1. Материали за изпита за адвокати и младши адвокати

г) общ състав на неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД)

Изтегляне 1.18 Mb. страница 209/624 Дата 14.07.2023 Размер 1.18 Mb. #118280

Навигация на страницата:

• Предпоставки
• Някои примери на специални искове
• Какво означава „обогатяване“
• Какво означава „обедняване“
• Връзката между обогатяване и обедняване
• Съдържание на задължението за връщане
• Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска

г) общ състав на неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД). Субсидиарният иск actio de in rem versa (правото по чл.59 или искът в материалния смисъл на думата). Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Правилото е субсидиарно. Текстът на чл.59 легално узаконява actio de in rem verso и заедно с това легално възприема неоснователното обогатяване като принцип. Като принцип правилото на чл.59 обаче е субсидиарно и се изключва от всички останали хипотези на връщане на едно неоснователно обогатяване – в този смисъл то има остатъчна компетентност, запълва дупките, които са останали в законодателството и не са покрити от специални текстове. Предпоставки Трябва да е налице обогатяване Трябва да е налице обедняване Да има връзка между тях – текстът не говори изрично за връзка, но от самия факт, че всеки който се е обогатил лично за сметка на другиго или някой е обеднял за сметка на обогатяването на другиго говори, че между обедняването и обогатяването трябва да има някаква връзка: за сметка на обедняването на друг. Тези предпоставки обаче са твърде общи – тях можем да открием на практика в редица други текстове (в специалните, които изключват приложението на чл.59), както бихме могли да ги открием и в кондикциите, макар нещата там да са насочени по-скоро към формалното разместване, към престирането, а не към резултата единият да е станал по-богат, другият – по-беден. Реален фактически състав на чл.59: от общият принцип трябва да извадим хипотезите, които законът изрично е уредил. Те са много. Тези хипотези всъщност биха ни показали, че съществува принципа на actio de in rem verso, дори и да го нямаше чл.59 в ЗЗД. Те ни помагат да възприемем този иск като едно обичайно правило тогава, когато не го е имало като легално закрепен текст. Някои примери на специални искове: Чл.55 ЗЗД; Чл.56 ЗЗД; Чл.73 ЗС – ликвидацията между отношенията между владелеца и собственика – подобренията. Който има иск по чл.73 ЗС няма иск по чл.59 ЗЗД; Чл.421 ЗЗД – менителнично неоснователно обогатяване; Чл.127/2 ЗЗД – регрес на платилия солидарен длъжник към останалите солидарни длъжници; Чл.155/2 ЗЗД – регрес на реалните поръчители, суброгацията на реалните поръчители; Чл.143 ЗЗД – регрес на личния, нормалния поръчител; КЗ – регрес на застрахователя срещу деликвента, който е причинил застрахователното събитие като трето лице; Чл.54 ЗЗД – регрес на платилия обезщетение за чуждото виновно поведение; Чл.49 ЗЗД – регрес на този, който е платил обезщетение на увредения от лицето, за което той отговаря (работодателят и работниците при или по повод на извършваната работа). Обратните искове при несъвършено двустранните договори в тази им част, в която те разглеждат връщането на разноски: чл.245 ЗЗД при заема; чл.254 ЗЗД при влога; чл.285 ЗЗД при поръчката. Чл.364 ЗЗД – претенцията на съдружника в гражданско дружество за разноските, които е направил за сметка на дружеството; Може би забраната за лъвско дружество в материята за гражданското дружество; Чл.28 СК – правилата за определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност; Чл.29 СК – претенцията за дял от личното имущество на другия съпруг при развод; Чл.12/2 ЗН – приносът на наследника, който е увеличил приживе на наследодателя стойността на наследственото имущество; В някои случаи ще трябва да съобразим и някои от правилата на гестията, която макар да не е неоснователно обогатяване съдържа специални правила, които касаят тази материя. Всички тези правила се изключват, т.е. взимат нещо от приложното поле на чл.59 ЗЗД и като специални дерогират неговата хипотеза, защото имат повече признаци и в тези случаи ще можем да искаме изравняване и връщане на основание на тези специални текстове, а не на основание на чл.59 ЗЗД. Този отрицателен подход за очертаване на приложното поле на чл.59 ЗЗД е невъзможно да се направи изчерпателно и не ни обяснява какво точно представлява основанието на чл.59 ЗЗД. В известна степен все пак той веднъж ни показва реалното му приложно поле и на второ място от многото конкретни случаи бихме могли да схванем принципа и евентуално да го тълкуваме не толкова в светлината на изключенията. Обедняването, имущественото разместване не се дължи на пряка престация от страна на солвенс към акципиент, нямаме даване без основание. Механизмът на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е по-усложнен, той може би ни прилича на това, което става при скачените съдове. Тук нещо е станало, не е дадено пряко, не е изпълнено едно несъществуващо или отпаднало задължение или нещо подобно (нравствен дълг) както е при кондикциите. Какво означава „обогатяване“? Обогатяване е налице: При увеличаване на актива – обогатилият се е придобил нови права или е увеличена стойността на досегашните му права (върху парцела е построена къща, тя е боядисана, в банята са сложени мраморни плочи). При намаляване на пасива – някои е платил моите задължения и с това аз съм се обогатил, макар да не съм придобил един нов актив, но имуществото ми е нараснало, защото е намален пасивът ми. Спестяване на разходи – спестил съм разходите, които иначе трябваше да направя, за да постигна това състояние, но за сметка на разходи, които е направил някой друг. Обогатяването трябва да бъде имуществено. Ако за първите две хипотези това очевидно е така, защото имуществено се състои от оценими в пари права, то за третата хипотеза (спестяване на разходите) изискването обогатяването да е имуществено придобива едно по-самостоятелно значение. Може сериозно да спорим и дори да стигнем до изводи, че не е налице имуществено обогатяване когато са спестени разходи за получаването на нещо, което ние иначе никога не бихме си позволили: нямаше да направя тези разходи, за получаване на това удоволствие, което сега получавам на базата на чужди разходи. Ако е така излиза, че аз не съм се обогатил, защото не съм спестил реални разходи, които щях да направя – нямаше да ги направя тези разходи. В такъв случай се оказва, че обогатяването ми не е толкова имуществено, колкото емоционално (изпитал съм някакво удоволствие, без да правя разходи, но ако трябваше да правя разходи, никога нямаше да си позволя да изпитам това удоволствие). Пример на Йеринг: казус 127: Филип Надлер от Нюрмберг поискал да зарадва брат си Петер Надлер от Манхайм като му изпрати неочаквано едно голямо буре бира, произведена в пивоварната Таугер. Поради непълен адрес бурето било изпратено на името на Петер Надлер в Нюрмберг, но се оказало, че там под това име има няколко лица и в крайна сметка бурето стигнало до Надлер, който обаче не е брата. Последният, като получил бурето и платил дори 4 марки за превоза, много се зарадвал и го изпил. Като разбрал какво е станало Филип предявил иск за неоснователно обогатяване срещу него. Между многото възражения, които е направил Петър решителното било: аз не съм се обогатил имуществено, аз не съм спестил разходи, защото аз никога не бих си позволил 21 литра такава бира и още повече да черпя с него приятелите си. Аналогичен пример, приписван на съветската практика (стр.145 – Големинов): един театър организира чрез гастроном разпращането на скъпи новогодишни подаръци, фини питиета на някои от най-известните артисти в този театър. По погрешка обаче едно от тези питиета попаднало в лице със същото име и също така работило в театъра, но било осветител, а не артист. Според Големинов, без да цитира съдебно решение съветският съд е възприел възражението на осветителя, че не е спестил никакви разноски, защото никога не би си позволил да си купи такова питие и това, с което се е обогатил е удоволствието от изпиването на питието, а не разноските, които би направил, и които никога не е смятал да прави. Излиза, че съветският съд е приел тезата на Йеринг (разумно), че не е налице обогатяване, макар някой може би да се е обеднил и е изключил иска за неоснователно обогатяване. Конов: не е сигурно, че това е реално решение, възможно е и да е едно модернизиране на примера на Йеринг. Какво означава „обедняване“? Във всички случаи обедняване е налице, когато имаме намаляване на актива на имуществото на обеднилия се (на условно наречения „солвенс“, тъй като тук нямаме пряка престация). Нещо излиза от актива на обеднилия се – той губи една вещ, тя се поврежда, изхабява, плаща нещо, с което намалява наличните си авоари. Мислимо е дали пропуснатото увеличение на актива не представлява също едно релевантно обедняване. Спорна хипотеза: дали е релевантно за неоснователното обогатяване пропускането за увеличение на актива. Идеята, че е основателното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза на обедняване, защото икономически безспорно е налице обедняване до известна степен се инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване. Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива (lucrum cesans) е елемент от подлежащите на обезщетяване вреди, той е релевантен с оглед отговорността, с оглед непозволеното увреждане или договорното неизпълнение, а неоснователното обогатяване не е отговорност, а нещо друго. Все пак е налице икономическо обедняване и понеже някои специални текстове, напр. чл.28 СК или чл.12/2 ЗН изглежда да намекват тъкмо за такова пропускане на увеличението на актива може би при тълкуването на чл.59 ЗЗД би следвало да съобразяваме тази възможност. Обаче това трябва да става твърде внимателно – не може просто поради тази причина, a priori да кажем, пропуснатото увеличение на актива е релевантно за чл.59 обедняване, но ако се замислим, може би случаите, в които това би било налице са доста спорни. Големинов като такъв случай представя хипотезата за безвъзмездно дадени услуги, за които иначе трябва да се заплаща, т.е. да се направят разходи и тези разходи общо взето за по силите на обогатилия се. Конов: скептицизъм относно това, че ако само са спестени разходи, а някой е направил услуга, без да получи тези пари ще е налице неоснователно обогатяване или поне релевантно обедняване, което да даде основание на иска. Но примерът би могъл да бъде представен и в по-друга светлина: мой колега ме хваща в кафенето и захващаме спор по правен въпрос. На мен ми е приятно, в хода на дискусията аз правя един анализ на зададената от него ситуация, тълкувам релевантните, приложимите към него правни норми, намирам неговите последици, т.е. решавам го и заедно с това намирам и начинът по който, като се извършат други правни действия тези последици биха могли да бъдат променени, където намирам конструкцията, в която можем да достигнем до един резултат, който е различен от първия и който се оказва, че е в полза на някое от хипотетично посочените лица в казуса. Свършва пиенето на кафе, но се оказва, че колегата ми ме е изпитал в този спор, аз съм му дал акъл и с този акъл той решава казуса на своя клиент, в резултат на което той решава казуса на своя клиент и получавайки хонорар в размер на 100 000 лв. увеличава имуществото си. Мога ли да предявя иска по чл.59 ЗЗД? Възможността е съмнителна, защото откакто юридическите знания могат да се продават или поне да хранят всички се пазят да говорят по правни въпроси. Но обогатяване безспорно има, но дали то е за моя сметка, дали аз обеднях с това, щях ли да взема тези пари – не, защото задалият казуса на е мой клиент. Вярно е, че моя колега би могъл да получи парите, но аз в конкретния случай нямам никакво основание да очаквам, че ще получа пари за спора, който водя. Така че може да се окаже, че нямаме релевантно обедняване в случая, макар че е налице обогатяване и претенцията по 59 ЗЗД би била изключена. Друг пример ни дава акад. Василев: храненикът, този, който го гледат без да е осиновен, защото е сирак увеличава имуществото на неговия благодетел, в чиято къща живее, защото му работи на частните ниви. Срещу това той получава само подслон и храна, а принаденият продукт в стопанството на благодетеля му изглежда да е доста по-голям.- налице е обогатяване. От друга страна обаче, ако храненикът не беше храненик и не полагаше труд в частното стопанство на благодетеля си, а би отишъл да работи някъде щеше да получава заплата или дял, което би било повече. Този пример изглежда е на границата на релевантността, защото възможността да се получи повече, ако се живее не при благодетеля, а работи в другаде изглежда много по-реална и по-сигурна. Така че в този случай може би едно такова обедняване, изразено в пропускане на увеличаването на актива ще се окаже релевантно. В заключение пропуснатото увеличение на актива дали е релевантно или не се оказва твърде деликатен въпрос. Конов не предлага окончателно решение, което не е и необходимо, защото обедняването не е достатъчно, за да удовлетвори изискванията на фактическия състав, трябва да съществува и обогатяване и връзка между тях. Материята при извъндоговорните задължения е хлъзгава по няколко причини: нямаме договор, който да ни покаже каква е волята на страните и който да тълкуваме съгласно правилата на чл.20; уредбата е винаги доста обща, принципна, гъвкава и разтеглива; нерядко в конкретните казуси са намесени значителни интереси и се намесват и други усложняващи фактори. Няма приложима винаги истина. Мислимо е увеличаване на пасива, като форма на обедняване. Тази форма на обедняване също е спорна в релевантността си за чл.59 ЗЗД. В повечето случаи релевантно е незадължаването на пасива, което може да доведе до погасяване на чуждо задължение, както е да кажем при иновацията и така до обогатяване на другия субект, а ефективното плащане, излизането на нещо от патримониума на обеднилия се: няма регрес този, който не е платил чуждия дълг, а само се е задължил; няма регрес поръчителят за това, че е поръчител, ако не платил дълга вместо длъжника; няма регрес (суброгация) реалният поръчител, ако не са му продали имота или не е платил вместо длъжника, за да освободи този имот; няма регрес солидарният длъжник към останалите солидарни длъжници, само защото е солидарен длъжник – ще има регрес само ако е платил дълга в повече от собствената си част във вътрешните отношения. Все пак има и гранични хипотези, за които можем да се замислим: ако увеличаването на пасива на обеднилото се лице, т.е. обедняването като увеличаване на пасива пряко освобождава от някакви задължения обогатилото се лице и то по такъв начин, че изпълнението на задължението, което е легнало върху увеличения пасив, върху обеднилия се (за когото се питаме дали реално се е обеднил) е от такова естество, че ще се изплаща дълго време и ще ангажира, ще блокира средства от този актив, ще ни направи по-предпазливи в харченето, значи ще ограничи възможностите да придобиваме други блага: тогава можем да се замислим и кажем – някой си е купил апартамент, а ние му изплащаме заема и поради изплащането на този заем, който още не сме платили изцяло, но и не сме в състояние ние на свой ред да си купим апартамент, теглейки втори заем, вече за наша сметка или спестявайки тези пари. Тогава хипотезата ще е така гранична, както в случай с храненика и отново здравият смисъл и чувството за право и справедливост трябва да ни помогнат да решим въпроса. Така или иначе безспорно релевантното обогатяване може да бъде и в трите форми: увеличаване на актива; намаляване на пасива; спестяване на разходи, които биха били (можем да очакваме, че ще бъдат) направени. Но обедняването като релевантни форми не е огледално на обогатяването. Безспорно релевантната форма на обедняването е: намаляване на актива; пропуснатото увеличаване на актива и увеличаването на пасива са спорни като ралевентни форми. При съмнение по-скоро трябва да ги откажем, отколкото да им дадем правно значение. Връзката между обогатяване и обедняване Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството автори, вкл. по-старите български такива (Берон), както и по-старата практика (Анри Капитан), приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност (договорна или деликтна). Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ. неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обогатяване нещата не стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност. Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да търсим тъкмо причинна връзка. От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и неизпълнението, респ. деликта е много повече изследвана в теорията и съдебната практика. Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да искаме се опитваме да ги пренесем към друга област – на неоснователното обогатяване. Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното. Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима последователност, а е известно, че най-простото обяснение на връзката причина « следствие е темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно. От друга страна самият факт, че нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото, че едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи една инерция на тълкувателите. Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in rem verso там, където не е легално запретен, не изискват причинна, а някаква друга връзка. Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса. Каква е връзката? Може да се определи като „особена непричинна връзка“. Това обаче нищо не ни дава. В какво се състои тази връзка? Обикновено един и същи факт причинява и двете явления. При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в другия съд се е повишила – едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин „генетична“. Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги „отпушва“. Тази връзка не е „по права линия“, не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от намаляването на другото, те по някакъв начин са в „съребрена връзка“ и имат общ праводател, общ родоначалник – „врътването на кранчето“. Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като причинна. Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и обедняването е: обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са непосредствено свързани. Какво значи „непосредствено“ не е много ясно. В областта на отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар някога да са се опитвали да я правят. Идеята за непосредственост би означавала имущественото преливане да не минава през трето казанче – това би било непосредственото обогатяване. Наистина това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация, направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по чл.59 ЗЗД: Р 30-47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да се обогатила пряко. Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от бабата. Фактът „даване на издръжка“, „поддържане на внучето“ е този, който отваря кранчето и на бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда „и аз съм човек“. Налице е всъщност едно пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг, но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е обеднял (защото не е дал нищо от себе си). От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане, а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки: едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това имуществено разместване; да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава основание да търсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди – съм спестил този разход и съм се обогатил. Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче цялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост (тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването). В крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 е субсидиарен, които да ни дадат някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и изменението на общото ниво в двата големи скачени съда. Изискването за непосредственост следователно също се оказва изкуствено и заслугата за оборването му принадлежи на Василев и Големинов. Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за непосредственост – но в Германия не е така. Съдържание на задължението за връщане „Основанието“ – това широко понятие, което въвежда акад. Василев като липса на валидно правоотношение, което оправдава имотното преливане е приложимо тук. Когато обогатяването на един е станало без основание, „по друг начин“, вън от горните случаи, вън от престациите, за които ни дават кондикции, за сметка на другиго, длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Съдържанието на престацията следователно е обогатяването до размера на обедняването, но не повече от обогатяването. Всъщност двете неща са граници и ако искаме да се изразим по-ясно можем да кажем: „по-малката сума измежду стойността на обогатяването и обедняването“. От гледна точка на ищеца, на кредитора, на обеднилия се той иска възстановяването на своето обедняване, но това възстановяване не може да надхвърли това, с което обогатилия се е обогатил. От гледна точка на ответника, той всъщност е склонен да даде само това, с което се е обогатил, но в никакъв случай – не повече от онова, с което ищеца е обеднял. Така претенцията коректно погледнато я ограничаваме до по-малката от двете стойности. Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска? Възможни са две теории: Актуалното обогатяване – състоянието на имуществото, на обогатяването към момента на ликвидация на отношенията, т.е. към момента на предявяване на претенцията за неоснователно обогатяване. Историческото обогатяване – стойността, която е получена в имуществото на обогатилия се към момента на получаването и или в друг един момент, когато тя е била по-голяма. Буржоазните кодификации и тяхната съдебна практика излизат от идеята за актуалното обогатяване: §818/3 BGB – “обогатилият се не дължи, ако към датата на иска той вече не е обогатен”, но текстът продължава и казва, „но отговаря, ако изчезването на имуществената стойност, изчезването на обогатяването е станало след като той е бил вече поставен в забава, след като е настъпила висящността и това изчезване се дължи на неговите действия”. Напр. изял ябълката, след като сме си я поискали или съборил къщата, когато вече сме тръгнали да ревиндицираме имота и т.н. У нас до този извод може да се стигне чрез правилото на чл.57 ЗЗД: Изтегляне 1.18 Mb. Сподели с приятели: