в)Определения- видове и обжалване

Най-важните процесуални действия на съда са съдебните постановления. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Делят се на:

1. Решение - актовете, в които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства. С решението съдът се произнася относно специфичния за производството предмет образуващ “съществото на делото”. В исковия процес, решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право, образуващо съществото на исковото дело. Дава защита по повод на гражданския спор, като го разреши със СПН, така решението завършва, т.е. актът, с който завършва исковото производство.

2. Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси са определенията. Различават се основно по своя предмет от решенията. Разлика: а) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производствата;

б) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с ЧЖ;

в) не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна;

г) могат да бъдат изменяни и отменяни от съда, който ги е постановил.

Две групи: 1. които като констатират, че производството е недопустимо му слагат край, като го прекратяват. Тези определения имат общия белег, че отричат допустимостта на исковия процес. Те съдържат в себе си отказ на съда да продължи да процедира. Не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.

2. С които съдът администрира движението (развитието) на производството. Определения по движение на делото. Такива, с които съдът взима становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява:

- с които съдът дава ход на делото;

- препраща делото на компетентния съд.

Разпорежданията - идват се от едноличен орган.

ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ

№46

а)Сила на пресъдено нещо. Зачитане

Със СПН се ползва всяко необжалваемо решение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита - санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права.

Схващанията относно СПН са толкава разнообразни, както тези за съотношението между материалното право и процес - за въздействието на процеса върху материалните отношения.

СПН не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалните правоотношения на спорещите, нито като явление откъснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса.

Същността на СПН може да бъде разбрана като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1. СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор. Неоспорване правилността на съдебно установеното, освен чрез извънредните средства за отмяна. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното, качеството на пресъдено нещо, т.е. на определяемост и безспорност. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определяемост и безспорност се нарича преустановяващо действие.

2. По-нататък съдебно установеното - “пресъдено нещо” - става годна основа за съгласувано поведение на страните по делото. Това поведение се постига чрез “регулиращото действие” на СПН. Овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно установеното от съда правно положение. Същевременно задължава другата страна да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие е присъщо на всички решения в качеството или на заповед, да се възприеме занапред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение.

Регулиращото действие на СПН е нов допълнителен стимул за законосъобразно правомерно поведение, наред с правната норма и породеното и уредено въз основа на нея материално правоотношение.

3. Непререшаемостта на разрешения спор. Понеже са длъжни да не оспорват “пресъденото нещо” и двете страни загубват относно правото, предмет на СПН своето право на иск. СПН погасява това право. Тя е абсолютно отрицателна процесуална предпоставка. За нея съдът трябва да следи служебно. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращо действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск.

Защитно действие на СПН спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1. СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо

2. СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашвани от нея - правопредпазващо.

а) СПН осуетява упражняването на съдебно отречено право.

б) СПН застава като защитна преграда между съдебно отреченото право и тия граждански права, които застрашава.

По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича.

СПН трябва да се различава от доказателствената сила и легитимиращия ефект на решението.

1. Като диспозитивен документ с присъщата му формална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него.

Мотивите съдържат фактически констатации, с които съдът потвърждава или отрича определени факти, наподобяват официални удостоверения на факти, но не непосредствено възприятие. Те са непряко доказателство за удостоверените факти и не могат да имат задължителна доказателствена сила, присъща на други официални удостоверения.

Легитимиращ ефект - доверяването на трети лица, че материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението.

Проблемът за зачитането на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното, гражданско, административно, финансово правно отношение.

Според чл. 220(1) СПН е задължително за страните и техните правоприемници, но и за съда постановил решението и за всички други съдилища и учреждения в РБ. Зачитането на СПН предпоставя СПН и я обезпечава, но не се състои в нея.

Зачитането се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от него СПН като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отвода на въпрос, с който държавният орган е сезиран.

Зачитането винаги предпоставя, че е налице пълно тъждество (обективно и субективно) между предмета и адресатите на СПН от една страна и преюдициалното правоотношение, обуславящо съответния държавен акт от друга страна.

Зачитането има голямо правно и обществено значение:

1. СПН прониква във всички области на правото, стига да има правоотношения, обусловени от правоотношението добило качеството на че “пресъдено нещо”. Когато СПН се намира в процес на формиране, законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и може да бъде взета пред вид.

2. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които са му възложени. По охранителните производства, съдът е длъжен да зачете СПН само ако с нея се отрича съществуването на граждански правоотношения.

3. Административните органи ще зачетат СПН, напр. когато трябва да се плати сума дължима за отчуждаването на имот. Тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е собственик на отчуждения имот.

4. По наказателните дела СПН се зачита, само когато тя има да предмет гражданско състояние или право на собственост, но не и граждански правоотношения, обуславящи наказателната отговорност.

Обективните предели на СПН е предметът, за който СПН важи, т.е. това, което придобива качество на “пресъдено нещо”, спорът за което не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред своето поведение. Този предмет е спорното материално право претендирано или отричано от ищеца, въведено чрез иска като предмет на делото, потвърдено или отречено от решението.

Изводът е, че със СПН се установява съществуването и несъществуването на спорното материално субективно право с белезите, които го индивидуализират (ЮФ, от които произтича,субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 221 в предмет на СПН само спорното право.

Мотивите към решението не се ползват със СПН. Те са констатации на съда относно достоверността на доказателствените средства, доказателствените и правно релевантни факти, относно правоотношенията преюдициални спрямо спорните права. Но те не се обхващат от СПН. По други дела между същите страни, те могат да бъдат отново предмет на спор.

Изключение то принципа за СПН е чл. 221 (2) - относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Вземането за подобрения предявено по повод на възражение на право на задържане. Вземането въз основа, на което ответникът прави възражение за прихващате. За да възникне СПН относно насрещните права на ответника нужно е по тях да се е произнесъл съда, независимо от това дали ги е признал или отрекъл и то цялото насрещно вземане на ответника.

При частичния иск със СПН се установява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви тов иск. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право.

Когато не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е предмет, който пресича възможността на ищеца да търси това, което е в повече с нов иск под предлог, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначалния предявен иск. СПН обхваща и размера на спорното право.

Важимост във времето.

1. Меродавният момент, към който се установява със СПН дали съществува или не съществува спорното право, са приключените устни състезания, след което решението е влязло в сила.

2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на фактите, възникнали преди този момент. Всяко оспорване въз основа на такива факти ще означава подновяване на вече разрешения спор. В пресичането на възможността да подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН.

3. Непредявените основания или притезания не преклудират СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на ново основание, или относно друго от конкуриращите притезания.

4. СПН установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване.

5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие.

Съдебно признатото право може да се погаси, да възникне. Тази промяна настъпва след СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено.

Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъдено нещо. Въпросът тогава е “тъждествени ли е въпроса, който се поставя пред съда, с въпроса който е разрешен със СПН. Отводът предпоставя тъждество на страните и на предмета.” Тук предмета - нужно е пълно покриване между правото предмет на СПН и правото предмет на второто дело, както с оглед на белезите, които индивидуализират това право, така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува. Необходимо е, защото СПН отразява само този период от живота на правото, който приключва с деня на приключването на устните състезания.

48. Субективни предели на силата на пресъдено нещо.

Очертават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право не съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразяват своето поведение с установеното от съда правно положение.

СПН не важи спрямо всички. По правило тя важи само между страните по делото. Под страни законът разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значение дали е главна, контролираща или подпомагаща страна. СПН важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заедно стоят на едната страната на процесуалното правоотношение. Между тези страни важи обвързващата сила на мотивите.

Спрямо третите лица СПН не важи. За това те могат да предявят иск за правото, което със СПН е било признато в полза на една от страните.

В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо трети лица. Те стават адресати на СПН и се намират в същото положение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН.

Разпростирането на СПН се дължи на :

1. Особеностите на материалноправните отношения, предмет на СПН (необходимото другарство).

2. Зависимостта на правното положение на третото лице от правното положение на страната обвързана със СПН.

3. Правото, което по закон има страната, обвързана със СПН, да води процес относно право, което не й принадлежи.

Спрямо универсалните и частните правоприемници. Предпоставя, че правоприемството е настъпило след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран.

Спрямо кредитора важи СПН, защото правото му да се удовлетвори е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението, към имуществото на длъжника.

Гражданското състояние на едно лице е противопоставено на всички. СПН в тези искове важи спрямо всички.

СПН като пречка за втори процес, нужно е не само обективно, но и субективно тъждество.
№49

в)Изпълнителна сила

ИС е последица присъща само на осъдителните решения. Решението се състои в правото да се изисква принудително удовлетворяване на съдебно потвърдено притезание и в задължението да се понася принудително изпълнение.

Ето защо ИС е едновременно и защита и санкция.

Предмет - съдебно потвърденото притезание.

Адресати - носителят на притезанието и отговарящият по него. Разпростира се и спрямо правоприемниците на страните. Тя важи в полза на суброгиралия се в правата на кредитора и срещу трето лице дало своя вещ в залог или ипотека, макар че спрямо тези лица СПН на осъдителното решение не се разпростира. ИС се разпростира и срещу трето лице, придобило владението на присъдената вещ след предявяване на иска.

ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е взависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. ИС обезпечава регулиращото действие на СПН.

ИС възниква от деня, когато решението е станало необжалваемо, т.е. едновременно със СПН. Но съдът може да придаде ИС на обжалваемо решение или обжалвано и да отложи изпълнението на необжалваемото решение.

Предварително изпълнение - предпоставя невлязло в сила решение със съдържание годно за изпълнение. Такова е само обжалваното или обжалваемото първоначално решение. Допуща се с нарочен акт на първоинстанционния съд, който може да бъде обжалван отделно с частна жалба.

Допуска се по: 1. Служебно - решения присъждащи издръжка или възнаграждение за работа.

2. По молба на ищеца, когато присъжда вземане основано на официален документ или признато от ответника; от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими вреди за ищеца.

Отлагането на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителното решение. Компетентен да го постанови е само съдът постановил решението.

№50

Конститутивното действие е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. КД е гражданска последица на решението. Чрез нея решението става юридически факт, които създава изменения или прекратява гражданскоправни, семейноправни, трудовоправни и други отношения. КД принудително осъществява потестативното право и поради това е защита в полза на ищеца и санкция спрямо ответника - подчинен на правната промяна, независимо и въпреки волята му. КД се състои в:

1. Създаване на нови гражданскоправни отношения.

2. Изменение на съществуващи.

3. В унищожаване или прекратяване.

Важимост във времето:

1. Занапред (развод)

2. За миналото, т.е. с обратна сила.

Адресати: само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят.

Зачитане на КД от трети лица - задължения на третото лице - да третира КД като настъпило между страните. Противопоставимост на всички. Зачитането предпоставя, че то (КД) е настъпило между страните.

СПН чрез потестативното право, което е неин предмет обуславя и обосновава КД. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение.

КД зависи не само от влязлото в сила решение, но и от стоящи извън него предпоставки. Потестативното право обуславя КД. Ако не съществува потестативно право КД подлежи на отмяна. КД важи само докато е в сила решението. Ако материалноправните отношения не съществуват, не може да настъпи КД.

Не са проява на КД: 1. Такива материалноправни последици, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воля на съда, изразено в решение и насочено към тяхното пораждане. Говорим за допълнителни правни последици на решението, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица.

2. Диспозитивните решение, проява на съдебната администрация на гражданските правоотношения.

3. Определяне размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно определен размер.

ПОРОЦИ ДОПУСНАТИ ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

№ 65
а)Поправка на явна фактическа грешка

Порочните процесуални действия на страните са порочни, когато не отговарят на изискванията, които процесуалният закон поставя за тяхната валидност.

1. Порочни процесуални действия по движение на делото. Винаги са недействителни, независимо от тежестта на порока. Тази особеност се дължи на функцията на порочните действия по движение на делото. Те обуславят предприемането на следващите порочни действия. Ако би било унищожаемо, до унищожаването му то би създало задължение да се предприеме следващо порочно действие. От друга страна унищожаемостта би наложила да се образуват инцидентни производства в хода на процеса.

2. Порочни действия по движение на делото са средство за защита на материалните права на страните. За да не се затрудни или осуети тази защита законът съчетава недействителността на порочните процесуални действия по движение на делото с принудителната тяхна поправимост и по указание на съда.

Изводът е, че порочното процесуално действие на страната по движение на делото е недействително, докато не бъде поправено в дадения от съда срок. Бъде ли поправено, то се заздравява и поражда своя правен ефект с обратна сила.

3. Ако не бъде поправено в дадения от съда срок става непоправимо.

4. Страната винаги може да оттегли порочните си действия .

Порочни действия, които слагат край на процеса. Оттеглянето на иска, отказ от иска и СС. Правният им режим се доближава до режима на порочните правни сделки.

1. Поправим е само този порок, който е поправим и при порочните правни сделки. Неподписана СС не може да бъде поправена, но може да се поправи сключването и от недееспособна страна.

2. Не са свободно оттегляеми.

3. Когато са засегнати от пороци на волята, те могат да бъдат атакувани по исков ред.

Порочни процесуални действия на съда. По движение на делото - са стъпала за развитието на процеса. Опороченото процесуално действие на съда не задължава съда да предприеме следващо порочно действие.

1. Те са недействителни, но са задължителни за лицата, за които се отнасят.

2. Са незаздравими. Ако порочните действия се отнасят до строежа на правото трябва да се замести порочното с ново валидно. Ако порокът е в недопустимостта на извършеното процесуално действие съдът трябва сам да отмени порочното процесуално действие.

3. За да улесни отстраняването на порочното процесуално действие, законът овластява съдът сам да изменя или отменя разпорежданията и определенията по движението по делото, докато делото е висящо пред съда, извършил порочно процесуално действие.

4. Ако това не било направено порокът опорочава постановеното решение, когато се състои в нарушаване норми, обезпечаващи валидността и правилността на решението. Защита срещу опороченото решение са постига чрез обжалване на решението, а когато е влязло в сила по реда на извънредните средства за отмяна.

Процесуалните действия на съда, с които туря край на делото. Това са решенията по същество и определенията, с които прекратява делото. Порочни решения на съда:

1. Не водещи до нищожност, недопустимост,неправилно решение: явна фактическа грешка, неясно и непълно решение.

а) Явна фактическа грешка - всяко несъответствие между формалната истинска воля на съда и нейното външно изразяване. Налице ли е тя се отстранява по реда на чл. 192. Не са ЯФГ грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Поправянето на ЯФГ никога не представлява изменение или отменяне на формалната воля на съда. Затова де възлага на съда постановил решението. Гаранции срещу възможността съдът да превиши своите правомощия. Поправянето става по почин на съда или на която и да е от страните без ограничение във времето. В открито заседание с участието на двете страни след устни състезания, на които се обсъжда допустимосттта на поправката. Съдът се произнася с решение, което подлежи на обжалване. Заедно с поправеното решение образува едно цяло.

б)Тълкуване на неясно решение

б) Тълкуване на неясно решение - чл. 194. Това е форма за официално тълкуване (авторитетно), имащо всеобща важност. Допустимо е, когато има интерес от тълкуването. Такъв интерес не съществува, когато решението е изпълнено изцяло. Производство - искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното решение от заинтересованата страна. Препис от молбата на противната страна, разглежда се в открито заседание. Решението по тълкуване подлежи на обжалване.

в) Допълване на непълно решение. Непълно е, което не обхваща целия спорен предмет. Липсва формирана воля на съда по част от спорното право, по един от съединените искове, допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет - искания за плодове. Не е непълно решението, когато съдът е пропуснал да изрази в решението част от иначе напълно формирана воля, не е мотивирал решението.

Постановяването на допълнително решение предпоставя такава непълнота на решението, която може да се отстрани без да променя постановеното решение. Производство: по молба на страната. Правото на допълване на решението трябва да бъде упражнено в месечен срок има същия начален момент както срокът за обжалване. Делото в неразрешената част продължава да е висящо. Молбата се разглежда в открито заседание, препис се връчва на противната страна.

Допустима ли е молбата за допълване на решението. Ако решението е непълно, ако молбата изхожда от легитимирано лице, ако е подадена в срока. Разглежда по същество тази част на спорния предмет. Започва се с повтаряне процесуалните действия, където съдът е допуснал пропуски, ако са значение за неразрешената част от спорния предмет.

ПОРОЧНИ СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ

№ 68-

Нищожни съдебни решения. Категорията е известна още от 1936 г. в теорията, а в законодателството терминът се възприема през 1983 г. Нищожно е съдебното решение, което не притежава качествената характеристика на действителните съдебни решения. Сталев - не пораждащи типичните за едно действително съдебно решение последици (смесва причината със следствието. Понятието е правилно, но не обяснява какво е нищожността). Кога едно съдебно решение е нищожно:

1. Когато не е постановено в необходимата форма (липсват реквизити, не е в писмена форма);

2. Когато е постановено от незаконен състав (съдията не отговаря на определените изисквания по ЗСВ, лицето изобщо не е съдия или е уволнен съдия и т.н.);

3. Когато е абсолютно неразбираемо. Съдебните решения може да са неясни, но те не са нищожни, тъй като подлежат на тълкуване. Абсолютно неразбираемото решение не може да са тълкува, а е нищожно.

4. Когато противоречи на добрите нрави.

5. Когато заповядват нещо невъзможно.

Не пораждат правни последици на правилните съдебни решения. Те обаче не са правно нищо. Пораждат правна привидност на съществуващите решения. Следователно подлежат на обжалване. Може да се постановят и от първата, и от втората инстанция. Може и касационно решение, но те се атакуват по друг ред.