Цялостната – фундаментална – концепция за интеграцията!

1. 
   Що е „интеграция”? СЕС не уточнява това понятие⁸⁵, можем да установим и че в цялата си практика той изключително рядко го използва. Въз основа на изричните построения в неговото Становище 2/13 от декември 2014 г. и по-общо на цялата му юриспруденция (на която цитираните формулировки в Становище 2/13 можем да считаме за обобщение!) и налагащите се изводи⁸⁶, си позволявам⁸⁷ да предложа консолидирана формулировка:
   

• 
  процес на постепенно⁸⁸ (еволютивно) изграждане на „все по-тесен съюз” между (голяма част от…) народите на Европа;
  
• 
  този съюз е създаден и легитимиран от суверенни държави, които и след създаването му (след присъединяването си) продължават да бъдат (в пълна степен?) суверенни държави (и чийто суверенитет и конституционна идентичност самият ЕС изначално и безусловно зачита);
  
• 
  той се основава на (собствена) ценностна система, обединяваща всички фундаментални ценности на съвременното човечество (и споделяни от всички членуващи държави);
  
• 
  отличава се с уникална овластеност и предназначение сам да създава задължителни за всички свои субекти правила за поведение в много („все по-…”) широки области;
  
• 
  представлява целеви съюз, предназначен (и овластен) да функционира (да създава правила за поведение) единствено за постигането на изрично възложените му хуманни и социални цели;
  
• 
  негови субекти са не само членуващите държави, но и техните граждани;
  
• 
  и въз основа на всичко това функционира като правов съюз, чийто смисъл е именно и само в утвърждаването на неговите ценности чрез изпълнение на възложените му цели в общ интерес на съставляващите го държави и гражданите.
  

2. 
   СЕС сам подчертава⁸⁹ важното (не само за целите на Становището) разбиране, че интеграцията е „процес” – недовършен, еволютивен, безкраен. Къде е неговият естествен завършек не е ясно и не бива да се определя – това зависи единствено и само от волята и готовността на държавите да прехвърлят нови компетенции. Ясно е обаче – и от изричните разпоредби на ДЕС (основно чл. 1 и чл. 4), и още повече от самата природа на интеграционния съюз – къде не е неговият край: този процес не води до, не цели и не бива да се мисли в контекста на създаване на федерална конструкция, още по-малко федерална държава. Федералната държава е… държава. Интеграционният съюз е междудържавно (по начин на създаване) и наддържавно (по функционална предназначеност) формирование, което има смисъл именно и само при пълно зачитане на суверенитета (и конституционната идентичност) на членуващите държави и при запазване за държавите (без прехвърляне на ЕС) на съществен обем суверенни компетенции, сред които най-важната: компетентността за компетенциите.
   

ЕС има смисъл и може да бъде успешен проект само като функционален (целеви) съюз с ограничени (макар и „във все по-широки сфери”) компетенции – което не му пречи да бъде:

• 
  съюз на ценности
  
• 
  правов съюз
  
• 
  и съюз на държави и граждани.
  

3. 
   Този „процес на интеграция” се осъществява от „специфична за Съюза система” от материални разпоредби, структурирани така, че да допринесат (всяка в специфичната си област и със своите особени характеристики) за осъществяването на този процес⁹¹!
   

Аз поне, признавам, не съм срещал до сега в над 60-годишната интеграционна юриспруденция използването на израза „смисъл” с такова фундаментално измерение!

1. 
   Принцип на интеграция⁹⁴.
   

• 
  при пълно зачитане на суверенитета и конституционната идентичност на членуващите държави,
  

• 
  въз основа на лоялно сътрудничество на ДЧ и на институциите на ЕС,
  
• 
  в рамките, определени от принципите на предоставена компетентност, целесъобразност, пропорционалност и субсидиарност
  
• 
  и в условията на зачитане на основните права, недискриминацията и представителната и партисипативна демокрация.
  

1. 
   ЕС се създава от суверенни държави помежду им, той е тяхно продължение, проявление, функционален инструмент за по-добро осъществяване на властта.
   
2. 
   ЕС е организация, на която членуващите суверенни държави предоставят компетенции (властови, управленски);
   
3. 
   Европейската интеграция е процес, а не конструкция или организация, тя е стремеж, а не резултат, усилие, а не цел;
   
4. 
   Това е „процес на изграждане на все по-тесен съюз между народите на Европа” – като степента на „съюзяване” (по същество овластяване) зависи и се определя само от членуващите суверенни държави;
   
5. 
   Създаването на съюз помежду им не е конституционна цел на членуващите държави и не цели (не води до) създаването на федерална държава.
   
6. 
   ЕС е целева структура: властови компетенции му се предоставят само за да бъдат постигнати общите цели на създаващите го държави – именно това е неговият смисъл, неговият raison d’être. Самият съюз се създава за постигането на определени цели (определени също изчерпателно в чл. 3, § 1 на ДЕС, някои от които безсрочни…). ЕС е създаден именно – но и само! – за постигането на определени цели, общи за създаващите го (членуващите) суверенни държави:
   
   1. 
      Насърчаване (по същество гарантиране) на мира (първа по важност и първата по време постигната цел⁹⁷).
      
   2. 
      Утвърждаване на своите ценности – това са ценностите, за чието утвърждаване (по между им, в цяла Европа и по света) служи създаденият целеви съюз. „Неговите” ценности включват широк, но не всеобхватен каталог, това не са всички ценности, които ДЧ смятат за общи, а само тези, на чието утвърждаване ЕС е посветен – и на които, поради това, „се основава”⁹⁸. Каталогът на ценностите е закрепен ясно и изчерпателно в чл. 2 на ДЕС – други ценности ЕС няма и в своите дейности не може да преследва (докато държавите не го натоварят, овластят за това). Тези именно ценности – и никои други – са ориентирът на дейност на целевия съюз (ясно потвърдено с принципа на целесъобразност, сега в чл. 5, § 2, виж нататък).
      
   3. 
      Благоденствието на народите на членуващите държави (именно като такива, въпреки израза „своите” народи, който, нарочно употребен в множествено число, ясно показва отказ от идеята за създаване на „европейски народ”).
      
   4. 
      Постигането на целите на ЕС се осъществява само чрез основните механизми⁹⁹, изчерпателно изброени в чл. 3, § 2-5 на ДЕС (арг. от § 6):
      

• 
  пространство на свобода, сигурност и правосъдие (§ 2) – ДЛ не само направи таз материя „поделена компетентност – виж чл. 4 на ДФЕС, – но и я закрепи като първи (по ред и очевидно по важност) инструмент за постигането на целите (съществена новост);
  
• 
  вътрешен пазар (§ 3) – сам снабден с допълнителни конкретни ценности (и цели, изброени не непременно по реда на тяхната важност: ценова стабилност, конкурентна икономика – сама ориентирана към пълна заетост и социален напредък, защита на околната среда, научен и технически прогрес);
  
• 
  икономически и паричен съюз (§ 4) – типичен пример на основен инструмент, закрепен с ранг на цел;
  
• 
  външни отношения с целия свят (§ 5) – с цел утвърждаване на неговите ценности (по чл. 2) и интереси и защита на гражданите му и чрез: принос за мира, сигурността, устойчивото развитие, солидарността и взаимното уважение, свободна и справедлива търговия, премахване на бедността, защита на правата на човека¹⁰⁰ и спазването и развитието на международното право.
  

1. 
   Постигането на целите на Съюза е възможно само при зачитането на редица „рамкови принципи”, обхващащи цялото му функциониране:
   

• 
  зачитане на основните права на човека (чл. 6) – както произтичат от Хартата за основните права на ЕС, ЕКПЧ и общите конституционни традиции на ДЧ;
  
• 
  недискриминация (чл. 9) – равно третиране на всички граждани, недопускане на дискриминация на основание гражданство, пол или други признаци (изброени изчерпателно в чл. 18 и 19 на ДФЕС);
  
• 
  представителна демокрация (принципно нов чл. 10 на ДЕС) – основа на цялостното функциониране на ЕС (още един „трансверсален” принцип).
  

2. 
   Принцип на зачитане на суверенитета и конституционната идентичност на членуващите държави.
   

1. 
   Така освен посочените нови формулировки в чл. 1, 2 и 3 на ДЕС, ДЛ закрепи нов чл. 4 на ДЕС, който доразвива базовата формулировка на чл. 1, ал. 1.
   
2. 
   Днес чл. 4 на ДЕС е най-важната, централната, крайъгълната разпоредба на цялото съюзно право! Това е разпоредбата, която конкретизира интеграционния принцип и закрепва 4-те елемента, определящи не само неговото прилагане, но и природата на целия интеграционен съюз:
   
   1. 
      ЕС разполага с властническа компетентност (арг. от § 1 във връзка с чл. 1, ал. 1) – да осъществява власт, да приема управленски актове. Това е най-важната характеристика, но и най-съществената особеност на ЕС – именно заради нея ЕС принципно се отличава от всяка международна организация. Категорично и, надявам се убедително, настоявам ЕС по никакъв повод и в никакъв контекст да не бъде определян като (наричан) международна организация – по своя смисъл и по правната си природа той е принципна алтернатива на международната организация като форма на организиране на отношения между суверенни държави!
      
   2. 
      ЕС разполага само с предоставена компетентност (§ 1) - може да осъществява само така предоставената му (от ДЧ!) власт, има само компетенциите, които ДЧ изрично са му предоставили – и няма обща компетентност за компетенциите, което принципно го отличава от държавата.
      
   3. 
      ЕС е създаден и се състои от суверенни държави (§ 2) – той е тяхна функция, поради което безусловно зачита тяхното суверенно равенство и националната конституционна идентичност.
      
   4. 
      Макар да остават суверенни държави, членуващите държави създават ЕС, за да му се подчиняват – и изрично се ангажират с широкообхватно задължение за лоялно сътрудничество: в рамките на едно „семейство на държави и граждани”, което се определя като „правова общност” – конструкция, която има всички белези на правовата държава, но не е държава, тъй като не притежава суверенитет и не е сувереногоден субект! (виж подробно нататък).
      
   5. 
      Суверенните държави се подчиняват на съюз, който им е подчинен – те запазват общата си компетентност да решават сами въпросите за властта, единствено и само те могат да определят обхвата и обема власт на Съюза и начините на упражняване на тази предоставена власт, остават „господари на Договорите”.
      

ДЧ закрепиха изрично (макар само в декларация към УД¹⁰⁴) и възможност по инициатива на една или няколко ДЧ Съветът да поиска от ЕК да внесе предложение за отмяна на съюзен законодателен акт (като макар да не е правно задължена да го направи, очевидно ЕК ще бъде поставена пред риск мандатът и да бъде прекратен от ЕП – където са представени по същество същите политически семейства, към които принадлежат и националните правителства – или да бъде внесено съответно изменение в УД¹⁰⁵).

3. 
   Принцип на лоялно сътрудничество.
   

Неслучайно ревизията от Лисабон премества уредбата на принципа от ДЕО (чл. 10) в ДЕС – и то именно в най-важната разпоредба чл. 4 на ДЕС. Този принцип изразява задължението на ДЧ да допринасят всячески за общия интерес (израз на идеята за „сливане на интересите“ на Моне и Шуман¹⁰⁷), едва ли не „да се посветят“ на интеграционните цели. По същество той задължава ДЧ да се държат не като в една международна организация (зачитане на насрещни задължения в условията на реципрочност и възможност за оправдаване на неизпълнението на единия с неизпълнение на другия…), а по-скоро като в едно семейство („действителната солидарност“ на Моне!), в което всеки е длъжен да прави всичко възможно за общото благо…

В своя изобилна практика съюзният съд в Люксембург очертава този принцип като основополагащ и извежда от него дълга серия от конкретни задължения на ДЧ или техните органи – понякога дори в отклонение на други основни принципи (СЕС например очертава задължение на националните съдилища да не зачитат вътрешните процесуални разпоредби, които им пречат да гарантират ефективността на едно обективно съюзно право – т. е. да нарушат принципа на процесуална автономия, за да спазят принципа на лоялно сътрудничество!¹⁰⁸).

По същество принципът на лоялно сътрудничество отразява особеното състояние на отношенията между суверенните държави в рамките на интеграционния съюз и се състои от три вида основни „членствени” задължения:

1. 
   Ал. 1 на § 3 на чл. 4 на ДЕС съдържа нов текст, който за първи път прогласява изрично „принципа на лоялно сътрудничество” (досега непознат на системата на Договорите и изведен само в практиката на СЕС и доктрината, основана на нея). Този принцип задължава ДЧ:
   

• 
  да си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите
  
• 
  и да го правят при пълно взаимно зачитане.
  

1. 
   С ал. 2 на § 3 на чл. 4 на ДЕС ДЧ се задължават (сами, доброволно!) „да вземат всички общи и специални мерки за изпълнението на задълженията, произтичащи от УД или от актовете на институциите на ЕС”¹⁰⁹. Това е едно много общо задължение за „всяческо съдействие“. Проф. Репенбуш (съдия в Общия съд на ЕС) определя: това е задължение „за сътрудничество с институциите с цел улесняване на изпълнението на тяхната мисия, което включва задължение за участие в тяхната работа, по-специално в рамките на Съвета и многобройните комитети, съставляващи „комитологията“; за предоставяне на информация на ЕК в рамките на мисията ù по наблюдение (на съюзната законност – б. м., А. С.), да я консултират, да се подчиняват на водените от нея разследвания, да ù сътрудничат доброволно за преодоляване на срещаните трудности“. Той приема обаче, че „цялото това задължение за подпомагане и сътрудничество е реципрочно, в смисъл, че тези институции, включително и Съдът, също са длъжни да улесняват задачата на националните власти, най-вече на съдилищата“¹¹⁰.
   
2. 
   Ал. 3 на § 3 на чл. 4 е редактиран (в сравнение с чл. 10 на ДЕО): днес той задължава държавите-членки едновременно (и с идеята за единство на задължението – и на смисъла на интеграцията!):
   

• 
  да съдействат на ЕС при изпълнение на неговите задачи (разбирай за постигането на неговите цели)
  
• 
  и „да се въздържат от всяка мярка, годна да застраши постигането на целите на Съюза“¹¹¹. Няма съмнение – това задължение максимално ясно потвърждава разбирането, че интеграционният правен ред принципно се отличава от международния! От ДЧ се изисква не само да правят „всичко възможно, за да допринесат“, но и „да не правят нищо, което може да навреди или попречи“… Тук усещането за принадлежност към своеобразно (и без аналог) междудържавно семейство е повече от силно. Семейството на европейската интеграция не е „международна общност“, то е общност на „слети интереси”¹¹², споделени ценности, обща визия и общ път. Общият интерес е национален интерес, а не „съвпаднал“ или резултат на „преодолени различия“, като в класическите междудържавни отношения. Европейският съюз е „правов съюз¹¹³“, основаваща се на общи правни принципи. Това е „съюз на държави и граждани“.
  

4. 
   
   Каталог: upload -> files
   files -> Мотиви към законопроекта
   files -> Мотиви към законопроекта
   files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
   files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
   files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
   files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
   files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
   files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава
   
   
   
   Изтегляне 0.65 Mb.
   
   Сподели с приятели: