12 правила за живота

105 да приемат и дори да преувеличават собственото си страдание (и това на другите), за да могат да го размахват като доказателство за несправедли- востта на живота. Сред най-угнетените има немалко тирани, макар че заради ниския си статус мнозина от тях са просто подражатели на тирани. В конкретен момент това може да е най-лесният път, но в дългосрочен план е истински ад.
Представете си един човек, който не се справя с живота. Той се нуждае от помощ. Възможно е дори да желае да му се помогне. Само че не е толкова лесно да се направи разлика между някой, който действително се нуждае от помощ и желае да я получи, и някой, който само се възползва от чуждата отзивчивост. Тази разлика е трудно доловима дори за човека, който иска да получи помощ (и вероятно ще експлоатира притеклия му се на помощ). Този, който непрекъснато полага усилия и непрекъснато се проваля, като след всеки пореден провал получава съчувствие, много често се оказва от онзи тип хора, които искат да им повярват, че наистина се стараят.
Когато не се дължи на наивитет, поривът да спасиш някого често се подхранва от суета и нарцисизъм. Тази тема се разглежда детайлно от неповторимия руския писател Фьодор Достоевски в пропитата с горчивина повест „Записки от подземието“, която започва със следната знаменита реплика: „Аз съм болен човек... Лош човек съм. Непривлекателен човек.
Мисля, че ме боли черният дроб“. Това е изповедта на един жалък, арогантен човек, обитаващ временно подземието на хаоса и отчаянието. Той подлага личността си на безмилостен анализ, но така заплаща само за сто свои гряха, а е извършил хиляда. Смятайки, че ги е изкупил, човекът извършва най- тежкото от многобройните си прегрешения. Той предлага да помогне на едно наистина нещастно създание – Лиза, една от жените на деветнайсети век, която в отчаянието си става проститутка. Кани я на гости, като ѝ обещава да върне живота ѝ в правия път. Докато я чака да се появи и размишлява, той все повече се вживява в ролята на месия:
Но мина ден, втори, трети – тя не идваше и аз почнах да се
успокоявам. Особено се ободрявах и отпусках след девет часа, дори
почвах понякога да мечтая, и то доста сладко: „Аз например спасявам
Лиза тъкмо с това, че тя идва при мен, а аз ѝ говоря... Аз я развивам и
просвещавам. Най-сетне забелязвам, че тя ме обича, страстно ме
обича. Аз се преструвам, че не разбирам (не зная впрочем защо се
преструвам; така, за хубост навярно). Най-после цялата смутена,
прекрасна, треперейки и ридаейки, тя се хвърля в нозете ми и казва, че
аз съм нейният спасител и че тя ме обича повече от всичко на света.
110
110
Достоевски Ф. М., Записки от подземието, прев. Димитър Подвързачов, изд.

106
Това са празни фантазии, които подхранват единствено нарцисизма на човека от подземието. За самата Лиза те са опасни. Спасението, което той ѝ предлага, изисква много повече отдаденост и зрялост, отколкото мъжът е готов да прояви. За това са нужни воля и характер, каквито той не притежава – нещо, което бързо осъзнава и също толкова бързо премисля.
Накрая, в отчаянието си да намери изход, Лиза се появява в мрачната му квартира и залага всичките си надежди на това посещение. Тя казва на човека от подземието, че иска да са раздели със сегашния си начин на живот. Какъв е неговият отговор ли?

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: