Тема: Търновската патриаршия и Цариград през ХІV век аспекти на отношенията

Изтегляне 69.96 Kb. Дата 25.05.2023 Размер 69.96 Kb. #117834

Навигация на страницата:

• Отношения между Цариградската и Търновската патриаршия през XIV в

Р Е Ф Е Р А Т Тема: Търновската патриаршия и Цариград през ХІV век - аспекти на отношенията. Изготвил: Виктор Р. Станев Проверил: гл.ас гл.ас. д-р Момчил М. Минчев Факултетен №: 2103010834 Специалност: История Велико Търново 2022/2023 Отношенията между Цариградската патриаршия и българите през XIV в. се разделят условно на три големи групи- отношения между Цариградската и Търновската патриаршия, отношения между Цариградската патриаршия и българите в контекста на политическия и църковния живот на Балканите и връзки и контакти на Цариградската патриаршия с високопоставени духовници от български или от предполагаем български произход извън българските земи. Отношения между Цариградската и Търновската патриаршия през XIV в. В отношенията между две църковни институции, важно място заема борбата за надмощие в църковните диоцези. Така например възстановяването на Византийската империя и връщането на Цариградската патриаршия от Никея в Цариград през 1261 г. довежда до възвръщане на интереса им към Черноморската област и част от земите на Добруджа. В политическо отношение, в резултат от войната между България и Византия от 1304 – 1307 г., по-големите черноморски крепости на юг от Стара планина, като Месемврия , Анхиало, Созопол, Агатопол и други, стават български владения и с изключение на кратки прекъсвания те остават българско притежание чак до похода на граф Амедей VI Савойски от 1366 – 1367 г., когато са окончателно предадени на Византия . В църковно отношение обаче ситуацията е доста по-сложна . Въпреки че някои южночерноморски епархии липсват от протоколите на Цариградската патриаршия за определени периоди , като например за митрополит на Месемврия не се споменава в протоколите на Синода в Цариград в периода 1311 – 1367 г., но след 1367 г. за митрополията става дума многократно в тези документи, присъствието на Цариградската патриаршия там е огромно, което личи от регистъра на Византийската църква. Към това се добавя и споменаването на южночерноморските епархии в нотициите на Цариградската патриаршия през XIV в. Сведенията за присъствие на Търновската патриаршия в тези епархии са доста оскъдни и това, дали в определени периоди от XIV в. те са били част от Българската църква е предполагаемо. Подобна е ситуацията и с Варненската митрополия. През XIII в. до края на второто десетилетие на XIV в. за нея не са известни документи. Тя се споменава като подчинена на Цариградската патриаршия в годините 1321, 1325, 1327. В периода 1327 – 1340 г. в изворите не се споменава за варненски митрополит, но между 1340 – 1347г. той отново многократно се появява в документи на Цариградската патриаршия. В периода 1347 – 1369 г. митрополитът на Варна не присъства на заседанията на Синода в Цариград, но това не е сигурно доказателство, че Варненската митрополия не е била част от състава на Цариградската патриаршия. В Синодика на Българската църква не се споменават варненски митрополити, както и отсъствието на митрополита от Търновския събор от 1359 г. От 1369 г. По- нататък в документите на Византийската църква неизменно присъства Варненската митрополия, въпреки че до края на 80-те години на XIV в. тя продължава да бъде в пределите на българско политическо формирование – това на Добруджанското деспотство . Според изворов материал се показва огромно присъствие на Цариградската патриаршия в епархиите по Черноморието, но за тези определени периоди не се знае дали са били част от Търновската патриаршия и това остава в сферата на предполагаемото , без да има наличие на сигурни сведения в изворите, но със сигурност може да се твърди, че след похода на Амедей VI Савойски окончателно и безвъзвратно се преминава под върховенството на цариградския патриарх. Предполага се, че епархиите по Черноморието в църковно отношение са под юрисдикцията на Цариградската патриаршия през XIV в., защото в политическо отношение за големи периоди те са част от български политически формирования. На принципът „Комуто е властта, томува е църквата „ важи най-вече тогава, когатo има догматически или канонически различия между два църковни субекта. Приема, че с възобновяването на Българското царство в края на XII – началото на XIII в. Дръстърската митрополия е присъединена към Търновската архиепископия-патриаршия. В Синодика на Българската църква са отбелязани шест дръстърски митрополити . Митрополитският престол е споменат в нотициите от времето на византийските императори Андроник II Палеолог /1282 – 1328/ и Андроник III Палеолог /1328 – 1341/, но се смята, че това по-скоро отразява поддържана претенция и традиция, отколкото реална църковна власт. Приема се, че най-рано до Търновския събор от 1359 г. Дръстърската митрополия е под духовната власт на Търновската патриаршия, тъй като на събора присъства и „дръстърският митрополит Захария“ . Около 1370 г. най-вероятно Дръстър вече е подчинен на варненския митрополит, а чрез това – съответно и на Цариградската патриаршия, а това положение на митрополията се запазва и след това. Специфична е ситуацията и във влашките земи. Въпреки липсата на преки сведения в изворите много изследователи считат , че до края на 50-те години на XIV в. отвъддунавските земи и най-вече Влашко са били подчинени на Търновската църква . След появата на първите наченки на организиран политически живот във Влахия около 1330 г. новосъздаденото воеводство търси начини да увеличи престижа и статута , като се обръща към Византия, за да получи църковна организация под нейното покровителство. За Цариград това е добра възможност да се справи с присъствието на Търновската патриаршия в тези земи. Така през 1359 г. по молба на влашкия воевода Николае Александру , Цариградската патриаршия ръкополага митрополита на Вичина Йакинт за църковен глава на Унгровлахия, тоест на Влашкото воеводство, а след неговата смърт трябва да бъде избран друг митрополит, чието ръкополагане следвало да бъде извършено от Цариград . Някои сведения в изворите дават основание да се предположи, че през XIV в. Филипополската митрополия на няколко пъти преминава от диоцеза на Цариградската патриаршия към диоцеза на Търновската църква и обратно. Някои автори са на мнение, че това се е случва за кратко в периода 1322 – 1323 г., когато градът е в български ръце . С по-голяма сигурност и за по-продължителен период от време може да се твърди, че митрополията е била подчинена на Търново след 1344 г., тъй като областта около Филипопол е присъединенa към владенията на цар Иван Александър. Това се потвърждава и от участието на филипополския митрополит Мануил на събора в Търново от 1359 г. Това сведение обаче не е съвсем сигурно , че епархията е част от Търновската патриаршия, защото се предполага , че Мануил присъства на събора в Търново и че през XIV в. Филипопол неизменно присъства в нотициите на Цариградската патриаршия. Според мнението на някои автори около 1371 г. съществува сигурно свидетелство, че митрополитската катедра на Филипопол вече е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Интересна е ситуацията във Видинската митрополия през XIV в. Приема се, че по време на освободителното движение на Асеневци тя е включена към диоцеза на Търновската патриаршия. В нотициите от времето на Андроник II Палеолог и Андроник III Палеолог като подчинен на ромеите се сочи и Видин . Но това сведение не се приема съвсем безрезервно. Малко след това, от края на 40-те или началото на 50-те години на XIV в. се откриват сведения за подчинението на Видинската митрополия под юрисдикцията на Търновската патриаршия, тъй като в едно четириевангелие е записано, че е завършено във Видин, като се споменават цар Иван Александър, цар Иван Срацимир и се добавя, че църковният стълб тогава е управляван от патриарх Теодосий, но прави впечатление отсъствието на видинския митрополит от Търновския събор от 1359 г. След унгарската окупация на Видин /1365 – 1369/ видинският митрополит Данаил избягва във влашките земи, но след това той е споменат в няколко документа на Цариградската патриаршия от началото на 70-те години на XIV в. Те показват, че от този период вероятно Цариградската патриаршия прави опити за промени в църковното състояние на Видин. От 1381 г. със сигурност се знае, че митрополията е подчинена на Цариградската патриаршия, както се разбира от решението на синода на Византийската църква от юли месец същата година за ръкополагането на Касиан за видински митрополит. През 1386 г. видинският митрополит придобива права и върху Средечката, която преди това била в диоцеза на Търновската патриаршия. През 1392 г., след оттеглянето на митрополит Касиан и размяната на писма между Иван Срацимир и Византийската църква, за митрополит е избран и ръкоположен Йоасаф. В началото на XV в. възниква спор между Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия за Видинската и Софийската епархия , а Търновската патриаршия съвсем не е безучастна. В средата на XIV в. тя оспорва сериозно авторитета на Цариградската патриаршия. Това се случва първо през 1346 г., когато българският патриарх Симеон участва в короноването на Стефан Душан за цар и посвещаването на сръбския архиепископ Йоаникий в патриарх. Според други изследователи обаче този акт на Българската държава и църква е показател за компромисна позиция и слабостта на българската външна политика. Търновската патриаршия продължава своята политика спрямо Цариградската патриаршия и през 1352 г., когато българският патриарх посвещава монаха Теодорит за руски митрополит, след като Калист I отказвада стори това. Тези действия на Българската църква са явно предизвикателство към Цариградската патриаршия. През 1361 г. цариградският патриарх Калист I изпраща послание до търновското монашество, с което от името на синода на Цариградската патриаршия обвинява Българската църква в няколко насоки- по време на служби търновският патриарх не споменава имената на четиримата източни патриарси, при кръщение българските свещеници не се прави трикратно потапяне, а само еднократно, Българската църква си приготвя сама мирото. Цялото послание силно дискредитира Българската църква, вероятно заради нейния нараснал авторитет, както се разбира от самите обвинения. Интерес предизвикват и твърденията на Калист I, че на търновския патриарх е подарено „по снизхождение“ да се нарича патриарх, както и че той не е „напълно автокефален“, тоест не е с напълно незвисима църковна власт . Обвиненията, че на търновския патриарх е дадено „по снизхождение“ правото да се нарича патриарх, и че не е бил „напълно автокефален“, са проява на спекула и е изцяло несъобразено с решенията на събора от 1235 г., когато е възстановена Търновската патриаршия в присъствието на всички източни патриарси. Трябва да се отбележи , че в православния Изток няма подобни половинчатости – тоест или някой е патриарх в пълнота, или не е. Тези обвинения показват двуличността на Цариградската патриаршия. Историкът В. Гюзелев отбелязва, че патриарх Калист I не само съчинява разпореждане на патриарх Герман II, но изцяло пренебрегва съществуващата документация, тъй като търновският епископ придобива правото да се нарича патриарх, не по „снизхождение“ от византийска страна, а чрез „царско и синодално постановление“. Според същия автор разказът за възобновяването на Българската патриаршия през 1235 г. е използван през 1361 г. в отговор на посланието на Калист I, за да защити и да докаже, че титлата на българския патриарх има пълна автокефалия и самостойност . Друг документ на Цариградската патриаршия също потвърждава, че обвинението на Калист I е неоснователно, тъй като в така наречния наръчник за писане на писма на Цариградската патриаршия се казва, че цариградският патриарх се обръща към търновския по следния начин: „Светейши патриарх на Търново и на цяла България, в Светия дух обичан брат и съслужител на наше смирение!“. Като цяло, посланието на патриарх Калист I трябва да се разглежда и възпроизвежда въз основа на усложнените политически и църковни отношения, най-вече поради недоволството в Цариград от участието на търновския патриарх Симеон при посвещаването на сръбския архиепископ в патриарх и ръкополагането на Теодорит за руски митрополит. Така съдържанието на този документ може да се определи и като силно тенденциозно, изразяващо раздразнение от високия международен авторитет на Българската църква, отколкото като сигурен определител за каноничния статут на Търновската патриаршия.Предполага се , че Българската църква през този период придобива огромен авторитет, както и върви по свой собствен път. Издигането на Търново и Българската църква започва още в началото на XIII в., когато Цариград е завладян от латинците. Авторитетът на Търновската патриаршия нараства още повече вследствие на нейната антиуниатска позиция след сключването на Лионската уния от 1274 г. Не е случаен и фактът, че в приписката към Търновското евангелие от 1276/1277 г. търновският патриарх Игнатий е наречен „стълб на православието“ . Участието на търновския патриарх в церемонията при короноването на Стефан Душан за цар, както и намесата му в делата на Цариградската патриаршия при ръкополагането на монаха Теодорит за руски митрополит също показват нарасналия авторитет и влияние на Българската църква. Посланието на Калист I и разширението а на Цариградската патриаршия в църковните диоцези през XIV в. се тълкува като противодействия срещу нарасналия авторитет на Търново. Всичко това съвпада и върви успоредно с развитието на идеята за Търново като „Трети Рим“ и „Втори Цариград“. Трябва да се отбележи, че докато титлите на търновските патриарси до към средата на XIV в. съдържат само определението „патриарх“, то през последната трета на века тя вече станава реплика на титлата на византийския патриарх, като в някои случаи се добавя и „архиепископ на славния град Търнов“ и „на всички българи патриарх“. Някои от търновските архиепископи и патриарси притежават голяма богословска начетеност, развиват книжовна дейност и имат огромен авторитет в източноправославния свят, a сред тях се отличава името на патриарх Евтимий. Неговата реформаторска дейност намира приложение не само в българските земи, но се разпространява и в Сърбия, Влашко и Русия. Освен това много български духовници заемат високопоставени позиции в източноправославния свят извън териториите, населени с българи. Киприан и Григорий Цамблак се реализират като висши духовници в руските земи, Ефрем е на два пъти сръбски патриарх през втората половина на XIV в., българинът Йосиф е цариградски патриарх за продължителен период през XV в. Някои сведения в изворитепредполагат, че в православния християнски свят Българската църква е върви по свой път на развитие. Това предположение се разбира не от канонична гледна точка, тъй като Българската църква е свързана с Цариградската патриаршия и наподобява нейната организация, а по-скоро от гледна точка на редица особености в развитието и поведението на Търновската патриаршия. В края на 1366г. , началото на 1367 г., когато византийският император наблюдава насилственото католицизиране на българското население във Видин, изрича следните думи: „Добре прави кралят, че покръства отново тези славяни, защото те не следват нито латинската, нито гръцката форма на вярата“. Един от цариградските монаси, които придружават императора, от своя страна заявяват пред католическото духовенство, че „българските архиереи не са истински свещеници, а кучета и кръщават неправилно“ . С право Васил Гюзелев отбелязва, че с течение на времето Българската църква, от една страна постепенно се отдалечавала от византийския модел , като Търновската патриаршия провежда политика на „българизация“ на църковния живот. Така с течение на времето Търновската патриаршия до голяма степен „национализира“ вярата, а системното въвеждане на български елементи в църковния живот довежда до формирането на „българската форма на вярата“, която се отличава от гръко-византийската и римокатолическата. Така очевидно Търновската патриаршия върви по свой път на развитие, а това заедно с увеличения неин авторитет и влияние, често я противопоставя на Цариградската патриаршия. От друга страна, въпреки противопоставянето и влошените в определени периоди отношения между Цариградската и Търновската патриаршия, между двете църкви могат да бъдат открити и моменти на сближаване , взаимно уважение, борба с ересите, духовни връзки, взаимодействие . Един от примерите за борбата им срещу еретически учения и за осъдени еретици и от двете църкви се свързва с богомилството. На събор в Търново, вероятно през 1350 г. са осъдени Кирил Босота и Лазар, като преди това те били осъдени и прогонени от Света гора на всеобщо събрание на атонските първенци през 1344 г. Друго учение, което е определено като ерес и е осъдено от Цариградската и Търновската патриаршия е варлаамитството. То е окончателно осъдено в Цариград на събори през 1347 и 1351 г., а в България – на събора в Търново от 1359 г. Най-тесните духовни връзки между Цариградската и Търновската патриаршия през XIV в. са осъществени благодарение на исихасткото учение, което става официална доктрина и на двете църкви през втората половина на века. Взаимодействието в тази насока между българи и ромеи започва още преди исихазмът да бъде обявен за официална доктрина във Византия, като се осъществява първоначално на Атон, а впоследствие в местността Парория, където възродителят и разпространителят на исихазма Григорий Синаит основава свой манастир, където се установяват и много българи. След смъртта му около 1346 г. Теодосий Търновски се превърща в най-големия разпространител на исихазма в българските земи, а в края на живота си Теодосий Търновски се отправя към Цариград, където посещава цариградския патриарх Калист I. Теодосий пътува с четирима свои ученици, между които са и бъдещият търновски патриарх Евтимий и бъдещият всеруски митрополит Киприан. Възможно е посещението на Теодосий Търновски в Цариград да е с цел да бъдат подобрени отношенията между Цариградската и Търновската патриаршия, за което се разбира в посланието на Калист I до търновското монашество. За отношението на патриарх Калист I към Теодосий е достатъчен фактът, че след смъртта му той му посвещава житие. Исихастите се стремят да постигнат единение на православието на Балканите. Както във Византия, така и в България видните исихасти са тясно свързани с владетелския двор и аристокрацията, участват активно в църковния и политическия живот, стремят се да заемат високи управленски позиции в църковната йерархия и понякога достигат до патриаршеския трон. Най-изтъкнатият последовател и ученик на Теодосий Търновски е българският патриарх Евтимий. Цариградските патриарси Исидор I Калист I и Филотей Кокин също са ревностни исихасти. Според Васил Гюзелев през XIII и XIV в. в българските земи и най-вече в столицата Търново, от една страна, протича процес на византизация, който навлиза в царския двор и патриаршията. Според автора столицата Търново най-дълго време е оказва въздействие в процеса на византизация във всички сфери на държавата, а в български книжовни паметници от XIV в. може да се открие стремеж за показване, че България, в крайна сметка, се е доказва като достойна последователка на Византия, като подражаването на византийския идеал е позиция и стремеж на част от българската аристокрация и най-вече на происихастки настроеното българско духовенство. Васил Гюзелев добавя факта, че България не само възприема частично византийския етатичен и културен модел, но впоследствие го променя и адаптира към собствените си цели, като така го прави достъпен за славянската и влахомолдовска среда, където след това го разпространява. Има интересни сведения за връзките между българите и Търновската патриаршия, от една страна и ромеите и Цариградската патриаршия – от друга, които се откриват по време на преговорите за сключването на уния между католици и православни през 60-те години на XIV в. През 1367 г. Йоан Кантакузин, вече като монах, се среща с папския легат Павел в Цариград и двамата дискутират начина, по който трябва да бъде сключена унията. Според Йоан Кантакузин различията между Рим и Цариград трябва да бъдат обсъдени на църковен събор, на който трябвало да присъстват папата, всички източни патриарси и първосвещеници на православните църкви, а в това число и патриархът на Търново и архиепископът на Сърбия. Приема се, че след като условието за събора е прието от папския легат, патриарх Филотей Кокин изпраща покани за него до предстоятелите на източните църкви. Едно от запазените писма е от юни 1367 г. и е до охридския архиепископ .Има всички основания да се смята, че подобно писмо е изпратено и до търновския патриарх. По всяка вероятност отношението на българите към проектирания събор е било отрицателно, най-вече поради събитията с покатоличването на българите във Видинското царство, както и походът на Амедей VI Савойски по Черноморието. През втората половина на XIV в. на Търновската и Цариградската патриаршия се налага още веднъж да се справят с еретици. Това са Теодосий Фудул и Пирон. Фудул е осъден на събор в Цариград през 1370 г., а след това развива своята дейност в българските земи заедно със своя сподвижник Пирон. Но биват разобличени от патриарх Евтимий, а след това Теодосий Фудул се завръща в Цариград. Но края на в един патриаршески акт от 1384 г. се разбира, че той е дава писмена клетва за прекратяване на дейността си . Някои сведения в изворите показват, че през втората половина на XIV в. между Търновската и Цариградската патриаршия съществува взаимно уважение и зачитане. В наръчника за писане на писма на Цариградската патриаршия цариградският патриарх се обръща към патриарха в Търново по следния начин: „Как се пише на търновския Светейши патриарх на Търново и на цяла България, в Светия дух обичан брат и съслужител на наше смирение!“. Това говори за равностойност и равнопоставеност между двамата църковни патриарси. От друга страна в така наречения Софийски служебник от 80-те години на XIV в. цариградският патриарх е вписан преди търновския патриарх Това трябва да се разбира като признание на йерархичността в източноправославния свят и уважение към Цариградската патриаршия. В противопоставяне или във взаимодействие с Цариградската патриаршия, в края на XIV в. или в началото на XV в. Търновската патриаршия е ликвидирана и принизена в ранг митрополия с три епископии – Червен, Ловеч и Преслав. Кога точно се случва, е трудно да се установи поради недостатъчния изворов материал. Сигурно е, че след завладяването на Търново през 1393 г. Цариградската патриаршия предприема действия по администрирането на търновския диоцез в края на XIV – началото на XV в., с което е направена първата крачка към ликвидирането на Българската църква. В едно писмо от началото на XV в. има податки, че вероятно малко преди 1410 г. търновският диоцез вече е част от Цариградската патриаршия Събитията от началото на XV в. и ликвидирането на Търновската патриаршия са един логически завършек от отношенията между Българската и Византийската църква през предшестващата епоха.... Източници: Очерк върху отношенията между Цариградската патриаршия и българите през XIV В.; автор: Радостин Григоров Изтегляне 69.96 Kb. Сподели с приятели: