Страданието и ограниченията на Битието

347 се бори с рака. През този период и двамата проявиха забележителна смелост.
За съжаление, той беше един от случаите, в които това ужасно заболяване дава метастази, и сега не му оставаше да живее много. Вероятно е изклю- чително тежко да чуеш такава ужасна прогноза, когато си в крехко състояние и все още се възстановяваш, след като най-сетне си приел предишната съкрушителна новина. В такива моменти сполетялото ни нещастие изглежда крайно несправедливо. Тогава е възможно да изгубим вяра в самата надежда.
Някои трагедии оставят травма за цял живот. С клиентката ми обсъдихме редица въпроси, някои философски и абстрактни, а други доста по- конкретни. Споделих с нея някои от собствените си размисли за човешката уязвимост.
На три годинки синът ми Джулиън беше изключително сладък. Оттогава изминаха двайсет години, но той все още е такъв (със сигурност ще бъде поласкан, докато чете това). Той беше причината често да размишлявам по въпроса колко крехки са малките деца. Тригодишното дете е изключително уязвимо. То може да бъде ухапано от куче. Може да го блъсне кола. Някое лошо дете може да го удари. Освен това може да се разболее. Джулиън действително боледуваше от време на време. Тогава той вдигаше висока температура и започваше да бълнува. Налагаше се да го занеса под душа, опитвайки се да сваля температурата, докато той халюцинираше и се бореше с мен под влияние на силната треска. Болното дете е едно от малкото неща, които ни изпълват с истинско негодувание срещу фундаменталната ограни- ченост на човешкото съществуване.
Микейла, която е с една година и няколко месеца по-голяма от Джулиън, също имаше проблеми. Когато беше на две годинки, понякога я носех на раменете си. Това доставя удоволствие на всички деца. Но после, щом я оставях на пода, тя сядаше и започваше да плаче. Така че престанах да го правя. С това проблемът, изглежда, се реши, с някои много малки изключения. Съпругата ми Тами твърдеше, че нещо не е наред с походката на Микейла. Смяташе, че може да е свързано с нейната реакция след като я носех на раменете си.
Микейла беше лъчезарно дете с изключително лек характер. Когато беше на годинка и два месеца (тогава живеехме в Бостън), заедно с майка ѝ, баба ѝ и дядо ѝ я заведохме на Кейп Код
325
. Щом пристигнахме, Тами тръгна да се поразходи с родителите си, а ние с Микейла останахме в колата. И двамата седяхме отпред. Тя се приличаше на слънцето и нещо си бърбореше. Наведох се към нея, за да чуя какво казва.
– Щастлива, щастлива, щастлива, щастлива – повтаряше тя.
325
Полуостров на атлантическото крайбрежие на САЩ с живописни плажове и защитени местности. – Б.пр.

348
Ето каква беше Микейла.
След шестата си година обаче тя започна да става меланхолична. Сутрин беше много трудно да я вдигнеш от леглото. Обличаше се страшно бавно.
Когато отивахме някъде, тя едва-едва се влачеше след нас. Оплакваше се, че краката я болят, а обувките я убиват. Купихме ѝ десет различни чифта, но положението не се промени. Отиваше на училище с вдигната глава и през цялото време се държеше както трябва. Но щом се прибереше у дома и видеше майка си, веднага избухваше в сълзи.
Наскоро се бяхме преместили от Бостън в Торонто и в началото отдавахме тази промяна на стреса от преместването. Но положението не се подобряваше. В един момент тя започна да слиза и да се качва по стълбите стъпало по стъпало. Движеше се като много възрастен човек. Оплакваше се, ако някой я хванеше за ръката. (Един ден, доста след това, тя ме попита:
„Татко, когато бях малка и с теб играехме на „дай, бабо, огънче“, нормално ли беше да ме боли?“. Едно от онези неща, които научаваш прекалено късно...)
Един лекар в местната клиника ни обясни: „Децата понякога изпитват болки от самия растеж. Това е нормално. Но помислете за един преглед при физиотерапевт“. Така и направихме. Физиотерапевтът се опита да завърти петата на Микейла. Стъпалото не помръдна. Това беше лошо. „Дъщеря ви страда от юношески ревматоиден артрит“ – прецени той. Не очаквахме да чуем подобно нещо. Този физиотерапевт определено не ни вдъхна доверие.
Тогава се върнахме в клиниката и друг лекар ни посъветва да отидем в детската болница. „Заведете я направо в спешния кабинет. Така ще може някой ревматолог да я прегледа веднага“ – каза лекарят. Оказа се вярно.
Микейла наистина имаше артрит. Онзи физиотерапевт, вестителят на лошата новина, излезе прав. Трийсет и седем засегнати стави. Тежък поли- артикуларен ювенилен идиопатичен артрит (ЮИА). Причина? Неизвестна.
Прогноза? Смяна на множество стави на ранна възраст.
Що за бог би създал свят, в който се случват такива неща? И то на едно невинно и щастливо малко момиченце! Този въпрос е от първостепенна важност и за вярващия, и за невярващия. Тази тема (както и други сериозни проблеми) се разглежда във великия роман на Достоевски „Братя
Карамазови“, който вече обсъждахме в Правило 7. Достоевски изразява съмнение в справедливостта на Битието посредством образа на Иван, който, ако помните, е прагматичният, красив и изтънчен брат (и ревностен опонент) на послушника Альоша. „Не бога не приемам, разбери – казва Иван, – а света, създаден от него, божия свят не приемам и не мога да се съглася да го приема.“
Иван разказва на Альоша историята за едно малко момиченце, чиито родители наказвали, като го заключвали през нощта в мразовития нужник на

349 двора (история, която Достоевски прочита в един вестник). „И тази майка е могла да спи, когато през нощта са се чували стоновете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли го това, когато мъничкото същество, което не може още дори да разбира какво става с него, [...] се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче с кървавите си незлобливи, кротки сълзици пред „боженцето“, да го защити [...] Кажи ми го направо [...]: представи си, че ти самият градиш зданието на човешката съдба с цел на финала да ощастливиш хората, да им дадеш най-после мир и покой, но за това е необходимо и неминуемо предстои да се измъчи само едно- единствено мъничко създанийце, същото онова дете [...], би ли се съгласил ти да бъдеш архитектът при тези условия, кажи и не лъжи!“ Альоша тихо отговаря: „Не, не бих се съгласил“.
326
Той не би сторил това, което явно Бог свободно позволява.
Преди години осъзнах нещо подобно по отношение на тригодишния
Джулиън (помните ли го?:)). Тогава си мислех: „Обичам сина си. Той е само на три – едно малко, сладко и смешно момченце. Но освен това се страхувам за него, защото лесно може да бъде наранен. Ако имах силата да променя това положение, какво бих могъл да направя?“. „Бих могъл – отговорих си аз – да го направя шест метра висок вместо само един. Тогава никой няма да смее да го удари. Бих могъл да го направя от титан вместо от плът и кръв.
Тогава, дори някое малко чудовище да го удари с камионче по главата, за него няма да има значение. Можех да подсиля мозъка му с мощен компютър.
И дори да се повреди, частите му да могат да се сменят. Значи проблемът е решен!“ Да, ама не. Никакъв проблем не е решен, и то не защото тези неща все още са невъзможни. Да направя Джулиън по-силен по изкуствен път, е все едно да разруша личността му. Тогава от едно обикновено тригодишно момченце той ще се превърне в бездушен робот от стомана. Това вече няма да е Джулиън. А някакво чудовище. Тези мисли ме накараха да осъзная, че когато обичаме един човек, ние го обичаме заедно с неговите слабости и ограничения. Джулиън вече няма да е малък и сладък, и толкова любве- обилен, ако не е уязвим на болестите и загубите, на болката и страданието.
След като го обичам толкова много, реших тогава, значи той е такъв, какъвто трябва да бъде, колкото и да е крехък.
С дъщеря ми беше по-тежко. Когато болестта ѝ напредна, отново започнах да я нося (но не на раменете си), когато излизахме на разходка. Тя започна да приема през устата препаратите напроксен и метотрексат, вторият от които е мощен химиотерапевтичен агент. Назначиха ѝ и серия инжекции с кортизон (в китките, раменете, глезените, лактите, коленете, бедрата,
326
Достоевски, Ф.М. Братя Карамазови; прев. Димитър Подвързачов и Симеон
Андреев, изд. „Народна култура“, София, 1984 г.

350 пръстите на ръцете и краката и сухожилията), всеки път при пълна упойка.
Но това помагаше само временно, като състоянието ѝ не спираше да се влошава. Един ден Тами заведе Микейла в зоологическата градина. В инвалидна количка.
Това беше тежък ден.
Ревматологът предложи да започне да приема преднизон – кортико- стероид, който отдавна се използва за борба с инфекциите. Само че този препарат има много странични ефекти, един от които е силно подуване на лицето. Трудно е да се каже дали това е за предпочитане пред артрита, особено при малко момиченце. За щастие, ако този израз изобщо е уместен, ревматологьт ни спомена за някакво ново лекарство. То вече се използваше, но само при възрастни. Но Микейла стана първото дете в Канада, което започна да приема етанерцепт – биологичен медикамент
327
, разработен специално за лечение на автоимунни заболявания. Първите няколко пъти, когато поставяше инжекциите, Тами случайно превиши десет пъти препоръчителната доза и... Бам! Микейла като по чудо се оправи. Няколко седмици след посещението в зоопарка тя тичаше като хала и играеше футбол.
Тами прекара цялото лято, като просто я наблюдаваше как тича.
Искахме Микейла да има възможно най-голям контрол върху живота си.
Парите винаги са били стимул за нея. Един ден я заварихме на улицата, където беше събрала накуп детските си книжки и ги продаваше на минувачите. Една вечер седнах до нея и ѝ казах, че ще ѝ дам петдесет долара, ако успее да си постави инжекцията сама. Тогава беше на осем години. В продължение на трийсет и пет минути тя се бореше със страха, доближила иглата на сантиметър от бедрото си. Накрая се престраши и го направи.
Следващия път ѝ предложих двайсет долара, но ѝ дадох само десет минути.
След това доларите станаха десет, а минутите – пет. Залогът дълго време остана десет долара. И все пак беше добра сделка.
След няколко години симптомите на Микейла изчезнаха напълно.
Ревматологьт предложи да започнем да намаляваме лекарствата до пълното им спиране. Някои деца се справят с това заболяване, щом влязат в пубертета. Никой не знае каква е причината. В един момент тя започна да приема метотрексата под формата на таблетки вместо на инжекции. В продължение на четири години всичко беше наред. И тогава, един ден тя се оплака от болки в лакътя. Заведохме я в болницата. „Артритът се е върнал само в една става“ – отбеляза асистентът на ревматолога. Какво значеше
„само“? Две стави не са много повече от една, но една определено е повече от нула. Тази една става означаваше, че все още не е надраснала артрита,
327
Вид лекарства, които се произвеждат от живи организми (бактерии или дрожди) –
Б.пр.

351 въпреки ремисията. Тази новина я извади от равновесие за цял месец, но независимо от това тя продължи да ходи на танци и да играе на топка на улицата заедно с другите деца.
Следващия септември, когато Микейла започна единайсети клас, ревматологът ни беше приготвил още неприятни новини. Магнитният резонанс установи износване на тазобедрената става. „Ставата трябва да се смени, преди да станеш на трийсет“ – каза лекарят на дъщеря ни. Може би пораженията вече са били нанесени, преди вълшебният етанерцепт да направи чудото? Нямаше как да разберем. Но едно беше ясно: тази новина ни разтърси ужасно. Един ден, няколко седмици след това, Микейла играела хокей на обикновено игрище в училищния физкултурен салон. По едно време ставата ѝ буквално блокирала и тя напуснала игрището куцукайки.
Когато се прибра, болката започна да се усилва все повече. Отидохме в болницата и ревматологът заключи: „Една от бедрените кости е мъртва.
Няма да сменяш тазобедрена става на трийсет. Трябва да го направим сега“.
С клиентката ми седяхме един срещу друг и обсъждахме прогресиращото заболяване на съпруга ѝ, като едновременно с това разговаряхме за крехката природа на живота, за трагедията на съществуването и за чувството на нихилизъм, което поражда призракът на смъртта. Отначало ѝ споделих размислите, които тригодишният ми син беше предизвикал у мен. Като всеки човек в нейната ситуация тя се питаше: „Защо точно съпругът ми? Защо точно аз? Защо точно това?“. Моето осъзнаване на тясната взаимовръзка между уязвимостта и Битието беше най-добрият отговор, който можех да ѝ предложа. Накрая ѝ разказах една еврейска притча, за която съм убеден, че помага за разбирането на Тората
328
. Тя започва с въпрос, формулиран подобно на дзен коаните. Представете си Битие, което е всеведущо,

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: