б)Процесуална правоспособност и дееспособност

Има две процесуални категории, свързани със страните: процесуална дееспособност и процесуална правоспособност. Процесуалната правоспособност е абстрактната възможност едно лице да бъде носител на процесуални права и задължения като страна. Следователно има сходни елементи с понятието за провоспособност в материалното право. Връзката между тях е функционална, т.е. процесуалната правоспособност следва материалната правоспособност, но няма покриване. Няма покриване в съдържанието: в процесуалната правоспособност се включват процесуални по характер права и задължения. Може да има разлика и в субекта: По принцип кой е процесуално правоспособен означава кой може да участва в процеса като страна (това е императивна разпоредба). Спроцесуална провоспособност разполагат ФЛ, ЮЛ и държавата. Възможно е обаче в материалното право да се предвиди, че носителят на правата и задължения може да са и други образувания (напр. §1 ДРКТ - рд), които не са признати за процесуално правоспосбни. Следователно ако е възможно в материалното ни право. Тези образувания са правоспосбни, не могат да се сложи знак за тъждество с огред процесуалната им правоспособност. Налагат се законодателни промени, тъй като тези лица не могат да участват като страни в този си вид. В този случай може да се помисли за процесуална субституция, т.е. законът изрично да предвиди кой ще защитава интересите им като страна.

Процесуалната дееспособност е абстрактната възможност за лично процесуално поведение, т.е. лични действия или бездействия да се упражнят процесуални права и задължения. Между материалната и процесуалната дееспособност също съществува функционална връзка. Покриването тук е по-пълно. В процесуалната дееспособност може да се обособи пълна процесуална дееспособност - притежателите й могат да извършват неограничен кръг процесуални действия, включително правото им на защита е пълно. С такава дееспособност разполагат пълнолетните и непоставените под запрещение ФЛ. Ограничената дееспособност се притежава от непълнолетните ФЛ и ФЛ, които са поставени под ограничено запрещение. Те могат да извършват всички процесуални действия лично, но за да могат те да породят права и задължения в процеса е необходимо към тях да бъде прикрепено процесуалното поведение било на родителите или попечителите им. Следователно необходима е съвкупност от две процесуални действия - лично действие и съгласие. Цели се пораждането на правните последици на действието. Различия има при специалната дееспособност. Такава е предвидена в три групи случаи. Първите две следват хипотезите на срециалната дееспособност в ГП:

а) чл. 4 (3) ЗЛС - сключване на дребни сделки за лични нужди. Следователно спор, свързан с тях води до специална дееспособност.

б) чл. 16 (2). В тази категория случаи дееспособността е специална, тъй като непълно дееспособните и поставените под огланичено запрещение разполагат с пълна дееспособност. Във всички останали случаи обаче, те продължават да бъдат ограничено дееспособни.

в) Сключилите брак непълнолетни или ограничено запретени лица, въпреки чл. 12 СК, който постановява материално правната им еманципация, процесуална еманципация не настъпва - чл. 258 (2), чл. 271 (2). Тези лица притежават пълна дееспособност само по искове за гражданското състояние, нключително и брачните. При останалите сатегории дела, те са ограничено дееспособни.

Пълна липса на процесуална дееспособност - същата категория лица, както в материалното право: малолетни или поставени под пълно запрещение ФЛ, ЮЛ и държавата. Те участват в процеса чрез процесуалното поведение на своите представители.

Процесуалната правоспособност и дееспособност имат значение на абсолютни и положителни предпоставки за допустимост на процеса. Процесуалната правоспособност е от значение за широкото приложение на правото на защита. Процесуалната дееспособност е условие за надлежното му упражняване, т.е. за реализирането в процеса. Валидно може да бъдат извършени само действия, когато са налице процесуална правоспособност и дееспособност. Липсата, на която и да е от предпоставките прави действието невалидно и съдът не следва да го вземе под внимание. Невалидните процесуални действия в тази насока са поправими. Съдът поправило трябва да даде срок за поправяне на действието, т.е. да потвърди извършеното след като се съобразят тези две изисквания - чл. 25.

Като предпоставка, неспазването на някое от двете порцесуални изисквания създава невъзможност процесът да се задвижи, т.е. прави го недопустим. Тълкува се по ризличен начин в зависимост от това кое от действията е порочно предприето, при липса на процесуална правоспособност или дееспособност. Ако става въпрос за предявяване на иска - при неотстраняване на недостатъка в дадения от съда срок, правоотношението следва да се прекрати. Обратното, ако липсва някоя от посочените правни предпоставки и е извършено някое от следващите процесуални действия и това не се отразява на по-нататъшното действие, порочността на това действие не може да доведе до прекратяване на целия процес, а само до ненастъпване на последиците на порочното правно действие. Ако липсата на някоя от предпоставките се отрази върху постановеното решение: при липса на първоначалната процесуална провоспособност, това не е било корегирано и процесът е приключил с решение, вместо да бъде прекратен. Тук сме изправени пред липставаща страна и съдебната практика приравнява последиците като при липсваща и неправоспособна страна, т.е. приема, че решението е нищожно. Когато процесуалната провоспособност отпадне в хода на висящия процес, в преоблазаващите случаи при такова отпаде има и процесуално правоприемство по смисъла на чл. 120 ГПК и настъпилото материално правоприемство се отразява върху висящия процес, тъй като настъпва процесуално правоприемство по отношение на универсалните правоприемници. Даватсе различни отговори на въпроса какви са последиците на решението, прието при участието на правоприемник. Съдебната практика - неправоспособността на първоначалната страна в случая не води ex lege до придобиването на правоприемника й на качеството страна в процеса. Необходимо е да има конституиращо определение на съда. Следователно ако такова липсва, отново има решение, постановено при липса на страна, т.е. то е нищожно (може да се обяви за нищожно по реда на обжалването, ако сроковете са пропуснати чрез установителен иск, тъй като не са погасява по давност или чрез възражение по повод на друг исков процес). Според Сталев правоприемството в процеса настъпва ex lege. Следователно не е необходимо съда да конституира тези лица, а само да им осигури ефективно участие в процеса, т.е. ако те не се призоват и не им се даде възможност за защита, решението не може да попадне в категорията на нищожните, тъй като е налице хипотезата на лешена от участие страна. Дава се възможност решението да се отмени като неправилно. Способите за тази отмяна са различни. неправилно е и решението, постановено при липса на дееспособност.

в)Процесуална легитимация

Основно качество на страните в процеса. Чрез тази процесуална категория се отделят лицата, които действително имат право да участват от свое име в процеса в качеството на главни страни, т.е. дава отговор на въпроса кога едно лице притежава процесуално право на иск. Следователно процесуалната легитимация сочи субект на провоото на иск. Тя има отношение към въпроса за надлежните страни в процеса, така че едно лице трябва да бъде процесуално легитимирано, за да може при наличието на останалите законови условия, да прибдобие правото на искова защита, чрез водене на исков процес и от там, имайки това право, да може чрез предявяване на иска или чрез насочване на иска спрямо него, да стане надлежна страна в процеса. Следователно понятията процесуална легитимация, право на иск, надлежна страна са свързани, т.е. следват едно след друго (в тази поредност).

Кои лица са процесуално легитимирани? - съчетаното тълкуване на чл. 97 (1) и чл. 15 (2): лицето, което има интерес да предяви иск за решаването на даден спор със силата на присъдено нещо. Отправната точка е понятие “интерес” - кога и кое лице има интерес сочи чл. 15 (2) -ликето, което чрез решаването на спора търси защита на свое собствено субективно материално право. Следователно интерес да търси такава защита има само такова лице, което твърди, че правният спор засяга, накърнява неговото материално субективно право - един негов материалноправен интерес. Накърнено може да бъде не само конкретно материално право, а цялата правна сфера. Този, които притежава процесуална легитимация, т.е. може да бъде носител на право на искова защита, това е участникът в правния спор. Всеки от участниците в спора, когато той се предяви, добива качеството процесуална легитимация. Тази легитимация му дава възможност да бъде субект на правото да търси защита за решаването на спора. Процесуалната легитимация е процесуално условие, свързано със субективното право на защита. Носи се от тази страна в процеса, която твърди, че от спора са засегнати негови процесуални права. Чл. 15 (2) обаче сочи, че интерес от воденето на процеса, процесуална легитимация, принадлежност на правото да се води процес, принадлежи и на процесуалните субституетни. Тези, които не твърдят, че спорът засяга правата им, но според закона са легитимирани да търсят защита на чужди права. Процесуалната легитимация по принцип принадлежи на лицето, което твърди собствено засегната от спора право и по изключение на лицето, на което ПН дава процесуална легитимация, т.е. правото на иск за защита на чужди права. Съдът може да разбере кой е легитимиран да търси решеването на спора единствено от твърденията на ищеца, изложени в исковата молба. Твърденията определят както легитимацията на ищеца, така и на ответника. Твърденията на ищеца единствени могат да посочат дали обстотятелствата, представени пред съда като цяло представляват конфликт, при който ищецът и ответникът са действителни участници в правния спор. От това твърдение става ясно, че ищецът търси защита на свое, засегнато от спора право или че законът му дава тази възможност. От твърденията трябва да следва, че именно посоченият ответник е това друго лице, което също е носител на засегнато от този спор право. Процесът може да приключи със съдебно решение само, когато той се води между процесуално легитимирани лица. Това са участниците в правния спор, тъй като само те притежават правото на иск за защита на накърнените си от този спор право. Ищецът и ответникът са еднакво процесуално легитимирани.

Процесуалната легитимация е абсолютна положителна процесуална предпоставка. Липсата й води до недопустимост на процеса и на постановеното съдебно решение, ако поне една от страните е била ненадлежна. По чл. 209(1) недопустимото решение подлежи на обезсилване по пътя на въззивното и касационното обжалване. Недопустимото производство трябва да бъде прекратено.

Съпоставка между процесуалната и материалната легитимация: Това са различни правни сатегории, които се намират в отношение на зависимост. Материалната легитимация изразява принадлежността на субективното материално право или задължение и затова се обозначава като активна и пасивна. Активно материално легитимирано лице - притежава право. Пасивно материално легитимирано лице е носител на задължението. Следователно материалната легитимация произтича от участието в материалното правоотношение. При процесуалната легитимация се говори за принадлежност на процесуалното право на иск.Следователно е процесуална категория. Процесуалната легитимация - както носителна право, така и носител на задължение, тъй като в един процес всеки твърди верността на собствената си позиция, то легитимацията на ищеца и на ответника е еднакво активна. Различни могат да бъдат материално и процесуално легитимираните. Процесуалният субституент не е материално легитимиран, но е процесуално легитимиран.

Различни се последиците от липсата на едната или другата легитимация. При липса на активна материална легитимация у ищеца, искът ще бъде отхвърлен като неоснователен с решение, но ако този ищец е притежавал процесуална легитимация да търси защита, то процесът е допустим. Обратното, едно лице може да притежава дадено материално право, т.е. то да бъде активно материално легитимирано, но ако не съществува спор с другото лице за това право, неговият носител не притежава процесуална легитимация и процесът е недопустим, т.е. подлежи на прекратяване. Следователно процесуалната легитимация е такава категория, която произтича от твърдяната материална легитимация или от З при субституентите.

66.ПРОЦЕСУАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

а) Понятие и видове

Като процесуален институт може да се разгледа както като правоотношение, така и като дейност, тъй като процесуалните правоотношения се реализират чрез процесуалното поведение.

Като правна връзка, процесуалното представителство е процесуално по характера си правоотношение, сложно и динамично развиващо се между едно лице - процесуален представител и съответният защитносанкционен орган, в съдържанието на което главно е правната възможност на представителя да извършва с лично поведение представителните действия от името (в интерес), упражнявайки правата на представляваната страна, както и възможноста да приеме извършените спрямо последната действия. Целта е постигането на защитно-санкционния резултат в правна сфера на представлявания и едновременно с това осъществяването на съдействие на органите на защитата и санкцията. Следователно, заразлика от материалното представителство, тук има още една важна цел - освен защита на представлявания, още се цели съдействие на органа в исковия процес, съдействие при правораздаването. Тази цел на процесуалното представителство е съществена, когато се преценява правната уредба от гл. т. на възможния кръг лица, които биха могли да бъдат процесуални представители. Тук волята на представлявания не е единствено меродавна. Процесуалната фигура на представителството се характеризира с двуяко положение, може да се разглежда от две страни:

1. Процесуалният представител е носител на лични, собствени права и задължения спрямо правораздавателния орган, т.е. действа от свое име (напр. задължението за добросъвестно процесуално поведение под страх от лична отговорност за вреди. Личното задължение да докаже представителната си власт).

2. Тази процесуална фигура не е самостоятелна, тъй като предназначението й е да упражни чуждо право на защита. Представителят не участва в процеса със свое право на защита. Представителят в Гп-с няма качеството на страна. Участвайки, за да упражни чуждо процесуално право, представителят в никакъв случай не трябва да притежава защитаваното материално право. Във всъки случай правните последици, които настъпват от решаването на спора са в правната сфера на представляваната страна. Процесуалната фигура на представителят се отличава по това от страните в процеса.

Като субект на процесуалноправана връзка, процесуалният представител е участник в едно допълнително процесуално правоотношение, което е възможно и мислимо само, когато е налице и се реализира основното процесуално правоотношение между страната и правораздавателния орган. Липсвали то, това обезсмисля допълнителното правоотношение. Общи условия за участие на едно лице като представител в процеса:

1. Чрез представител може да участва само страна в процеса. Всички страни - както главните, така и допълнителните могат да имат представител; както надлежните, така и ненадлежните страни.

2. Представителят не може да съвместява други процесуални качества (напр. член на състава, случаите по чл. 20, свидетел, вещо лице).

3. Представителят може да бъде само напълно дееспособно лице. Целта на представителството - да се замести упражняването на права от представлявания с личното процесуално поведение на представителят. Следователно трябва да притежава правно валидна воля.

4. Може да е само ФЛ.

5. Стамболиев - процесуалният представител трябва да притежава представителна власт. Изразява се в правото на лицето да извършва и приема процесуални действия от името и в интереса на представляваната страна. Кога такова право е налице? Отговорът следва от правната уредба. Сталев - значението на представителната власт се изнася в по-късен момент. Тя е веродавна и е от значение не за придобиването на качеството на представител, а с оглед правните последици от действията на представителя. Ако се извършва от представител без представителна власт, те са опорочени и не следва да се взимат под внимание от съда, докато не бъдат валидно извършени. Ако има решение с участието на представител без представителна власт, то е неправилно и подлежи на отмяна от страната, която е ненадлежно представлявана.

Процесуалното представителство може да е надлежно (притежава се представителна власт) и ненадлежно ( не се притежава представителна власт). Надлежният представител притежава комплекс от права и задължения, коите се осъществяват в рамките на висящия процес.

Видове представителство:

1. Според представляваната страна:

а) представителство на ФЛ - може да е доброволно или законово (родители, настойници).

б) представителство на ЮЛ - съответното ФЛ от управителния орган на ЮЛ.

в) представителство на държавата - министъпът на финансите, министърът на благоустройството и социалната политика, адвокати, юристконсурти,т.е. лица, които отговарят на други правни качества, които ги свързват с представляваната страна.

2. Според източника на представителната власт:

а) Законово: ЮФ е законова разпоредба.

б) Представителство по пълномощие: Също се основава на закона, но прекият ЮФ е едностранно волеизявление - упълномощителната сделка на представлявания.

в) Представителство по назначение от съда: Някои го причисляват към законовото, но преобладаващото мнение е, че е самостоятелен вид. Прекият ЮФ - акта за назначаване на лицето, което е конкретен индивидуален властнически акт на съда (арг. от чл. 16 (5) ).

3. Според обема на представителната власт:

а) Общо (пълно, неограничено по обем).

б) Специално (изрично): Когато в кръга на представителната власт на представителят се включва ограничен брой дела или ограничени или определни по вида си процесуални действия.

67.ИСК И ПРАВО НА ИСК

Терминът “иск” е многозначен. Процесуалнотот понятие: Отправено чрез писмена искова молба до съда искане да с е разгледа и реши един материално правен спор със силата на присъдено нещо, т.е. искът е първотот процесуално действие, което се предприема от ищеца в исковотот производство. Като процесуално действие то има характера на а) едностранно изявление, принадлежащо на ищеца и насочено към съда. Съдържанието на това волеизявление е изразената воля да се образува исково производство с цел да се постанови съдебно решение, което да потвърди позицията на ищеца. Следователно, освен волеизявление, искът има и друга характеристика - то е твърдение или изявление за знание, отнасящо се до предмета на спора, за отношенията му с ищеца така, както ги вижда. Това е правно твърдение, тъй като изразява мнението на ищеца по отношение на съществуването или несъществуването на спорното право. Само когато спорът е за факт с правно значение и законът позволява това, твърдението за този факт може да бъде съдържанието на иск; само тогава това твърдение е фактическо, а не правно. Във всеки случай обаче в иска като първо процесуално действие се откриват тези две характеристики - твъердението и изведеното от него волеизявление. тези две съдържателни страни на иска се намират във взаимна връзка и зависимост. Правнотот твърдение определя и отправената до съда воля за съдържанието на решението, тъй като от правнотот твурдение се извлича това, което ищецът иска от съда и то определя дейността на съда.

Като първо процесуално действие, искът има значение в много насоки. С него се образува производството; той поставя началотот на процеса. От предявяването на писмената молба започва висящия исков процес. С иска се слага началотот на процесуалнотот правоотношение между съда и ищеца и дава основание да се развие процесуалнитит отношение между съда и ответника. Искът определя предмета на делото, страниете в процеса и надлежния съд. Определя и вида на търсената защита, характера и съдържанието на решението. Ако се разглежда в качеството му на процесуално твърдение, верността на това твърдение обуславя уважаването на иска в съдебното решение, т.е. неговата основателност. Ако твърдението е невярно, това обуславя отхвърлянето на иска като неоснователен. В качеството му на волеизявление, едно волеизявление не може да бъде вярно и невярно, а валидно или невалидно. Ако волята е валидно формулирана, това води до квалифицирането на иска като допустим и обратно - ако волята за защита е невалидна, искът е недопустим. Ако процесът е допустим, поставя се въпросът дали и волята е валидна. Допустимостта се разглежда преди да се постави въпросът за основателността на иска. Само когато искането за защита е резултат на съществуващо и надлежно уоажнено процесуално право, само тогава искът е допустим и волята за защита е валидна. Само тогава се поставя въпроса за правотот на иск.

Има монистичен и дуалистичен подход при разглеждането на това право. Монистичен - когато независимо от примата на материалните или процесуалните явления, те се разглеждат като единни по същност, т.е. материалнотот и процесуалнотот право представляват едно понятие (доминиращо разбиране в римскотот право). Правотот на иск има две страни: а) Процесуалната страна са състои в правотот да се предяви иск; б) Материалната страна - да се иска уважаване на иска. Сега доктрината изхожда от дуализма на процесуалните категории. И процесуалната доктрина се е опитвала да изгражда обособени от материалнотот право процесуални понятия за правотот на иск. Било е разпространено разбирането за правотот на иск като право на разрешаване. Ако се възприема като такова, означава,че принадлежи само на тези, които действително притежават материално право. Това може да стане ясно обаче само при приключване на процеса. Излиза, че само когато искът е основателен, има право на иск и искът е допустим. Излиза, че въпросът за допустимостта се обуславя от основателността на един иск. Правото на иск е важено като възможност да се потърси защита като се образува и движи процес, без оглед дали ищецът или насрещната страна би получила благоприятен резултат. В този случай искът като процесуално явление, което не е следствие от притежаването на материално право, а е процесуална категория, обусловена от материалнотот явление, защото представлява процесуално правна възможност на едно лице, което твърди, че е засегнато от правен спор, да образува чрез иск и да поддържа висящ исков поцес до разрешаването на спора от компетентен за това орган със силата на присъдено нещо. Правото на иск като субективно право е важно преди да е образуван процеса като възможност този процес да се образува и развие, т.е. то не може да бъде производно на спорното материално право, а предпоставките за съществуването и упражняването му са други и са само фукционално свързани с материалнотот право, защото чрез правото на иск като субективно право се цели само защитно въздействие върху материалните права, а такива цели може да преследва и този, който не притежава материално право. Правото на иск като процесуално право не е производно, последица на конкретно материално право, а е финкционално свурзано с материалното право, защото се поражда само от твърдението за наличие на засегнато материално право - обуславя основателността на иска и условията за допустимост.

По същият начин можем да обособим и правото на обжалване. Много често то е следващото правомощие на главните страни, но трябва да с е има предвид, че правото на обжалване не винаги е производно на правото на иск. Право на обжалване имат и лица и то съществува спрямо лицата, които не притежават право на иск. Това се илюстрира от възможността едно решение да бъде обжалвано като недопустимо - то е такова, когато е постановено при липсващо право на иск, т.е. право на защита чрез обжалване същеаствува, въпреки че право на иск не е имало.

Форми на правото на искова защита: Основната е правото на иск на главните страни, но наред с него същеаствува и право на защита на допълниетелните страни и правото на обжалване на определени лица, като тези форми съществуват успоредно в рамките на правото на искова защита.