Тайните на Енох

Древната легенда за Енох – библейския праведник, който „ходил по Бога“ на земята цели 365 години, а след това бил отведен на небето, където видял (и документирал в 366 книги) свещените тайни – вълнува човешкото въображение вече двайсет и пет столетия. Интересът към апокрифната книжнина, посветена на него, избухва в поредна вълна, след като в средата на миналия век сред свитъците от Мъртво море са намерени откъси от всички части на древната книга, създадена първоначално в еврейска среда и записана на арамейски език.

Много важна е първата, т.н. Етиопска версия, или превод на етиопски език, възникнал най-вероятно през ІV в. и запазен в много по-късни преписи. (Преводът, който прави Христова, е от английския превод на Майкъл Книб, 1978.) Разбира се, всеки ще се запита: защо пък точно етиопците, далечен африкански народ, са се оказали така съпричастни към древната еврейска култура? Отговорът е там, че етиопското предание свързва възникването на първата династия етиопски царе с прословутото посещение на Савската царица при Соломон. Библията, разбира се, не казва нищо за техните отношения извън протоколната размяна на подаръци и разговора, в който господарката на древното царство Шева разпитва (докато успява да се убеди в мъдростта му) десетия син на Давид. Оттук по-късно ще тръгнат равините, очевидно в опит да преобърнат съотношението на интелектуалните сили в двата полови лагера. Влизайки в тронната зала, Савската царица трябвало да прекоси огледалния под, за да достигне до Соломон. Изплашена от илюзията, че ще нагази във вода, тя повдигнала крайчеца на своята рокля (според други версии Соломон просто надзърнал под роклята й в огледалния под). Така израелския цар успял да забележи нейните космати крака. В отговор на скъпите приветствени дарове той й връчил шишенце с мехлем за обезкосмяване. А когато успял сам да се убеди в ефекта от неговата навременна употреба, страстно пожелал и притежателката на тези (вече красиви) крака. Синът, заченат по време на посещението, става основател на първата етиопска династия, а владетелите на държавата продължават да настояват на това легендарно родство дори в наши дни.

Вторият превод, предложен от Боряна Христова, е на една по-късна, типично християнска версия, известна като ІІ Енох, или Славянската версия, появила се най-вероятно в Х век. Може би наистина ще успеем да я наречем Старобългарска версия, макар че това, за съжаление, ще си остане наша национална тайна. В новото издание Христова леко е редактирала превода от 1994 и е добавила липсващата в него част от 13 до 17 глава. Съжалявам, че тук нямам възможност да продължа с коментар върху изключително любопитния текст на Книга Енох, но това удоволствие ще остане за любознателния читател. Негово ръководство ще бъдат предговорът и бележките на съставителката. Те съзнателно се стремят да говорят на увлекателен и популярен език, да приобщят българската публика към богатото въображение на няколко древни епохи. Въпреки популярно поднесеното издание книгата е внимателна и най-често точна в научните си твърдения. Изключение от правилото е онова изречение, в което се казва, че „Книгата на Енох“ е многопластов апокриф, създаден според изследователите първоначално през V-ІV в. преди Христа в месопотамската диаспора, точно преди Вавилонския плен“ (с.11). Всъщност през V-ІV в. заточените евреи отдавна са се върнали у дома, и дори са построили Втория храм, тъй като Заточението приключва още преди края на VІ в. пр.н.е. Иначе книгата представлява важен принос към най-новата ни култура и особено бих искала да я препоръчам на нашите писатели, които могат да почерпят от нея актуални импулси за сюжетиране, така както направи Емил Андреев в „Стъклената река“.

Милена Кирова