Списание „Прозорец”4

Людмила Щорк

„Интересно, защо тази река долу е толкова широка? – помисли си младият човек. - Сигурно някъде в нея се влива още една река. Трябва да потърся това място. А пък аз си мислех, че се изкачвам успоредно с главната река. Значи съм сгрешил. Някъде зад превала съм свил в погрешна посока. Но и тази рекичка явно преди не е била толкова плитка, както сега” – усмихна се той.

Илия идваше за първи път по тези места и облегнат на стария, грапав ствол на тополата, с удоволствие вдишваше прохладния планински въздух. От другата страна на втория речен ръкав, до самата планина, имаше още една брезова горичка, много по-голяма от тази, която растеше на острова. Илия искаше да я нарисува. Той беше слушал много за красотата на тези места и най-после я видя. Младият художник беше изморен от пътя и си почиваше, преди да започне да рисува.

„Брезовата горичка е толкова красива - мислеше си той. – Жалко, че тази крива топола изобщо не се вписва в пейзажа. Тя загрозява цялата красота.”

Младежът не се замисляше защо се бе облегнал точно на старата топола, а не на някоя от тънките брези. Той се наслаждаваше на гледката, вдъхваше ароматите на пролетта и незнайно защо якото дърво все повече го дразнеше.

„Не й е мястото тук! – раздразнено си мислеше той. – Понякога вятърът отнася семената къде ли не! Да беше си расла тополата в някой гъсталак, че да не се вижда. Но нищо, ще сложа триножника до нея, за да не я виждам и ще нарисувам първо тази горичка. След това може да избера и пейзаж от брега.”

Когато завърши вътрешния си монолог, Илия разтвори лекия преносим триножник, извади боите, четките и започна да работи. Така се увлече, че не забеляза как водата в рекичката отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо започна да приижда. Младежът не предполагаше, че реката отгоре беше преградена с голям бент с два огромни шлюза. И от време на време, не по-често от два пъти в седмицата тези шлюзове се затваряха, за да се напълнят с вода поливните канали. През останалото време реката течеше свободно надолу, като обикаляше островчето. Сега времето за поливане беше свършило и шлюзовете отново бяха отворени до следващата седмица. Когато младият художник се опомни, реката беше станала непроходима. Широкото й русло беше препълнено от бурния поток, който беше невъзможно да се преплува.

Илия гледаше объркано голямата река - само преди десет минути това беше малка рекичка, която той прескочи с два скока. Какво да прави? Да вика за помощ? Но в радиус от два-три километра едва ли ще се намери дори един човек. Да чака, докато водата отново спадне? Но колко време ще продължи това - ден, два, може би седмица или две? Младият художник стоеше разтревожен в края на стръмния склон към реката, без да знае какво да предприеме. А бурните води заливаха малкото островче. Големи късове пръст с плясък падаха във водата и устремената река мигновено ги понасяше надолу, към водопада. Недалеч от мястото, където стоеше Илия, до самите корени на старата топола, във водата падна голям къс земя заедно с шипковия храст на него и младежът беше принуден да се отдалечи от брега.

Когато се сети за „чудото на съвременната техника”, трескаво извади мобилния си телефон, но в тези места нямаше обхват. Илия обиколи нервно островчето – нямаше никакви следи на съществувал мост или място за преминаване на който и да е от бреговете. А водата вече заливаше островчето от всички страни. От него постоянно се откъсваха огромни късове земя. Докато младежът обикаляше напред-назад, към водопада бяха отнесени две млади красиви брези.

Той беше ужасен. Бурното течение отнасяше всичко по пътя си. Колко дълго ще издържи островчето? Илия не се съмняваше, че няма да оцелее, ако се окаже във водата. Час по-късно заваля проливен пролетен дъжд и той започна да се изнервя още повече. Винаги носеше със себе си дъждобран и непромокаем калъф за триножника. Но нивото на мътната вода се вдигаше все повече. Трябваше да предприеме нещо. През този час младият художник опита да направи какво ли не. Но се притесняваше да вика. Беше безполезно да вика и да моли за помощ в тези безлюдни места. Накрая не издържа.

- Хора! – извика той с всички сили. – Помощ! Чува ли ме някой? Помогнете!

В отговор се чуваха само шумът на реката и шепотът на листата. Илия толкова дълго време си търси най-безлюдното място недалеч от града – и ето, намери… Той проклинаше деня и часа, когато предприе този поход. Но беше безпредметно да мисли за миналото, трябваше да търси изход от ситуацията сега. Отново обиколи вече смаленото островче – нямаше никаква надежда! Когато приближи тополата, видя, че старият гигант под натиска на течението се бе навел на една страна. Илия изведнъж разбра, че ако тополата падне, нейният връх ще стигне до другия бряг. Опита се да бутне дървото, но усилията му напомняха усилия на мравка. Водният поток обаче вършеше своята работа, като подриваше със силата си корените на гиганта. Оставаше само да чака.

Сега, когато се появи слаба надежда и се върна способността му да разсъждава, младият художник малко се поуспокои. Събра нещата си и малко се отдалечи от тополата, за да не го удари, когато пада. Не мина и час, когато тополата рухна, като достигна с върха си другия бряг. По-голямата част от корените й все още здраво се държаха за земята на островчето, откъснати бяха само крайните. И това осигуряваше голяма устойчивост на импровизирания мост. Илия побърза да тръгне по него, но вървеше много внимателно. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как да не падне във водата и да не се спъне в някой клон, докато си проправяше път през гъстите листа.

Когато стигна до брега, младежът започна да се спуска от планината. Сега не му беше до красотата на природата, нито дори до изкуство. Искаше му се да се прибере вкъщи, да се загърне с топлия си домашен халат и да пие горещ чай. Когато стигна подножието на планината, срещна един конник. Беше местният лесничей.

- Здравейте! – вежливо го поздрави ездачът. – Случайно да не сте били от другата страна на водопада?

- Да, оттам идвам - отговори Илия.

- А да сте видели какво е станало? Водата в реката е много мътна, вероятно бреговете се размиват. С бинокъла си видях как падна някакво голямо дърво… Страхувам се, че след дъжда няма да мога да мина дотам с коня си.

- Да, видях… - с горчива усмивка отговори Илия. – Беше тополата от островчето, на което бях.

- Какво говорите! – ужаси се лесничеят. – Как се оказахте на острова?

Исках да нарисувам онази горичка… В реката нямаше вода и си помислих, че съм попаднал на някакъв неин приток. А после водата придойде изведнъж. Така и не разбрах защо отначало я нямаше. Мислех, че отдавна е така, защото камъните в руслото бяха сухи – поклати глава Илия.

- Днес сутринта отклониха водата за поливане на платото. Понякога това продължава половин или един ден. Сега нивото на водата е по-високо от обикновено. Сигурно този път са полели полетата по-бързо – предположи лесничеят. – Но за вас е било рисковано да отивате на островчето. Дори ние никога не ходим там, макар че знаем кога отклоняват водата и кога я пускат.

Лесничеят вече искаше да тръгва, но изведнъж въздъхна и промълви:

– Жалко за островчето, беше много красиво.

- Защо говорите за него в минало време? То още е там – учуди се младият художник.

- Това островче се държеше на тополата. Именно нейните силни корени не даваха на реката да отнесе острова. Сега водата бързо ще го размие и ще отнесе всички брези. Е, какво да се прави, природата не ни пита какво да гради и какво да руши… Тази чудна топола знаеше времето на живота си и даже времето на смъртта си… - удивено поклати главата лесничеят. – Именно тя израсна първа, когато водата преди много години спадна малко. Тя даде възможност на младите брези да израснат… А сега умря и даде възможност на вас да продължите да живеете…

- Говорите за тази топола, сякаш е живо същество – учуди се Илия.

Колкото и да е странно, това е единственото дърво, за което мога да мисля като за символ на мъдростта и разумната жертва… За мен това е особено дърво. И ми е мъчно, че времето й е изтекло. Сигурно днес няма да отида при нея, по-добре по-късно… - въздъхна лесничеят и обърна коня си.

Илия продължи да върви, обхванат от дълбок размисъл. Цялата ситуация му напомняше нещо. Но какво?! Мъчително се опитваше да си припомни, но не можеше да се сети. Изведнъж художникът спря. Пред очите му изникнаха познато лице в странна старомодна шапка, мазолести ръце и изморен поглед. „Татко”… Колко седмици не се е виждал с него? Сигурно два или три месеца. А пък живеят в един и същ град и баща му няма никой друг освен него… „Самотно, старо, некрасиво дърво…” – изведнъж си спомни Илия. „…Тя даде възможност на младите брези да израснат… А сега умря и даде възможност на вас да продължите да живеете…” – прозвучаха в ушите му думите на лесничея. Мъчителен срам обхвана Илия. Той се сети, че не покани баща си на последната си изложба, защото се срамуваше от „старомодния” му вид. Според младежа той не приличаше на баща на „изгряваща звезда”, както нерядко го наричаха напоследък по вестниците.

„А татко остана дърводелец, защото искаше да ми даде образование и винаги да бъде до мен, за да замести мама… - спомни си Илия. – Той можеше да следва и да направи кариера, приятелите му неведнъж са го укорявали, че се е отказал от личния си живот заради сина си. Казвали са му, че няма смисъл напълно да се отдаваш на детето, защото то така или иначе няма да го оцени… Е, точно така излезе. Какъв егоист съм само!” –разкаян си мислеше Илия.

Привечер младият художник отиде да види баща си. Той се учуди колко е остарял баща му напоследък. Отдавна трябваше да поиска прошка за това, че го е изоставил в момента, когато се зараждаше неговата слава.