Завет върху конски чул
Изтегляне 56.95 Kb.
|
| ЗАВЕТ ВЪРХУ КОНСКИ ЧУЛ
На гравюрите на Ромен де Хуго се вижда, че в Белград, преди да бъде опожарен до основи през 1740 година,е имало дворци с отделно изградени коридори за слугите, минаващи покрай всички зали и спални. Този лабиринт от проходи по никакъв начин не бил свързан със стаите в двореца, така че в него можело да се влезе само отвън и да се излезе обратно пак по същия път, а в залите и спалните било невъзможно да се проникне. Птиците,които влетявали случайно вътре, изгаряли, щом понечели да излязат, защото освен входната врата въпросният лабиринт имал още само един вид врати, към печките в многобройните стаи, така че слугите да могат да ги чистят и палят, без да се налага да влизат в двореца. Слугите, които работели в тези външни коридори, били добре обучени; можели да преценят колко тежи огънят, целували хляба, като паднел на земята, а основната повеля в работата им гласяла: никога да не вдигат шум, по-силен от вятъра, никога да не нарушават дори с една-едничка дума тишината и спокойствието на хората в стаите. Да работят без глас и без звук като камбана под водата. И те така и правели: през целия си живот поддържали огъня в двореца като мрака в джоба си, без да са влизали в него нито веднъж и без да са видели как изглеждат в действителност залите, които отоплявали, печките, които палели, и хората, за чието удобство се грижели. Проходите били тъмни и глухи, осветявани единствено от отблясъка на огнищата, а стаите – бляскаво осветени, изпълнени със смях и звънтеж на съдове и чаши. Естествено, понякога късно вечер можело да се чуе как някой в тези разкошни стаи ридае в постелята си с четири пряпореца в четирите краища на завивката... И макар че наказанието за нарушаване на тишината било строго – загуба на препитанието и прогонване, - все пак един от слугите се осмелил веднъж да прошепне няколко думи през огъня и стената. Това било достатъчно да унищожи живота му и да съхрани името му в преданията. Слугата, който престъпил закона са мълчание, се наричал Павле Грубач. За него разправяли, че не може да вижда вдясно от себе си. Щом погледнел натам, иначе острото му зрение отказвало. Затова пък наляво виждал добре и надалеч, а в тази посока, както се знае, можеш да видиш и собствената си смърт, ако очите ти привикнат с тъмнината, която расте между очите на всеки дори денем и разделя левия поглед от десния. Ала погледнел ли назад в миналото, посоките се разменяли. Тогава през лявото си рамо не успявал да види нищо зад себе си, докато през дясното прониквал в безкрайността, чак до дълбока древност, и Грубач твърдял, че спомените му са по-стари от него, че непрекъснато потъват дълбоко в миналото и няма власт да ги задържи.Понякога сутрин вадел от устата си като от някакъв вековен кладенец дребни монети, ковани през 1105 година в Цариград, и ги хвърлял, тъй като отдавна били излезли от употреба. За да преживява и да може в неделя в издълбания крайшник на хляба да сипе и малко вино, продавал огън и стари шапки. Зиме в зори, щом приключел работата си в двореца, ходел от къща на къща и предлагал в мангала въглени за продан, продавал ги на лопати като кестените. Лопата огън за грош! Лете излизал с жена си по белградските улици. Тя вървяла напред и носела на табла таралежи, чиито бодли били украсени със забодени сливи и ягоди. Грубач я следвал, нахлупил на главата си десетина островърхи шапки една върху друга. Препоръчвал ги на купувачите, като ги уверявал, че старата шапка е за предпочитане пред новата:
Така говорел Павле Грубич, понесъл своята стока на главата си. А какво ли е разказвал в случая, когато престъпил нормите на занаята си и името му се разчуло за назидание, та тъй се и запомнило, е трудно да се каже. Със сигурност се знае само тояа, че една вечер чул през стената как в стаята, чиято печка палел, плаче някой. За да го утеши, Павле Грубач му прошепнал две-три думи. Според нечии твърдения, той му разказал какво бил сънувал през нощта. Според други, му прошепнал някаква друга нелепост. Непознатият млъкнал за миг; може би се колебаел дали да издаде смутителя на господаря на двореца и да го накаже, или пък се слисал, че чува глас от безмълвните коридори. После отново заридал. Гласът откъм прохода не спирал да говори, гласът от стаята плачел все по-тихо и по-тихо, за да може да чува думите, и така продължило с дни. Тогава слугата, сякаш го хванала крастата, се одързостил да отиде и по-далеч. Да се прехвърли от крайната и забутана стая на друга, по-голяма, с по-голяма печка. От нея не достигал плач, а смях и песни. „Който пее, зло не мисли” – рекъл си Грубач и се осмелил да разкаже и тук някаква история. Някои от гласовете като че ли за миг утихнали и се заслушали, но други обърнали всичко на смях и шеги, забравили непознатия глас зад стената и онова, което им казал. А Грубач тръгнал нататък по лабиринта от слугински коридори, от стая на стая, от огнище на огнище, докато една вечер не се озовал пред отвора, зад който от другата страна се издигала огромната царица на печките и владеела пълна тишина, сякаш няма никого. Разказал историята си и тук, през огъня и стената, с надеждата, че няма да отгатнат кой говори. Но се излъгал. Веднага бил разкрит, дали му печено волско ребро, а на жена му – ябълка, и го прокудили от Белград, загърнат в конски чул, на който било написано: Когато Адам и Ева били прогонени от Рая, те се спуснали край Дунава (едната от четирите райски реки) и докато падне нощта, стигнали там, където днес се намира Белград. В Рая те никога не били виждали нощ, нито знаели що е вятър, та се зачудили на своята сънливост и на студа. Забили лакът в пръстта под себе си и заспали за първи път. Сънували небесния бял град, от който били прокудени, но не го досънували: всеки от тях го виждал в съня си като през мъгла и посвоему, според тежестта на стореното от него прегрешение. Затова следата , оставена от лакътя на Адам, била по-плитка, а от лакътя на Ева – по-дълбока. Щом се събудили, видели, че водата ги била разделила. Докато спели, подгонена от западния вятър, между тях протекла Сава и се вляла в Дунав. По-късно на твърдия бряг, върху сянката на Адам, бил издигнат Адамовият град, а мекият град останал пуст. Кулите на града били толкова високи, че сенките им преминавали на другия бряг на Сава. Когато през 6547 година рухнали под напора на вятъра, предизвестяващ за вражеските войски и глада, каменни късове прелетели над водата и паднали на отсрещната страна. Това дало идея на гърците. Докато се изтегляли от града пред неприятеля, те пренесли на корабите си и част от камънитеи после през водата ги стоварили на левия бряг на Сава, на мекото Евино място, където нямало материал за строеж, и с тях изградили Евинград. Трийсет години по-късно, когато отново завладели земите около устието на Сава в Дунав, гърците заварили там варвари и нови имена на селищата от двете страни на водата. Славяните ги били прекръстили. На Адамовия град дали името Белград, тъй като превели името Адам от гръцки по думата „адамас”, която означава светъл и твърд камък (кремък или диамант), а Евиния град кръстили Земун или Земен град, превеждайки думата Адам от иврит, защото там тя означава глинеста земя. Тогава гърците върнали обратно през реката пренесените камъни и обновили Белия град, но този път се стараели да не го градят твърде висок. А на глинестата почва от другата страна оставили едно „ребро” от камъка, за да се запази и Земният град. Така градът Земун е направен от Белград, както Ева от реброто на Адам. Такъв завет, написан върху конски чул , носели със себе си Павле Грубач и жена му, след като напуснали Белград. Още първия път, щом спрели да нощуват, разгърнали чула и забелязали написаното, но не могли да го прочетат, защото умеели да разчитат само полета на птиците, но не и буквите. Избрали си място за отмора на брега на Дунава и изкопали трап под сеже си, да не ги намокри водата, която щяла да мине между тях, докато спели, и да ги раздели. Забили лакът в пръстта под себе си и заспали. Сънували града, от който били прокудени, но не го досънували: всеки от тях го виждал в съня си като през мъгла и посвоему, според тежестта на стореното от него прегрешение. Затова следата, оставена от лакътя на Грубач, била по-плитка, а от лакътя на жена му – по-дълбока... *** Докато пиша тези редове, имам чувството, че и аз, както някога Грубач, седя в мрачния и глух коридор и чувам гласове, смях и глъчка от осветените и невидяни зали, които познавам само по големината на топлещите ги огнища. Минавам бавно по плетеницата от коридори, от печка на печка, подклаждам огъня и прошепвам от мрака своята история на някого, когото не познавам и никога няма да видя. Не знам какви лица имате вие, на които разказвам през огън и стена, не знам какъв е вашият пол, нито възраст, не ми е известно кое ви кара да плачете, да се карате или веселите. Но съм сигурен, че ако ме разкриете, ще ми дадете печено волско ребро, а на жена ми – ябълка, и ще ме прокудите от Белград, загърнат с конски чул, на който пише: Когато Адам и Ева били прокудени от Рая... Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 56.95 Kb. Сподели с приятели:
|