120 литературни разработки
Житейският избор на лирическия герой
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Житейският избор на лирическия герой в Ботевото стихотворение „На прощаване в 1868 г.”
(Примерен модел за анализ) I. Стихотворението в неговия исторически и културен контекст; междутекстови връзки с другите Ботеви творби. 1. Повод за създаване на творбата - готовността на Ботев да премине през 1868 г. в България с четата на Жельо войвода и осуетяването на това начинание от румънските власти. 2. Място на творбата в цялостното творчество – житейски и философски прозрения, които са продължение на утвърдената вече система от идейно-смислови, образни и емоционални внушения. А) Съпоставка с „Майце си”: • общи персонажна система, теми, проблеми – сбогуване, тъга, клетва, скиталчество; • новото – променени са персонажите, направен е житейският избор, конфликтът между интимния и социалния свят е заменен с органична зависимост между тях; Азът се стреми да промени съществуващия ред, за да възстанови нарушената хармония на родовия космос; Б) Съпоставка с „До моето първо либе”: • знак за духовната свобода на лирическия Аз са противопоставянето му на робството във всичките му форми и поривът към изява в пространството на борбата; • смъртта е предварително и съзнателно направен избор, единствено възможно решение, съдба на всеки, обрекъл себе си на борбата; и най-високата цена за свободата; • новото – смъртта на героя, самоопределил се като водач, е и най-прекият път към славата и вечния живот в паметта на поколенията. II. Теми, мотиви, образи, жанрови особености, композиция, особености на изказа. 1. Изследване функциите на заглавието – ключово за идейните внушения на творбата; предлогът на – в момента, при; прощаване – двузначно: сбогуване и опрощение; хронологическото уточнение в 1876 – определител за време, фиксира точния момент, препраща към конкретно събитие, но е и внушение за последните години от турското робство; свързва се с периода на организирано националноосвободително движение. 2. Формата – писмо изповед на бунтовника (1 л. ед.ч.) пред неговата майка в навечерието на битката за свобода; задочен диалог с конкретен адресат, който присъства-отсъства (скрит диалогизъм); предполага искреност, неподправени чувства; по-непосредствено въвежда в мислите и преживяванията на лирическия Аз; повишава напрежението; въвлича читателя в диалога, събужда активно съпреживяване, настоява да избере позиция – важна особеност на Ботевото творчество (съпоставка с „Хайдути”, „Обесването на Васил Левски”, „В механата”). 3. Композиционни особености – няколко отделни композиционно завършени цялости: лирически увод, в който героят мотивира своя житейски избор; картина на възможната смърт; картина на победното завръщане и финална строфа, в която лирическият Аз споделя мечтата и увереността си, че подвигът и саможертвата ще му осигурят безсмъртие. 4. Основен мотив – житейският избор, екзистенциалните търсения на лирически Аз; реализира се чрез бинарните опозиции „робство-свобода”, „дом-път”, „родина-чужбина”, „свобода-смърт”, „смърт-безсмъртие”. III. Опозицията „родина-чужбина” и отношението на лирическия герой към тях – основание за житейския избор; разгърната в тясна взаимозависимост с опозициите „робство-свобода” и „дом-път”. 1. Домът – изконно сакрално пространство, синоним на родното: А) Идеализиран във възрожденската литература като сакрално пространство и място на хармония, където се съсредоточава родовият космос – дом, майка, либе, баща, братя, „...мило, ...драго”; Б) При Ботев е проблематизиран и усложнен; едновременно оценностен като най-съкровено пространство за човека (обич, привързаност и болка от раздялата с тях - синекдохите „бащино огнище”, „първо мляко”, постоянните епитети „либе хубаво”, „черни...очи”, „тиха усмивка” и др.), но и поруган и осквернен от поробителя; място на разрушена хармония – метафоричният глагол „...турчин, че бесней”, етимологическата фигура „...баща и братя/черни чернеят”; В) Оставането в дома е равносилно на примирение, робство и смърт; негова опозиция е излизането на пътя, разбирано като себетърсене, себепостигане, като знак за преоткриване на изконни ценности и доказателство за свободен дух; Г) Лирическият герой се прощава с дома, който е пространствено отдалечен чрез наречието „там”; ситуиран е на пътя; оставането е невъзможно, призван е да излезе на пътя, за да възстанови нарушената хармония на дома; Д) Прощаването с дома е прощаване с изконни ценности, прощаване със света на родното, но и сбогуване със света на робството; свободата е цел и смисъл на пътя; философско понятие, което се съизмерва с духовността. 2. Майката – традиционен образ на родовото пространство. А) сакрализиран във възрожденската литература; един от стожерите на националната ни идентификация; богат на символни значения – традиционно олицетворява представите за начало на живот, за сигурност, закрила, топлина, внушава вечна и неразрушима родова връзка; Б) Представен непряко – гради го речта на лирическия Аз („Майце си”, „Хайдути” – характерно за Ботев естетическо обобщение, близко до това в народната песен); изразява потребността на лирическия герой да осъществи своя идеал за пълноценен живот чрез връзката си с другите; В) Започва с директно обръщение (напрегнато, драматично звучене, народнопесенен дух); честото обръщане към майката („майко”, „мале”, „майноле”) и позоваването на нейните чувства – наследено от фолклора; в мисленето на българина тя е изконен изповедник; повторителността внася усещане за интимност, придава ритъм на текста, подчертава интонационното звучене на народната песен; Г) Обич, привързаност (именни повторения), желание да утеши майката (синонимни глаголи „не плачи...не тъжи”), разбиране и съпричастие към болката й („клета”) и тревогата й („Аз зная, майко, мил съм ти”); стреми се да приглуши тази болка, като докаже, че раздялата е наложителна в името на отечествения дълг; търси разбиране и подкрепа („кълни...проклинай”), разчита, че ще му прости („Прости ме и веч прощавай!”); Д) „Клета”, страдаща, плачеща; постоянните епитети (близост до народната песен) приписват/разкриват непроменливи и трайни характеристики; градят междутекстови връзки между отделните творби, които се възприемат като цялостен текст, и придобиват ролята на митология на народа; Е) Майка „юнашка” – унаследени от нея: сила, свободолюбив и непокорство; майка юнак и майка на юнак; Ж) Слива се с образа на родината страдалка, обречена да изпраща от прага на дома своите синове, поели по „страшния, но славен” път на борбата – пътя на себеоткриването и себедоказването. 3. Чужбината – пространство на отродения, самотния, скиталеца. А) Драма на самотника, отделен от своето, от родното, орисан да търси смисъла и перспективите на битието си; пространствена отдалеченост от дома; лишеност от топлината на „бащино огнище” и сигурността на майчината закрила (фолклорно-митологична опозиция „свое-чуждо”); в патриархалното мислене извеждането на човека от средата му е равнозначно на смърт; такъв смисъл носи и майчината клетва – създава и подсилва атмосферата на обреченост; алюзия за вина и наказание, които ще бъдат изкупени най-вероятно чрез умирането; майчината клетва го прави клет (прокълнат и злочест, нещастен), но открива и темата за майчиното страдание, което го кара да се чувства болезнено отговорен; Б) Самотата и отчуждението – константно състояние на всички емигранти (общ корен – чужд); те са вечни изгнаници, без пристан и подслон; не-родното е маркирано чрез отрицателната морфема не в градацията на синоними „немили”, „недраги” и епитета „тежка” отрицателната определеност внушава идеята за духовно обезценностяване и безвремие; В) Дунав – граница между родината и чужбината (но и между робството и свободата, миналото и настоящето, настоящето и бъдещето); прекосяването на реката означава завръщане към родното, символично преповтаря пътя назад през вратата на родния дом; завръщане едновременно при майката и родината; мотивът за завръщането на блудния син; възстановяване на нарушената родова връзка; край на страданията; цел и смисъл на пътуването; водата – традиционен символ на пречистване и опрощение на греховете; знак за промяна; затваря се кръгът – знак за постигната цялост; само чрез завръщането в дома може да се постигне смисълът на пътя. IV. Житейският избор (борбата за свобода) – смисъл на екзистенцията, основа на ценностната система, единствена и безусловна алтернатива, тест за духовна свобода; изборът означава отлъчване и раздяла, като този момент присъства непряко (загатнат имплицитно, свързан с миналото, което е извън сюжета; долавя се в болката на майката). 1. Мотивът за житейския избор – представя духовно-психологическия образ на героя. А) Полюсни чувства – безпределна любов и привързаност към дом, род, родина и народ, силна болка и гняв от тяхното страдание („черни чернеят за мене”), яростна омраза и ненавист срещу националния поробител („черна турска прокуда”, „врагът си безверни” – епитети в градация и алитерация); непримиримост към всяка форма на насилие и робство Б) Характер – стремежът към волност е вътрешно заложен, той е Азовата характеристика и съдба; горда, свободолюбива личност, непримирима, борбена („та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней”); съзнанието му на човек и доблестта му на българин не му позволяват „пред турчин глава да скланя/ сюрмашко тегло да гледа”; роден е със сърце „мъжко, юнашко”, закърмен е с неукротим и непокорен дух; остро се опълчва срещу всяка несправедливост; В) Мъжествен, смел, тръгва по „страшния, но славен път” на борбата, защото осъзнава себе си като защитник и бранител на поробения си народ („на глас тичам народен”, „там аз за мило, за драго”). 2. Изборът е категоричен (минало свършено време – „станах”, „нарамих”), не е спонтанна изява, а е дълбоко осъзнат; патриотичният дълг стои над синовния и над личната драма; предопределя пътя; устремен е към борбата, изпълнен е с копнеж по предстоящата битка („тичам”); нетърпение („ах, утре”), решимост да се защити честта („пък...каквото сабя покаже/ и честта, майко, юнашка”); славен, величав, романтично красив е поривът в името на възвишения идеал – свободата; за осъществяването му Азът е готов на саможертва. 3. Последиците от избора на лирическия герой – смърт или свобода; разкрити в проспекция и резултиращи в безсмъртие чрез подвига. V. Смъртта – постигната в жертвената гибел; свобода на духа, която носи вечна слава в паметта на поколенията. 1. По-вероятен изход – не го плаши; трезва мисъл, не е фаталист; сдържано говори за нея, осъзнава, че борбата иска жертви (картината на смъртта предхожда картината на победното завръщане); предусеща близката си смърт и мечтае да е в битка. 2. Страшна – погубен е един млад живот; болка от неизживяната младост; причинява скръб на близките си. 3. Славна – смърт-подвиг; ще му донесе признание и безсмъртие в народната памет; умира високо в Балкана (символ на волност и свободолюбив); на скалите (твърдост и висота на човешкия дух); при орлите (смелост и порив към свобода); между небето и земята (опозицията „физическо, тленно-духовно, безсмъртно”); картината откроява величието на подвига му; контрастни багри във фолклорен стил (черно-бяло изображение); трагично внушение – и ожесточението на боя, и себеотрицанието на героя; смъртта е естетизирана. 4. В смъртта си се слива със земята родилка и от неговата кръв се раждат нови борци; разчлененото тяло и разхвърляното оръжие – знак за умножаване, асоциира сеитба; хиперболично разкъсване и специфично ориентиране в пространството – горе-долу; идеята за кръста – саможертва; свързва се със смъртта (материално) и безсмъртието (духовно). 5. Физически край и начало на духовно безсмъртие – представена като скрито сравнение с безсмъртието. VI. Заветът и идеята за продължение на борбата. 1. Сигурен е, че с неговата смърт борбата няма да приключи; иска да бъде вдъхновяващ пример за бъдещите поколения, които да продължат делото му; внушена е идеята за приемственост. 2. Оставя завета си на онези, за неговата смърт ще е подвиг и нравствен пример; иска свободата да стане дълбока вътрешна потребност и идеал на всички. 3. Разчита на майка си („майка юнашка”) да съучаства в избора му и да е съпричастна на делото му чрез отказа си да приеме хорските укори („нито пък слушай хората”) и чрез разказа („и с сърце сичко разкажи”); на нея и на песента възлага да съхранят родовата памет, да осъществят духовната връзка с идното поколение и да увековечат подвига му. 4. Вярва, че споменът за неговия подвиг ще изпълни с воля нови борци – неговите братя (образ символ на целия български народ); на тях завещава пушката и сабята си (атрибути на мъжеството, юнашката чест, борбата и емблема на поборничеството), полюсните си чувства („силно да любят и мразят”), примера си („като брата си да станат”). 5. Заръка и повеля – израз на страстното желание да бъде последван; въплътена е идеята, че искрените родолюбие, свободолюбив и жертвоготовност са най-прекият път към славата и безсмъртието; вярва в успешния край на делото. VII. Свободата – цел и смисъл на избрания път. 1. В проспекция описва своята визия за Деня на свободата – не толкова визуална представа на окончателната победа, колкото хипотетична (като мечтано тържество на юначеството и подвига). 2. Вниманието е насочено към дружината (чувство за принадлежност); описанието на юнаците е в традиционно фолклорен дух с атрибутите на юначеството: „дрехи войнишки”, „левове златни”, „пушки иглянки”, „саби змии”; идеализиране и опоетизиране на външността на героите – внушение за красотата на подвига им (метафори, инверсирани епитети и скрити сравнения). 3. Признанието прослава – внушено чрез традиционния знак на победителите (венеца) и чрез символиката на цветята (здравец – пожелание за здраве и дълголетие; бръшлян – символ на слава и величие на делото). 4. Завръщането в дома е осъществимо само със свобода; само тогава може да се възстанови нарушената хармония в родовия космос и е възможно личното щастие („а аз ще либе прегърна”); майчината целувка е така мечтаното опрощение и благослов; образът на майката прераства в образ – символ на родината, която приветства своите юначни чеда. 5. Внушението за празничност (чрез повторението на еднокоренните думи „кичим”, „китки”); общностното съпреживяване (чрез множественото число); 6. Вярата в победата мобилизира силите му и го кара неотлъчно да следва избрания път. VIII. Безсмъртието – награда за жертвеното изкупление и осъществения подвиг. 1. Съзнанието за непостижимостта на мечтата и предчувствието за гибел – чрез детайлите „кървава ръка” и „свобода и смърт”; съединителният съюз и – внушение, че за него свободата и смъртта са равноценни; и двете водят към тържеството на идеала, и двете са гаранция за духовно безсмъртие. 2. Очаква признание, благодарност и памет, дори ако не се завърне („да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода”; единствена отплата и награда – признателността и вечната слава; най-съкровена мечта – безсмъртният му подвиг да осветява пътя на народа към свободата. IX. Ролята и значението на творбата в литературния развой. 3. Продължение на героичната традиция на хайдушките песни – като стилистика и поетика. 4. Утвърждава идеята, че житейският избор на лирическия герой – пътят „страшен, но славен”, пътят на саможертвата, е единствено верният и възможен път за себепостигане и себедоказване на свободната личност и най-прякото постигане на славата и вечността. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|