Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти



страница5/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

2. Правна култура
понятие
Правната култура е достигнатото равнище на развитие на регулативните качества на правото, на натрупаните правни ценности, на равнището на юридическата техника.

елементи
- състоянието на правосъзнанието в обществото; степента на осъзнаване необходимостта от прилагане на законовите изисквания; степента на развитие чувството за право и законност; мащабите и дълбочината на професионалното правосъзнание – това ще рече подготовката на юристите и развитието на юридическата наука
- състоянието на законността – това е най-висшата проява на културата на обществото, степента, в която се спазват практически законите
- състоянието на законодателството: това означава степента на адекватно регулиране на съответните обществени отношения, т.е. колко са адекватни законите, колко адекватно отразяват те действителността; строго следване на правотворческата процедура и добра юридическа техника
- състоянието на съдебната практика, практиката на прокуратурата и правоприлагащите органи (това ще рече доколко те способстват за опазване на правовия ред, степента, в която чрез своите действия укрепват доверието, законността и справедливостта)

3. Правно възпитание
понятие
Правното възпитание представлява разпространяването на висока правна култура сред населението, утвърждаване на позитивна за правния ред ценностна ориентация на обществото, създаване на чувство у обществото за дълг, ред и отговорност.
Правното възпитание е онзи проводник между смисъла и съдържанието на правото като основен ценностно-нормативен регулатор на реалиите на обективната действителност, и поведението на правните субекти като отражение на заложените в действащото право ценности.
Правното възпитание намира своя най-висш и завършен израз в гражданското общество, където се отразяват ценностите на съвременните демократични и хуманни възгледи.


Право и държава. Правова държава


1. Съотношение между правото и държавата
Въпросът за съотношението между правото и държавата като явления от една и съща действителност е един от най-старите в теорията на правото и на държавата. Различни правни школи са давали различно тълкуване на проблема, като са изхождали главно от това, кое от двете понятия има първенстващо място спрямо другото.
Правото и държавата са две различни страни от общественото битие. Научният подход към тези две явления може да бъде различен, но в общи линии съществуват две основни направления в този аспект:
правнофилософско
Изследователите, принадлежащи към това направление, правят съществена разлика между правото и държавата. За тях те са явления от различни величини. Правото е възникнало преди държавата и то подчинява държавата на своите разпоредби – целта на държавата е да гарантира правото, тя не го създава, а само го санкционира (одобрява). Към тази школа принадлежат Леон Дюги и Имануел Кант.

позитивистично
Изследователите, принадлежащи към позитивистичното направление, идентифицират правото и държавата. Позитивистите виждат съотношението между правото и държавата като съотношение между неравностойни величини. Те изключват ценностните елементи на държавата, за тях тя е продукт главно на силата. Ако държавата е обвързана с нормите на правото, то тя е обвързана от нормите на позитивното право, т.е. своето право, а не изобщо от правните принципи. По този начин позитивизмът допуска, че това, което публичната власт създава като норми, има примат над естественото право и следователно по-висока стойност от него.

Държавата и правото са две различни категории от гледна точка на тяхната организираност.


1) Правото е образувание от норми, а държавата е образувание от хора. Те образуват свои различни системи, които по различен начин оказват влияние върху обществените отношения.
2) Държавата се включва към политическата система на обществото, а правото образува своя институционална система.
3) Държавата се състои от органи, които изпълняват различни функции, а правото се състои, от тази гледна точка, от правни отрасли, правни институти и правни норми.
4) Общото между тях е, че и двете притежават йерархическа структура.

Държавата и правото са две различни дадености и в теоретичен аспект. Общата теория на правото третира проблеми, различни от тези, третирани от общото учение за държавата. Разделянето на двете направления в българската правна теория е доказателство за преодоляване на старото схващане за общността на тези две понятия. Подходът към държавата може да бъде от различно естество, но най-добре се разглежда нейната същност през призмата на правото. Следователно чисто правните понятия и термини служат за интерпретиране на държавното явление.



2. Правовата държава
Най-известното и най-доброто съчетание между двете области на човешкото познание е дадено от теорията за правовата държава. Тази теория почива на правилото, че държавата е образувание на правото.
Учението за правовата държава е опит да се постави граница на държавната намеса в личната сфера на гражданина, стремеж към усъвършенстване на държавния механизъм на основата на правото. Според Вилхелм фон Хумболд е необходимо правото да определи обема от правомощия на държавата, които да се сведат главно до това, на първо място да се гарантира човешката неприкосновеност. За Хумболд държавата винаги е свързана с “ограничаване на свободата” и затова на нея трябва да се гледа като на “зло, макар и необходимо”. И поради това от особена важност за правовата държава е да построи такъв ред, който да доведе до хуманизирането на държавната сфера. Така правото се превръща в организъм, който осмисля публичната власт. В исторически план това означава, че с теорията и практическото приложение на правовата държава до известна степен се слага край на продължилото безконтролно упражнение на властта, като се поставя началото на качествено нова държавна уредба.

3. Характеристики на правовата държава
Приема се, че основната характеристика на правовата държава е съществуването на изграден юридически механизъм за признаване, гарантиране и защита на правата на човека. Законодателната, изпълнителната и съдебната власт са трите най-съществени компонента от този механизъм. Именно посредством разделението на властите се осигурява гаранцията на правото в условията на държавно организираното общество. Модерната правна и политическа теория е изградена върху неразривната връзка между властноразделителния принцип и правовата държава. Това, което може да даде властноразделителният принцип – контрол над властта и свобода на индивидите със съответните гаранции – е трайно конституирано в съдържанието на модерната правова държава. Този принцип се превръща в юридическа аксиома за всяка правова държава.

Правото в правовата държава е такова, което в голяма степен гарантира хармонията между понятията “право” и “държава”. То е право не толкова на формата, колкото на духа, на правната идея, на правните ценности и принципи. Защото, ако се говори единствено за формалното спазване на правните норми, то тогава почти всяка държава би била правова.

В правовата държава са налице две съставки на правото:
1) едната осигурява и организира разделението на властите и дейността на държавните органи
2) другата гарантира и охранява правата на човека
Разделението на частно и публично право е императив за всяка правова държава. Частното право е насочено главно към човека, а публичното има за задача да организира държавните дейности, като обвърже публичната власт с неизменните атрибути на правото. Свободата и равенството в условията на правовата държава са не просто етически и философски категории, но и санкционирани от държавата правни понятия, първични дадености, гарантирани от трите независими части на държавната власт.
Правото на правовата държава е не просто механичен сбор от нормативни актове, а висша ценностна система, нравствена и културна необходимост.

Останалите характеристики на правовата държава са външните белези, формалните атрибути на явлението. Има се предвид ефективната дейност на правораздаването, независимите съдебни органи, конституционното правораздаване, високото правосъзнание на гражданите на тази държава и т.н. Те обаче не са съдържанието, а само доказателството за наличието на постоянна субстанция при правовата държава. Подобни външни белези не биха осигурили правовостта на държавата и обществото, ако самото право не отговаря на изискванията за свобода, ред, мир, справедливост и т.н.

Разбира се, съотношението между право и държава не се материализира само в явлението правова държава, но там то намира най-яркото изражение на постулата за примата на правото над държавата.



4. Правото в държавата
1) Посредством правото се реализира едно ново състояние на човека – мястото му на член в едно държавно организирано общество. Естественото му състояние се трансформира в гражданско състояние.
2) Правото дава статута на гражданите на съответната държава – техните права и задължения и съответно правата и задълженията на държавата спрямо тях. Тази връзка може да се поддържа само и единствено чрез правото.
3) Правото дава още и статута на всеки отделен елемент от държавния механизъм. То посочва компетенциите на държавните органи при изпълнение на техните функции. От правото се черпят аргументи за общата легитимност и легалност на цялата държавно конституирана среда.
4) С помощта на правото държавата организира своята превантивна дейност, която служи за защита на правния ред. Но дори и когато се говори за превантивна или още репресивна функция на държавата, тя е насочена преди всичко към защитата на правото, а не толкова на самата държава. Това е доказателство за богатството на самото право, за способността му да обвързва и подчинява на себе си широк кръг правни субекти, включително и такива – като държавата например – които представляват големи социални и политически обединения.


Въпрос 12:
Противоречия в правото

Като основен и най-важен ценностно-нормативен регулатор на реалиите на обективната действителност, правото е една хармонична система. Хармонията е налице в по-малка или в по-голяма степен в различните аспекти на правото като една изключително комплицирана многопластова структура.



противоречия вън от правото
Вън от правото обаче, в социалната реалност, съществуват най-различни противоречия. И като основен регулатор на обществените отношения, правото и по-конкретно правното регулиране не може да ги изключи напълно. Те не се изключват от гледна точка на целите и ценностите, закрепени в правото. Затова можем да разглеждаме правото и като едно своеобразно изкуство, защото чрез него се регулират противоречиви явления от действителността, привнесени отвън.
Пример за такова противоречие е сблъсъкът между индивидуализма и колективизма в правното регулиране. Но като непрекъснато самоусъвършенстваща се система, правото все повече и повече търси и намира баланс между тези две противоположни начала, за да постигне чрез него оптимално правно регулиране.

противоречия вътре в правото
Противоречията в правото могат да бъдат не само привнесени в него поради сложността и противоречивостта на самите регулирани от него обществени отношения, те могат да бъдат и израз на спецификата на самата правна материя. Тези противоречия наричаме вътрешни противоречия. Едно от средствата за преодоляване на този тип противоречия са конфликтните правни норми.
Най-много противоречия от този тип са налице в международното частно право. Като такива могат да се посочат противоречията между:
- общото и частното
- дълга и свободата
- либерализма и консерватизма
- демократичното управление и силовата държава
- администрацията и гражданско-правния сектор
- писаните нормативни актове (в романо-германската правна система) и прецедентните норми (системата на общото право)


Въпрос 11:
Право и ценности. Правото като ценностно – нормативно отражение на действителността. Правото като ценност.


1. Право и ценности
Теорията за ценностите (аксиологията) намира съответно приложение и в областта на правото. Системата на правното регулиране включва разнообразни ценности, оценки, норми, социални институти. Правните ценности и оценки (в сферата на правосъзнанието) имат регулиращо значение. Правните норми от своя страна придобиват значение на ценности и стават обект на оценка. Те не могат да се обяснят пълно без понятията на ценностната теория. Ценностен характер придобиват и обхванатите от правото човешки постъпки, правното поведение на хората. Правотворчеството и реализацията на правото са области на човешката дейност с подчертано оценъчен характер.
Поради всичко това теорията на правото като наука включва в своя предмет на изучаване и изследване на правните ценности оценките в сферата на правото, ценностните аспекти на правните норми, критериите за оценяване на правото и други. Така се формира ново направление в общата теория на правото - правната аксиология. Ролята на ценностния подход е изключително важна - без него не може да се разкрие значението на правото в общочовешкия социален и културен прогрес, не могат да се разберат проявите на приемственост в правните институти, връзката между тях и социалните регулатори в обществото. Без този подход остават скрити преобразуващата роля на човешкото съзнание в сферата на правото, неговите личностни аспекти. Следователно при познанието на правната действителност ценностният подход не може да бъде преодолян.
В този ред на мисли е важно да се отбележи кои ценности представляват интерес за правото.
Правните ценности, това са всички онези ценности, които се отразят, залагат, инкорпорират и защитават от позитивното право. Статус на правни ценности могат да придобият различни факти и явления от материално и идеално естество – материални предмети и блага, обществени отношения, човешки постъпки, волеви феномени (мотиви, подбуди), идеи, идеали, цели, социални институти. Те са ценност за правото, защото се разполагат в основата на правото и на правния ред - пораждат като социално основание нормите на правото, закрепват се и се охраняват от правните норми, съставляват цел на правото и на неговите институти.
Не всички ценности на социалните субекти стават правни ценности. Правните ценности имат официален характер, също така и компромисен характер. Те лавират, търсят пресечната точка между общочовешките ценности, господстващите ценности и колективните ценности на политически господстващата социална група.
Особено голямо значение имат някои социални ценности, които с времето са придобили характер и на правни ценности. В качеството си на големи идеали те проникват в общественото правосъзнание и се превръщат в основни ценности на правото. Такива ценности са свободата, равенството, справедливостта, демокрацията, редът и сигурността, мирът. Те са едновременно идеали и реална човешка практика. В правото те се закрепват и в едното, и в другото си качество.
Тези принципи и идеали са ценности, доколкото са свързани с човека, с човешката личност. Това означава не свобода, мир и т.н. изобщо, а свобода, мир и прочие за хората, за човешките личности. В качеството си на правни ценности те имат образа на юридически права и свободи на личността в индивидуалните и колективните прояви. Правната форма става тяхна налична или потенциална форма. В съвкупността си те очертават човека като висша ценност.
Сред правните ценности Човекът и неговите естествени и неотменими права са най-голямата ценност. Той само по себе си е ценност от последна инстанция. Неговите естествени и неотменими права са същевременно самостоятелни, отделни правни ценности и отразяват други правни ценности.
Правните ценности са сами по себе си диалектически противоречиви единства от обективно и субективно, абсолютно и относително, конкретно-историческо и общочовешко.
Правните ценности се развиват прогресивно – това е резултат от прогресивното развитие на обществото.
Правната система кореспондира с ценностната не само формално, в битието си на закон, но и но и битието на функционираща, реално регулираща система.

2. Правото като ценностно-нормативно отражение на действителността
Правото не е обикновено познавателно отражение на действителността, а особено - ценностно-нормативно отражение. Правото едновременно отразява вярно обективната действителност, и съдържа и отразява ценности. От оценките и нормите на правото се получава информация за дължимото поведение, за волята на държавата.

връзка между правните ценности и правните норми
На системата от правни ценности кореспондира системата от правни норми. За правната норма правната ценност е основа, цел, обект на защита. Йерархията на правните ценности предопределя йерархията на правните норми. Всъщност тук е важно да се отбележи, че правото трябва да кореспондира на ценностната система не само при правообразуването, но и при правореализацията.
За правните норми е характерно, че:
- отразяват официалните ценности (тези, одобрени от държавата)
- йерархизирането на правните ценности става най-напред в общественото съзнание, след това в правните норми и в нормативните актове. Рангът на правните норми зависи от ценностите. Накрая ценностите се проявяват в правното поведение.
- едни правни ценности могат да бъдат цел на правните норми, а други - средства за изпълнението на правните норми
- възможно е да съществува закон, който се оценява като несправедлив, като неморален и т.н., тъй като противоречи на утвърдени в общественото съзнание (господстващи) ценности. Тогава се появява сериозен конфликт между господстващи и официални ценности. Справедливостта е ценност, но и законът е ценност. Проблемът тук е на коя ценност да дадем предимство. Във всички случаи правните ценности имат приоритет пред неправните. А при конфликт между правни ценности приоритетът е на тези, закрепени в юридически акт с по-висок ранг. Несъвпадането на ценностното с дължимото в правото е психологическият корен на правния нихилизъм. Позитивното право не винаги отразява господстващите ценности, което води до неговата непълна легитимност. Но пълното съвпадение между официалните ценности, закрепени в позитивното право, и господстващите ценности, не е необходимо и не е възможно. С приоритет са общочовешките ценности, като официалните ценности, залагани в правото, са необходим и разумен компромис между общочовешките, господстващите и колективните ценности.

3. Правото като ценност
Ценностите в правото водят към мисълта за самото право като ценност.
Ценностните аспекти на правните норми и ценностните аспекти на правото въобще се обясняват в последна сметка с телеологичния характер на човешката дейност и с алтернативността на човешките действия и постъпки. Човекът (или социалната група) в своята дейност и поставя и се ръководи от цели, за реализирането на които използва определени средства. Оценката го изправя пред варианти на поведение и същевременно предопределя избор му. В правните норми се моделират типични телеологически действия и се предвиждат алтернативи (на постъпки, на поведение).
Като социално явление, призвано да регулира обществените отношения, правото има характер на ценност, защото отразява , включва в себе си и закрепва ценности (пр. политически, морални, културни и т.н.) По този начин то се “включва в света на ценностите”, аксиологизира се. Важно е да се отбележи, че ценността в правото винаги е конкретно-историческа. Правото обаче притежава своя собствена, непосредствено свързана с природата, структурата и предназначението си социална ценност. Става дума за възможностите правото да осигурява ред и организация в обществото, в обществените отношения. Следователно правото като социална ценност е такова обществено, обективно-реално явление, което по своето съдържание отрича произвола и беззаконието.
Тук се налагат някои уточнения:
- правото е деонтонична (дължима) ценност, то има регулативен, вероятностен характер
- ценността на правото не се проявява еднакво при всички правни норми и правни институти
- тя се развива паралелно с еволюцията на самото общество
- тя е невъзможна извън действията на правните субекти, на организираните социални сили, на съответните институти по създаването и реализирането на правото
- невъплътени в правни норми официални ценности може да има само по изключения
- критерий за ценността на правото са развиващите се обществени отношения

Правото има двояко съществуване като ценност:


Правото е ценност, защото отразява, включва в себе си и закрепва ценности (общи и специфично правни). Това т.нар. “инструментална ценност” на правото. Тя е вторична спрямо целите на обществото.
Правото има и своя собствена, самостоятелна ценност - то внася ред. Това е т.нар. “субстанционална ценност” на правото. Тя зависи от това доколко то е ефективно, доколко защитава общочовешките ценности, доколко то наистина е най-значимият социално-нормативен регулатор.

Въпрос 9:
Императивно-атрибутивен характер на правото.
Основни същностни характеристики на писаното право



1. Императивно-атрибутивен характер на правото
Теорията за императивно-атрибутивния (задължаващо-оправомощаващ) характер на правото е създадена от Лев Пертажицки през втората половина на 19 век.
Характерно за тази теория е, че се смесват правото и психологията и от това се извежда идеята, че правото съществува в съзнанието на човека, в неговата психика. Затова субектите на правото приемат правните предписания като априорно задължителни норми, т.е. без съмнение, че трябва да ги спазват, и това чувство се счита за иманентно (вътрешно присъщо) на човека като субект на правото.
Според Петражицки правото възниква и съществува в общества, където е налице тази правно-психологическа обвързаност между личността и правното предписание.
Правната норма според тази теория може да се разгледа като принцип, почиващ върху 2 начала:
1) императивно начало: нормите са императивни, те задължават субектите на правото да ги спазват
2) атрибутивно начало (иманентността): склонността на човека да се подчинява на правните норми е атрибут на психиката

У нас тази теория намира почва във възгледите на Венелин Ганев – той е силно повлиян от учението на Петражицки и от това следва спецификата на теориите му. Те са правно-позитивистки, но в тях са вплетени и елементи от теорията за императивно-атрибутивния характер на правото като основния и най-важен ценностно-нормативен регулатор на обективната действителност.




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница