1. Обща медицинска практика: характеристика и особености
Телефонните и документалните
Изтегляне 78.49 Kb.
|
Свързани:
Колоквиум copy, Колоквиум copy
- Навигация на страницата:
- Домашно посещение
| Телефонните и документалните консултации са непълни, тъй като при тях не могат да се използват по-голяма част от останалите изследователски методи (физикално и инструментално/апаратно изследване).
Медицинската консултация с пряко участие на болните има основно значение за общата медицинска практика. При нея лекарят може да използва голям пакет от методи, техники и средства, с които да получи достатъчно количество информация непосредствено от болния. Според поредността на извършване медицинските консултации в общатата медицинска практика могат да бъдат: • първични • повторни: – активни, т.е. по инициатива на лекаря – пасивни, т.е. по инициатива на болния Общомедицинската консултация принадлежи към модела „пациент-центрирана консултация”. Домашно посещение: При болни, при които придвижването до амбулаторията за първична медицинска помощ е затруднено или то е противопоказано поради повишаването на риска от настъпване на усложнения, влошаване на състоянието или увеличение на страданията им (болки и др.). Болните, при които се провежда домашна здравна помощ, се разпределят в няколко групи: болни с нововъзникнали и остри заболявания – (напр. остра бронхопневмония) болни с “изострени” хронични заболявания и противопоказания за придвижване до амбулаторията болни с хронични заболявания с трудности в придвижването – (напр. състояния след мозъчен инсулт) болни в ранен следоперативен период, които са изписани от болницата болни със заболявания в терминален стадий. 4.Подходи в общата медицина През последните десетилетия във връзка с утвърждаването на холистичните разбирания за здравето на човека и за ролята на околната среда в медицинската практика започнаха да се прилагат 2 основни подхода за решаване на здравните проблеми . Клиничният подход, който се прилага от лекарите, които не работят в системата на общата медицинска практика, е насочен предимно към даване на отговор на въпросите, свързани със заболяването, и в много по-малка степен към болния и неговата среда. Тези лекари поради кратката, случайна и слаба връзка с болните и със средата, в която те живеят, имат недостатъчна информация и не могат да вземат решения, свързани с тях. Прилагането само на клиничния подход, в който основно място заемат “правилната клинична диагноза и лечение”, при много болни, и особено при тези с хронични и продължителни заболявания, е слабо ефектен и ефикасен. Това е така, защото те отново се връщат към “нездравословния стил на живот и болестотворна жизнена среда” и клиничните проблеми продължават да съществуват с различна степен на интензивност. Ограничените възможности на клиничния подход са причина за появата и прилагането в медицината на нов подход 135 за решаване на здравните проблеми на болните. При него лекарят взема решение по всички въпроси, свързани със здравния проблем, в условията на пълно или достатъчно познаване на болния и неговата жизнена среда. Това позволява на лекаря не само правилно да определи клиничната диагноза, но и да постави “правилна диагноза на личността на болния и неговата среда” и на тяхната роля за появата и развитието на здравния проблем. Така общопрактикуващият лекар може да определи какви са най-подходящите действия, които ще трябва да се проведат с оглед да се променят болният и средата и в техния контекст да се лекува заболяването. Това налага той да използва методи и средства, които не са типични за клиничната медицина. Използването на общомедицинския подход изисква специална подготовка на лекарите, за да могат те да прилагат методите и средствата на изследване и въздействие на болните, които не са част от клиничната медицина: медико-психологични, медико-социални и др. Общата медицинска практика притежава някои специфични особености, които оказват влияние върху процесите на вземане на диагностични решения (табл. 22). Общопрактикуващият лекар трябва да се съобразява с тези особености и правилно да ги използва в своята диагностична практика, което означава: – Да подрежда диагностичните хипотези според честотата на заболяванията в цялата популация – Да подрежда диагностичните хипотези според размера на загубата (цената) от диагностична грешка – Да отлага във времето поставяне на диагноза при “недиференцираните и слабо организирани заболявания” и чрез активен мониторинг да доставя допълнителна информация (ако те не заплашват пряко живота на болния) Изтегляне 78.49 Kb. Сподели с приятели:
|