Моят приятел Крис и неговият братовчед

98 жена. С момичетата всичко беше наред. Но Крис изглеждаше, сякаш е бил изоставен, лишен от грижата и вниманието, от които е имал нужда. Въпреки интелигентността и вроденото си любопитство той излъчваше гняв, огорчение и безнадеждност.
Всичко това се материализираше в неговия син форд пикап, 1972-ра. Тази знаменита, здраво очукана машина имаше поне по една вдлъбнатина на всеки от четирите калника. По-лошото беше, че равен брой вдлъбнатини покриваше и вътрешната страна на купето. Те пък се появиха от съприкосно- вението на возещите се вътре приятели със стените на купето при честите инциденти, причинени от външните вдлъбнатини. Пикапът на Крис беше екзоскелетът на един нихилист. На задната му броня стоеше перфектният стикер: „Внимавай с идиота зад мен“. Иронията на това послание в комбинация с огънатите калници издигаше посланието до висотата на
„театър на абсурда“.
Във всичко това нямаше почти нищо... случайно (така да се каже).
Всеки път, когато Крис удряше пикапа по-сериозно, баща му поправяше колата и му купуваше още някакво возило. Така той се сдоби с мотоциклет и с каравана за сладолед. Крис изобщо не поглеждаше мотоциклета и не продаде нито една фунийка сладолед. Той често се оплакваше и от баща си, и от взаимоотношенията помежду им. Още тогава баща му беше на възраст и с разклатено здраве – диагнозата му поставиха много след това. Дори за годините си изглеждаше твърде съсипан и изморен. Сега си мисля, че може би не обръщаше внимание на сина си, защото силите не са му стигали. И може би това е единствената причина за пробойната в отношенията им.
Крис имаше братовчед, който се казваше Ед и беше с около две години по- малък от него. Харесвах го, доколкото е възможно да харесваш по-малкия братовчед на приятеля си. Той беше високо, умно, чаровно и красиво дете.
Не му липсваше и остроумие. Да бяхте го видели на дванайсет години, веднага бихте му предрекли блестящо бъдеще. Ед обаче бавно пое по наклонената плоскост, изпадайки в една доста замаяна, инертна форма на съществуване. Той не таеше в себе си силния гняв, който Крис имаше, но беше също толкова объркан. Ако познавахте приятелите на Ед, вероятно щяхте да заключите, че влиянието на средата е причината да поеме по пътя на деградацията. Впрочем младежите от въпросната среда не изглеждаха нито пообъркани, нито по-пропаднали от самия него, просто бяха по-глупа- ви. Трябва да отбележа също, че състоянието и на Ед, и на Крис не се подобри особено, след като двамата откриха марихуаната. Марихуаната, между другото, не е по-опасна от алкохола. А в някои състояния даже помага. Но тя не помогна на Ед. Не помогна и на Крис.
За да се развличаме през дългите вечери, Крис, Ед и аз (което правеха и останалите тийнейджъри) кръжахме из града с нашите автомобили и пикапи

99 от седемдесетте. Обикновено поемахме по Главната улица, после по
„Железопътна“, минавахме покрай сградата на местната гимназия и щом стигнехме най-северната точка на града, обръщахме на запад (или пък от главната улица към северната част на града и оттам на изток) и после обратно, все по този маршрут. Понякога излизахме от Феървю и поемахме по някой извънградски път. Преди един век топографите са изградили широка мрежа от пътища, покриваща цялата площ от близо петстотин хиляди квадратни километра, на които се простира огромната западна прерия. В посока север, през всеки три километра тръгваше по един черен, покрит с чакъл път, който се точеше безкрайно напред – от изток на запад. А в западна посока почти на всеки километър започваше път, който водеше на север и на юг. Определено не страдахме от липса на пътища.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: