Съществува правилото, че всяка заповед, освен символичния си смисъл носи в себе си някакъв духовен потенциал, способен да оказва голямо влияние върху човек

С тази идея е тясно свързано положението, съгласно което, всичко, което същестува във физическия свят, има свой двойник в духовната сфера. т.е. всяко действие, всяка постъпка в този свят има своето отражение в духовния свят.

Духовно копие на физическия човек се явява неговата Б-жествена душа. Когато човек се потопява във физическа миква, душата му се потапя в духовно копие на миква. Обаче преди по-подробно да се спрем на този момент, нека погледнем, в какво се състои духовния характер на водата.

Едно от най-очевидните физически качества на обикновената вода е нейната безформеност, свойство да тече. В някакъв смисъл водата представлява по себе си въплъщение на самата идея за теч. В много случаи, говорейки за „вода“ имаме пред вид течното, течното състояние като цяло. Затова за духовен двойник на водата можем, като цяло да смятаме нейните „течни“ свойства.

Но къде тогава е разликата между твърдото и течното? Какво особено свойство е присъщо на течността, а отсъства в телата, пребиваващи в твърдо състояние?

Основната разлика е заключена в способността за промяна. Ако съществуваха само твърди вещества, в света нямаше да има никакви промени. Той би изглеждал като набор мъртви тела, закостенели в непроменимото си състояние. Разбира се движение е присъщо и на твърдите тела, напр. зъбните колелца в часовниковия механизъм, планетите, но това движение е циклично и не води до промяна. С оглед тази уговорка, можем да кажем, че измененията са възможни само при условие на съществуване на течност, наред с твърдо вещество.

Но ако ни окръжаваха само течни, течащи вещества, би възникнал друг проблем. Течността притежава способност за промяна, но на нея не и стига „постоянство“. Течността не може да приема някаква определена, независима от съда в който се намира, форма. Свят състоящ се само от течности, би бил пълен само с промени и изгубвайки надежността си, той ще се лиши от постоянство.

Притежавайки всички типични свойства на течността, водата се явява по този начин, това вещество, което в най-чист вид представлява по себе си измененията и нестабилността. Всъщност, когато Тора желае да подчертае ненадежността на нещо, нестабилността, тя използва като пример водата: напр. в едно от благословенията, казани от умиращия Яаков към синовете му четем (Бирейшит 49:4): „Стремителен (неспокоен) като вода“.

Феноменът на живота се проявява в удивителното съчетание на изменението и постоянството. Всяко живо същество се променя във времето, оставяйки при това присъщите си качества. В човек през всяка секунда произхождат милиони изменения – но при това той не губи индивидуалноста на личноста си.

За сметка на какво се реализира това съответствие, между изменчивостта и надежността, между мекотата и твърдостта? За сметка на уникалното свойство на живата природа, която по себе си е нищо друго освен композиция от твърди и течни тела. При това ролята на течност номер едно играе водата, тъй като в нея са разтворени хранителните вещества, необходими за съществуването на живота.

Всички същества съдържат в себе си тези две най-важни духовни противоположности – постоянство и промяна, са представени във физическата сфера като твърди тела и течности. Архитиповете на тези две състояния са съответно земята и водата.

Описвайки света, в началото на Творението, Тора ни съобщава (Бирейшит 1:2):“Земята бе безформена и хаотична и тъмнина над бездната, а духът на Б-г витаеше (по-точно предизвикваше движение) на повърхността на водата“.

Веднага възникват няколко въпроса. Първо, защо тук въобще е упоменат духът Б-жи? Второ, как може да има връзка между Б-жия дух и водата? Ивритската дума мерахефет, която преведохме като „предизвиква движение“, има двойнствен смисъл: предизвиква движение, грижи се за нещо, обича нещо. Но защо е употребена именно тази дума? И накрая, защо указаната дума е в сегашно време, което веднага я изкарва от контекста на целия стих?

Преди да отговорим на тези въпроси, трябва да изясним едно нещо. Описвайки шестте дни на Творението, Торе не се приготвя да ни дава уроци по космогония, тя не ни разказва – как, откъде и защо е произлязъл света. Тора няма нужда да се занимава с въпросите на науките, а значи, няма защо да ни съобщава сведения, които можем да получим самостоятелно, с помощта на здравия смисъл, интелекта, любознателността, т.е. с нашата способност за научни изследвания. Тора има друга цел: тя сякаш поставя човек наред с останалия сътворен свят и му подсказва, как трябва да се отнася към света. Накратко казано, Тора се занимава с духовната сфера на човек, тя го учи на правилно отношение към света, създаден от Б-г.

Съгласно мнението на еврейските авторитети, „водата“, за която се упоменава в описанието за първите дни на Творението, представлява течното състояние на първоначалната вселена. Работата е в това, че до Творението не е съществувало самото понятие изменение, тъй като е нямало време - „субстанцията“, на фона на която е възможно изменението, движението и развитието. Творецът пребивава извън времето и идеята за промяна няма абсолютно никакво отношение към Него. Ето какво е казал Б-г на пророка си (Малахи 3:6): „Аз - Б-г не се меня“.

Затова един от първите етапи на Творението е трябвало да стане „въведението“ в света на самото понятие изменение. Току що сътворенета статична вселена е била призвана да се напълни с динамична, подвижна реалност. Но само една промяна е недостатъчна. Изменението в чист вид би способствало за хаос. Действително, описвайки първоначалното състояние на света, Тора ни казва: „Земята беше безформена и хаотична“.

Ако хаотично-променливото състояние би било предоставено само по себе си, то би могло да породи, каквото си иска – и добро, и зло. Между другото, именно от хаотичното състояние е възникнала самата възможност за зло: затова ни указва фразата „и тъмнина над бездната“. Става въпрос за духовна „тъмнина“, а не за физическа тъмнина – за тъмнината която се стелела над бездната, т.е. над дълбоките „води“, върху които „духът на Б-г“ не оказвал никакво влияние.

За да се измени даденото положение, привеждайки го в съответствие с общата цел на Б-г в процеса на Творението и да се обезпечат условия за въвеждане на духовна съставляваща (за духовно „просвещение“), се наложило отначало да се доведе целия този хаос под Негов постоянен контрол. Идеята за този контрол се съдържа във фразата: „Б-жият дух предизвиквал движение на повърхността на водите“. Употребаната тук дума мерахефет означава „да се погрижа“, тъй като грижата на Б-г за вселената, е тясно свързана с Неговото управление на всяка промяна и развитие. Сега става ясно, защо думата мерахефет е употребена в сегашно време, с което се подчертава, че ръководството и участието Му носят постоянен и непрекъснат характер.

Вече в следващия стих от Тора четем (Бирейшит 1:3): „И казал Б-г : да бъде светлина! И станала светлината“. След като било установено Б-жието управление над света, при което Той определя и насочва всички промени, настъпило време за духовно просвещение.

В Мидраша е казано, че „духът Б-жи“, който витаел над водите е бил „духът на Машиах“ (Бирейшит Раба 2:4). Месианската ера представлява по себе си крайното изпълнение на целта на Твореца, в процеса на Творението – когато злото ще бъде победено, а доброто ще се възцари над цялото човечество. Затова „духът Б-жи“, определящ всички изменения и всяко движение се явява положителната сила, която ще води света към крайната цел на съвършенството, т.е. към ерата на Машиах. (Това не значи, че Б-г може да се отъждестви с Машиах).

По-нататък Тора ни съобщава, че през втория ден Б-г е разделил водите. При това „горните води“ били отделени от „долните“. Съгласно някои мнения, изказани в Талмуда, разделянето на водите не е носило физически характер, при прочит на ниво идея следва, че „горните води“, представлявали по себе си мъжкото начало, а „долните“ - женското. Тук ние за първи път се срещаме с двете основни „пораждащи“ понятия – мъжкото и женското начала, които представляват по себе си два елемнта на промяна, образувани от „водата“.

И двете начала, и мъжкото, и женското имат пряко отношение към явления като зачеването, раждането и ръста. Придавайки на водите мъжко и женско качество, Б-г сякаш внася в света възможността за създаване на „деца“. При това процесът на изменение не носи случаен характер, той води до развитието на света на основата на напълно обективните закони на науката.

Описвайки третия ден на Творението, Тора привежда думите казани от Вс-евишния (Бирейшит 1:9): „Нека се съберат поднебесните води на едно място и да се покаже суша“. От първичното състояние „вода“, в което пребивавала вселената, се появило нещо ново – възникнала „сушата“. Към идеята за течното и промяната е добавена концепцията за твърдостта и постоянството. Създават се предпоставки за съществуването на живота. Действително,, първият растителен живот се появява в този трети ден на Творението.

И още една новост от този ден: срещаме думата миква. Говорейки за разделената вода, Тора в приведения стих я нарича „микве майм“, събиране на водите. В следващата фраза е казано (Бирейшит 1:10): „Събирането (миква) на водите Той нарекъл морета“.

От какви води се състояло това събиране? - От „водите, които са под небесата“, т.е. от „женските води“. За да може светът да даде начало на живота, те – водите, трябвало да бъдат „събрани в едно место“, наречено миква. С други думи, създавала се матката на всичко живо – първоначалната „миква от вода“. Обосноваността на тази гледна точка намираме в думите на пророка (Йов 38:29,30): „От кое черво произлязъл леда? ... Като камък, водата замръзва“.

Отново се срещаме с водата, като символ на жизнепораждащите изменения в условията на Еден. В Тора се казва (Бирейшит 2:5-7): „Нямало още никакви полски храсти по земята и никаква полска трева не растяла, тъй като Б-г още не изпратил дъжд на земята... Но мъгла ще се повдигне от земята и и ще полее повърхността на земята... Тъй като създаде Б-г човека от земен прах и вдъхна в нозрите му душата на живота“.

Докато Творецът не спуснал вода на земята, никаква форма на живот, дори растителна не била възможна. Създаването на човека от „земния прах“ е могло да стане само след появята на вода на земята. Мидрашът ни учи, че човек представлява по себе си съчетанието на „прах (земя) и вода“, постоянство и промяна (Бирейшит Раба 14:1). Докато човек е жив, тази „пра-вода“ се явява най-важния елемент от съществуването му.

Но ето в Тора става въпрос и за смърта на човек (Бирейшит 3:19): „Прах си. И в прах ще се превърнеш“. „Прахът“ олицетворява постоянството, „водата“ - изменението. Когато човек умира, от него изчезва способността да се променя, остава само постоянството - „праха“.

Основното духовно свойство на водата е изменчивостта и. Тя символизира ръста и способността на света да се развива, в посока осъществяване на замисъла на Твореца. Ето защо Градината Еден е била „напълнена с вода“ - както в духовен, така и във физичен смисъл. В резултат, той станал тази среда, в която човек можел да расте и да се развива в съответствие с плана, набелязан от Б-г.

По такъв начин, „водите на Еден“ съдържат в себе си още няколко идеи. Първо, те представляват по себе си „матката“ на човечеството и именно с тяхна помощ Б-г „създал човек от земния прах“. Второ, те станали източник на именно тези „реки“, които изтичайки от Еден, дават възможност на човек да поддържа връзка с Първоисточника, при това и това е много важно, да поддържа връзка, дори да се намира на самото дъно на грехопадението. Такива са необходимите условия за духовното усъвършенстване. Такива са условията за изпълнението на Б-жествения замисъл.

Още един път ще отбележим, че водата сама по себе си олицетворява изменението и движението към висшата цел на Твореца. Изкъпвайки се в миква, човек с това духовно се потопява в главния източник на всяко изменение.

Всяка човешка личност съдържа вътре в себе си неизменно ядро, център на собственото постоянство – своето „аз“. Когато човек напълно се потопи в главния източник на промяната, неговото „аз“, сякаш се разтваря в него, изчезва. Излизащият от миква човек се намира в състояние на пълно обновление. За него може да се каже, че той е отново роден.

Водата символизира не просто изменчивостта, непостоянството и скоротечността. Нейното непостоянство означава също, че всяко зло може да бъде поправено и всеки грях простен – няма нищо вечно и непоправимо. Едно от основните положения на йудейството се заключава в това, че разкаянието може да измие от себе си всеки грях. Затова пряко се говори в Ирусалимския Талмуд: „Нищо не може да устои пред разкаянието“ (Пеа 7:7). Затова водата, повече от всичко е тясно свързана с идеята за духовно очистване.

Именно такъв е смисъла на стиха от Втората книга на пророка Шмуел (14:14). „Предстои ни да умрем – подобно на излятата на земята вода, която не може да бъде събрана“. Вс-вишният сякаш търси средства, така че никой да не е отхвърлен от Него. Самият принцип на промяната прави живота ни преходен, ефимерно явление: уподобени сме на „излята на земята вода“. Но този принцип позволява на Б-г да прощава всяко наше зло и да ни очиства от него. Същността на миква именно и в това се състои: духовно очистване и обновление.

В крайна сметка всичко се възвръща към водата, тъй като в нея е изпълнен Б-жия замисъл. Нека царства „тъмнина над повърхността на бездната“, но - „духът Б-жи предизвиква движение на повърхността на водата“. Обърнете внимание – предизвиква, в сегашно време, което указва за постоянния и непрекъсващ характер на този процес. При това основното средство за достигане на крайната цел: приближението към Твореца е Тора, която както ни учат нашите мъдреци, представлява по себе си още едно духовно копие на водата (Бава Кама 17а).
Висшата миква
В Мишна (Йома 8:9) е написано, че веднъж раби Акива казал: „Щастливи сте вие - синове на Исраел. Пред кой се очиствате? Кой ви очиства? Вашият Небесен Отец! Тъй като е казано (Йехезкел 36:25): „Ще ви окъпя в чиста вода и ще станете чисти“. И още е казано (Йермеяу 14:8): „Б-г е миквата на Исраел“.
Това са много странни думи. Дори след достатъчно подробно запознаване с идеите, които открихме в заповедтта за миква, думите на раби Акива ни удивляват. Как трябва да разбираме твърдението, сякаш „Б-г е миквата на Исраел“? В рамките на контекста на дадения стих думата микве, фактически означава „надежда“, а не миква, напълнена с вода. (Между другото на иврит надежда е „тиква“ със същия корен). Затова би било правилно да се преведе приведения откъс по следния начин: „Б-г е надеждата на Исраел“, както и правят повечето преводачи. Но тогава на какво ни учи раби Акива?

Преди да се опитаме да намерим отговора, нека погледнем значенията, скрити в Имената на Б-г. В Тора Б-г е наричан най-често с две от Имената Му. Първото от тях е Елоким, което обикновенно превеждат като Б-г. Второто Име представлява по себе си тетраграмата – четирибуквеното означение, четено като Ад-най (това, което в обикновен разговор се заменя с аШем), в превод Г-спод или Вс-вишнен. Всяко от тези две Имена има значението си.

Името Елоким представлява Твореца в качеството Му на Управител на вселената. Затова същата дума Елоким, често употребяват приложима за съдии, ангели – към тези, на които е възложена власт. Под Името Елоким се подразбира „Повелителят на всички сили“, което указва на отношението на Б-г към създадения от Него свят, а така и на Неговото постоянно взаимодействие с него и Неговата уникална роля в подръжката на съществуването му. Името Елоким, използвано от нас за изразяване на връзката на Б-г с човек, свидетелства за нашата увереност в това, че Б-г – като Съдия на света, действа с абсолютна справедливост.

Второто Име – аШем, представлява Б-г като първичен източник на всичко съществуващо. То указва, че Творецът на вселената стои много по-високо от творението Си, а така и над всички закони, създадени от Него. Разяснявайки същността на това Име отбелязваме, че Б-г „е бил, е и ще бъде“. Тук се съдържа указание затова, че Той съществува извън всякакво пространство и всякакво време. Миналото и бъдещето за Б-г имат точно такъв смисъл като настоящето. Той с един поглед обхваща целия времеви интервал, за всички епохи. Затова, когато Го наричаме с името аШем, имаме пред вид, че Б-г е „е бил, е и ще бъде“ едновременно. За Него всички времена са едно настояще.

Името аШем е тясно свързано с качество като милосърдието. Коренът на тази връзка трябва да се търси в основополагащия принцип, съгласно който Творецът на вселената пребивава извън времето. Но какво е общото между милосърдието на Вс-вишния и Неговата „извънвременост“?

Едно от най-важните положения на йудейството е – идеята за разкаянието. Колкото и тежък грях да е извършил човек, той може напълно да възстанови своята значимост, своята „тежест“ в очите на хората и Твореца, ако искрено се разкая за извършеното. В това се заключава основния смисъл на Б-жието милосърдие.

От друга страна, при разглеждане на идеята за разкаянието възниква проблем. Да си представим, че човек е извършил, не дай Б-же, убийство или е нанесъл непоправим ущърб. Как може той, със своето разкаяние, да поправи злото, което вече е извършил? Да допуснем даже, че Милосърдният Б-г му прости греха. Въпреки това, нима можем да кажем, че разкаялият се грешник напълно е възстановил репутацията си?

Авторът на книгата „Сефер аИкарим“ дава дълбоко обоснован отговор на този въпрос (Икарим 4:27). Вината за всяко извършено престъпление, в значителна степен зависи от първоначалните подбуди. Като пример, същестува голяма разлика между случайното убийство и убийството извършено от чувство завист, злоба или ненавист. Известни са ситуации, когато убийството е напълно оправдано, а понякога дори се превръща в доблестна постъпка – например, в случаите, когато не остава нищо друго освен да изпреварим смъртоносния удар на противника. Могат да се приведат много разнообразни подбуди и мотиви, смекчаващи вината за извършени подобни принудителни действия, които в обичайните ситуации се считат забранени и недопустими.

Затова дори в случаите, когато е нанесен ущърб, който не може да се ликвидира или компенсира, се допуска преоценка на подбудите, което се нарича постфактум. Разкайвайки се за извършеното, човек съжалява за извършеното прегрешение и тогава неговото разкаяние се счита за оправдателен мотив в момента на извършване на лошата постъпка. Затова в Талмуда е казано: „Велико е разкаянието, защото благодарение на него, дори преднамерените грехове могат да бъдат оценени като случайни“ (Йома 86б).

Но какво в този отговор не ни удоволетворява. Как мога да свържа съжалението, изпитвано он мен в даден момент, с този момент, когато съм извършвал постъпката, ако допуснем, че от тогава са изминали много години? Нима е в човешките сили да преодолее бариерата на времето, разделяща разкаянието и постъпката?

Човек, разбира се, не е в състояние да преодолее тази бариера, тъй като е потънал в течението на времето, от което за него няма изход. Но Б-г се „намира“ извън времето. Затова Той просто игнорира тази преграда, отделяща съжалението от постъпката. На Него нищо не Му струва да ги съедини заедно.

Именно тук се проявява Б-жието милосърдие. Когато Б-г „изтрива“ нечий грях, ние виждаме, че Той сякаш е над потока на времето, свързвайки миналото с настоящето. И двата принципа – Б-жието милосърдие и Неговото съществуване извън времето се съдържат в Неговото Име - аШем.

Продължавайки разсъжденията си ще видим, че Името аШем ни указва още едно важно обстоятелство. Работата е в това, че Б-г „наблюдава“ човек сякаш в перспектива, което по принцип не е трудно да си представим, защото както вече представихме, Той се намира извън пределите на времето. Вс-вишният съди всеки от нас, изхождайки от познанията Си за нашето бъдеще, нашето минало, а също и от позицията за познаване на всичко, което се е случило и всичко, което предстои да се случи в сътворения от Него свят.

Затова ползвайки Името аШем, имаме предвид, че Б-г е нищо друго, освен висшата форма на настоящето. Смисълът на това Име заключен в думите „е бил, е и ще бъде“, е в това, че всичко ставащо в света, във всичките му пространства и времеви точки става едновременно, защото миналото и бъдещето са напълно включени в настоящето.

Съгласно този подход, между миналото, настоящето и бъдещето няма съществена разлика. С други думи, този, който дълбоко е проникнал в Името аШем, е свободен от пътя на времето, от ограниченията му, които се проявяват като „неотменимостта“ на миналото и неизвестността на бъдещето.

По-горе говорихме, че миквата е тясно свързана с идеята за буквата мем, която олицетворява скоротечния, неуловим миг на настоящето. От друга страна, едва отбелязахме, че Името аШем, сякаш привързва всичко към настоящето, съединявайки в едно и миналото и бъдещето.

По такъв начин на духовно ниво, миналото, настоящето и бъдещето образуват единно, неразривно цяло. И в тази точка на съединението им, злото извършено в миналото, може да се изглади със сегашното разкаяние. И така имаме връзка между миквата и разкаянието.

Ето и къде е смисъла на твърдението на раби Акива затова, че „лаШем – миква на Исраел“.

Подобно на това, че миква олицетворява настоящето, Името аШем представлява по себе си идеята в съответствие, с която това „настояще“ може да включва в себе си миналото и бъдещето. В това и е смисъла на аШем – не просто миква за Исраел, а Висша миква.

Впрочем, нека не забравяме, че израза миква, от приведения стих, е най-добре да бъде преведена като „надежда“, тъй като това изисква контекста. Но каква е връзката между надеждата и миквата напълнена с вода? Указания за тази връзка се съдържа в самия стих, защото е казано (Йермияу, 17:13): „Надеждата на Исраел е Б-г (аШем). Всички, които Те оставят ще бъдат засрамени (изсушени)... защото оставиха Б-г, Източника на живите води“.

Но все пак остава въпроса: защо на иврит е употребена една и съща дума, едновременно изразяваща и надежда и миква?

Преди всичко нека се замислим, какво се разбира под надежда. По-скоро се имат пред вид наши определени чувства, заинтересоваността ни по отношение на събитие, което предстои да се случи в бъдещето. Или да не се случи. Когато се надяваме, че в бъдеще ще стане нещо конкретно, ние участваме в явлението, за което сякаш няма времеви бариери: събитието предстои да се случи, ние се намираме засега тук, а ни свързва надеждата. Затова и казваме, че надеждата ни е аШем. При това употребяваме Името, указващо за пребиваването на Б-г извън потока на времето. За Създателя на времето не съществува никаква бариера между настоящето и бъдещето. Когато се приближаваме към Него, надеждата ни също е способна да преодолява времевите рамки. Това означава, че чувството за надежда, подобно на миквата, ни поставя над ограниченията, обусловени от течението на времето. И в двата случая ние се сдобиваме с това, благодарение на силата и властта на този, Който се нарича аШем.

Вече говорихме, че миква буквално означава „натрупване“. Ако отново се обърнем към това значение, то можем да го трактуваме като“натрупване на време“, при което миналото и бъдещето са съвместени в настоящето. Така от настоящето, ние получаваме достъп към миналото и бъдещето.

Обсъждайки концепцията за миква на най-простото ниво, вие вече стигнахме до извода, че миквата е тясно свързана с идеята за прераждането или даже със самоотричането. Сега виждаме, че този подход е напълно правомерен и оправдан: ако човек възлага всичките си надежди на Б-г, то с това се проявява и най-пълното отрицание на собственото „аз“.

Раби Шимон Рафаел Хирш отбелязва, че еврейската дума „тума“, която обикновенно превеждаме като „нечист“, семантически влиза в групата думи, изразяващи отсъствие на свобода и независимост. По този начин, връзката на ритуалната нечистота ни указва отсътствието на свобода. Най-висшия израз на такава несвобода се явява смъртта, тъй като тя свидетелства за окончателното подчинение на човек на законите на природата.

От друга страна, способността да се преодоляват времевите окови отразява най-висшата свобода. Затова, когато човек се потопи в миква, той с това влиза в състояние, където са „събрани“, където са се „натрупали заедно“ миналото, настоящето и бъдещето. Тогава той придобива истинската свобода – тъй като, разбивайки пътя на миналото и бъдещето, започва да същестува в абсолютното настояще.

Настоящето е единствения момент от времето, над който човек има реална физическа власт. Затова свободата, въплътена в миква, побеждава отсътствието на свобода, което е свързано с тума.

В крайна сметка, всяко очистване идва към нас от Единството на Б-г, включващо в себе си и времето, и всички други аспекти на битието. Единството на Б-г, сякаш излиза от рамките на времето – именно затова и разсъждавахме: Той е Един и Той е в миналото, настоящето и бъдещето. Затова миналото, настоящето и бъдещето имат еднакво значение в очите Му. Те са равни.

Такъв е основополагащия принцип на действието, оказващо върху човек очистващата миква. В Писанията за това е казано (Йов 14:4): „Кой друг ще отдели чистото от нечистото, освен Единния?“.


Степента човек
Един от законите отнасящи се към миква гласи, че в нея трябва да попаднат не по-малко от четиридесет „сеа“ вода (около 760 литра). Опитвайки се да определим, защо в закона се указва именно този обем, ние изяснихме, че той е основан на размерите на човешкото тяло. Интересно е да отбележим, че числото четиридесет се среща често в Тора. Така Световният потоп от времената на Ноах е започнал след четиридесет денонощия непрекъснат дъжд. Пророкът Моше, за да получи Тора, се намирал четиридесет дни на планината Синай „четиридесет дни и четиридесет нощи“. Странстванията на евреите в пустинята продължили четиридесет години. В периода на Вавилонското изгнание земята пустеела четиридесет години. Можем да приведем още много примери от Писанията, където е упортебено, същото число четиридесет. (Например, Ицхак се жени за Ривка на четиридесет годишна възраст. Есав също бил на четиридесет, когато се оженил. Яаков го балсамирали в продължение на четиридесет дни, след смъртта му. В епохата на съдиите мирът продължил четиридесет години. Пророкът Елияу постил четиридесет дни. И много други примери.) Каква идея е скрита в това число? Защо го срещаме толкова често, като отрязък от време?

Частичен отговор можем да намерим в законите свързани с раждането, които се прилагали на практика по врема на Светия Храм. Болката и физическата слабост, съпътстващи раждането, ни указват за несъвършенството на системата ни за размножение. Счита се, че родилката се намира в състояние на „нечистота“. В Талмуда се отбелязва, че една от причините, поради която жената е длъжна да принесе жертва след раждането на дете, се състояла в това, че страдайки от непоносими болки, тя би могла в момента на раждането, да се закълне повече да не ражда (Нида 316). Така или иначе, родилката била длъжна да принесе жертва в Храма, а дотогава се считала за „нечиста“. Можем да кажем, че свързаната с процеса на раждането болка, предизвикана от несъвършенството на човек, води до необходимостта за съответно „очистване“.

Говорейки за очистването, Тора указва (Вайкра 12:2,4): „Ако жената зачене и роди момче, да бъде нечиста седем дни, както в дните на нида... (А следващите) тридесет и три дена (да се намира в такова състояние)...“ И така общият срок, който се изисква за очистване след раждането на момче е четиридесет дена.

Нашите мъдреци ни учат, че четиридесет дни са равни на вътреутробния период, в течение на който, зародишът успява да приеме човешки образ (Нида 30а). От гледна точка на еврейския закон, зародишът получава право да се нарече човек, само след като са преминали четиридесет дни след зачатието. Същото твърди и науката: човешкият ембрион придобива различими човешки форми към четиридесетия ден.

Сега можем да разберем, защо описания в Тора Потоп е продължавал четиридесет дни. Работата е в това, че в съответствие с традиционното тълкувание, главният грях, поради който се разразила катастрофата, се заключавал в сексуалната разпуснатост. Във връзка с това, Мидрашът пояснява, че продължителността на Потопа се обяснява с „осквернението на зародиша, за който е известно, че се формира в течение на четиридесет дни“ (Берейшит Раба 32:5).

Характерно е, че в книгата Зоар се привежда аналогично обяснение – с тази разлика, че там то фигурира като отговор на въпроса, защо наказанието идва като вода. Разделението на водите, пише авторът на една от най-авторитетните книги в йудаизма, представлява необходим акт в процеса на Творението, ако използваме (вече приведената от нас по-рано) концепция, при която „горните води“ се разглеждат като мъжкия елемент, а „долните“ като женски. Поколението на Потопа, извратило основния принцип на половите отношения, затова „горните води“ и „долните води“, сякаш сменили местата си, събрали се за да накажат хората. Доказателство намираме в самата Тора (Бирейшит 7:11): „Отворили се източниците на голямата бездна и се открили прозорците на небесата“.

Същият принцип работи и по отношение на миквата, която може да бъде запълнена от дъждовна или изворна вода.

В съгласие с този принцип ставало дори дарованието на Тора. Тук ние още веднъж срещаме идеята за раждането. Еврейският народ се родил отново, когато приел Тора съгласно завета. Но и самата Тора, предадена на човек, също трябвало да премине процес на раждане. Както и при зараждането на човешкия зародиш, за това събитие трябвали четиридесет дни.

С помощта на тези доводи можем да обясним, защо евреите провели в пустинята четиридесет дни. Когато Моше разрешил на евреите да пратят разузнавачи, за да изследват Обетованата Земя, то както е казано за тях в Тора (Бамидбар 13:25): „Върнаха се четиридесет дни след разузнаване по тази земя“. Разузнавачите знаели, че евреите ще се подложат на духовно прераждане, когато влязат в Страната. Желаейки да изпитат върху себе си това прераждане и да съобщят за него на сънародниците си, разузнавачите прекарали похода си точно за четиридесет дни. Но те се оказали недостойни за Земята Исраел и затова се върнали с лоши съобщения. По този начин, те не издържали изпитанието на прераждането.

Изслушвайки разузнавачите, евреите се разбунтували против Моше, защото не повярвали, че Б-г на практика има намерение да им даде тази земя. Тогава Г-спод решил, че те трябва да прекарат четиридесет дни в пустинята, за което в Тора е казано (Бамидбар 14:34): „В съответствие с четиридесетте дни, в течение на които разузнавахте земята, ще носите бремето на греховете си – по една година за всеки ден. Всичко четиридесет години.“ Впрочем, сега това число четиридесет се напълва с по-широк смисъл и символизира прераждането на по-високо ниво, а именно прераждането на целия народ. Едва следващото поколение от еврейския народ ще се окаже в края на краищата достойно да влезе в дарената на евреите земя.

И така, виждаме че числото четиридесет обозначава процес на раждане. И в същото време, както вече отбелязахме има отношение към размерите на човешкото тяло. Т.е. то обяснява защо миквата трябва да побира в себе си четиридесет сеа вода. Но миквата олицетворява и женското черво. Затова тези четиридесет сеа са аналогични на четиридесетте дни, в течение на които произхожда формирането на човешкия зародиш.

Установихме връзка между раждането и числото четиридесет. Но за да разберем, защо раждането и развитието на зародиша са тясно свързани именно с числото четиридесет, следва да приведем още едно доказателство. Процесът на Творението се състои от няколко етапа, отправка към които намираме в следващия стих (Йешая 43:7): „Всичко назовано с Името Ми, заради славата Си сътворих, сформирах и направих“. Всички етапи са четири: „заради славата Си“ - първи етап, „сътворих“ - втори, „сформирах“ - трети, „направих“ - четвърти. Всички тези етапи са отразени в четирите букви на тетраграмата, обозначаваща Името на Б-г – йуд, кей, вав, кей. На първия етап, представляващ „славата на Б-г“, всичко съществува в духовен смисъл, на ниво понятия, но не в осезаемата реалност. Следващият етап - „сътворението“, в хода на което се създава „нещо от нищото“. После следва „формирането“, при което създадената материя придобива начално подобие на форма. И накрая, „създанието“ - на този етап целия процес завършва и ние получаваме крайния продукт – нашата вселена.

Мъдреците ни учат, че светът е създаден с Десет повели (Авот 5:1). подразбира се израза „И казал Б-г“, който в описването на процеса на Творението се появява десет пъти (Бирейшит 7, стихове 3,6,9,11,14,20,24,26,28,29). Тъй като тези Десет повели влизат във всеки от четирите етапа на Творението, общото число елементи на Творението съставлява четиридесет. Можем да кажем, че числото четиридесет има пряко отношение към идеята за Творението.

Изброявайки, категориите „работи“, които е забранено да се извършват през Шабат, Талмудът съобщава, че те са „четиридесет минус една“ (Шабат 73а). Както знаем, тези тридесет и девет вида „работа“ са аналогични на тези видове дейности на Вс-вишния, които са „участвали“ в процеса на Творението (можем да ги повторим „дублираме“ с трудовата си дейност) – подобно на това, както собствения ни съботен отдих е подобен на първия Шабат след Шестте дни на Творението. Съществува обаче един вид работа, която не можем да „дублираме“. Става въпрос за най-първия етап на Творението, когато се създава „нещо от нищото“. Това е единствената категория, която не е включена в числото работи, забранени през Шабат, тъй като всички ние сме неспособни за нея. Останалите категории „работи“ представляват по себе си достижимите елементи на Творението – общото им число е „четиридесет минус едно“.

За четирите указани епата на Творението намекват и „четирите ръкава“ на реката, течаща от Еден. Както вече отбелязахме, в духовен план тази река е тясно свързана с концепцията за миква.

По този начин, четиридесетте сеа, които се побират в миквата, представляват по себе си основните елементи на Творението. На първичния етап на Творението неговата главна проява, главна реализация е била водата. Затова преминавайки през четиридесетте сеа вода в миквата, човек сякаш преминава през началните етапи на Творението на света.

Названието на буквата мем произлиза от ивритската дума „маим“ - вода. Освен това, числовото значение на мем е четиридесет. Затова не е удивително, че буквата мем символизира миква.

Известно е, че буквата мем има две форми на писане – пиа. Едната е открита, когато буквата стои в началото или средата на думата. Другата е закрита от всички страни, когато буквата стои в края на думата. Така, втората, не по-малко важна идея, заложена в буквата мем е свързана с женския корем. Закритата форма на изписването и (в крайно положение) – напомня на матката, закрита по време на бременността. В същото време откритата мем прилича на откритата матка по време на раждането и веднага след него. Численото значение четиридесет, което се приписва на буквата мем, може би указва четиридесетте дни, в течение на които става трансформирането на зародиша.

За да разберем смисъла на тази буква на по-дълбоко ниво и да проследим връзката и с миквата, нека се обърнем към любопитен Мидраш (Бирейшит Раба 81:2). Пророкът веднъж казал (Йермяу 10:10): „Г-спод Б-г истина (емет)“. На това Мидрашът дава следното тълкувание:

Какво е печатът на Б-г? Нашият Раби (раби Йуда аНаси) казал от името на раби Реувен: „Печатът Б-жи – това е истината, правдата“. Попитал го Рейш Лакиш: „Защо емет е думата, обозначаваща на иврит понятието истина?“. Той му отговорил: „Защото тази дума се състои от буквите алеф, мем и тав. Алеф е първата буква в еврейската азбука, мем – средната буква, а тав е последната буква. Б-г казал (Йешаяу 44:46): „Аз съм първия и Аз съм последния“.

Оттук виждаме, че буквата мем притежава едно много интересно свойство. Алеф, първата буква от азбуката олицетворява началото. Тав, последната буква от азбуката олицетворява края. А мем – е буквата, която показва прехода, транзитивността.

Свързващата идея на буквата мем особено нагледно демонстрира самата дума емет, истина, правда. Първите две букви – алеф и мем, образуват думата им, която на иврит означава „майка“. Именно от майката взима началото си човек. Двете последни букви – мем и тав – образуват думата мет, в превод от иврит „смърт“, края на човек. Смисълът на всички тези конструкции е в това, че буквата мем представлява по себе си преход и промяна. Алеф е миналото, тав бъдещето. Значи мем символизира прехода от миналото към бъдещето. А ако е така, ние говорим за тази буква като за настояще.

Миналото е история, която не можем да променим. С бъдещето нямаме никакви контакти. Затова единствената сфера, където стават промените, арената на действие се явява настоящето. Символизирайки водата като основа на промяната, а също и думата четиридесет – основата на раждането, буквата мем представлява по себе си настоящето време – като етап на прехода от минало към бъдеще, който и се явява арената на всички промени.

Но да погледнем по-дълбоко. Можем да отбележим, че прехода от миналото към бъдещето има пряка връзка с раждането. Действително, сред няколкото думи, които на иврит изразяват „бъдеще“ има и думата аНолад, което буквално се превежда като „нещо, което се ражда“. Коремът, в който се ражда бъдещето – това е и настоящето. А буквата мем е е неговия символ.

По такъв начин, потапящият се в миква човек, фактически влиза в сфера на действие на настоящето в неговото крайно изражение. За него престават да съществуват миналото и бъдещето. Съвършено не е важно, какъв е бил той в миналато. Затова можем да кажем, че четиридесет дни за формирането на зародиша – това не е толкова отрязък от време, колкото съвсем друга мярка – обемът вода в миквата, четиридесет сеа. Излизайки от миквата, човек отново встъпва в потока на времето – като ново, току що родило се същество.

рав Арие Каплан