120 литературни разработки
Ботевото стихотворение „Моята молитва”
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Ботевото стихотворение „Моята молитва”
(Анализ) Работни Въпроси: 1 Кога и по какъв повод е написана творбата? 2 Какво е мястото й сред другите Ботеви творби? 3. Какви познати вече в поезията на твореца мотиви разгръща това стихотворение? 4. Какви основни идеи внушава? 5. С какво творбата обогатява образа на Ботевия лирически герой? 6. Какви специфични особености на Ботевата поетика откриваме в нея? 7. Какви са оригиналните внушения на творбата? 8. Как композицията, стиховото изграждане на текста, тропите и фигурите влияят за постигането на това внушение? Стихотворението „Моята молитва" е публикувано във в. „Независимост" през 1873 г. Предполага се, че идеята за написване е възникнала доста по-рано – през 1871 г. В този период Ботев отпечатва едни от най-силните си творби като „До моето първо либе”, „Хайдути”, „Борба”. Само месец преди „Моята молитва” да стане обществено достояние, на страниците на в. .„Независимост” е поместена баладата „Хаджи Димитър”. Смята се, че реален подтик за създаването на „Моята молитва” са отпечатаните в „Независимост” молитви „Отче наш” и „Верую”, които са били особено популярни във френските и немските вестници. Тези текстове открито и остро изобличават социалното безправие, пародирайки формата на религиозната молитва. Явно, че тези идеи са били близки на Ботев, тъй като са добре познати патосът, с който той приветства провъзгласяването на Парижката комуна („Символ – верую”) и гневното, саркастично изобличение на „смешния плач” за погубената европейска цивилизация, от чието име е сторено „повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове”. Избраната форма (молитва) е съзвучна и с домашната поетическа традиция. Още през 1864 г. Петко Славейков отпечатва стихотворението „Пиянска молитва”; в ръкописни песнопойки е запазен текстът на Бачо Киро „Молба към Бога”, в който звучат мотиви, сходни с Ботевите. Ала могъщият поетичен талант и ярката индивидуалност на Ботев създават творба, изключителна по своите внушения. Използвайки жанр, който е познат и разбираем за читателското съзнание, поетът създава атмосфера на близост и доверие. Акцентът, още в самото заглавие, е поставен върху местоимението „моята”, като така творбата очертава своя изповеден характер и разкрива дълбоко лични вълнения и възгледи, „В цялата поезия на Христо Ботев – отбелязва Гео Милев – звучи един прямо индивидуален и индивидуалистичен тон. Хр. Ботйов, човекът и поетът, живее в нашия спомен с образа на индивидуалист, застрашително напрегнат от мощ и гордост.” Посветил себе си на отечеството, Ботев превръща поезията си в инструмент, за да „проповядва пряко само напредничави и полезни за обществото идеи” (Пенчо Славейков). Непримиримостта към социалната неправда, към грозното и уродливото в обществения живот, утвърждаването на революцията като единствен път за тотална промяна на света са водещите мотиви, които обединяват „Моята молитва” с творби като „Борба” и „Елегия”. „Моята молитва” използва конструкциите на библейския текст, по-точно на псалмите, но постига различни мирогледни внушения. Най-често текстът се възприема като израз на Ботевия атеизъм (Вазов го определя като „ненужно богохулство”), но на тази оценка се противопоставя друго крайно твърдение, че „Моята молитва” е „най-убедителното доказателство за дълбоката християнска същност на Ботьов, за когото Бог е в „сърцето и в душата” на човека!... Най-вдъхновените човешки молитви не само в българската, а в световната поезия!” (К. Константинов). Подобни полюсни твърдения за същността на творбата са провокирани от огромното напрежение между двете значения на думата „молитва”. Текстът убедително доказва потребността от вяра и упование в една надлична сила – Бог (каквото и да влага в това понятие поетът), но от друга страна се възприема като пародия (преобръщане) на установения текст за подобно обръщане към Бога. Напрежението, раздвояването се подсилват и от мотото цитат „Благословен бог наш…”. То е част от началото на не едно псалмопеене и има в едно от тях такава конструкция: „Благословен Господ, защото той чу гласа на молбите ми”. Непълнотата на фразата, многоточието отварят поле на една недоизказаност, задават напрежение между библейските истини и изстраданата лична позиция на поета. Прякото обръщение в началото на текста маркира типичните за Ботевата поезия диалогичност, призивност, непосредственост на общуването. Позоваването на някакво друго, чуждо слово определено подсказва непрекъснатия разговор, полемиката, която Ботев води с миналото и съвременниците. Оттук произтича и антитезисният характер на композицията - както на целия текст, така и на отделните строфи. Образи и чувства са контрастно противопоставени. Вникнал дълбоко в същността на християнската религия, Ботев категорично отхвърля ретроградното влияние на църквата като институция („не ти, който си помазал/ царе, папи, патриарси”), но утвърждава силата на любовта и вярата. В притчите си Христос говори, че човек приема Бога със сърцето, душата и разума си, и че след Бог трябва най-много да обича ближния си. „Сърце”, „душа” и „разум” са трите ключови думи и в текста на Ботевата молитва. Явно е, че конструкцията „не ти – а ти” е само формално използвана, че тя не обозначава противостоенето между лирическия Аз и истински вярващия човек. Антитезата отрича едно, за да утвърди друго, да разкрие, че най-висш смисъл на човешкия живот е борбата в името на свободата, в името на човека. В едно свое писмо Ботев споделя: „Наистина най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които разбират, че тая добродетел е основана на друга – на любовта към ближния”. И ако християнството е имало своите мъченици в името на това да нарече роба „син божий, син человеческий”, сега революцията има нужда от свои мъченици, за да възкреси човека свободен. Всяка строфа, до VI включително, има анафорично начало, маркиращо отрицанието: „Не ти ...”. Следва разгърнато обръщение, което намира свои вариации, нови определения в следващите три стиха на строфата. За отричания Бог лирическият говорител намира многообразни, често груби, ругателни, експресивни определения („идол на глупците”), за да заклейми социалната неправда, за да изрази категорично бунта си срещу нея. Светът е видян като място на робство и човешко нещастие, но това е представено чрез конкретни и непосредствени, делнични образи на народното страдание („моите братя сиромаси”, „човешките душмани”, „в неволя си зарязал”). Контрастното идейно и образно изграждане е подкрепено чрез синтактичния паралелизъм, в който са организирани по-голяма част от изреченията. Гневът, негодуванието непрекъснато нарастват; първите шест строфи бележат последователната градация на отрицанието. В следващите строфи лирическият говорител разгръща своята антитеза. Както в „Борба”, след като е обобщил и извел универсалния си възглед за същността на света и е достигнал до болезненото съзнание за примирението като нравствено зло и социално престъпление, като израз на страх и робска психика, в „Моята молитва” той смело заявява своята вяра в неизбежността на борбата и разкрива безусловната си лична обвързаност с нея: А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите! ……………………………………. Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът! Идеята за величието на саможертвата непрекъснато звучи в текстовете на Ботев. Както в „Борба”, „До моето първо либе”, „На прощаване”, така и в „Моята молитва” лирическият Аз заявява безрезервната си готовност за себеотдаване. Онова, което определя потребността от духовна подкрепа, е тревогата, че гласът му може да остане нечут: („Не оставяй да изстине/ буйно сърце на чужбина,/ и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня”). Героят на Ботев, волева натура, притежава мощен, силен глас. Гласът е своеобразен поетически изказ на делото. Той разширява основното си значение и поема в себе си много по-богати внушения. Те са свързани не само с индивидуалното качество за изговор, но и със социалната и народностна способност да се заяви определена идея. Редом с дълбоката убеденост, че волният глас на лирическия говорител буди и укрепва свободолюбивия порив у другите, в текста на „Моята молитва” звучи и молбата за благословия, благословия за единствената жизнена потребност – силата за борба. Няма по-страшна участ за Аза от тази да остане неразбран, нечут, да бъде самотен, обкръжен от пространството на социална и духовна пустиня. „Моята молитва” поставя важни екзистенциални проблеми, тласка към философски обобщения, но притежава и непосредствено революционно въздействие на „морално оръжие” в борбата за национална свобода. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|