В обятията на Шамбала
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| ТРИ ТИБЕТСКИ ЖЕНИ Когато за пореден път повдигнах глава от експедиционния дневник, видях наблизо три жени в национални носии, които сякаш бяха паднали от небето. Наоколо се ширеше плоска коритообразна долина и беше странно, че не ги бяхме видели досега. Жените ме забелязаха и се приближиха, като ме оглеждаха с интерес. Когато вече ни деляха само няколко крачки, те се опитаха да надзърнат в дневника и започнаха да обсъждат нещо. — По-по-по — забърбориха помежду си. Тату ги разпита и ми обясни: — Виждате ли онзи огромен камък — посочи той с ръка. — Зад него има равно място, където са се молили. Не сте могли да ги видите, защото са се молили лежешком. — А защо лежешком? 190 — Така трябва — отговори Тату. — Нещо повече — трябва да се молят с мокри дрехи. — И защо? — Така трябва. Погледнах към жените. Облеклото им наистина изглеждаше влажно, но ми беше неудобно да се приближа и да го пипна. — Тату, бих искал… В този миг едната от тях извика Тату и на висок глас го попита нещо. — Сър, тя иска да знае какво рисувате… — Скицирам пирамидите — посочих ги аз. — А защо ги рисува? — попита тибетката. — Ами… защото ми е интересно. — А защо рисува в сухи дрехи? — кимна тя отново. Жените започнаха бурно да обсъждат нещо. — За какво говорят? — обърнах се към Тату. — Учудват се, че белият човек е обърнал внимание на свещените планини и дори ги рисува. Според тях да рисуваш, е почти същото като да се прекланяш. Биха искали, сър, да рисувате в мокри дрехи. Приех без особен възторг предложението им, но то ми се стори любопитно и помолих Тату да ги разпита по-подробно. — Работата е там — каза Тату след многозначителна пауза, — че тази планина принадлежи на водата. — Как, така? — Така е според тибетските предания. Жените всяка година се покланят на свещените планини, както им е наредил навремето някакъв монах. Отначало отиват при онзи ручей, лягат в него, после се приближават към ей онзи камък, лягат на земята и дълго време отправят молитвите си към свещените планини. — Попитай ги дали се покланят точно на тези планини? — посочих редицата от пирамиди. Щом Тату преведе въпроса ми, жените радостно закимаха. — Каква е същността на тяхната молитва? — Същността на молитвата им се свежда до две думи… — отговори Тату, след като ги разпита. — Те се прекланят пред сърцето на водата. 191 Нещо ме бодна в гърдите и ми подсказа, че навярно това е важно. Наежих се и погледнах изпод вежди Тату: — Попитай ги как наричат пирамидите. Една от жените се приближи, внимателно се взря в мен, премести погледа си към пирамидите и тихо отговори: — Наричаме тези свещени планини Сърцето на водата. — Това ли е Сърцето на водата? — отново посочих редицата от пирамиди. — Да — отговори тибетската жена. — Защо? — Така твърдят легендите. — Но защо? — Не зная — сведе глава тя. — И все пак? — продумах отчаяно. — Не зная. Изправих се, помахах им за сбогом, после се приближих към ручея, влязох до коляно и дълго стоях в студената вода. Щом излязох, седнах на каменистия бряг, с вълнение прокарах ръка по мокрите си нозе и се загледах към пирамидите, наричани… Сърцето на водата. Въпреки страхотната умора след посещението в Долината на смъртта моите мисли се развихриха и заподскачаха в главата ми, опитвайки се да разгадаят новата тайна. Те се юрваха ту в една, ту в друга, ту в трета посока, но всеки път се натъкваха на някакво препятствие и се връщаха обратно. А аз бях убеден, че в словосъчетанието Сърцето на водата се крие нещо много важно. Напрегнах се, за да накарам мисловния си апарат да заработи. Изведнъж в главата ми се появиха спомените за Дяволското езеро Ракшас и свещеното езеро Манасаровар. Припомних си своите разсъждения за водните форми на живот и за това, че водата, която е информационна субстанция, е способна да носи в себе си живот — неизвестен и неразбираем, но реален и съществуващ в нас самите, защото телата ни се състоят в 75-90% от вода. Мислите ми бясно се завъртяха около хипотезата за водните форми на живот, сякаш намекваха, че понятието Сърцето на водата може да бъде разгадано точно тук. Уморено сведох глава. Долината на смъртта ме беше омаломощила напълно. Усещах огромна умора. Само думата матрица 192 се появяваше от време на време в съзнанието ми и веднага изчезваше. Тя сякаш ми нашепваше, че тайната е свързана с нея. Но умората — тази дива умора след Долината на смъртта… Ще изминат три дълги години. През това време ще се вглеждам в очите на десетки пациенти и ще напрягам мозъка си, търсейки в дълбините на съзнанието си спасителния изход, поне някаква нишка надежда. А вездесъщите ми мисли периодично ще ме връщат към тази тибетска долина, от която така добре се виждаха пирамидите, наричани Сърцето на водата. И аз мъничко се укорявам, че тогава не събрах сили да довърша хипотезата си. Сега вече всичко е другояче. Сега вече водният алоплант е създаден. Вече ми е по-лесно да гледам хората в очите. Но три години си бяха отишли, а заедно с тях бяха отминали и съдбите на хората, на които бих могъл да помогна, ако тогава… Докато стоях срещу пирамидите, стомахът продължаваше да ме наболява, изхвърляйки от мен отрицателната енергия. Мокрите ми крака сякаш бяха от памук. Придвижвах ги с усилие на волята, без да разбирам, че те, както и цялото ми тяло, са съставени в основната си част от вода и че може би не желаят да напускат мястото, където се намира Сърцето на водата. Те щяха да изсъхнат от водата, която ги беше осветила в самото Сърце на водата. Краката ми наистина изсъхнаха. И ме понесоха напред и все по- напред — към мястото, където се намираше загадъчната пещера на Миларепа. |