Су „Св. Климент Охридски”
Изтегляне 22.75 Kb.
|
Свързани:
Класификация на фирмените разходи, Курсова работа за учението на Протагор
|
СУ „Св.Климент Охридски” Философски факултет Р е ф е р а т на тема: Протагор Изготвил: Никола Стефанов Николов Фак.№ 61258 София, 2009 г. По време на античния период през втората половина на петото столетие от скептическото направление, най-значима фигура е Протагор, водещият софист. Първоначално думата "софист" не притежава отрицателни конотации; по значение тя се доближава нах-много до думата "учител". Софистът бил човек, който в преживявал от обучаването на младежите в неща, които както се смятало, са можели да бъдат полезни в практическия житов. Тъй като за целта не се отделяли обществени средстава, софистите обучавали само тези, които са разполагали със собствени пари, или чиито родители разполагали с такива. Това на свой ред създавало възможност за известно класово превъзходство, засилвано от политческата ситуация по това време. В Атина подобно на множество други градове демокрацията процъфтявала, но не били предприети никакви стъпки за намаляване на богатството на онези граждани, които принаделжали към старите аристократични родове. Именно богатите най-общо въплъщавали това, което познаваме като елинска култура; те били образовани и разполагали със свободно време, пътували и успявали да отхвърлят традиционните предрасъдаци, а времето, прекарвали в дискусии, изостряло ума им. Това, което гърците наричали демокрация, не засегнало робовладетелската институция, която вече давала възможност на богатите да се наслаждават на завидно благосъстояние, без да потискат свободните граждани. Въпреки това в множество градове и особено в Атина по-бедните граждани били двойно по-враждебно настроени срещу богатите - първо, защото им завиждали и, второ, по традиция. Богатите били смятани - често съвсем справедливо - за порочни и неморални; те подривали старите традиции и вярвания и вероятно се опитвали да сринат демокрацията. Така политическата демокрация се свързва с консерватизма в културата, а тези, които са културни иноватори, се оказват политечески реакционери. Донякъде подобна ситуация откриваме и в съвременна Америка, където Tammany като основна католическа организация се заела със защитата на традиоционните теологически и етични догми от домогванията на просвещението. Но в Америка просветените са политически по-слаби от тези в Атина, тъй като не успяват да се просъединят към една обща с плутократите кауза. Все пак там има една високоинтелигентна прослойка, обвързана със защитата на плутокрацията, а имено - прослойката на юридическите консултантни. В някои отношения техните функции са подобни на изпълняваните от софистите в Атина. Атинската демокрация въпреки тежките ограничения за невключване на робите и жените в някои отношения е била много по-демократична от която и да е съвременна система. Съдиите и по-голяма част от чиновниците били избирани посредством жребий и за кратък период; това били обикновени граждани подобно на нашите съдебни заседатели с предубежденията и липсата на професионализъм, характерни за средния гражданин. Обикновено всеки случай бил слушан от множество съдии. Тъжителят и ответникът или обвинителят и подсъдимият присъствали лично, а не били представяни от професионални адвокати. Естествено успехът или пожението зависели от ораторското умение при позоваването на битуващите редрасъдаци. Въпреки че трябвало сам да признесе речта си, човек можел да наеме специалист, който да му я напише или пък, което се предпочитало от многозина, е можело и да заплати за обучението си в някой тънкости, осигуряващи успеха му в съдебните процеси. Смятало се, че софистите са тези, които могат да ги преподадат на желаещия. Съвсем естествено е в едно подобно общество хората, които са могли да си навлекат враждебността на политиците демократи, да желаят да се изучат на тънкостите в юридическите умения. Особено след като Атина въпреки преследванията поне в едно отношение е била по-малко нелиберална от съвременна Америка - обвинените в неблагочестите и покваряване на младежта имали право да пледират в защите на самите себе си. Това обяснява популярността на софистите сред едни прослойки и непопулярността им сред други. Но умовете им са били насочени към едни много по-общи целий, както става ясно, мнозина от тях са били поначално свързани с философията. Платон се отдава на окрарикатуряването и охулването им, но за тях не трябва да се съди по неговите полемики. От по-леските му произведения можем да вземем следния пасаж от Евтидем, в който двама софисти - Дионисидор и Евтидем, се захващат да объркат глуповатия Ктезип. Дионисодор започва : Кажи ми имаш ли куче? - Имам, и то доста зло, каза Ктезип. А има ли кученца? - Да, и те зли като него, каза той. - А дали кучето им е баща? - Аз лично го видях, каза Ктезип, как оправяше кучката. Ами кучето не е ли твое? - Разбира се, каза той. - Следователно, бидейки баща, то е твой баща. Тъй че кучето се оказва твой баща, а ти - брат на кученцата, нали?" Нека от по-сериозните му творби да вземем диалога със заглавие "Софистът". Това е една логическа дискусия върху дефиниция, която софистът използва като илюстрация. Понастоящем ние не се интересуваме от нейната логика и единственото нещо, върху което бих и скал да привлека вниманието в този момент, е финалното заключение на диалога: "И тъй, който твърди, че изкуството на истинския софист се занимава с довеждането чрез противотворсто до противоречеие, което е част от мимоподражанието, което пъл влиза в рода на изкуството да се творят илюзии, част от изкуството да се творят изображение и е определено не като божие, а като човешко творчество в слово и като частта, която се занимава с фокусничество, та който твърди, че софистът е от тази порода и кръв, както изглежда, той ще го определи най-вярно." Има една история на Протагор, несъмнено апокрифна, която илюстрира връзката на софистите със съдилищата в представите на простолюдието. Разказват как Протагор обяснявал на един от учениците си, че ще му се наложи да плати таксата си за обучение, ако спечели първото си дело, но ще трябва да я плати и ако го загуби, защото първото му део било внесения от Протагор срещу него иск за заплащане на таксата. Все пак нека да приключим с встъпителните слова и да видим каквто действително знаем за Протарог. Протагор е роден към 500 пр. н. е. в Абдера, града, от който идва Демокрит. Посещава Атина два пъти, като вторият е не по-късно от 432г. пр. н. е. Изработва сборник закони за град Фурий в 444 - 443 г. пр. н. е. Съществува предание, че бил съден за богохулство, но това изглежда неправдоподобно, въпреки факта, че е написал книга "За Боговете", която започва така: "По отношение на боговете не мога да съм сигурен дали те съществуват или не, нито пък как изглеждавт по външност; тъй като има много неща, възпрепятсващи несъмненото познание: мъглявостта на предмета и краткостта на човешкия живот." Второто му посещение в Атина е описано донякъде сатирично в Платоновия "Протагор", а учението му е разгледано сериозно в "Теетет". Известен е главно с учението си, че "човекът е мярка за всички неща - на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват." То се тълкува в следния смисъл - всеки човек е мерило за всички неща; когато хората са на различни мнения, няма такава обективна истина, по силата на която единия да е прав, а другият - не. Учението му е скептическо по същността си и се основава главно върху "измамността" на сетивата. Единият от тримата основоположници на прагматизма, Ф. К. С. Шилър, е имал навика да се нарича ученик на Протагор. Това, предполагам, е защото Платон в "Теетет", интерпретирайки Протагор, допуска, че мнението на един човек може да е по-добро от това на друг, ако и да не може да е по-истинно. Например когато човек е болен от жълтеница, всичко му изглежда жълтеникаво. Безсмислено е да се твърди, че нещата в действителност не са жълти, а са в цветовете, в които ги вижда здравият човек; но въпреки това можем да заключим, че след като здравето е по-добро от болестта, то мнението на здравия човек е по-добро от това на болния от жълтеница. Това схващане е несъмнено близко на прагматизма. Отказът да се повярва в обективната истина прави от мнозинството съдник на това, в което трябва да се вярва. По такъв начин Протагор се явява защитник на закона, обществените условности и традиционната нравственост. Въпреки че не е знаел, както вече се убедихме, дали боговете съществуват, той е бил напълно уверен, че те трябва да се почитат. Тази гледна точка е несъмнено най-правилната за един човек, чийто теотетичен скептицизъм е безкомпромисен и логичен. Протагор прекарва зрелите си години в една своеобразна непрестанна обиколка из различните градове, където учи срещу заплащане "всеки, който желае да постигне практатическа вещина и висока духовна култура". Платон осъжда - донякъде прекалено снобския спорес съвременните понятия - практиката на софистите да получават пари срещу наставления. Самият Платон разполагал със значително богатство и явно не е бил способе да осъзнае нуждите на тези, които не са имали неговия добър късмет. Още по-странно е, че съвременните професори, които не се отказват от заплата, смята за необходимо да припомнят толкова чество порицанията на Платон. Все пак има един момент, по който софистите се отличават от всички останали философи на своето време. Било е нещо съвсем обикновено освен сред софистите учителят да основе своя школа, характеризираща се с някои от отличителните качества на братството - имало е в по-голямата или по-малка степен общ живот, където често господстват особени монашески правила; обикновено е имало и някакво езотерично учение, което не е било огласявано пред широката публика. Всичко това е характерно за което и да е от школите, произлезли от орфизма. При софистите няма нищо подобно. Това, което те са преподавали, според самите тях не е било свързано с религията и добродетелта. Те са преподавали на учениците си изкуството да се спори, както и познанието, което би ги улеснило в тази насока. В общи линии те били подготвени подобно на съвременните адвокати да покажат как да се приведат доводо "за" и "против" всяко мнение и не се занимавали с препорърки на някакви свои собствени заключения. Тези, за които философията била начин на живот, тясно свързан с религията, ествествено изпадали в потрес - за тях софистите изглеждали лековати и неморални. До известна степен - не може да се прецени точно доколко, - но омразата, която софистите си спечелили, не само сред обществото, но и от от страната на Платон и на последващите философи, се дължала на техните интелектуални достойнства. Търсенето на истината, когато е искрено, не трябва да бъде спъвано от морални съображения; ние не можем да знаем предварително дали истината ще се окаже точно това, което се приема за поучително в дадено общество. Софистите били подготвени да следват доводите си, независимо от това къде ще ги изведат те. Най-често ги водели до скептицизъм. Един от тях, Горгий твърдял, че нищо не съществува; че ако нещо съществува, но е непознаваемо; и че дори да се допусне, че то съществува и че е познаваемо от някой човек, то той не би могъл да го предаде на другите. Не знаем точно какви са били доводите му, но можем добре да си представим логическата им сила, принуцдавала опонентите му да търсят убежище в нравоучението. Платон през цялото време се чувства длъжен да се застъпва за възгледи, които да убедят хората в това, което той смята за добродетелно; той дори надали е интелектуално почтен, тъй като си позволява да преценява ученията според социалните им последствия. Не е почтен най-малкото в следното - той претендира, че следва аргументацията и преценява от гледна точка на чисто теоритичните критерии, докато всъщност извърта дискусията така, че тя да доведе до добродетелен резултат. Именно Платон въвежда този порок във философията, където той се запазва до ден днешен. Вероятно огромната му ненавист към софистите придава този характер на неговите диалози. Един от недостатъците на всички философи след Платон е, че в своите дирения в етиката те изхождат от предположението, че вече знаят заключенията, до които ще достигнат. Изглежда в Атина към края на пети век е имало мъже, пропагандирали политически учения, които са изглеждали неморални на техните съвременници; точно такива изглждат те и на демократичните нации от наше време. Тразимах в първата книга на "Държавата" привежда доводи, че няма друго правосъдие освен интереса на по-силния; че законите се изработват от управниците единствено в тяхна полза и че съществува обективен критерии, на който да се позовеш в борбата си за права. Каликъл според Платон ( в "Горгий") е поддръжник на подобно учение. Законът на природата, твърди той, е законоът на по-силния, но за свое удобство хората са установили институции и морални норми, ограничаващи по-силния. Аналогични на тези учения са постигнали много по-широка подкрепа в наши дни, отколкото в античността. И каквото и да е мнението ни за тях, те не са характерни за софистите. В течението на петото столетие - каквото и да е участието на софистите в промяната - в Атина се извършва трансформация от суровата пуританска простота към един изобретателен и жесток цинизъм в конфликта със значително по-тромавата, но не по-малко жестока съпротива на рухващата ортодоксия. В началото на процеса е подкрепата, която Атина оказва на градовете в Йония срещу персите и победата при Маратор през 490 г. пр. н. е. В края му са поражението на Атина от Спарта през 404 г. пр. н. е. и екзекуцията на Сократ през 399 г. пр. н. е. След това Атина престава да бъде политически фактор, но е постигнала неоспоримо върховенство в културно отношение, което се запазва чак до пълната победа на христианството. Има нещо от историята на Атина през петото столетие, което е същносто важно за разбирането на Платон и на последващите гръцки мислители. В първата война решаващата битка при Маратон. Във втората война, десет години по-късно атиняните са все още ненадминати сред гърците като морска сила, но по суша победата се дължи главно на спартанците, които биват признати за водеща сила в елинския свят. При все това спартанците са били с тясно провинциален светоглед и представат да воюват с персите, когато последните биват изтласкани от европейска Гъриция. Подкрепата на азиатските гърци и освобождението на островите, завладени от персите, е била приета, при това с пълен успех, от Атина. Атина се превръща във водеща морска сила и постига значителна империалистическа власт над йонийските острови. Под ръководството на Перикъл, който е умерен демократ и умререн империалист, Атина просперира. Огромните храмове, чиито руини все още прославят Атина, са построени по негова инициатива, за да заместят разрушените от Ксеркс. Градът изключително бързо се въздига откъм благосъстояние, а също и откъм кълтура и както неизменно се случва в такива времена, особено когато благосъстоянието се дължи на външна търговия, традиционната нравственост и традиционните убеждения западат. Използвана литература: Ръсел, Бертранд - “История на Западната Философия” Изтегляне 22.75 Kb. Сподели с приятели:
|