Някои по-различни и някои от същите приятели

102 да изпита – това възраждащо преживяване. Но се оказа, че невинаги е така.
Веднъж (тогава още бях на петнайсет) с Крис и с още един приятел на име
Карл отидохме до Едмънтън, град с шестстотин хиляди души население.
Карл никога не беше ходил в толкова голям град, в което нямаше нищо необичайно. Все пак пътят от Феървю до Едмънтън и обратно беше близо хиляда и триста километра. Лично аз често бях пътувал до Едмънтън, със или без родителите ми. Харесвах анонимността на големия град. За мен той беше ново начало, беше бягство от потискащата, ограничена и невръстна култура на родния ми град. И така, убедих двамата си приятели да направим това пътуване. Те обаче нямаха същия опит като мен. Щом пристигнахме, Крис и
Карл пожелаха да си купят трева. Затова се отправихме към онзи район на
Едмънтън, който пресъздаваше най-лошото от Феървю. Там открихме същите съмнителни на вид улични дилъри на марихуана. Останалата част от уикенда прекарахме в хотелската стая, наливайки се с алкохол. Да, изминахме целия този път и накрая не отидохме никъде.
След години станах свидетел на един още по-потресаващ пример за това.
Точно тогава се преместих в Едмънтън, за да завърша бакалавърската си степен. Със сестра ми, която учеше за медицинска сестра, наехме общ апартамент. Тя беше от хората, за които се казва „шило в торба не стои“.
(Само след няколко години тя тръгна да обикаля света, като садеше ягоди в
Норвегия, организираше сафарита в Африка, прекарваше камиони през опасните, контролирани от туарегите
107
райони на Сахара, или се грижеше за горилите сирачета в Конго.) Квартирата ни беше уютно местенце в един новопостроен небостъргач с изглед към просторната долина на река Северен
Саскечуан. Отвъд реката се откриваше широката панорама на града. В пристъп на въодушевление купих едно красиво пиано „Ямаха“. Така мястото стана още по-приятно.
Тогава от клюкарската мрежа дочух, че Ед, по-малкият братовчед на Крис, се е преместил в града. Помислих си, че това е добър знак. Един ден той се обади и го поканих да се видим. Исках да разбера как се справя. Надявах се, че е успял да реализира поне част от потенциала, който навремето забелязах у него. Колко далече бях от истината! Ед, който се появи на вратата ми, изглеждаше състарен, оплешивял и прегърбен. Пред мен стоеше един все още млад неудачник, а не обещаващият млад мъж, когото очаквах да видя.
Зачервените му, подути очи издаваха редовна употреба на наркотици.
Обясни ми, че е започнал работа – косял морави и в редки случаи се зани- мавал с озеленяване, в което не би имало нищо притеснително, ако беше студент или човек без възможности, който може само толкова. Но за интелигентен мъж като него тази работа беше чисто и просто мизерна.
107
Африкански номадски етнос, обитаващ голяма територия от Сахара. – Б.пр.

103
Придружаваше го някакъв приятел.
Приятелят му беше този, който ми направи по-силно впечатление.
Изглеждаше неадекватен. Беше надрусан. Дрогиран до умопомрачение.
Може да се каже, че мозъкът му и нашият приятен образцов апартамент не обитаваха една и съща реалност. Сестра ми също беше с нас. Тя познаваше
Ед и не за пръв път виждаше подобно нещо. Но аз изобщо не бях доволен, че
Ед е довел този субект в дома ни. Ед седна. Приятелят му последва неговия пример, макар че се съмнявам, че съзнаваше какво прави. Беше истинска трагикомедия. Въпреки че Ед също беше надрусан, не беше изгубил способността да изпитва неудобство. Отпихме от бирата, а приятелят на Ед погледна нагоре и съумя да произнесе: „Всичките ми атоми са пръснати по тавана“. Едва ли някога са изричани думи, които съдържат толкова истина.
Дръпнах Ед настрана и любезно го помолих да си вървят. Казах му, че не биваше да води със себе си тази жалка отрепка. Той кимна. Разбираше. От това се почувствах още по-зле. По този повод доста след това получих писмо от братовчед му Крис. Включих го в първата си книга „Карти на смисъла:
Архитектура на вярата“, която излезе през 1999 година. „Някога имах приятели – пишеше Крис. – Някога. Това беше всеки, който изпитваше достатъчно самопрезрение, за да ми прости за моето“.
108
Защо Крис, Карл и Ед не можеха (или по-лошо, не желаеха) да се преместят или да си намерят други приятели и така да подобрят обстоятелствата в живота си? Беше ли това неизбежна последица от собствените им ограничения, зараждащи се заболявания и травми от миналото? Все пак хората се различават значително и на структурно ниво, и по своите предопределености. Те се различават по своята интелигентност, която до голяма степен може да се опише като умението да учат и да се променят.
Хората са разнородни и по характера си. Някои са активни, а други – пасивни, някои са нервни, други – спокойни. На всеки мотивиран да успее индивид съответства такъв, на когото му е все едно. Тези различия са дълбоко вкоренени. Да не забравяме и болестта. Умствена или физическа, диагностицирана или невидима, тя е поредното условие, което ограничава и моделира живота ни.
На трийсет и няколко години Крис преживя тежък психичен срив, след като години наред флиртуваше с безумието. Малко след това той се самоуби.
Дали редовната употреба на марихуана изигра ролята на катализатор, или пък беше приемливо средство за облекчаване на проблемите му? Както знаем, някои щати, като Колорадо например, които легализираха марихуана-
108
Peterson, J.B. (1999). Maps of meaning: The architecture of belief. New York: Routledge, p. 264.

104 та, отбелязаха спад в употребата на предписвани с рецепта болкоуспоко- яващи.
109
Всъщност тревата може да не е навредила, а да е помогнала на
Крис. Може да е облекчила страданията му, без да задълбочава нестабилното му състояние. Дали това, което го доведе до финалния срив, не беше нихили- стичната философия, която изповядваше? Какъв беше този нихилизъм: последица от влошеното му здраве или начин да намери рационално оправдание за нежеланието си да се гмурне смело, но отговорно в живота?
Защо – подобно на братовчед си и на някои от другите ми приятели – предпочиташе хората и местата, които не му влияят добре?
Когато хората имат ниско мнение за собствената си ценност или (може би) когато отказват да поемат отговорност за живота си, избират новите си познати като точно копие на онези, които в миналото са им създавали неприятности. Те не вярват, че заслужават нещо по-добро, и затова не го търсят. А може би това „по-добро“ според тях е свързано с прекалено много усилия. Фройд нарича този психичен феномен „принудително повторение“.
Обяснява го като несъзнателен импулс да се повтарят травматичните ситуации от миналото – понякога с намерението да се формулират по-ясно, друг път в опит да се овладеят по един по-активен начин или просто защото пресъздаването им отново и отново е единствената алтернатива. Хората изграждат света, в който живеят, със средствата, с които в този момент разполагат. Неподходящите средства водят до неподходящи резултати. Пов- торното използване на едни и същи неподходящи средства създава едни и същи неподходящи резултати. По този начин хората, които не успяват да се поучат от миналото, сами се обричат на това да го повтарят. Отчасти това е съдба. Отчасти е неспособност да се справят. И отчасти... Какво всъщност?
Нежелание да се поучат? Отказ да се поучат? Осъзнат отказ да се поучат?

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: