12 правила за живота

357
Снаха ми е медицинска сестра в областта на палиативните грижи. Тя предложи да комбинираме оксиконтина с риталин – амфетамин, който често се предписва на хиперактивни деца. Освен че върна жизнеността на
Микейла, риталинът имаше известно болкоуспокояващо действие (нещо, което е полезно да се знае, ако някой от близките ви изпитва страдание, което трудно се поддава на потискане). Но болките ѝ ставаха все по-мъчителни. Тя започна да пада. Един ден бедрото ѝ отново блокира. Случило се в станцията на метрото, когато ескалаторът не работел. Приятелят ѝ я взел на ръце и така я пренесъл догоре. После тя взела такси, за да се прибере вкъщи. За нея метрото се превърна в несигурен начин за придвижване. През март ѝ купихме 50-кубиков скутер. Струваше ни се опасно да ѝ позволим да го кара и също толкова опасно – да я лишим напълно от свобода. Предпочетохме първата опасност. Тя положи успешно изпита, който ѝ даваше право да управлява скутера през деня. Разполагаше с няколко месеца да натрупа умения и да получи постоянно свидетелство за управление.
През май тазобедрената ѝ става беше сменена с изкуствена. Хирургът успя дори да компенсира разликата от половин сантиметър в дължината на краката ѝ. Оказа се също, рентгенологът е бил подведен от някаква сянка на рентгеновата снимка и всъщност костта не е мъртва. Леля ѝ, баба ѝ и дядо ѝ дойдоха да видят Микейла. Преживяхме няколко сравнително спокойни дни.
Веднага след операцията Микейла трябваше да постъпи в един център за рехабилитация за възрастни. Тя беше най-младата пациентка на това място.
Всички останали бяха с около шейсет години по-стари. Възрастната жена, с която делеше една стая, беше силно невротична и не позволяваше лампата да се гаси дори нощем. Тя използваше подлога, тъй като не можеше да се придвижва до тоалетната. Отгоре на това не можеше да стои на затворена врата, а стаята им се намираше точно до тази на сестрите, откъдето непрекъснато се разнасяше звънене и шумни разговори. На практика на това място, където сънят беше толкова необходим, не можеше да се спи. След седем вечерта не се допускаха никакви посетители. Физиотерапевтът, заради когото изпратиха дъщеря ни в този център, беше в отпуск. И единственият човек, който ѝ оказа някаква помощ, беше санитарят. Той доброволно предложи да я премести в общото отделение, когато Микейла се оплака на дежурната сестра, че не може да спи. Същата тази сестра се беше изсмяла, когато разбра в коя стая са сложили дъщеря ни.
Микейла трябваше да остане там шест седмици, но след третия ден я изписаха. Когато физиотерапевтът се върна от отпуск, тя се изкачи съвсем сама по стълбите на центъра и веднага усвои упражненията, които трябваше да прави редовно. През това време ние оборудвахме дома ни с необходимите помощни перила. След това я отведохме вкъщи. Тя смело издържа на болката и на самата операция, но този кошмарен център за рехабилитация предизвика

358 у нея симптоми на посттравматично стресово разстройство.
През юни Микейла се записа на пълния курс за управление на мото- циклети, за да може да продължи законно да се движи със скутера си. Ужасно се страхувахме за нея. Ами ако падне? Ако катастрофира? Още първия ден обучението започна на истински мотоциклет. Беше тежък и тя на няколко пъти го изпусна. Същия ден видя друг начинаещ шофьор, който падна от мотора, търкаляйки се по паркинга, където се провеждаше курсът. На другия ден не искаше дори да стане от леглото – изпитваше ужас при мисълта, че трябва отново да се върне на курса. След един доста дълъг разговор единодушно решихме, че би могла поне да отиде на паркинга, придружена от майка си. И ако все още се страхува, може просто да остане в колата до края на урока. Но още по пътя смелостта ѝ се върна. Когато и връчиха свидетелството за управление, останалите курсисти станаха на крака и я аплодираха.
После ставата на десния ѝ глезен се износи окончателно. Лекарите искаха да съединят неподвижно по-големите засегнати кости, но това щеше да подложи на допълнителен натиск по-малките кости на крака ѝ и с времето те също щяха да се разрушат. Може би това не е толкова страшно, когато си на осемдесет (макар че дори и тогава не е никак приятно). Но когато си тийнейджър, това просто не е решение. Поискахме да заменят ставата с изкуствен имплант, въпреки че тази технология се прилагаше отскоро.
Казаха ни, че трябва да се запишем в списъка на чакащите, което означаваше операция след три години. Но това беше абсурдно. Увреденият глезен причиняваше на Микейла много по-силна болка от износената тазобедрена става. Една ужасна нощ тя изпадна в състояние на силна възбуда и обърка- ност. По никакъв начин не можех да я успокоя. Знаех, че е на предела на силите си. Само човек, който няма ни най-малка представа, би описал това като стрес.
Изминаха седмици, а после и месеци в отчаяно проучване на всевъзможни импланти – опитвахме се да намерим най-подходящия. В желанието ни да направим операцията възможно най-скоро проверихме по цял свят: Индия,
Китай, Испания, Великобритания, Коста Рика, Флорида. Свързахме се с министерството на здравеопазването на провинция Онтарио и оттам много ни помогнаха. Откриха някакъв специалист на другия край на страната, във
Ванкувър. През ноември смениха ставата на глезена. След операцията
Микейла преживя истинска агония. Стъпалото беше неправилно обездви- жено и гипсовата превръзка притискаше кожата към костта. От клиниката отказаха да ѝ дадат достатъчно оксиконтин за облекчаване на болката.
Заради предишната употреба Микейла беше изградила висока резистентност към това обезболяващо.
Когато се върна у дома, вече с постихнала болка, Микейла започна да

359 намалява опиатите. Тя мразеше оксиконтина, въпреки че очевидно ѝ помагаше. Казваше, че с него животът ѝ изглежда сив. Предполагам, че предвид обстоятелствата този страничен ефект може да се приеме като нещо положително. Тя спря да го взема възможно най-скоро. В продължение на месеци страдаше от синдрома на отказването, включващ нощно изпотяване и изтръпване (усещане, сякаш по цялото ти тяло пълзят мравки). Другият страничен ефект от спирането на опиатите беше, че не можеше да изпита удоволствие от нищо.
През по-голямата си част това беше период на непосилно напрежение.
Защото ежедневието не те освобождава от досадните си изисквания само защото си смазан от някаква катастрофа. И независимо от всичко трябва да продължиш да вършиш всекидневните си задължения. Но как да се справиш при това положение? Ето какво научихме ние.
Определете си време, в което да обсъждате и обмисляте проблема
(сполетялото ви заболяване или нещастие) и как ще се справяте с него всеки ден. Не разговаряйте и не мислете за това по всяко време и при всеки случай.
Ако не ограничите въздействието на този проблем, рискувате да се изтощите напълно и усилията ви да се окажат напразни. А от това няма никаква полза.
Пестете силите си. Вие водите война, не просто битка, а войната се състои от множество битки. Трябва да сте подготвени и да бъдете във форма за всяка от тях. Ако тревогата ви завладее в най-неподходящия момент, напомнете си, че ще помислите за решение в определеното за това време. Обикновено тази стратегия работи. Онази част от мозъка, която създава усещането за тревожност, държи да знае, че имате план, а не какъв точно е този план. Не насрочвайте времето за мислене вечер или през нощта. След това ще бъде невъзможно да заспите. А не си ли набавяте необходимия сън, много бързо ще рухнете.
Променете единицата време, която използвате, за да планирате живота си.
Когато е слънчево, времената са добри и се радвате на богат урожай, можете да правите планове за следващия месец, година или пет години. Тогава можете да мечтаете дори десет години напред. Но това е нещо, което не можете да си позволите, когато единият ви крак се намира между челюстите на някой крокодил, „...не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Доста е на деня злото, което му се намери.“ – се казва в
Евангелие от Матей 6:34. Това изречение често се тълкува като призива
„живей в настоящето и не се тревожи за утрешния ден“. Но той има съвсем различно значение. Това предписание би трябвало да се тълкува в контекста на Проповедта на планината, защото е неделима част от нея. Тази проповед преобразува десетте забранителни заповеди на Мойсей в едно-единствено утвърдително предписание. Исус изисква от Своите последователи да под- хранват вярата си в Небесното царство и в тържеството на истината. Това е

360 съзнателно решение да приемем, че по своя замисъл Битието е добро. И освен това е проява на смелост. Поставяйте си високи цели, като татко Джепето от приказката за Пинокио. Намислете си желание, вярвайте в него, а след това предприемайте такива действия, които ще ви приближават към набелязаната цел. Когато живеете в съзвучие с Божествения замисъл, тогава можете да се съсредоточите върху днешния ден. Бъдете бдителни. Сложете ред в онези аспекти на живота си, които можете да контролирате. Ако нещо е в безпорядък, оправете го, ако е добро – направете го още по-добро. Имате всички шансове да успеете, ако подхождате с внимание и грижа. Хората са изключително издръжливи. Те могат да понесат ужасно много загуби и страдание. Но за да имат силата да се борят, те трябва да виждат доброто в
Битието. Изгубят ли тази способност, самите те са изгубени.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: