120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Ох, зная, зная – ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Причината за скръбта е не само известна – тя е неоспорима в своята трагичност и оценката за нея е еднозначна. Така както са еднозначни традиционните представи за поробената родина („черна робиня”) и за значимостта на родното („твоят свещен глас”). Стихотворението „Обесването на Васил Левски” „диалектически поема напреженията между одата и елегията” (Р. Коларов ). Възхвалата на личността на героя се преплита с безмерната скръб от загубата на водача. В разрез с типичното Ботево разбиране за смъртта като „тиха усмивка”, като форма на свобода, като път към безсмъртието смъртта в „Обесването на Васил Левски” е ужасяваща апокалиптична загуба. Противно на утехата от „На прощаване” („Но стига ми тая награда...”) и на философското обобщение от „Хаджи Димитър” („Тоз, който падне в бой за свобода...”) тук смъртта предизвиква не опиянението от предстоящото безсмъртие, а всенародната космическа скръб. Крайността и категоричността на чувството определят и повелителния изказ („Плачи!”). Единствената възможна реакция на загубата е нейното признаване и гръмко заявяване чрез вопъла и плача. Плачът е реакцията, която най-точно отговаря на безпомощността на родината майка след смъртта на героя. Зловещата истина за неговата гибел е трудно приемлива. Затова лирическият говорител подкрепя силата на чувството със силата на факта. Свидетелският разказ („Там близо край град София/ стърчи, аз видях, черно бесило”) със своята пространствена конкретност и с тревожната си лаконичност затвърждава представата за катастрофичността на събитието. Различно от Вазовата ода „Левски”, където същият образ е освободен от злокобността на конкретиката и е отнесен към измеренията на сакралното („по срам и по блясък ти си с кръста равно”), в Ботевия текст бесилото е символ на смъртта, а не на безсмъртието. Мотивът за безсмъртието едва се прокрадва в образа на героя („и твой един син, Българийо,/ виси на него със страшна сила”). Страшната сила, с която героят „виси” на бесилото, е силата на делото му, която ще надмогне смъртта. Но в момента на най-дълбока покруса тя е по-скоро ужасяващата сила на погубването. Усещането за безпомощност, за безсилие и безжизненост, произтичащо от глагола „виси”, съчетано с обстоятелството „със страшна сила”, подкрепя трагизма. Образът на героя е вълнуващ и с преплитането на внушения за уникалност и за събирателност. Числителното „един” би могло да означава както „единствен”, така и „един от многото”. Разколебаването на представата се подкрепя и от напрежението между конкретност и обобщеност, което се съдържа в отношението между заглавието и текста. Подобно на баладата „Хаджи Димитър” заглавието съдържа името на историческата личност, а текстът не го споменава. Не името на героя, а името на скърбящата майка родина откроява лирическият говорител сред своя горестен плач. Обръщението „Българийо” не само акцентира върху националното. В хода на творбата то звучи със силата на обръщението на всяка изповед или молитва. С подобна патетика в моментите на най-дълбоко отчаяние човекът призовава Бога или извиква майката. Усещането за силата на отчаянието се препотвърждава от следващата строфа: Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Алитерациите на „г” и „р” в първия стих усилват чувството за злокобност, съдържащо се в самия образ на гарвана. Въпреки символиката и въздействието на съгласните, лирическият текст прибавя и наречията „грозно”, „зловещо”, за да подсили усещането за безнадеждност и ужас. Звуковата картина е изцяло подчинена на изобразяването на зловещия крясък, предизвикан от неутешимата мъка. Гарвановият грак се допълва от воя на псета и вълци. А към тревожните животински гласове се прибавят и човешките стонове, плачове и писъци. Не мистична и олицетворена, както в баладата „Хаджи Димитър”, е природата в „Обесването на Васил Левски”, а реална и осезаема. Не природата е придобила човешки облик, а духовността на човеците е накърнена. Безсловесни са техните реакции – „жените плачат, пищят децата”. Дори молитвите на старците, произнесени „горещо”, се приближават повече до афективното нечленоразделно говорене, отколкото до естествената човешка реч. Хайдушката песен на Балкана от „Хаджи Димитър”, утвърждаваща мита за героя, в „Обесването на Васил Левски” е заменена от злата песен на зимата; шумът на гората и повеят на вятъра, прославящи подвига – от образа на обсебените от зло „вихрове”. А звездната нощ и месецът, създаващи усещане за сливане с вечността, за космическа хармония – от образи, изграждащи картината на хаоса („и студ, и мраз, и плач без надежда”). Елегичният текст активира познатия образ на пустинята – знак на безжизненост и безнадеждност. Баладата „Хаджи Димитър” възпява героизма и изгражда образа на националния герой, надмогнал смъртта чрез подвига си. А „Обесването на Васил Левски” изразява безмерната скръб на общността след смъртта на този герой, покрусата от загубата и отчаянието пред трагичния факт. „Обесването на Васил Левски” се оказва текстът, пренаписващ Ботевия мит за националния герой; текст, акцентиращ не върху героизма на подвига, а върху трагизма на личностната и на общностната участ. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|