Списание „Прозорец”2/09

Какви са основните примери за баща, които вижда съвременният човек? Вероятно няма да е пресилено, ако кажа, че 99,99 процента от тях са отрицателни. Не е нужно да се замисляме особено, за да изникне пред очите ни едно пъстро ветрило. Ето го „липсващия“ и безотговорен баща, до него е този, който е прекалено зает и дистанциран от семейството си; още по-натам се мъдри семейният деспот, следван от недостойния и предизвикващ отвращение насилник... Какъв е образът, който пази всеки от нас за собствения си баща или за бащите на своите роднини, приятели, съседи? Може би се сещаме за човек, който не отговаря на никой от тези отрицателни образи, а спада към някакъв междинен тип? Възможно е. Както е твърде вероятно всеки от тях да е белязан и от солидна доза неверие в небесния Баща, като отрича пряко или косвено Неговото съществуване – с думи, с дела или и с двете, до открито богоборство.

Ако някои от тези характеристики са били силно изразени при нашия земен баща, има условия у нас да се е развил – независимо дали сме отраснали в собствен дом, или не – нещо като „синдром на незаконороденост”. Може да не сме се чувствали като синове и дъщери у дома си, а като нежелани гости, от които бързат да се отърват. В най-тежките случаи – да сме били като сираци при живи родители.

Как реагират хората на подобни обстоятелства, които оставят у тях много болка и чувство за вина? Най-често – като си изграждат съзнателни и подсъзнателни представи за Бога, пречупени през поведението на техния земен баща. Както има различни отрицателни образи на бащи, така има и различни начини да им бъде отговорено, с много преходи помежду им. Тук ще се огранича с три по-типични реакции, които ще се опитам да обобщя като цялостна човешка нагласа.

На съдбата му пасва идеално философският подход към света и живота на турския дервиш, почитан като мъдрец, който се появява към края на историята. Този източен мъдрец парира дълбокомислените въпроси на учителя на Кандид и непоправимия оптимист Панглос реторично, като използва похвата на притчата: „Какво значение има — каза дервишът — дали има зло или добро? Когато негово височество изпраща някой кораб в Египет, тревожи ли се той дали мишките в кораба се чувстват добре, или не?“ Вероятно в отговора на дервиша трябва да потърсим философската нагласа на Волтер въобще – една деистка нагласа², която предполага, че Творец съществува, но Той се е оттеглил от Своето творение и всъщност не се интересува от съдбата на мишките в „трюма“ на вселената – а мишките сме ние! Тогава наистина имаме работа с незаинтересован и далечен Баща, чието основно послание към сина му е: „Не ме е грижа за теб, оправяй се сам!“. И синът се чувства оставен на случайността, на съдбовните превратности на живота. Той може да реагира „стоически“, сиреч да понася с безразлично „мълчание“ случващото се, но във всеки случай реакцията съдържа елемент на „отсичане“ на вертикалното измерение в живота – метафизичните въпроси и метафизичните отговори. Оттук нататък единственото смислено занимание е съществуването да се гради хоризонтално или, казано с езика на новелата, да обработваме своята градинка и да не вдигаме поглед с надежда и очакване нагоре, към небосклона. При отсичането на вертикалното измерение в нашето съществуване обаче утопията е на прага ни и поредният безумен социален експеримент със сигурност няма да се забави много.

2. Да живееш в бунт срещу Бащата

Ф. М. Достоевски, може би най-големият руски романист на всички времена, създава своя забележителен роман „Братя Карамазови“ (1879–1880) с мащабното по размах и амбиция намерение да напише „житието на великия грешник“. Този замисъл, който остава недовършен поради смъртта на писателя, включва идеята за „руски Кандид“, т.е. да се разкаже историята на един простодушен герой, подобен на френския, но поставен при други условия и видян в друга светлина. Какво е общото и различното между двете истории, в отношението към бащата и неговия образ? Може да се каже, че при Достоевски фигурата на бащата – земния и небесния – е централна. Тя е символичният център на всичко, което се случва в света на „Братя Карамазови“. Земният баща в романа е недостоен, несправедлив, развратен. Той е уморил и първата, и втората си съпруга, зарязал е тримата си законни синове, прибрани по милост и отгледани от чужди хора, а незаконния е превърнал в будещ отвращение лакей. Старият „сладострастник“, както го нарича самият разказвач, не желае да се раздели с нито едно от своите скверни удоволствия, за да осигури на децата си що-годе достоен живот, и на всичко отгоре се държи като палячо, което предизвиква погнуса у околните и срам у синовете му. Как се отразява всичко това върху техните житейски пътища? Най-малкият, Альоша, кротък и чистосърдечен (именно неговият образ е замислен в паралел с Кандид), поема пътя към манастирското послушничество като първи етап от дългата му история. Средният, Митя, с буен и невъздържан характер, се отдава на „огъня“ на саморазправата, скандалите и търсенето на своето от стария Карамазов. Митя има нещо общо с блудния син от евангелската притча и едва след много страдания ще стигне до опомнянето и покаянието. Най-големият, Иван, мрачен, дълбок и саможив по характер, се затваря в собствените си духовни търсения, които закономерно го отвеждат до богоборството. А от този метафизичен бунт се ражда убийството на бащата Карамазов – прекият извършител е незаконороденият син, но морално именно Иван е отговорен.

За мен е важно да обърна внимание на нещо, което е забелязал още Албер Камю – във връзка с отношенията между Иван и Альоша: „Между Иван и Бога на Альоша постоянно се промъква отблъскващата фигура на бащата Карамазов.“³

За разлика от Волтеровия „Кандид”, в „Братя Карамазови” се сблъскваме не просто с безотговорност и липса на родителска загриженост. Фьодор Павлович Карамазов не само не отговаря на нуждите на своите синове, не само създава духовен и емоционален вакуум у тях, а примерът му действа разрушително на личностите им като цяло. Децата на насилници и алкохолици (какъвто е той, наред с всичко друго), на родители, които се „изяждат“ взаимно в семейни крамоли, познават от горчив опит пагубното влияние на подобен пример за поведение. При такива хора – а те вече съвсем не са малцина в нашето общество!, – независимо дали го съзнават, или не, е възможно да се разгърне следната логика на мислене и поведение: животът е борба срещу злото и понеже това зло е допуснато от Бащата, в крайна сметка е борба и срещу Него. За тях животът няма смисъл сам по себе си, абсурден е и единствено изправянето срещу абсурда и борбата срещу злото може да го осмисли. Сред тази група са хората, които се отъждествяват с бунта на Иван Карамазов или търсят пример и утеха у автори като Камю – те се опиват от сладката отрова на отчаянието, упойват се от еликсира на безнадеждността. За тях бунтът срещу Бащата, срещу авторитетите, срещу реда в обществото и вселената вече не е въпрос на индивидуална саморазправа, на лично възмездие за претърпените неправди. Става дума за нещо много повече.

Тъй като бунтът на Иван Карамазов може да бъде определен и като бунт срещу страданието на „невинните“ в този свят, излиза, че според логиката на героя самият Бог е поставен на подсъдимата скамейка от Своето творение – човека. Следователно бунтът на сина срещу „несправедливостта“ на Бащата не би могъл да бъде последователен и оправдан, ако самият син не постигне „праведност“. Така се ражда парадоксалната идея, развита от героя на Камю – Тару (в романа му „Чумата“ от 1947 г.) – за „светеца без Бог“. Това е логичният завършек на всяко самодостатъчно човешко начинание, обвеяно с трагично величие: то може да свърши само там, откъдето е тръгнало – в безумието на човека без Бога, независимо дали е безумие на престъпник или на герой: моралният отцеубиец Иван полудява; „праведният“ неверник Тару, герой на самоотвержената борба с чумната епидемия в Оран, се преселва в небитието с илюзията, че е постигнал търсения „душевен покой“ без Бога – илюзия, която не може да даде на никого истинска утеха.

3. Да живееш, като търсиш себе си вместо Бога

Ако не съм имал добър пример за баща, но и не съм скроен да гледам философски на света, а още по-малко – да бъда екзистенциалист като Камю, едва ли ще прегърна с радост тъжната и по своему героична философия на героя му Тару. Няма да рискувам да вляза в безкомпромисен и потенциално опасен конфликт с „висшата сила“, на която може и да имам зъб, но която все пак се е проявявала по един или друг начин в живота ми. Добрият Баща трябва да съществува някъде, явно обаче и аз трябва да положа нужните усилия, за да го намеря – по свой път и най-вече като търся „навътре“ у себе си. Моят небесен Баща със сигурност ще бъде снизходителен към търсенето ми и няма да е свръхкритичен към мен, както много от земните бащи. Ще ме насърчи в начинанието ми и когато открия ключа към истинското знание, ще ме потупа по рамото и ще ме приеме в Своите приказни селения...

Такъв поглед към Бащата намирам в романа на П. Коелю „Дневникът на един маг“ (1987). Коелю е продуктивен автор и според някои – най-четеният от всички съвременни чуждестранни писатели в България. Твърди се също, че след различни духовни търсения той се е завърнал към християнската вяра, по-точно – към католицизма. Книгата „Дневникът на един маг“ със своето кръстопътно значение в творчеството на бразилския писател би трябвало да свидетелства тъкмо за това. Но тя говори за нещо друго. В нея намираме много практики, „упражнения“ и церемонии с езотеричен произход, но не намираме пътя към дома на Отец. Авторът всъщност и не търси Бога, а търси себе си, както заявява сам в началото на поклонническото си пътуване към Сантяго де Компостела. И в това търсене е готов да преживее и приеме абсолютно всичко, на което го подлага обучаващият го италианец Петрус, Учителя, на когото той дължи пълно подчинение. А Учителят го обучава да открива „силата“ и „познанието“ в наглед обикновените и познати неща, да общува с „личния си демон“, като в края на пътя го оставя да се срещне лично с „Христос“. „Прозрението“ на героя разказвач за ролята на този „Христос“, въведен чрез традиционния библейски образ на агнето, няма да изненада читателя: тя е преди всичко да събуди „заспалия бог и цялата му сила“ у всеки от нас... Нали до този момент точно такава е била и ролята на Петрус – образа, който представя наставника като духовен баща. Макар в романа да не се появява друга фигура, съпоставима с бащата с малка буква, и Петрус е напълно достатъчен, за да разберем, че тук някакъв фалшификат ни се пробутва за оригинал. Как иначе да си обясним факта, че всичките необичайни и „обичайни“ духовни „упражнения“ и усилия, препоръчани от него, не са успели да приближат нито на йота героя разказвач до истинския образ на Бащата, Който остава все така скрит, неизявен и далечен? Та нали ако бащата с малка буква е на място, той трябва да води своите деца към откриването на Бащата с главна буква? Ако Коелю се бе върнал наистина към християнската вяра, щеше да знае, че причината за неслучилото се богооткровение е проста: небесната врата, която отвежда до дома на Отец, не може да се отвори без събудено съзнание за грях, без покаяние и без Изкупител за греха – без тях никое знание и никоя сила не вършат работа...

4. Да се завърнеш при Отец

Независимо колко недостоен е бил земният ни баща, небесният Баща може да ни възстанови като личности. Той и никой друг. Безсмислено е да търсим реванш или признание сега, когато сме вече възрастни хора, а не деца. Безплодно е да се затваряме като в крепост в горчивината, обидата и самосъжалението. Празнотата, зейнала у нас, няма да се запълни нито от великите ни постижения, нито от бунтовните ни думи, няма да изчезне от опитите ни за самодоказване. Само ще се задълбочава все повече.

Остава ни пътят към дома на Отец.

Не ни ли очакваше Той още от момента, в който тръгнахме по хлъзгавите пътеки на греха? Не се ли разкъсваше сърцето Му от грижа и болка за нас? Не се ли надяваше всеки ден да ни види отново – дошли на себе си? Точно като бащата на тайландеца Сават. Някога Сават е опозорил своето семейство като е станал един от босовете на сексуалната индустрия в Банкок. Ето го сега - съсипан от серия несполуки, разорен напълно, се е приютил в една колиба близо до градското бунище. И неусетно в съзнанието му изплуват думите на баща му: “Чакам те!” Опитва се да ги прогони, но те се връщат отново и отново. Сават се решава да му напише писмо, в което признава, че е сгрешил, моли го за прошка и му казва, че ще вземе влака, който минава през селото им, – ако баща му все още го чака, нека върже парче плат на дървото пред тяхната къща... Влакът наближава селото и разкаялият се гангстер започва ужасно да се притеснява. Споделя тревогите си с отзивчивия господин, който пътува в същото купе, и го моли да погледне вместо него през прозореца – ако на дървото пред къщата им няма нищо, Сават изобщо не смята да слиза от влака. Но когато настъпва моментът, неговият зарадван спътник се провиква:

– Млади човече, баща ти е окачил не само едно парче плат... погледни! Покрил е цялото дърво с парчета бял плат!

И сякаш това не стига – в двора пред къщата баща му радостно скача, като размахва бяла кърпа⁴.