велчова завера /1835г./, въстанията от 30-50 год. в Северозападна и Западна България. Всички те имат местен, локален характер.
След Кримската война борбата на българския народ влиза в един нов етап - етапа на организираната борба. Този нов етап се дължи на опита придобит до момента и на напредъка в икономическото развитие на българските земи през 60-70 год. на ХIХ в. В хода на Кримската война се наблюдава подем в земеделието, предизвикан от нарастващото търсене на зърнени храни и животинска продукция. В тази обстановка се засилва стоковия характер на земеделското производство. Увеличава се продукцията на зърнени храни, тютюн, памук, месо и вълна. Това стимулира едрото земеделие и търговско животновъдство. Внесени са първите земеделски машини - сеялки, жетварки, вършачки. Увеличил се броят на железните плугове. Потърсени са възможности за организиране на земеделски кредит. Всичко това е недостатъчно за да бъде осигурен подем в селското стопанство, защото продължават да съществуват старите аграрни отношения, при това не е ликвидиран напълно старият режим на извъникономическа принуда, на ангария и откупуване на данъци. Нормалнота развитие на селото е спирано най-вече от непрекъснато увеличаващите се данъци.
В стопанската ситуация след Кримската война стават значителни промени и в занаятчийското производство. Някои занаяти започнали да упадат поради конкуренцията на по-хубавите и по-евтини стоки на европейската фабрична индустрия. Занаятите произвеждащи традиционни стоки като: абаджийство, гайтанджийство, кожарство, копринарство, мелничарство, железодобив, металообработване и спиртоварство отбелязали даже напредък и станали база на новите капиталистически форми. Окончателно се осъществила специализацията на промишлените райони с оглед на местните условия, суровинната база и традицията. Това довело до още по-голямо засилване на стопанските връзки между отделните части на българските земи.
Основният тип капиталистическо предприятие, което се налага през този период е манифактурата, като през50-60 г. броят на манифактурите с по 10 работника средно е над 500. Единният национален пазар обхващащ земите на Мизия, Тракия и Македония е окончателно стабилизиран. Изградена е и мрежата от търговски пътища насочени от вътрешността към цариградския пазар, солунското пристанище, Русе, Варна и Тулча. Нарастват кираджийските услуги и директната доставка на стоките.
След Кримската война стопанските процеси имат противоречив характер. Икономическите отношения в Турция продължават да задържат естественото развитие на българското стопанство.
До Кримската война националноосвободителното движение се развива предимно в мирната, културна област. Въоръжените борби през този период имат стихиен характер. След войната положението се променя. Възрожденските процеси в българските земи се задълбочават. Българската нация изявява своите исторически претенции и се насочва към своето политическо освобождение. Борбата на периферните свободни или зависими държави против Турция, ускорява процеса на нейното разпадане. Именно затова Дунавските княжества и Сърбия стават естествена база за развитието на българското националноосвободително движение. Обстановката след Кримската война революционизирала всички среди на българското общество. И буржоазията, и селяните, и занаятчийте, и националната интелигенция са заинтересовани от ликвидирането на робството, и от възстановяването на българската държава.
Началото на организираното националноосвободително движение е свързано с името и делото на Г. С. Раковски. Той е роден в град Котел през 1821 г. В неговата политическа дейност се очертават два етапа - първият от 1841г. до Кримската война и вторият след войната до смъртта му през 1867 г. През първия период Раковски няма ясно изразени възгледи относно българското освободително движение. Това е времето когато се формира неговата личност. той учи в Карлово при Райно Попович, а след това в Цариград.
Раковски участва в браилските бунтове, след което заминава за Франция. След връщането си се намесва в разприте между котленските еснафи и чорбаджий, после прекарва няколко тежки години в Цариград в затвора. След освобождаването му се занимава с търговия и става крупен търговец. През 40-те години участва в борбите на българите в Цариград за самостоятелна българска църква. По време на Кримската война Раковски прави опит да организира въстание в България. През този първи период от своята дейност той завинаги определя своя път на патриот и революционер.
През 1855 г. Раковски напуска Котел и престоява близо година във Влашко. След това се установява в Нови Сад /Австрия/ и издава вестник "Българска дневница". В него през 1857 г. той публикува поемата си "Горски пътник". Изгонен от австрийските власти през 1858 г. Раковски се установява в Одеса. Там се занимава с исторически, етнографски и езиковедски изследвания. Същата година той написва и своя първи план за освобождение на България. В този план е обоснована идеята за общо българско въстание, в което трябва да участва целия народ. Това общобългарско въстание трябвало да се организира от единен център и да бъде съчетано с борбите на другите балкански народи. Това е идея за единодействие между силите на революционната емиграция и борците от вътрешността на страната. Емиграцията трябвало да подготви въоръжени отряди, които да повдигнат народа към въстание.
Достигнал до тези идеи Раковски, широко осведомен за процесите развиващи се в европейския югоизток, заминава през 1860 г. за Белград. Там на власт е дошъл княз М. Обренович и между Сърбия и Турция постепенно назрява военен конфликт. В Сърбия раковски започва издаването на своя знаменит вестник "Дунавски лебед". На неговите страници той разработва проблемите на църковно-националното движение и международните аспекти на българския въпрос.
През 1860-61 г. Сръбското княжество се стреми да се освободи от турските гарнизони останали на негова територия. Раковски преценява, че трябва да се използва този конфликт и в края на 1860 г. разработва нов план за освобождението на България. Планът предвиждал да се организира въоръжено въстание. Вътре в страната да стане подготовка чрез революционни комитети. На сръбска територия трябвало да се подготви един добре обучен и въоръжен полк от 1000 бойци, който в хода на сръбско-турската война да премине по билото на Балкана и да вдигне народа на въстание. Начело на въстаниците трябвало да застане "Привременно българско началство", устава на което Раковски разработил прз 1862 г. В хода на въстанието българското началство, ръководено от Раковски, трябвало да придобие функции на революционно правителство, което да действа в координация със сръбските власти.
Раковски отправя апел към революционната младеж в България. Отзовават се близо 600 млади българи, между които Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко войвода, Стефан Караджа, В. Левски, Иван Кършовски и мн.др. С разрешението на сръбското правителство, Раковски образува през 1862 г. Първа българска легия. Тя получава своето бойно кръщение на 15.VI.1862 г. в боевете за Белградската крепост. Едновременно с това е било организирано въстание в Търновско, начело на което застава хаджи Ставри Койнов, изпратен от Раковски. Великите сили се намесват в сръбско-турския конфликт. по решение на конференцията в Калинджи Сърбия прекратява военните действия, а българската легия е разпусната.
Раковски разбира късогледството на ограничения национализъм, който раздела балканските народи, но не се отказва от своята идея за балкански съюз срещу турската империя, защото смята, че самостоятелното въоръжено действие на българите през този период е невъзможно. Поради тази причина Раковски се поставя на разположение на княз М. Обренович и изпълнява мисия с цел обединяването на балканските народи в общ съюз срещу Турция. Пролетта на 1863 г. той посещава Атина, а след това и Черна гора и вижда, че балканския национализъм е непреодолим. Раковски напуска Сърбия и се установява във Влашко. Тук той се сближава с княз Куза. Вестникът, който започва да издава се нарича "Будущност". Останал без средства, Раковски е принуден да спре вестник "Будущност", след което започва издаването на вестник "Бранител", но и от него излязли само няколко броя. През 1865 г. излиза единствения брой на списанието му "Българска старина". същата 1865 г. в Букурещ е извършен преврат срещу княз Куза и Раковски е принуден за известно време да живее в Русия. След завръщането си в Румъния той разбира, че българското освобождение може да разчита само на собствени сили.
Новите му възгледи намират отражение в последния програмен документ, който той разработва. " Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето" е писан на 1.I.1867 г. Този документ отразява опита и мъдростта на големия идеолог, политик и стратег на националната революция. Раковски предвижда да се създаде национална четническа армия, начело на която да застане Върховно народно българско тайно гражданско началство, като суверенен орган на националното движение, неангажиран с чужди сили и правителства. Революционното движение според закона не се поставя вече в зависимост от случайни обстоятелства, то разчита на организираната и въоръжена народна сила. Четите ръководени от един главен войвода и политически от Върховното началство, няма да бъдат оръдия на никоя чужда политика. По този начин Раковски изтъква на преден план самостоятелното революционно действие вместо комбинираните усилия на балканските страни.
Раковски е преди всичко идеолог на националната революция. Той пръв между своите съвременници прозря историческата необходимост от революционно разрешение на българския въпрос чрез организирана освободителна война. Той стига до идеята за въоръжено въстание, което съчетано с действията на българска революционна армия, създадена и подготвена в съседните балкански държави може да доведе освободителното дело до победен край. Раковски пръв успя да прозре, че българския въпрос е част от Източния въпрос, че българите трябва да използват противоречията между Великите сили, за да осъществят своето политическо освобождение. Раковски е носител на буржоазнодемократичните освободителни идеи на своето време. Революционният демократизъм е най-яркият белег на неговата идеология.
Успоредно с дейността на Г. С. Раковски през 60-те години се раздвижва и българската емигрантска буржоазия във Влашко, Южна Русия и Цариград, която наред с участието си в културното възраждане и църковните борби, започва да се приобщава и към политическите движения за национално освобождение. В началото на 60-те години политически живот започва да проявява кръгът на едрите български търговци в Букурещ, групирани около създадената през войната Епитропия. До този момент Епитропията, която е проруска формация е била настрана от политическия живот, защото след Парижкия мир Русия временно се е изтеглила от политическата сцена. През 1866 г . Добродетелната дружина се раздвижва за да приведе в изпълнение едно ново начинание на руската дипломация. Става дума за идеята на руския посланик в Цариград ген. Игнатиев, да бъде създадена от България и Сърбия една голяма южнославянска държава, която да е под влияние на Русия и да стане преграда срещу домогванията на западните сили в Югоизточна Европа.
За осъществяването на тази цел през 1867г. Добродетелната дружина съвместно с Одеското българско настоятелство изработва " Програма за политическите отношения на сърбо-българите или на тяхното сърдечно отношение". На 5.IV.1867 г. в Букурещ било свикано събрание на българските първенци, в което участвали и одески представители, за да обсъдят подготвеният проект. Букурещкото събрание одобрило идеята за югославянско царство на федеративни начала под върховенството на династията на Обреновичите, което да се състои от Сърбия и България, като в България влизат Мизия, Тракия и Македония. Сръбското правителство обаче отказало да подпише предложения от българите протокол.
През 1867г. със средствата на Добродетелната дружина в България са прехвърлени две чети. През 50-60 год. действа и втора русофилска формация - Одеското българско настоятелство. Едва през 1858 г. настоятелството е отвърдено с имперски указ под названието " настоятелство на одеските българи събиращи дарения в империята за бедните български православни църкви и училища". Одеското настоятелство поддържало активни връзки с Г. С. Раковски. То се намесило активно чрез своите дейци Н. Тошков и В. Рашеев в подготовката за създаване на югославянската държава. Неуспехът на акцията от 1867 г. разграничава Одеското настоятелство от Добродетелната дружина. Одеските дейци се свързали с ТБЦК и подкрепили неговата дейност. Това показва широк политически възглед, който довежда до продължителни контакти на одеските дейци с В. Левски през 70-те години. Този комитет е поканен да участва със свой представител на общото събрание на БРЦК в Букурещ. Той подкрепя опита за въстание през 1875г. и активно се подготвя за Априлското въстание /1876г/. Одеското настоятелство работи в полза на България и през руско-турската освободителна война.
Наред с русофилските формации сред емиграцията през този период се забелязва тенденции за свързване на българското освобождение с политиката на западните велики сили. Това са част от църковните дейци в Цариград начело с Драган Цанков и Ст. Чомаков.
През 60-те години се появява нова политическа формация. Това е основания през 1866г. в Букурещ ТБЦК. Комитетът е създаден за да подготви общо въстание на християните срещу Турция. Той действал в съгласие с румънските власти. Когато разбирателството с румънците пропада, ТБЦК продължава своята дейност финансово подпомаган от одеските дейци. През Х.1867г. започва издаването на вестник "Народност". Комитетът успява да създаде свои подразделения в по-големите румънски градове. В него работят хора като Иван Касабов, Иван Богоров и Иван Грудов. В своята външнополитическа ориентация ТБЦК е бил обърнат на запад. Той разчитал на запада за реформиране на Турската империя.Най-яркият политически документ на ТБЦК е мемоара адресиран до султан Абдул Азиз през 1867 година. В този документ Тайният комитет предлага да се създаде по подобие на Австро-Унгария една дуалистична турско-българска монархия, начело със султана.България да се обособи като отделно царство и да се управлява от един султански наместник християнин. България трябвало да има политическа конституционна автономия и самостоятелна църква.През 1868-69 г. ТБЦК продължава своята дейност под името "Българско общество".Под влияние на идеите на Раковски през 1868 г. организират четата начело с Х. Димитър и С. Караджа.
Така през 60-те години окончателно се оформят главните обществени групировки и идейни течения в националната революция.Това са трите направления. Първото представяно от Г.С.Раковски инеговите последователи е революционно-демократичното. То отразява настроенията и стремежите на революционната буржоазия за радикално решаване на българския въпрос чрез революция. Второто направление е представено от ТБЦК и неговите продължения. То представлява линията на буржоазния либерализъм и изразява настроенията на широките среди на буржоазията в емиграция за решаване на българския въпрос с всички възпожни средства. Третото течение изразява тежненията на българския политически консерватизъм - Добродетелната дружина , Одеското настоятелство и други. Тук има различни външно-политически предпочитания - русофили, франкофили, англофили. Политическата стратегия на това течение предвижда България да се освободи с чужда помощ.
Същевременно идеята за освобождение се развива постоянно. Четническото движение като военна сила за политическо действие е използвано едва през 60-те години на ХIХ век. Новата идеина и политическа платформа е разработена от Г. С. Раковски. Първи организиран опит в тази насока е направен през 1862 г., когато е създадена I българска легия в Белград. Пак в Белград под влияние на Раковски, Любен Каравелов формира комитет чиято цел е изпращане на чети в България. Първата четническа акция е проведена през 1867 г., когато в Румъния са сформирани две чети. Начело на първата е войводата Панайот Хитов, а втората е ръководена от Филип Тотю. Четите са въоръжени със средствата на Добродетелната дружина, която по това време се намира в преговори със сръбското правителство за обща държава.
Четата на П. Хитов се е състояла от 30 души. Нейн знаменосец е Левски. Четата минава р. Дунав при Тутракан на 29.IV.1967 г. и се отправя за Сливенския балкан. След като се среща с четата на Ф. Тотю тръгва по билото на планината за Сърбия. Втората чета начело с войводата Ф. Тотю стъпва на българска земя на 17.V.1967 г. при Свищов. Тя наброявала 35 души. По пътя към Стара планина четниците са принудени да водят бой с турците при с. Върбовка, Севлиевско. Войводата с 12 четника успяват да оцелеят и да се измъкнат. Докато се слее с четата на П. Хитов, с Ф. Тотю останали само 4 четника. Заедно двете чети се оттеглят в Сърбия.
През 1867 г. се формират български чети и на сръбска територия. Едната е на Н. Войводов и Цв. Павлович, създадена от българи в гр. Зайчар. Когато прави опит да премине в Турция, четата е разпръсната от сръбските власти.
Въпреки всичко широко замислената четническа акция завършила неуспешно. Все пак тя послужила като средство за набиране на доброволци за II българска легия. Легията е създадена през есента на 1867г. въз основа на споразумение между Добродетелната дружина и сръбското правителство за откриване на българско военно училище в Белград. Средствата са дадени от руското правителство, а обучението се водело от сръбски офицери. Зреещият конфликт между Турция и Сърбия бил уреден по дипломатически път. Турция изтеглила своите гарнизони от сръбските градове. Новото сръбско правителство започнало да води помирителна спрямо Турция политика и българските легионери се оказали ненужни за Сърбия, ето защо за тях са създадени ненормални условия и през април 1968 г. легията се разтурила. Това било в резултат от надигащият се сръбски национализъм.
Провалът на II легия не довежда до преодоляване на четническата тактика. През 1868 г. "Българското общество" в Букурещ организира нова чета. Легионерите, които преминали от Белград в Румъния образували ядрото на четата с общ брой 127 души. Начело на нея застанали Х. Димитър и Ст. Караджа. Организирайки чета, "Българското общество" си поставило за цел да принуди Турция да стане по-отстъпчива по проектите на Тайния комитет. Срещу тази акция се обявява Добродетелната дружина. Тя следвала новия курс на руската външна политика за сближение с Турция и понеже не могла да предотврати преминаването на четата в България, Добродетелната дружина уведомила руския и френския консул в Букурещ за тази акция. Те от своя страна уведомили турските власти. На 6.VII.1868 год. при Свищов четата преминава на българския бряг и веднага е пресрещната от турски войски. След това последвали сражения при селата Караисен, Патреш и Вишовград, в следствие на което загинали почти половината четници. Съдбоносното сражение станало при Канлъдере, Севлиевско, където загиват още 28 бойци. Ст. Караджа, тежко ранен е заловен от турците и откаран в затвора в гр. Русе, където умира от раните си. С около 40 четника Х. Димитър стига до вр. Бузлуджа в Стара планина, където на 18.VII.1868 г. след тежка битка почти всички загиват.
Четата на Х. Димитър и Ст. Караджа има важно значение в историята на въоръжените борби за освобождението на България от турско робство. Нейният подвиг принудил турското правителство да уреди църковния въпрос в полза на българите. Гибелта на четата послужила като урок на бъдещите ръководители на освободителното движение. Те разбрали, че без предварителна подготовка вътре в страната, четите няма да решат проблемите на освободителното дело. Именно поради това водачите на националната революция Левски и Каравелов отхвърлили четничеството и положили ново начало на борбата за освобождение на България.

ИЛИНДЕНСКО - ПРЕОБРАЖЕНСКО ВЪСТАНИЕ

Неуспехът на четническите акции кара дейците на ВМОРО да търсят алтернатива за
спасяването на Македония. В новата тактика е включено четничеството, постъпки
от страна на Княжеството и подготовка на населението за въстание. Сред лидерите
на ВМОРО има спорове относно революцията. Според ВМОК, революцията трябва да
бъде внесена отвън. През 1902 г. те вдигат въстание в Горноджумайско. Ген.
Цончев и неговите сподвижници разчитали на подобряването на отношенията между
България и Русия. Тогава се чествали 25 г. от боевете при Шипка. Руското
правителство по това време насочило своите дипломатически усилия в друга
посока, защото назрявала война между Япония и Русия. по тази причина в Москва
не желаели да се изостря обстановката на Балканския полуостров. Правителството
на Стоян Данев, което не можело да разчита на подкрепа отвън, също не желаело
конфликт с Турция.

Въпреки тези неблагоприятни условия, ВМОК изпраща чети и въстанието е вдигнато

през 1902 г.

Дейците на ВМОРО се противопоставят на въстанието, защото за тях то е

безсмислена авантюра.

След потушаването на въстанието са разкрити и унищожени много местни комитети.

Цели райони от Македония са разоръжени. Нови бежанци се преселват в България,
търсейки спасение от безчинствата на турците.

Въпреки предупрежденията на Русия и Австро-Унгария да не се вдига въстание,

през I.1903 г. в Солун се свиква конгрес. На него не присъстват Гоце Делчев,
Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански и др. В тяхно отсъствие на
конгреса, под председетелството на Иван Гарванов е взето решение за подготовка
на въстание, което да избухне през пролетта на 1903 г. Ръководителите на ВМОРО,
които не присъствали на конгреса се събрали в София и осъдили решението за
въстание като ненавременно, но се оказва, че решението не може да бъде спряно.

Според М. Герджиков трябвало да се засили дейността на четите, а местното

население да не бъде вдигано на въстание.

В края на IV.1903 г. са извършени т.н. солунски атентати. Група патриоти начело

с Йоран Попйорданов, Д. Мечев и Павел Шатев взривяват сградата на "Банк Отоман"
в Солун, подпалват френския параход "Гвадалкивир" и прекъсват тръбите за
светлинен газ и водопровода в Солун. Всички загиват. С тези актове, клонящата
към анархизъм група българи се стремяла да привлече вниманието на
международната общественост към Македония.

В отговор на атентатите Македония е залята от насилия и убийства. При тази

обстановка в началото на V.1903 г. се провежда конгрес в Битолско. На него този
окръг взема решение за въстание, като за главен щаб са определени Даме Груев,
Ат. Лозенчев и Б. Сарафв. На 14.VII. е решено революцията да бъде обявена на
2.VIII.1903 г.

Решението на ВМОРО за масово въстание е подкрепено само от Одринския

революционен окръг в Тракия. Това става на конгрес в местността Петрова нива в
Странжа, на 11.VII.1903 г. Начело на въстанието е избрано ГРБТ в състав М.
Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров. За дата на въстанието е определен
денят 19.VII. 1903 г.

Илинденското въстание избухва на 2 срещу 3.VIII. в Битолския революционен

окръг. Още в самото начало то добива масов характер. За кратко време са
освободени Битолско, Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско. След завземането
на гр. Крушево там е установено управление от 6 души. Крушевската република
просъществува само 10 дни.

Въстанието в Тракия избухва на Преображение. Според плана на ГРБТ най-напред

трябвало да се освободят селата в Странджата, а след това да се атакува Малко
Търново. Странджанският край, населен с българско население е освободен. В
ръцете на въстаниците падат и градавете Ахтопол и Василико. Единствено Малко
Търново, където имало силен турски гарнизон не е освободено.

Ръководителите на ВМОРО от останалите революционни окръзи преценили, че не са

готови за въстание и активизирали само четите. Най-много боеве между български
чети и турски войски стават в Серския революционен окръг.

Срещу въстаналите българи турците изпращат 300 000 турски войника. Въстаниците,

оставени сами срещу по-силния и многоброен враг претърпяват поражение. Изгорени
са 201 български села. Много българи са избити. Над 30000 бежанци се отправят
към България. Княжеството, неподготвено нито във военно, нито в политическо
отношение, не може да откаже подкрепа на българите от Тракия и Македония.

След поражението на въстанието във ВМОРО се оформят две крила. Начело на

левицата, която е за децентрализация и даване на по-големи права на местните
ръководства са Яне Сандански, Хр. Чернопеев, Г. Петров. Десницата отстояваща
старите централистични принципи, е ръководена от Б. Сарафав, Ив. Гарванов и Хр.
Матов.

Опит за помирение е направен на Рилския конгрес през 1905 г. по-късно по

нареждане на Яне Сандански през 1907 г. на 28.ХI. Ив. Гарванов и Б. Сарафов са
убити от Т. Паница. Така е поставено началото на братоубийствена война във
ВМОРО. Едновременно с това, организацията продължава да се сражява със сръбски
и гръцки чети, и с турските власти.

Въпреки поражението на въстанието, то предизвиква т.н. Мюрцщегска реформена

акция. Великите сили се заемат да реформират турската икономика, финанси и
армия.

Младотурците, които били против намесата на западните държави във вътрешните

работи на Турция, направили преврат и обявили конституцията на Мидхад паша от
1876 г. за възстановена. Българските чети слезли от планините, а ВМОРО излязла
от нелегалност. От нейните крила се формирали две партии - Български
конституционни клубове и народнофедеративна партия /българска секция/.

Съвсем скоро младотурците потъпкали равноправието между различните народности,

защото се стремели да запазят Турската империя. Репресиите и преследванията
срещу българите пак започнали. ВМОРО възстановила нелегалната си мрежа и
подновила борбата срещу поробителя.

АНТИТУРСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ ХV -ХVII век

Турските завоевания през втората половина на ХIV и ХV в. причинили големи

опустошения. Постоянните войни и грабежи предизвикали разоряване на цели
области. Установяването на чуждите учреждения нанесло тежки удари върху нашата
народност. Завоевателите целенасочено унищожили всички опорни сили на
българския народ. Били премахнати или разрушени крепостите които можели да
станат средище на въстание. Разрушенията засягали не само крепостите, но и
градовете, обществените сгради и болярските жилища в тях, черквите,
манастирите, пазарите, складовете и др. С разрушаването и разграбването на
бълг. черкви и манастири, турците се стремели да лишат народа ни от онази
институция, която е била опора на народностното ни съзнание и да открият пътя
за ислямизацията.

Българската народност претърпяла и огромни числени загуби. През завоеванието

били избити много хора, най-вече защитниците на крепостите. Много българи са
продадени в робство. Едновременно с това големи маси българи се изселили във
Влашко, Унгария, Сърбия и Русия. Физическото изтребление, поробването и
изселването причинили големи демографски промени и допринесли за промяната на
облика на някои селища в страната и за обезлюдяването на някои райони.
Българските политически, културни и религиозни центрове били унищожени.
Съпротивителните сили на народа ни намалели в хода на турското завоевание и на
ислямизаторската политика на Турската държава. Наложен бил и турският
феодализъм, който върнал българите в тяхното развитие няколко века назад.
Въпреки опустошенията и усилията за обезличаване на народностният облик и за
смазване на съпротивителните им стремежи, българите не прекратили опитите си за
отхвърляне на турската власт. В борбата против турците участвали преди всичко
представители на старата феодална аристокрация, потърсили убежище в съседните
страни. Взели участие и християните спахии, войнуците и другото население със
специален статут. Включили се и градските първенци и селяните, особено в
районите близки до териториите на съседните държави.
Унгарският крал Сигизмунд давал голямо значение на българите при своите военни
начинания. Константин, синът на Иван Срацимир се включил в редовете на
обединяващите се срещу Турция християнски владетели. Бойните действия започнали
започнали през 1404 г. В Мизия настъпили влашкият воевода Мирко и Константин.
Те успели да освободят част от Добруджа с гр. Дръстър. След това насочили
усилията си в посока Видин. Сръбският крал Стефан Лазаревич успял да отвоюва от
турците някои крепости. Съюзниците действали от Сърбия до Добруджа, но няма
сведения, че Константин е успял да извоюва някаква територия.
През 1408 г. отново настъпил благоприятен момент за война. През същото това
време българите въстанали. В творбата на Константин Костенечки " Житие на
Стефан Лазаревич " се казва, че българските градове въстанали начело с
Константин и Фружин. Не е ясно с каква сила са разполагали двамата братовчеди.
Тяхното въстание е съпроводено и от военни действия на влашкия воевода, който
нанесъл поражение на турците при Дръстър. Последвал походът на Сюлейман след
което въстаналите български градове били превзети. Това са градовете в западна
България около Пирот.

Въстанието на българите от 1408 г. е част от опитите на балканските народи,

подкрепяни от Унгария да отхвърлят турското робство. Техните действия са
спъвали акциите на турците срещу влашкия воевода Мирчо и сръбския княз, като им
дали възможност за опазване на земите им.
Това въстание е опит за единодействие между балканските народи в общата им
борба против турския завоевател.

Българите участвали и в походите на крал Владислав III Ягело през 1443 - 1444

г.
Въпреки тежката криза, която българите преживели, през втората половина на ХV
в. започнало известно нормализиране на народния живот. То се изразило в
обновяване на духовните центрове. Възстановен е Рилският манастир и редица
черкви и манастири в Софийско и Македония. Този процес продължил и през ХVI в.
Тогава отново е издигнат Бачковският манастир и някой други манастири около
него. Манастирите станали пазител и будител на народното съзнание. Много
манастирски книги се давали за прочит и преписване на българите.
Стабилизирането на народния живот личи и от съпротивата на българите от
различни прослойки. Църквата подкрепяла всички усилия за отстояване на
народността срещу асимилаторската политика на турците.

С големи усилия българите се борели и срещу кръвния данък. Те женели синовете

си на осем или девет години, защото женените не били вземани. Когато турците се
пръскали по селата да събират девширмето, българите бягали от домовете и се
укривали.

Българският народ не се предавал. Започнала стихийна въоръжена съпротива, която

възникнала още в първите десетилетия на турското робство. Най-ранното сведение
датира от 1454 г. Според него в София е пленен българският войвода Радич. Чужди
пътешественици още през ХV в. съобщават за места, където действат хайдути. С
различни мерки турците се опитвали да унищожат хайдутството, но то ставало все
по-масово и обхващало все по-голяма част от българите.
През ХVI в. хайдутството се засилило. Причина за това са промените в турската
феодална система и увеличаването на феодалната експлоатация. Важна причина е и
неуспехите на турците във войните. Особено се засилило движението при походите
срещу Унгария.

През 80-те години на ХVI в. хайдутите създавали смущения в големи райони.

Техните дружини в Скопския, Тетовския, Струмишкия, Тиквешкия, Вранския и
Прищинския кадилък създали много трудности на управляващите. През 1586 г. по
заповед на султана, Качанишкия проход бил затворен със здрава крепост заради
хайдутите.

През 1580 г. има сведения за хайдути в прохода Траянови врата.

В Скопския санджак през 1595 г. населението образувало дружини, които окупирали
Скопие и пахията му. По това време се подвизавал и Чавдар войвода, който
действал около Кожух планина.

В началото на ХVII в. се умножили хайдушките прояви. Според документи около Ниш

имало дружина от 250 - 300 души.
През 20-те и 30-те год на ХVII в. в Македония са действали толкова много
хайдути, че румелийският бейлербей Кенан паша многократно подканвал органите на
властта да вземат мерки срещу тях.
В Битолско, Леринско, Костурско и Кайлярско, хайдутите били така многобройни и
организирани, че контролирали целия район и не допускали данъчни насилия над
българите. Начело на дружина от 500 хайдути стоял войводата Байо. Силата на
хайдутите била толкова голяма, че Евлия Челеби, който бил натоварен да събере
невзети данъци за турската войска в Унгария, отишъл да иска разрешение от
войводата.
Габрово, което тогава е дервентджийско селище било истинско хайдутско
свърталище.
В края на 80-те и началото на 90-те се разгаря хайдутството и в Северна и
Североизточна България. Нахлували чети от отвъд Дунава, имало и местни чети,
които нападали градчетата и всявали смут. Хайдутството се превърнало в
постоянна и сериозна съпротива. Акциите на дружините поставяли турската власт в
постоянене конфликт с народните сили. Нападенията им водели до намаляване на
приходите на феодалите и до неподчинение на населението.
Властта била принудена да води постоянна изтощителна борбасрещу един вътрешен
неприятел, пръснат на широк фронт. Хайдутството подривало устоите на турската
власт и поддържало борческия дух на българите.
Същевременно започва и разложението на спахийската система. Феодалната
експлоатация над българите се засилила. Това активизирало процеса за сплотяване
на българското население и неговата съпротива.

С развитието на градската икономика и появата на еснафите се увеличил и броят

на богатите българи. Те се включили в Европейския търговски пазар.
Същевременно всичко това довело до сплотяване на българското население и на
неговата съпротива срещу турците. Засилване на вътрешната организираност се
наблюдава сред всички обществени прослойки. Съпротивата се разгърнала в много
посоки, но има две основни тенденции. Едната отразява борбата срещу
експлоатацията и има социален характер, а другата отразява освободителните
стремежи на българите.
Промените, които настъпили в турското общество през втората половина на ХVI
век, както и непрекъснатите войни и военните неуспехи на турците водели до
влошаване положението на българите.
Стремежите на българите за отхвърляне на турското робство от втората половина
на ХVI век започнали да се подхранват и от друг фактор - Русия.
Вярата в Русия се засилвала и от паричните помощи, които идвали оттам за
православните черкви и манастири.
Бунтовните движения на българите през последните десетилетия на ХVI в. достигат
връхната си точка в Първото Търновско въстание. Това въстание е обусловено от
международната обстановка и от вътрешното положение на Турция.
През 1593 г. Турция започва дълга и изтощителна война с Австрия, Влашко,
Молдова и Трансилвания. Успехите на християните и появата на техни войски на юг
от Дунава, дали надежда на българите за избавление. През годините на войната се
увеличили данъците, а произволите над българите се засилили.
Неуспехът на Търновското въстание от 1598 г. е тежък удар за освободителното
движение и за България. Това въстание не постигнало своята цел, но то имало и
положително влияние. Народностното съзнание на българите укрепнало.
По времето на войната на Турция с Австрия и нейните съюзници и особено след
катастрофалното поражение на турците при Виена и последвалите загуби в Унгария
и Трансилвания в българските земи се създали условия за засилване и разширяване
на освободителната борба. За три години от 1686 до 1689 г.избухнали три големи
въстания - Второто Търновско, Чипровското и Карпошовото. Постоянните неуспехи
на турците и доближаването на австрийските войски до българските земи дали
надежда за успеха на народоосвободителното движение.
През войната още повече се засилила кризата в Турската държава. Армията на
султана била дезорганизирана от бунтове и метежи. Често явление станало и
дезертьорството.
Подготовката за въстание започва най-рано в Търново и съседните му райони. През
ХVII в. там се образува дейна търговска прослойка. Завземането на Азов от
казаците, обединяването на Украйна с Русия, също съдействало за опитите да бъде
отхвърлено турското робство.
Използвайки нетърпимото положение, местни дейци организирали заговор.
Успешното настъпление на австрийските войскии тяхното приближаване до
територията на България през 1688 г. довели до избухването на Второ Търновско
въстание и подготвили условията за ново, по-значително, по-добре подготвено и
организирано въстание - Чипровското.

Осемдесетте години на ХVII в. са ярка граница в развитието на българското

освободително движение. Разрастващата се освободителна борба достигнала до
своите изяви - формирането на чети и тяхното участие в армиите действащи срещу
Турция, както и избухването на трите големи въстания.

В различна степен и под различна форма, освободителното движение обхващаи трите

части на България - Мизия, Тракия и Македония. Това са значителни опити за
отхвърляне на турското робство. Ръководна роля играе замогващото се градско
население, занаятчийте и търговците. Навсякъде въстанията се опирали на
широките народни маси. Те били и главния резерв на хайдутството. Именно
участието на селяните давало масовия характер и по-широкия обхват на тези
въстания. Неуспехът на въстанията трябва да се обясни с липсата на достатъчно
благоприятни условия в средите на българското общество. Липсвали достатъчно
укрепнали ръководители с необходимия широк престиж и икономически възможности.
Нашите земи били в центъра на турските владения и това е причината да не се
достигне до всеобщо освободително движение. Те били под постоянен контрол на
столицата и на постоянно преминаващите турски армии. Голяма част от населението
ннямало нито умение, нито оръжие за да се справи с турската войска.

Антитурската съпротива на българите минава през въстанието начело с Константин

и Фружин, хайдутското движение, което съпътства цялото робство, за да стигне до
най-големитевъстания през ХVII в. Двете Търновски, Чипровското и Карпошовото.

Освободителното движение на българите спомага, християнските сили да спрат

турските завоевания на запад, като обезсилват турската армия и създават
неспокойствие и хаос в тила й. С участието си във войните на Австрия срещу
Турската държава, българите показват своята свободолюбивост и готовност за
борба. Със своите действия, българското освободително движение подпомага
да бъде пречупен гръбнака на турското настъпление и Турция да премине към
отбрана и все повече да запада икономически, военно и политически.

БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО РОБСТВО / ХV - ХVII в. /

След превземането на българските земи в тях е наложена турската феодална система. Този тип феодализъм не е наложен веднага, а това ставало постепенно, като по-ясни очертания той придобил едва през втората половина на ХV в. Феодалните институции на Турция се оформили чрез сливане на различни компоненти. В началото това били племенния строй на номадите тюрки с особеностите на техния начин на живот и държавническия опит на феодалните страни от Близкия и Средния Изток. По-късно поради растящитенужди на турската държава, се наложило да бъдат взаимствани редица заварени порядки и методи за събиране на данъци. Също може да се каже, че чрез отстъпки и облекчен статут на някои категории население, турците са се стремели да поставят в своя услуга най-вече остатъците от българската аристокрация и да разширят по този начин социалната си опора.
Турската феодална система се утвърждава при постоянни войни през ХV и първата половина на ХVI век. Тя се характеризира със силна централизация на властта. Владеенето на земята от местните феодали - спахиите, е свързано с военни задължения към султана. Спахилъкът се налага като основна форма на земевладеене в процеса на завоеванията на турската държава. Чрез него султанът налагал и укрепвал принципът на централизма в земевладението, военната организация и администрацията.
Турската държава представлявала една деспотична теократична монархия. Властта е централизирана и е в ръцете на султана. Неговото мнение във всички области на държавния живот било неоспоримо. Според шериата, владетелят е и върховен собственик на земята. В самото начало на турската държава се формирал и диванът. Това е бил съветът на владетеля и лицата, които влизали в него, ръководели държавния механизъм. Длъжностите в дивана са следните: везир, кадъаскер, дефтердар, а по-късно били включени и агата на еничарите, капудан пашата и реисюлкитаба. Съставът на дивана се изменял в зависимост от промените в територията на турската империя. Постепенно са създадени много канцеларии към дивана, които осъществявали ръководни и контролиращи функции.
Турската империя създава своя държавен апарат в хода на непрекъснати войни, ето защо системата от централни и местни органи на властта са тясно свързани с военната организация.
По време на завоюването на Мала Азия и Балканите се обособило феодалното опълчение от спахии, които се превърнали в дребни феодали, те били основната военна сила на Турция - конницата. Така основната военна единица на империята се оказала пряко свързана със земевладението и феодалната рента. Спахииската конница се деляла на две, според двете бейлербейства - Анадол и Румили. Всяка от тези части се дели на три крила, според географското разположение на тимарите на спахиите, а крилата се делят на санджаци. Системата на военна организация била много важна за бързото събиране на войските, затова и станала основа за административното деление на Турция. Друга войска, с която разполагала Турция е постоянната платена армия наречена капукулу. Неин първообраз е била военната дружина на султан Орхан, която противостояла на военното опълчение. Специалната еничарска пехота пък е създадена от Мурад I. В нея участват немюсюлмани, събирани още като деца и преминали специална идеологическа и военна подготовка. Първото сведение за събиране на християнски момчета датира от 1395 г., а от ХV в. то е узаконено като кръвен данък - девширме. Първо еничарската пехота е използвана като щурмови отряд, но по-късно станала главната бойна формация на турската армия. Други части с помощно предназначение са акънджиите, азебите, бешлиите и др. Турция имала и значителен флот. Първоначално като гребци били приковавани военнопленници. Войниците служещи във флота били наричани азеби и левенди.
Турската империя е изграждала своите държавни структури в хода на военните й завоевания. Поради тази причина цялото й устройство е било подчинено на нуждите на войната. Турската държава се е деляла административно на няколко големи области наречени бейлербейства. България попаднала в Румилийското бейлербейство. То се деляло на санджаци. През управлението на Сюлейман Законодател те били 29. До края на ХV в. санджаците били разделени на по-малки административни единици - вилаети. През ХVI в. Сюлейман I ги реорганизирал и заменил с други административни деления - кази. Начело на тях стояли кадиите, те се занимавали главно с правораздаването. Кадиите осъществявали връзката между централната власт и феодалните имения. По-малки административни единици от казите били нахиите. Те били управлявани от войводите на санджакбейовете и привеждали в изпълнение разпорежданията пристигнали от техните началници. Данъците се събирали от емините и амилиите. Понякога емините изпълнявали и полицейски функции.
В процеса на завоеванията, спахилъкът се оформил и наложил като основна форма на земевладеене. Старите уджбейове и другите племенни вождове били първите които получили спахийски владения. Основната маса държатели обаче били отличилите се във военната служба бойци от племенното опълчение или от новосформираните султански корпуси. Чрез спахилъка, султанът налагал своята власт и подкопавал основите на провинциалната потомствена аристокрация. При тази система на земеползване, били ограничени възможностите за отцепничество и непокорство. Необходимостта от поддръжка на конницата определила и формата на спахилъците. Спахията получавал точно определени данъци от точно определени селища. В зависимост от размера на прихода съществували три вида спахилъци. Тимарите са с доход до 20000 акчета, зиаметите от 20000 до 100000 акчета и хасовете с доход над 100000 акчета. Така чрез предоставяне на спахиите част от доходите на покорените земи, султанът си осигурил поддържането на голяма бойна сила. Всички спахии имали задължения към централната власт. Държателите на по-богатите земи трябвало да се яват под знамената с определен брой въоръжени войници, палатки или др. съоръжения. Спахията бил ограничен във владетелските си права над дадените му земи. Те имали право над доходите, но не и над земите. Продажбите, покупките и даренията били строго забранени. Тимариотите и заимите не можели да раздават правосъдие, но и самите те се отнасяли към кадилъците. С по-голяма власт разполагали владетелите на везирските хасове. Те можели да събират някои данъци и такси в пълен размер и събирали по-големи данъчни постъпления. Хасове притежавали висшите сановници, които изпълнявали военно-административни функции над определени райони. Султанът и тук запазвал възможността за намеса чрез събиране на голяма група данъци. Спахиите притежавали и лични стопанства наречени хаса-чифлици. В много случаи те били давани на селяните от самия феодал срещу феодална рента. Друга категория земи с широк имунитет са мюлковете. Над тях не тежали служебни задължения и ограничения. Те били давани на изтъкнати турски пълководци и сановници. Друг вид мюлкове с по-малки доходи са давани на мюсюлманските мисионери с чиито доходи се поддържали религиозни учреждения. Господарите на мюлковете можели да ги продават, предават в наследство, да ги подаряват и да ги превръщат във векъф. Султанът имал право да отнема мюлковете, ето защо техните господари ги превръщали във векъфи. Чрез завещание, част от дохода на мюлка се давал за поддръжка на джамия, имарет и др. За управители, феодалите определяли себе си и своите наследници, като чрез завещателни актове определяли и доходите, които трябвало да получават.
Върху основата на мюлковете и вакъфите с узаконените им наследствени права, се обособила и укрепнала потомствената аристокрация в Румелия.
Султанските хасове са били най-плодородните земи и градски центрове, от които имало големи доходи. Всички приходи от тях отивали в личната каса на султана.

При завлядяването на Балканския полуостров, турците използват човешкия потенциал на покорените народи. Създадени са различни категории население, които имат особен статут и специализирани функции. Едната група може да се определи като военизирано население. Към нея спадат дервенджиите и войнуците. Дервенджиите са били натоварени с охраната на проходите. Те трябвало да подпомагат с каруци и животни преминаването на проходите. Поради трудната си и тежка служба те били освободени от данъци към държавата и от кръвен данък, но са закрепостени и не могат да напущат работата си. Войниците участвали в турската армия като помощни, тилови части, които се грижат за султанските коне. Законът им позволявал да притежават 40 дюнюма необлагаема земя и ги освобождавал от извънредни данъци. Трета група население са т.нар. власи. Те нахлували в съседните християнски държави, за да поддържат граничното напрежение. Друг тип специализирано население са маданджиите, които плащали данъците си в метал. Кираджиите били длъжни да превозват товари с каруци.

През този период селската община е териториално-професионално общност. Хората в нея имат общ поминък и живеят в едно общо пространство. Селската община играе важна роля в организирането на хората. Тя е колективен орган за контакт с турската власт, но и същевременно защитава обикновения човек от пряк допир с властта. Друга важна функция на селската община е да регулира отношенията между отделните хора в нея. Тя следяла за спазването на християнския морал и нормите на обичайното право. Така общината се превръща в пазител на традициите и правилата, които са доказали своята полезност. По-различна от нея е градската махала. Приликата е в необходимостта да се регламентират отношенията на хората, които живеят на една територия. Разликата е, че тези хора са с различни професии и оттам с различни интереси. Главният принцип за обособяването на една махала е верският. Център на живота в махалата е храмът. Така възниква църковното настоятелство, което играе много важна роля през българското възраждане. Друга организация, която се появила е еснафът. Той е социална организация на градското население, в която са обединени занаятчии с еднаква професия. Целта е да бъдат защитени членовете й от външна и вътрешна конкуренция. Всички тези организации служат за връзка на населението с властта. Най-малката социална група през този период е естествено семейството. То е европейско по тип, моногамно. Мъжът има водеща роля в него. Съпругата не разполага с недвижимо имущество, животът й е подчинен на съпруга. Тя се грижи за децата, градината, домашните животни.

След падането на българите под турско робство става промяна в църковната ни организация, след заточването на патриарх Евтимий. Българската патриаршия става архиепископия, подчинена на Константинополския патриарх.

Още преди ХVII век има сведения макар и оскъдни за българи занимаващи се с търговия. Те изнасяли вино, кожи, тютюн и стоки на българските текстилни занаяти. Друга група хора, които имали възможност за издигане били джелепкешаните. Те са били собственици на големи стада. Около 60 % от джелепкешаните били българи според регистрите от ХVI в. Така тези българи, а също и търговците, имали възможност да натрупат богатства и да се наложат като прослойка със социален престиж. Появява се названието " чорбаджия ", което се възприема като титла. Към края на ХVI век сред българите се обособява една малобройна група от богати хора, които имат признат авторитет на първенци сред градското и селското население.

Изтегляне 0.69 Mb.

Сподели с приятели: