Записки по фонетика Аспекти при изучаването на говорния звук
Изтегляне 28.96 Kb.
|
|
Записки по фонетика 1. Аспекти при изучаването на говорния звук Звуковете на езика се изследват от няколко аспекта. Артикулационен аспект – разглежда образуването на звуковете, като отделя специално внимание на положението на езика, устните, носната кухина, гръкляна и белите дробове. Акустичен аспект – изследва функционирането на звуковете в пространството, тяхната звукова реализация. Социален аспект – изучава способността и механизмите, чрез които звуковете служат за различаване на думите и словоформите от дадения език; включва учението за фонемите, принципите за диференциацията на звуковете и разпознаването на речта на индивидите. Необходимо е да бъде обособен още един дял в изучаването на звуковете, който да изследва възприемането на речта от слуховия апарат на човека и мозъка. Този аспект се нарича перцептивен, но не е описан в необходимата степен за българския език. 1.1. Артикулационен аспект на звуковете Артикулационният аспект изучава образуването на звуковете. Той се състои в описание на говорните органи и как те променят своето положение, за да се получи разбираема реч. 1.2. Акустичен аспект на звуковете Акустичният аспект изследва звуковете като физични вълни в пространството. Тъй като този аспект е свързан с ползването на техника и софтуер, той е по - малко представен в граматиките. При изследване на звуковете е по-добре да се внедряват постиженията на техниката, за да се създаде обективност при фонетичното описание. При установяване на субективни различия по отношение на интерпретацията на точната акустична стойност на даден членоразделен звук от речта, трябва да се ползваме от възможностите на техниката. Чрез машините може да бъдат отчетени обективните физически параметри на всеки звук. В българската фонетика не са утвърдени и приети критерии за физическите измерения на звуковете от речта. Буквите от нашата азбука са 30. С тях се отбелязват 45 фонеми. Това несъответствие естествено води до извода, че българският правопис не е фонетичен и има много несъответствия между звуковете и буквите за тези звукове. Най-напред буквите щ и ь нямат звукова стойност. Буквата щ е наследена от старобългарско време, като чрез нея се отбелязват звуковете [ш] и [т]. Такава фонема [*щ] не е имало в българския език. Няма и сега. Тя е условен, писмен знак за фонемите [ш] и [т], когато са последователно в думите и не се намират на морфемната граница. Буквата ь се употребява само и единствено, за да отбележи мекостта съгласната пред гласна [о]. Други букви от нашата азбука, нямащи специална звукова стойност, са ю и я. Тези две графеми са възприети в българския правопис от руската гражданска кирилица. Днес буквата я предава няколко звукови стойности. Говорещите български език като роден, които нямат филологическа подготовка, възприемат буквите ю и я като звукове. Така свикват и да ги изговарят – като един звук. В съвременен план вече са необходими дълги обяснения, включително пред студенти, за да се обяснят звуковите съответствия на буквата я. 1. Мекост на предходната съгласна и гласна [а], така думата бяла се транскрибира като [б’àла]. 2. Съчетание от звуковете [й] и [а], когато буквата я не се намира след съгласна, т. е. яла се транскрибира и съответно се изговаря като [йàла]. 3. При условния правопис на глаголите графемата я има трета звукова стойност. Това се отнася за глаголите от І-во и ІІ-ро спрежение, при които чрез буквата я се означава мекост на предходната съгласна и гласна [ъ]. Глаголната словоформа говоря следва да се транскрибира и да се произнася като [говòр’ъ]. Последният изговор на буквата я като [’ъ], при условния правопис на глаголите, е на изчезване в българския книжовен стандарт, тъй като съвременните носители на български език не спазват условния правопис. Правилото за условния правопис засяга и членуваните форми на имената от м. р. ед. ч. с кратък член. Например в словоформите [ùзпита], [момèнта] последната гласна [a] е условна. В тези форми с графемата a е отбелязана звукова стойност [ъ] и горните думи трябва да се четат [ùзпитъ], [момèнтъ]. Днес по - често се произнася звук [a], който в края на думата е редуциран (леко приближен към ъ). Условният правопис в българския език вече не е действителност – във формите за мъжки род единствено число се пише графемата a и се изговаря редуцирано [ạ]; така също е и при формите за 1. л. ед. ч. и 3. л. мн. ч. на глаголите от І-во и ІІ-ро спрежение. Когато се чете текст на български език, много по-често графемата я се произнася като [йа]. Правилото за условния правопис е дискутирано дълго време в образованите среди на България, но е трайно установено с правописната реформа от 1945 г. В съвременната българска книжовна правописна норма няма дума, която да завършва на [ъ]. При изговора на думата [човèкъ] в края на тази словоформа се съдържа звук [ъ], който е запазен във формата с пълен член ‒ [човèкът]. Днес словоформата се пише [човèка] и се изговаря по същия начин. В българския език изговорът на последния гласен в думата не е съвсем чист, отчетлив и ясен, защото в края на думите артикулационните движения не се извършват цялостно и се реализират само част от диференциалните признаци на фонемите. Когато през 1945 година е въведено правилото за условния правопис – да пишем a и да четем [ъ] – не се е предполагало, че ще бъде осъществена звуковата промяна, която днес е факт – да пишем a и да изговаряме [a]. Така условният правопис в българския език вече не е условен, изговорът и правописът до голяма степен са се изравнили. Графемата ю се употребява с две звукови стойности: 1.След консонант показва мекост на предходната съгласна и гласна [у], така словоформата дюля, следва да се транскрибира и чете като [д’ỳл’а]; 2. Съчетание от [й] и гласна [у], когато е в началото на думата; личното име Юлия, следва да се транскрибира и чете като [йỳлийа]. В резултат на направеното по-горе изложение може да бъде изведено следното обобщение. В българската азбука има 30 букви. Графемите щ, ь, ю и я нямат съответни звукови стойности. Особена роля е поверена на графемата a, която при условния правопис е трябвало да се чете като [ъ]. Останалите 26 букви от азбуката бележат 45 фонеми в българския език. Това превръща българския правопис, по думите Беньо Цонев, в “осе гнездо”. От тези 26 букви 6 отбелязват българските гласни. Но българските вокали, когато не са под ударение, значително променят звуковата си стойност, стават по- кратки като времетраене и по-тихи. Това създава правописни проблеми. Днес, когато трябва да сме сигурни как се пише дадена българска гласна, трябва да намерим сродна дума, където същата гласна да е под ударение. Но особено в чужди думи това понякога е много трудно. Тъй като звуковете в езика се променят, трябва да се осъвременява и правописната система. Кога точно и как точно да се реформира правописната система е въпрос на държавна езикова политика. Има езици, които много трудно променят своя правопис. Такъв е съвременният английски език. Традициите при българския правопис са в друга посока. 2. Вокална система на съвременния български език Класификация на вокалите В традиционната българска фонетична наука е установена триъгълна, тристепенна и трикласна система на вокалите. Тази трикласна система се налага от неустановеното положение на гласна [ъ] в българския език, на която е било необходимо дълго време, за да намери своето място във фонологичната система на езика. И до днес тази гласна има неравномерно разпределение по българската езикова територия. Идеята за триъгълната и трикласна система на вокалните фонеми в българския книжовен език се мотивира и подкрепя и в последното цялостно описание на фонологичната система на българския език в исторически и съвременен аспект. Почти всички фонологични описания на българския език представят класификацията на вокалите чрез следната трикласна, триъгълна и тристепенна система – Е -И, А-Ъ, О-У. Тъй като тази система е безспорна, би могло опозициите на вокалните фонеми да бъдат представени като многочленни, тристепенни. Вокалните фонеми можеше да се класифицират като високи – средни – ниски; също така като предни – средни – задни. При артикулацията на вокалите основна роля има езикът. За учленение на гласна [и] езикът се изтегля максимално напред и се повдига нагоре. По този начин гласната [и] се определя като предна и висока гласна. По традиция още в граматиките на старобългарския език според движението на езика в хоризонтално положение (напред – назад) вокалите се класифицират в две групи; вокали от предната редица и съответно вокали от задния ред: – предни – [и, е]; – задни – [а, ъ, о, у]. Вторият признак за класификация на вокалите е според широчината на отвора, който се образува в устната кухина, при тяхната артикулация. Според този признак гласните звукове биват тесни и широки; в други школи същите понятия понякога се назовават и с термините компактни и дифузни или високи и ниски. – тесни – [и, ъ, у]; – широки – [е, а, о]. В диалектите се срещат още по-широки гласни: звукове [ô] (широко о), [â] (широко а), [ê] (широко е), [ä] (още по-широко е), както и други тесни, например [ė] (тясно е, което е по средата между [е] и [и]). Третият диференциален признак при класификацията на вокалните фонеми е според участието на устните. По този критерий вокалните фонеми биват лабиални и нелабиални: – лабиални – [о, у]; – нелабиални – [и, е, а, ъ]. В диалектите броят на лабиалните и лабиализираните гласни звукове е по-голям: [ü], [å] (À), [ъ° ] (ò) и т. н. Тези три диференциални признака са достатъчни за класификацията на вокалните фонеми в книжовния език. В българския език всички звукове (особено вокалите) са в силна зависимост от ударението. Въпросите за ударението се разглеждат в други части, но представената вокална система се отнася само за позицията под ударение. В частта за звуковите промени разглеждаме неударените гласни. 3. Консонантна система на съвременния български книжовен език. Класификация на консонантите 3.1. Общо представяне на консонантната система на съвременния български книжовен език Приема се, че системата на съгласните в СБКЕ се състои от 39 фонеми: [б, б’, п, п’, в, в’, ф, ф’, м, м’, д, д’, т, т’, з, з’, с, с’, л, л’, н, н’, р, р’, ц, ц’, дз, дз’, ж, ш, дж, ч, й, г, г’, к, к’, х, х’]. Тази система на консонантните фонеми се класифицира според четири диференциални признака. Посочените 39 фонеми се различават много по своята дистрибуция, т.е. доколко често се срещат в речта на българите. Много рядко се засвидетелстват фонемите [дз’] и [х’]. Фонемите [х’] и [дз’] не се срещат в думи, които имат домашен, български произход. Има мнения, че не трябва да се упоменават като отделни фонеми в граматиките, както става с други звукове. Засега в академичната ГСБКЕ, том І, Фонетика фонемите [дз’] и [х’] са отбелязани като две отделни единици от фонологичната система на българския език. Отбелязаните по-горе 39 фонеми се класифицират според коментираните четири диференциални признака: – локален признак – по място на учленение; – корелативен признак по палаталност – твърди/меки; – модален признак – по начин на учленение; – корелативен признак по звучност – противопоставянето звучни –беззвучни. 3.2. Локален признак – по място на учленение При артикулацията на съгласните звукове говорните органи изграждат преграда, проход или някаква комбинация от тях. В зависимост от точното място, където се образуват преградата или прохода, се определя мястото на образуване на съответния звук. Обособени са четири възможни места за образуването на съгласните звукове в българския език: на усните, в корена на предните зъби, на палатума и върху задната твърда част на небцето на усната кухина. Според диференциалния признак място на учленение се обособяват следните групи съгласни фонеми: – устнени или лабиални, учленяват се на устните – [б, б’, п, п’, в, в’, ф, ф’, м, м’]; – алвеолни (зад зъбите) – при тях с предната част на езика се образува преграда или стеснение в предната част на устната кухина, непосредствено в корена на горните зъби – [д, д’; т, т’; з, з’; с, с’; л, л’; н, н’; р, р’; дз, дз’; ц, ц’]; – меконебни /палатални/ – исторически това са меките съгласни в бългрския език, като при учленяването на [й] и останалите съгласни от групата езикът образува стеснението или преградата на палатума – [ж, ч, ш, дж, й]; – веларни ‒ при тях със задната част на езика се образува преграда или стеснение на твърдата част на небцето – [г, г’; к, к’; х, х’]; 7.3. Модален признак начин на учленение По начин на образуване съгласните звукове се артикулират като говорните органи препречват пътя на въздушната струя, идваща от белите дробове. В част от възможните артикулации говорните органи изграждат плътна преграда пред въздушната струя и затова съгласните звукове, образувани по този модел, се наричат преградни. Например при артикулацията на съгласните звукове [б, б’ и п, п’] двете устни се затварят плътно, напълно препречват пътя на въздушната струя. При внезапното отваряне на устните се получава звученето за тези четири съгласни (поне така е за твърдите съгласни [б], и [п]). Съществуващите в граматиките описания на артикулациите на палаталните корелати [б’] и [п’]. При друга група съгласни говорните органи образуват тесен проход пред въздушната струя. Тези съгласни звукове се наричат проходни. Например при артикулацията на съгласните звукове [з] и [з’], [с] и [с’] езикът се доближава до корените на предните зъби на горната челюст, образувайки тесен проход. Въздухът, идващ от белите дробове, преминава през този тесен проход и се създава звуковата вълна за акустичния ефект на съгласните [з] и [з’], [с] и [с’]. Трета група съгласни се наричат преграднопроходни, тъй като при тяхната артикулация първо се образува преграда, след това проход, но преградата и проходът се осъществяват с едно движение на говорните органи. Например за артикулацията на съгласната [ц] езикът образува преграда като за учленяването на съгласната [т], но тази преграда бързо преминава в проход като за учленението на съгласната [с] и се създава акустичният ефект за съгласната [ц]. Същият акустичен ефек ‒ артикулация на съгласната [ц] ‒ може да се създаде при непосредственото артикулиране на съгласните [т] и [с] в рамките на една словоформа. Например съществителното име е дете, но при образуването на прилагателното име детска е налице групата съгласни [тс], която се променя в една преградно-проходна съгласна [ц]. Според признака начин на учленение съгласните фонеми се класифицират в седем групи: – преградни – [б, б’, п, п’, д, д’, т, т’, г, г’, к, к’]. – проходни – [в, в’, ф, ф’, з, з’, с, с’, ж, ш, х, х’]; – преградно-проходни – [ц, ц’, дз, дз’, дж, ч]; – носови /назални/ – [м, м’, н, н’] ‒ при тези съгласни се създава допълнителен акустичен ефект от преминаването на част от въздушната струя през носната кухина; – латерални – [л, л’] ‒ тази корелативна двойка съгласни се образуват чрез едновременното съчетаване на преграда и проход в устната кухина, езикът е допрян в корените на предните зъби, но въздушната струя преминава отсрани; – вибрантни – [р, р’] ‒ при тези два звука езикът трепти, редувайки много бързо преграда и проход; – глайдове – [й]. 3.4. Корелативен признак звучност – беззвучност Редно е най-напред да обособим групата на сонорните съгласни. Те не участват в противопоставянето по звучност ‒ беззвучност и са значително по-звучни от звучните съгласни. При тяхното артикулиране роля имат и гласилките, но се смесват шум и тон. Те не се обезвучават в края на думата и не се подлагат на други фонетични промени. Най-звучен е [р]. Групата на сонорните съгласни включва девет фонеми – [л, л’, м, м’, р, р’, н, н’, й]. Останалите съгласни звукове се наричат консонанти и се делят на звучни и безвучни. – звучни – [б, б’, в, в’, д, д’, с, с’, дз, дз’, ж, дж, г, г’]; – беззвучни – [п, п’, ф, ф’, т, т’, с, с’, ц, ц’, ш, ч, к, к’, х, х’]. 3.5. Корелативен признак палаталност – непалаталност По признака палаталност – непалаталност се противопоставят 34 фонеми – 17 твърди и 17 меки: – меки – [б’, п’, в’, ф’, м’, д’, т’, з’, с’, л’, н’, р’, ц’, дз’, г’, к’, х’] – твърди – [б, п, в, ф, м, д, т, з, с, л, н, р, ц, дз, г, к, х] Извън корелацията са – ж, ш, дж, ч, й. Въпросът за опозицията твърдост – мекост или палаталност – непалаталност на съгласните фонеми в българския език е много сложен и се нуждае от нова интерпретация. 3.6. Съгласната й в българския език Фонемата [й] има особено място в българския език. Фонемата [й] е много трудно да бъде класифицирана, тъй като [й] не влиза в корелативни противопоставяния с другите фонеми по нито един от диференциалните признаци. Фонемата [й] притежава единствено признака глайдовост, който не е характерен за друга фонема в българския език. Дълго време фонема [й] е присъединявана към групата на сонорните съгласни: „следните пет съгласни: м, н, р, л, й. Тези звучни съгласни се наричат с о н о р н и“ . Най-често и безспорно е определянето на [й] като глайд. В. Глайдът [й] „показва признаци едновременно на проходна шумова съгласна, на сонор и на гласна… В структурно отношение [й] е определян като „полугласна“, като „сонор“ и в по-ново време като „глайд“ 4. Опозицията палаталност – непалаталност (твърдост - мекост) на съгласните фонеми в българския език 4.1. История на въпроса Под тази опозиция, назована с латинския термин палаталност-непалаталност, се разбира наличието на противопоставяне между меките и твърдите съгласни фонеми в българския език. Опозицията палаталност-непалаталност в съвременния български книжовен език се изгражда въз основа на противопоставянето на 17 корелативни двойки. Въз основа на тази опозиция се постулира съществуването на 17 твърди и 17 меки съгласни фонеми. В опозицията не се включват консонантите [ж, ч, ш, дж, й], които в старобългарския език винаги са били палатални. Консонантите [ж, ч, ш, дж, й] по място на учленение са меконебни. Според сегашната концепция за фонологичната система на книжовния език фонемите [ж, ч, ш, дж, й] са твърди. 4.2. Съвременни виждания за корелацията твърдост-мекост Според съвременните виждания за българската фонетика в нашия език има твърда съгласна [б] и мека съгласна [б’]. В такъв случай фонологичното различие в двойката лексеми бал – бял се осъществява въз основа на опозицията палаталност – непалаталност на минималната двойка [б] : [б’] в думите [бàл] и [б’àл]. Според концепцията, изразена в академичната фонетика на българския език, словоформата ял следва да се транскрибира като [йàл], а съответно словоформата изял фонетично се предава като [из’àл]. В това отношение няколко изследователи на българската фонетика изказват предположението, че в СБКЕ е осъществено разлагане на мекостта на палаталните съгласни на съчетание от твърда съгласна, [й] и следваща задна гласна. Т.е. словоформата бяла да се транскрибира като [*бйàла]. Без да разглежда въпроса за палаталността на съгласните, Графемите ю и я означават две различни звукови стойности в българския език, според това дали се намират след съгласна, или са в началото на думите и след гласна: 1) дюля – [д’ỳл’а] в този случай буквите ю и я означават меки съгласни фонеми [д’] и [л’], след които следват гласните [у] и [а]; 2)Юлия – [йулийа] – в тази позиция с графемите ю и я се отбелязва глайд [й] и съответната гласна. Съвременните носители на книжовната норма на българския език, когато четат в текст графемите ю или я, не правят разлика между посочените по-горе два варианта. Те ги изговарят като едни и същи звукове. Говорещите българския език не отчитат дали буквите ю и я се намират след съгласна, или след гласна. Според Л. Андрейчин „списъкът на българските съгласни звукове обхваща 22 съгласни: б, в, г, д, ж, з, й, к, л, м, н, п, р, с, т, ф, х, ц, ч, ш, џ, дз”. В академичната ГСБКЕ, том І Фонетика е изградено корелативно противопоставяне между 17 твърди съгласни фонеми и 17 меки техни корелати: – твърди – [б, п, в, ф, м, л, н, д, т, з, с, р, дз, ц, к, г, х, ж, ч, ш, џ, й]; – меки – [б’, п’, в’, ф’, м’, л’, н’, д’, т’, з’, с’, р’, дз’, ц’, к’, г’, х’]. Въпросите за точната артикулация, за акустичните характеристики, за възникването на меките съгласни фонеми в българския език все още не са изяснени в необходимата степен. 5. Сричката като фонетична и функционална единица - Артикулационно-акустични особености на сричката Сричката представлява най-малката единица на речта; тя е минимален отрязък от потока на речта, който се произнася с един тласък на въздушната струя. В съвременния български книжовен език задължителен компонент на сричката е гласната, която е основният елемент, който я изгражда. Около гласната може да има или да няма съгласни звукове. Поради тази причина броят на сричките в думата е равен на броя на вокалите. Сричката има роля само при произнасянето. Тя няма връзка със смисъла на думата и с нейния морфологичен строеж. Изтегляне 28.96 Kb. Сподели с приятели:
|