120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Паисий Хилендарски
ПРОБЛЕМЪТ ЗА НАЦИОНАЛНОТО СЕБЕПОЗНАНИЕ ВЪВ ВТОРИЯ УВОД НА ПАИСИЕВАТА “ИСТОРИЯ” (Анализ) Работни въпроси: 1. В какъв момент от историческото развитие на българския народ се появява Паисиевият труд? Кои са предпоставките за възникването му? Ситуирайте произведението в контекста на българския и европейския културен процес. 2. Анализирайте паратекстовете в творбата и направете изводи за техните послания. Каква информация за автора и неговата аудитория носят заглавията на книгата и на втория предговор? 3. Характеризирайте белезите на диалогичността като основна реторическа стратегия на втория увод. С какво се отличава своеобразният “разговор” на твореца с онези, към които е адресирано неговото послание. Каква е ролята на императивните глаголи, на многобройните обръщения, реторични въпроси, възклицания, експресивни думи? 4. Кои са ключовите думи в текста и как те изграждат смисъла му? С кои свои особености предисловието към “ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” се превръща в своеобразна програма на Българското национално възраждане? 5. Какъв облик на своята епоха очертава Паисий? Анализирайте амбивалентната представа за “българското”, която творецът изгражда чрез обобщените характеристики на родолюбците и отцеругателите. 6. Кои са опонентите на възрожденеца и как той полемизира с тях? Интерпретирайте аргументите на Паисий в диалога му с предателите на националната кауза. 7. Какъв образ на миналото гради хилендарският монах? Как чрез историята осмисля настоящето и бъдещето на своя народ? 8. С какво се характеризира Паисиевата интерпретация на опозицията “свое – чуждо”? 9. Анализирайте емоционалната атмосфера на втория предговор и направете изводи за силата и въздействието на авторовите послания. 10. Очертайте облика на твореца и творческото присъствие в разглеждания текст. 11. Направете обобщение за “История славянобългарска” като произведение, стоящо на границата на две културни епохи. Какви средства и похвати от познатите ви средновековни ораторски жанрове използва творецът и с какво е новатор, проправящ пътя на модерното светоусещане и поставящ началото на възрожденската литература? 12. Каква е ролята на “История славянобългарска” в епохата на Новото време? “История славянобългарска” е емблематичен текст, в който кристализират и се утвърждават ключовите понятия на националната ни идентичност: народ – език – отечество. В този смисъл творбата на светогорския монах се превръща в своеобразна програма на Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници, не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметството на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”. Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото. “Историята” на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколения наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, откъде са дошли, кои са били техните прадеди, далечните им предходници. В Западна Европа на отшумели културни епохи като Ренесанса и Класицизма, вече залязва Просвещението, а Романтизмът набира скорост. А българските земи сякаш още са в Средновековието, “пропуснали” да “споделят” със света поредицата цивилизационни “взривове”. Спокойствието обаче е само привидно и родината ни е на прага на голямата Промяна, на прага на своята културна Революция. Предпоставките са разнообразни – икономическият напредък, развитието на търговията, отварянето към света, утвърждаването на града с неговите социални съсловия. Настъпил е моментът българите да се осъзнаят като колектив, консолидиран от общите територия, език, култура, история. И не е случаен фактът, че тъкмо в периода на кристализирането на националната идея във всичките й аспекти възниква цяла поредица от историографски произведения, за да докаже готовността на нашите съотечественици да погледнат на себе си като на общност с ясно заявени ценности. В приблизително едно и също време, освен Паисий, исторически трудове за България пишат Петър Богдан Бакшич (1667 г.), останалият неизвестен зографски монах (1759 – 1762 г.), Блазиус Клайнер (1761 г.), йеросхимонах Спиридон (1792 г.) и Атанас Нескович (1801 г.). В съзнанието на поколенията обаче остава само името на светогорския монах, хвърлил “най-първата искра в народната свяст” (Иван Вазов). Защото освен християнин, отправил поглед към небето за спасение на душата, е и човек, съпричастен към съдбата на отечеството си. Защото вижда във всеки българин адресат на своето емоционално послание за миналото, настоящето и бъдещето на родината. Защото връща на сънародниците си гордостта и достойнството. Защото ускорява процеса на метаморфозата и доскорошната инертна рая постепенно оформя облика си на единна и проумяла силата си национална общност. Защото в “История славянобългарска” тържествува свободният дух на един свободен човек. Защото и 240 години след възникването си тази книга продължава да бъде съкровен урок по родолюбие за всеки от нас. Творбата на светогорския монах въздейства преди всичко с втория увод, в който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината човек. Ако в първото встъпление, наречено впоследствие “Ползата от историята”, Паисий преповтаря идеите на Бароний и Скарга за силата на разума и познанието, за необходимостта от “четене на старите ръкописи”, за изменчивостта и превратностите на съдбата, то в “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Именно тук Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени и подчертано родолюбиви. Още на паратекстово равнище се очертава обликът на новия тип ренесансово присъствие. Интересно е композиционното хрумване заглавието на произведението да е след първия увод. Очевидно е желанието на твореца да открои своето изстрадано слово от чуждото, което е полезно и разумно, но не идва от сърцето. Така още в заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само вълнуващата го проблематика, но простичко и искрено да каже и нещо за себе си. Оттук – нататък авторовата личност ще присъства все по-ярко и настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения. Заглавието на втория увод следва непосредствено след това на книгата и посочва конкретния адресат на авторовото послание. Потенциалната публика, пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели. Разслоена интелектуално, тази публика е обединена от жаждата да познае себе си чрез обичта към своето, родното, чрез интереса към българското. Към тази аудитория писателят се обръща с любов разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на неговото слово: “Внимавайте…”, “четете и знайте…”, “Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”. Така още началото на книгата очертава основното и реторическата й стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклеймява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени не към всичките му съотечественици, а само към онези, които като него са открили гордостта на българското си име. Те са жадни да научат още за своя “род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Светогорският монах е осъзнал, че “диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за делата на своите предходници. Настоящето е безвремие и безпаметство. На тези негативи на робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне на своите събратя гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за достойното им място сред “другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое – чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления. Отрил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил и необходимото да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил ценни стари ръкописи и хроники (от епохата на Българското средновековие), както и по-съвременни исторически трудове (на Цезар Бароний и Мавро Орбини), хилендарският монах е изпълнил своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд. Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици. Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство в съхраняването и отстояването на националната идея. Делото на светогореца не бива да загине. То е в синхрон с духа и повелите на епохата и трябва да намери своите мисионери, своите всеотдайни продължители: “… и пазете я да не изчезне!”. Дотук текстът на Паисиевата “История” е обърнат с любов и доверие към българите родолюбци. Оттук – нататък започва страстната полемика на светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. Визията за българското се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред “своето”. Към тях Паисий е безпощаден, гневен, язвителен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юроде!”, “… глупави човече”, “безумни”… Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира от чувствата и да остави да “говори” само разумът. Обединявайки логическата сила на аргументите и страстната патриотична позиция, хилендарският монах се опитва да “отвори” очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. Словото му е ту полемично, ту поетично, за да нарисува обобщения облик на една славна, могъща и величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с политическото си влияние и културен просперитет. Паисий идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. Историята е сакрализирана и митологизирана, видяна единствено в светлината на еталона, на примера. В този смисъл светогорецът активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски жанрове – похвално и полемично слово, за да реализира актуалните задачи на своето време. Така Паисий се явява наследник и своеобразен продължител на апологетиката на Черноризец Храбър от съчинението му “За буквите”. И ако средновековната реторика страстно защитава правото на славяните на своя писменост и култура, възрожденската настойчиво призовава към “възкресяване” на паметта за миналото и поука от неговите достойнства. За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави както с историографска, така и с народопсихологическа аргументация. Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите съотечественици в етически план, в която откроява присъщите им добродетели като изконни за християнския морал. В противовес на ироничния план, в който са представени например гърците (“гръцката мъдрост и изтънченост”, “мъдрите и културни гърци”), се утвърждават качества като милосърдие, гостоприемство, чистосърдечие – емблематични за българските “прости орачи, копачи, овчари и … занаятчии”. Така Паисий извисява не само историческия, но и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си. Изказът е доминиран от хиперболите, превъзходните степени на сравнение, суперлативните оценки. В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на сакрални фигури от Светото Писание. “Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф.”. Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневните интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на опонентите си. За него българите отцеругатели се нареждат до надменните и горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. В спомената опозиция “свое – чуждо” предателите на българската кауза категорично са приобщени към “чуждите” и образите им са изградени изцяло в негативен план. Освен многобройните експресивно – оценъчни изразни средства, творецът трикратно използва една стилистично маркирана дума (“влачиш”), за да заяви презрението си към тези жалки люде: “… и се влачиш по чужд език”, “хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай…”. Цитираният глагол се обвързва смислово с представата за недостойно и безгръбначно поведение и се асоциира с някои от символните значения на змията – изкушение, предателство, отрова, мрак, смърт. Активизирайки само негативните смисли на този сложен символен образ, Паисий за пореден път използва възможностите на словото да въздейства както чрез силата на обичта, така и чрез логиката на омерзението и отрицанието. В този контекст можем да цитираме критическото проникновение на литературоведа Георги Ганчев, според което “любовта към народа зазвучава като омраза към всичко робско в националния характер на българина”. Във финала на втория увод светогорецът отново се обръща към своите духовни двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всички в едно”. В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за Възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ. Ако трябва да обобщим ролята на Паисий като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем, че неговата на пръв поглед скромна “книжица” наистина дава началния тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на българина познание за миналото му, хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Свидетелство за рецепцията и въздействието на Паисиевата “История” е споделеното от други двама възрожденски будители и творци: “И кой я усвои или открадне – да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваот и от дванайсетте апостоли, и от светите отци, и от четиримата евангелисти. И туч, и желязо, и камък да се стопи, той – но во веки!” (Софроний Врачански): “Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз взех да мисля как да спася народа си…” (П. Р. Славейков). Така книгата на хилендарския монах – синтез от историческо повествование и актуална публицистика, се превръща в емблема на Възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството. “ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА” Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|